Майкъл Конъли
Завръщането на поета (23)

Глава 23

Всичко се свеждаше до елементарна гимназиална геометрия. Имах два от трите върха на триъгълника и ми трябваше третият. Едновременно беше просто и сложно. За да получа този връх, трябваше да имам трите страни на триъгълника. Седнах, разтворих бележника си на нова страница и се захванах на работа с картата на Маккейлъб.

От статията в „Таймс“ си спомних, че разстоянието, изминато от взетата под наем кола на един от изчезналите мъже, е петстотин двайсет и осем километра. Според разтълкуваната от мен теория на Маккейлъб това разстояние представляваше сбора на трите страни на триъгълника. Благодарение на бележките върху картата, имах едната страна на триъгълника, от Зайзикс до летището във Вегас — сто четирийсет и осем километра. Оставаха триста и осемдесет километра за другите две страни. Това число можеше да се раздели по различни начини, в зависимост от безбройните възможни положения на липсващия връх на триъгълника. Трябваше ми компас, за да съм съвсем точен, но аз се задоволих с подръчни средства.

Според мащаба на картата един сантиметър се равняваше на около трийсет и два километра. Извадих портфейла си и измъкнах шофьорската си книжка. Като приближих едната й къса страна към мащаба, установих, че е равна на сто шейсет и един километра от картата. По този начин съставих няколко триъгълника, които приблизително съответстваха на оставащите триста и осемдесет километра. В продължение на двайсет минути анализирах възможностите, като дори допуснах, че третият връх на триъгълника е в Аризона, Големия каньон и на север чак до военновъздушния и артилерийския полигон на базата на ВВС „Нелис“. Скоро разбрах, че възможностите са безброй и че вече може да съм открил липсващия връх на триъгълника, без да го подозирам.

Изправих се и отидох до хладилника за нова бира. Все още ядосан сам на себе си, отворих мобифона и се обадих на Бъди Локридж. Отговори ми гласова поща.

— По дяволите, къде си, Бъди?

Рязко затворих устройството. Не че в момента Бъди ми трябваше. Просто имах нужда да се развикам на някого и той беше най-лесната жертва.

Излязох на балкона и погледнах за Джейн. Нямаше я. Обзе ме разочарование. Тя бе загадка за мен и обичах да разговарям с нея. Обходих с поглед паркинга и реактивните самолети зад оградата и забелязах мъж, застанал в отсрещния ъгъл. Носеше черна бейзболна шапка със златни букви, които не можех да прочета. Беше гладко избръснат, с огледални очила и бяла риза. Долната му половина бе скрита зад една от колите. Като че ли гледаше към мен.

Мъжът с шапката не помръдна най-малко две минути. Аз също. Изкушавах се да сляза на паркинга, ала се боях, че ако го изгубя от поглед дори за няколко секунди, той ще изчезне.

Стояхме така, втренчени един в друг, после мъжът ненадейно закрачи през паркинга. Когато излезе иззад колата, видях, че носи черни шорти и някакъв особен колан, може би за инструменти. И тогава прочетох на ризата му думата „Охрана“. Явно работеше в мотела. Той влезе в коридора между двете сгради и изчезна.

Не направих нищо. За пръв път виждах денем охранител в мотела, но не ми се стори подозрително. Отново погледнах съседния балкон — нямаше и следа от Джейн — и се върнах на масата.

Промених подхода. Оставих настрани разстоянията и просто поработих с картата. От досегашните си изчисления бях придобил обща представа за триъгълника. Започнах да изучавам пътищата и градовете в този район. Винаги щом някое място ми се стореше обнадеждаващо, измервах разстоянията, за да проверя дали правят приблизително петстотин двайсет и осем километра.

Бях измерил близо двайсет триъгълника, без задоволителен резултат, когато се натъкнах на град в северната половина на зоната, който беше толкова малък, че представляваше само черна точка, най-малкото обозначение за населено място в легендата на картата. Казваше се Клиър. Знаех го и изведнъж се възбудих. В миг на просветление разбрах, че се вписва в профила на Поета.

С помощта на шофьорската си книжка измерих разстоянията. Клиър се намираше на сто и трийсет километра северно от Лас Вегас по Блу Даймънд. Оттам имаше още двеста и четирийсет през калифорнийската граница и по долината на Санди до шосе 15 и третия връх на триъгълника при Зайзикс. Като се прибавеше разстоянието между Зайзикс и летището във Вегас, получавах триъгълник от около петстотин и осемнайсет километра, само с десет километра по-малко от разстоянието, изминато от взетата под наем кола на един от изчезналите мъже.

Кръвта ми закипя. Клиър, щата Невада. Никога не бях ходил там, но знаех, че е пълно с бардаци, придружени от съответните хора и допълнителни услуги, нароени от тия заведения. Бях чувал за него, защото неведнъж през службата ми в полицията се беше налагало да проследявам заподозрени през Клиър, щата Невада. Неведнъж в Лос Анджелис доброволно ми се предаваха заподозрени, които съобщаваха, че са прекарали последните няколко свободни нощи с жени в Клиър, щата Невада.

Там мъжете ходеха сами, като внимаваха да не оставят следи, показващи, че са нагазили в такива мътни води на морала. Семейни мъже. Преуспяващи или набожни мъже. Почти като квартала с червените фенери в Амстердам, място, в което някога бе търсил жертвите си Поета.

Огромна част от полицейската работа е свързана с инстинкта и предчувствието. Човек живее и умира според твърдите факти и веществени доказателства. Несъмнено. Но инстинктът често разкрива най-важните неща и ги свързва като лепило. И в момента аз следвах инстинкта си. Имах предчувствие за Клиър. Знаех, че ако искам, часове наред мога да седя на масата и да си чертая триъгълници. Обаче триъгълникът, чийто връх беше Клиър, ме караше да се вцепенявам, докато в същото време адреналинът шуртеше в кръвта ми. Смятах, че съм начертал триъгълника на Маккейлъб. Не, не смятах. Знаех го. Моят безмълвен партньор. Въз основа на неговите загадъчни записки вече знаех къде отивам. С помощта на шофьорската си книжка прибавих две линии на картата и довърших триъгълника. Поставих трите върха и се изправих.

Часовникът на стената в кухненския бокс показваше почти пет. Реших, че е късно да пътувам на север. Щях да стигна по тъмно, а не исках — можеше да е опасно. Бързо съставих план да замина призори, за да имам почти цял ден да направя каквото трябва в Клиър.

Докато мислех какво ще ми трябва за пътуването, на вратата се почука. Сепнах се, макар да го очаквах. Отидох да отворя на Бъди Локридж.