Майкъл Конъли
Завръщането на поета (21)

Глава 21

Мотелът за продължителен престой се намираше до южния край на пистата. Пред него не сияеха неонови реклами. Нямаше нито казино, нито представления. В него живееха периферните обитатели на вегаското общество. Пристрастените комарджии, отрепките, жриците на любовта, хората, които не можеха да напуснат града, но в същото време не можеха да пуснат и постоянни корени.

Хората като мен. Когато срещах други наематели, те често ме питаха откога съм тук и докога ще остана, все едно че излежавах присъда в затвора. Струва ми се, че мнозина от тях наистина бяха лежали зад решетките. Бях избрал този мотел поради две причини. Първо, все още изплащах ипотеката си в Лос Анджелис и не можех да си позволя да отсядам в хотели като „Беладжо“, „Мандалей Бей“ или даже „Ривиера“. И второ, не биваше да се настанявам удобно в Лас Вегас. За да не се почувствам като у дома си. Защото исках, когато дойде моментът да си ида, просто да завъртя ключа и да си тръгна.

Стигнах във Вегас към три. Знаех, че дъщеря ми се е прибрала от забавачката и мога да отида в дома на бившата си жена, за да я видя. Искаше ми се, но също исках да изчакам. Щеше да пристигне Бъди Локридж и имах да върша работа. Феберейците ме бяха пуснали от караваната с бележника в джоба ми, картата на Тери Маккейлъб все още бе в колата ми. Исках да ги използвам преди агент Дей да разбере грешката си и да ме потърси. Исках да видя дали ще успея да направя следващата крачка в разследването преди нея.

Паркирах на обичайното си място до оградата, която отделяше мотела от частния сектор на летище „Маккаран“. Забелязах един „Гълфстрийм“ 9, който бях видял паркиран там три дни по-рано при последното ми заминаване от Вегас. До него имаше по-малък, но по-лъскав наглед реактивен самолет. Не знаех какъв е, обаче изглеждаше скъп. Слязох от колата и се качих в апартамента си на втория етаж. Макар и малък, той бе спретнат и функционален. Опитвах се да прекарвам там колкото може по-малко време. Най-хубавото в него беше балкончето, на което се излизаше от дневната. В рекламните брошури, които раздаваха в агенцията, то бе наречено „балкон за пушене“. Беше прекалено тесен, за да се събере стол. Но можех да изляза навън, да се облегна на високия парапет и да гледам как кацат самолетите на милиардерите. И го правех често. Стоях сам и дори ми се искаше още да пуша. Понякога наемателят на някой съседен апартамент също стоеше на балкона си и пушеше. От едната страна живееше крупие, а от другата — жена с неопределено занимание. Разговорите ми с тях бяха повърхностни. На никого в тоя мотел не му се щеше да задава прекалено много въпроси — нито пък да отговаря на въпроси.

Последните два броя на „Сън“ лежаха на изтърканата каучукова изтривалка пред вратата. Не се бях отказал от абонамента си, защото знаех, че жената, която живееше в съседния апартамент, обича тайно да отмъква и прочита вестника, след което го сгъваше и го връщаше в найлоновата му опаковка. Тя изобщо не подозираше, че знам.

Когато влязох, хвърлих вестниците на пода и оставих картата на Маккейлъб на масата в трапезарията. Извадих бележника от джоба си и го пуснах до картата. Отидох при плъзгащата се врата и я отворих, за да проветря. Предишният наемател не беше пушил на балкона и апартаментът като че ли завинаги се бе вмирисал на цигари.

Включих зарядното устройство в контакта под масата и Набрах номера на Бъди Локридж, но ми отговори гласова поща. Прекъснах, без да оставя съобщение. После се обадих На Грасиела и я попитах дали са се появили феберейците.

— Току-що си тръгнаха — отвърна тя. — Прегледаха много неща вкъщи и сега отидоха на яхтата. Ти беше прав, ще вземат яхтата. Не знам кога ще я върнат.

— Днес виждала ли си Бъди?

— Бъди ли? Не, трябваше ли да дойде?

— Не, просто се чудех.

— Още ли си при феберейците?

— Не, пуснаха ме преди няколко часа. Сега съм във Вегас. Ще продължа да работя по случая, Грасиела.

— Защо? Струва ми се… агентите ми казаха, че следствието било приоритетно. Според тях онзи агент е подменил лекарствата му. Бакъс.

С други думи, питаше с какво превъзхождам внушителните способности на Федералното бюро за разследване. С нищо, естествено. Но си спомних какво бе казал Тери за мен на Грасиела. Че ако някога с него се случи нещо, би искал аз да го разследвам. Това не ми позволяваше да се откажа.

— Защото така искаше Тери — отвърнах. — Но не се бой-ако се натъкна на нещо, което Бюрото не знае, ще им го съобщя. Също като днес. Не се опитвам да си съпернича с тях. Просто водя разследване, Грасиела.

— Добре.

— Но знаеш, че не си длъжна да им го казваш, ако те попитат. Това може да не им хареса.

— Знам.

— Благодаря, Грасиела. Ще ти се обадя, ако се появи нещо.

— Благодаря ти, Хари. Желая ти късмет.

— Сигурно ще ми потрябва.

След като прекъснах, отново опитах да се свържа с Бъди Локридж, но пак се включи гласовата поща. Предположих, че пътува със самолет и си е изключил мобифона. Поне така се надявах. Надявах се, че е отишъл на яхтата преди агентите. Оставих телефона и отидох при хладилника. Набързо си направих сандвич със сирене и бял хляб. Зареждах продуктите в случай, че дъщеря ми поиска печен сандвич със сирене, когато ми идваше на гости. Това бе любимата й храна. Прескочих печенето. Бързо изядох безвкусния сандвич на крак, за да запълня празнотата в стомаха си. После седнах на масата и разтворих бележника си на нова страница. Използвах упражненията за релаксация, които бях научил преди години на курс по хипноза. Представих си гола черна дъска. Съвсем скоро взех тебешир и започнах да пиша по нея. Доколкото можех, възпроизведох бележките на Тери Маккейлъб от конфискуваната папка — бележките, които бяха взели феберейците. След като написах всичко, което си спомнях, започнах да го преписвам в бележника си. Струва ми се, че възпроизведох повечето информация, освен телефонните номера, а те не ме интересуваха особено много, тъй като можех да ги взема от телефонни услуги.

През отворената балконска врата чух висок вой на реактивни двигатели. Поредният самолет паркираше в края на пистата. Двигателите утихнаха и отново се възцари тишина.

Отворих картата на Маккейлъб. Прегледах всички страници и не намерих други ръкописни обозначения освен на страницата с Южна Невада и съседните райони от Калифорния и Аризона. Тери беше оградил резервата „Мохаве“. Знаех, че там се намира изходът за Зайзикс Роуд и обектът на ФБР. Във външното поле на картата Маккейлъб бе написал колона от числа и беше получил сбора 138. Отдолу имаше черта и пишеше: „А всъщност 148“.

Предположих, че тези числа отговарят на километри. Погледнах картата и видях, че са обозначени разстоянията на всички важни пътища. След секунди намерих числата, съответстващи на колоната в полето на страницата. Маккейлъб бе събрал разстоянията между Лас Вегас и място на шосе 15 насред Мохаве. Зайзикс Роуд беше прекалено малък и незначителен, за да фигурира на картата по име. Допуснах обаче, че това е безименната точка на шосе 15, от която Тери е започнал да събира разстоянията.

В бележника си записах и събрах числата. Той имаше право — според картата 138 километра. Ала после сигурно беше определил друг път, възлизащ на 148 километра. Предположих, че е минал по тоя път и е получил различен резултат на километража си. Това противоречие се дължеше на факта, че в Лас Вегас бе ходил до конкретно място. Разстоянието на картата беше обозначено според друга крайна точка в града.

Нямах представа каква е била целта на Маккейлъб. Не знаех кога са направени обозначенията на картата, нито дали по някакъв начин са свързани със случая. Но предполагах, че имат връзка, защото Тери отчиташе километрите от Зайзикс Роуд. Това не можеше да е съвпадение. Не съществуват съвпадения.

Отвън чух кашляне. Жената от съседния апартамент пушеше на своя балкон. Тя ми се струваше изключително странна и винаги, когато отсядах в мотела, повече или по-малко я наблюдавах. Не беше голяма пушачка и явно излизаше на балкона само когато на пистата паркираше частен самолет, Някои хора обичат да гледат самолети. Обаче си мислех, че е замислила нещо, и това ме правеше още по-любопитен. Предполагах, че набелязва жертви за казината или пък други комарджии.

Излязох на балкона и когато погледнах надясно, видях съседката ми да хвърля нещо назад в апартамента си. Нещо, което не искаше да забележа.

— Как си, Джейн?

— Чудесно, Хари. Напоследък не си се мяркал.

— Нямаше ме няколко дни. Какво става там?

Посочих към пистата. Поредният лъскав черен самолет бе спрял до своя близнак. До стълбичката чакаше също толкова черна лимузина. От самолета слизаше мъж с костюм, слънчеви очила и червено-кафяв тюрбан. Разбрах, че съм провалил разузнаването на Джейн, ако при появата ми беше захвърлила фотоапарата или бинокъла си.

— Султанът на суинга — измърморих, само за да кажа нещо.

— Сигурно — съгласи се тя.

Джейн дръпна от цигарата си и пак се закашля. Знаех, че не е пушачка. Пушеше, за да има повод да стои на балкона и да наблюдава богаташите и самолетите им. И нямаше кафяви очи — бях я видял един ден, когато бе забравила да си сложи цветните лещи. А и къносаната й черна коса навярно също не беше с естествения си цвят.

Искаше ми се да я попитам какво е замислила, каква е играта или измамата. Но освен това ми харесваха нашите съседски разговори и вече не бях ченге. И ако заниманието на Джейн — не знаех фамилията й — бе да отнема част от състоянията на ония богаташи, дълбоко в себе си не можех да събера достатъчно възмущение. Целият град беше изграден върху същия принцип. Хвърляш зара в града на желанията и получаваш каквото ти се пада.

Усещах нещо вътрешно добро в нея. Увредено, но добро. Веднъж, когато бях довел дъщеря си, срещнахме Джейн на стълбището и тя спря да си поговори с Мади. На другата сутрин намерих на изтривалката до вестника си малка плюшена пантера.

— Как е дъщеря ти? — сякаш прочела мислите ми, попита тя.

— Добре е. Онзи ден ме попита дали „Кралят на бургерите“ и „Млечната кралица“ са женени.

Джейн се усмихна и отново зърнах тъгата в очите й. Разбирах, че има нещо общо с децата. Зададох й въпрос, който отдавна ми се въртеше в главата.

— Имаш ли деца?

— Дъщеря. Малко по-голяма от твоята. Вече не е при мен. Живее във Франция.

Не каза нищо повече и аз не попитах. Почувствах се гузен заради онова, което имам в живота, и защото още преди дай задам въпроса знаех, че бъркам с пръст в раната й. Това обаче я накара да ми зададе въпрос, който навярно също отдавна се бе въртял в главата й.

— Полицай ли си, Хари?

Поклатих глава.

— Бях. В Лос Анджелис. Как разбра?

— Просто предположих. Мисля, че беше заради начина, по който извеждаш дъщеря си от колата. Все едно си готов да се нахвърлиш срещу всичко, което помръдне. Всичко лошо, естествено.

Свих рамене. Беше ме поставила на мястото ми.

— Това ми допадна — прибави Джейн. — С какво се занимаваш сега?

— Всъщност с нищо. Мисля по въпроса, нали разбираш.

— Да.

Изведнъж бяхме започнали да ставаме нещо повече от съседи, водещи повърхностен разговор.

— Ами ти? — попитах.

— Аз ли? Просто чакам нещо.

Толкова по тоя въпрос. Знаех, че това е краят на тази насока от диалога. Извърнах се от нея и вперих поглед в поредния султан или шейх, която се спускаше по самолетната стълбичка. Шофьорът на лимузината чакаше с отворена врата. Стори ми се, че има нещо под сакото си, нещо, което можеше да извади, ако стане напечено. Отново погледнах жената.

— До скоро, Джейн.

— Довиждане, Хари. Предай й много поздрави от мен.

— Непременно. Пази се.

— И ти.

Прибрах се вътре и пак опитах да се свържа с Бъди Локридж. Същият резултат. Нищо. Взех химикалката и нетърпеливо забарабаних по бележника си. Вече трябваше да ми отговори. Не се безпокоях. Дразнех се. Сведенията за Бъди предполагаха, че на него не може да се разчита. Нямах време за такива неща.

Изправих се, отидох в кухненския бокс и извадих бира от хладилника под плота. Отворих бутилката на касата на вратата и отпих голяма глътка. Студената течност проби запушалката от пустинен прах и приятно потече в гърлото ми. Бях си го заслужил.

Върнах се до балконската врата, обаче не излязох навън. Не исках пак да стряскам Джейн. Погледнах навън и видях, че лимузината е изчезнала и вратата на новия самолет е затворена. Наведох се напред и надзърнах към балкона на Джейн. Нямаше я. Забелязах, че в пепелника върху парапета има угасена цигара, от която бе изпушена само около четвърт. Някой трябваше дай каже, че това я издава.

След няколко минути шишето беше празно, аз отново седях на масата и преглеждах записките си и картата на Маккейлъб. Знаех, че пропускам нещо, но просто не се сещах какво. Усещах го, бях наблизо. Обаче засега просто не можех да го напипам.

Мобилният ми телефон иззвъня. Най-после Бъди Локридж.

— Ти ли ми звъня преди малко?

— Да. Но ти казах да не ми се обаждаш на този номер.

— Знам, но ти току-що ми позвъни. Реших, че спокойно мога да ти се обадя.

— Ами ако не бях аз?

— Излезе твоето име. Знаех, че си ти.

— Да, обаче откъде знаеше, че съм аз? Ами ако някой беше звънял от моя мобифон?

— Уф.

— Да, точно така, „уф“. Виж, Бъди, ако ще работиш с мен, трябва да слушаш какво ти говоря.

— Добре, добре, разбирам.

— Хубаво. Къде си?

— Във Вегас, мой човек. Както ми каза.

— Взе ли всичко от яхтата?

— Да.

— Без да те спрат феберейците, нали?

— Всичко е наред, мой човек.

— Къде си в момента?

Докато говорех, забелязах нещо в бележките си и си спомних нещо друго от репортажа в „Таймс“ за изчезналите хора. По-скоро си спомних кръга, който Тери беше начертал върху изрезката.

— В „Б“ съм — отвърна Локридж.

— В „Б“ ли? Къде е това „Б“?

— Голямото „Б“, мой човек.

— Какви ги говориш, Бъди? Къде си?

— Мислех, че всичко е секретно, мой човек — прошепна той. — Нали може да ни подслушват?

— Не ми пука дали ни подслушват, Бъди. Престани с шифъра. Какво е това голямо „Б“?

— „Беладжо“. Елементарен шифър бе, пич.

— Елементарен шифър за елементарен мозък. Искаш да кажеш, че си се настанил в „Беладжо“ на моя сметка, така ли?

— Точно така.

— Ами тогава напускай веднага.

— Какво? Та аз току-що пристигнах.

— Няма да ти плащам нощувките в „Беладжо“. Напусни и ела при мен. Ако можех да си позволя да те издържам в „Беладжо“, самият аз щях да се настаня там.

— И никакви командировъчни, така ли?

— Никакви.

— Добре. Къде си?

Дадох му името и адреса на мотела и той веднага разбра, че съм в покрайнините.

— Хубав ли е изгледът при теб?

— Зарежи това, просто ела.

— Хм, виж, вече се настаних. Няма да ми върнат парите. Вече ми таксуваха картата, пък и осрах тоалетната. Това е все едно да използваш стаята, нали знаеш. Ще пренощувам тук и утре ще се пренеса при теб.

„Няма да има утре“, помислих си, обаче не му го казах.

— Тогава ще си плащаш сам всичко над цената на тоя мотел, мой човек. Не съм ти казвал да се настаниш в най-скъпия хотел във Вегас.

— Добре де, добре, сам ще си платя, щом казваш. Така да е. Не ми пука.

— Добре. Наел ли си кола?

— Не, дойдох с такси.

— Хубаво, слез с асансьора, вземи друго такси и докарай нещата при мен.

— Може ли първо да отида на масаж?

— За Бога, Бъди, ако не…

— Майтапя се бе, майтапя се! Не разбираш ли от шеги, Хари? Идвам.

— Добре. Чакам те.

Прекъснах, без да се сбогувам, и веднага изтрих разговора от паметта. Бях възбуден. Набирах инерция. Смятах, че неизвестно как съм разгадал една от загадките. Погледнах възпроизведените записки на Маккейлъб и по-конкретно един от редовете.

 

Теория за триъгълника? — 1 точка дава 3

 

Във вестникарския репортаж той бе оградил думата „кръг“ в цитата на детектива от полицията за разстоянието, изминато от взетата под наем кола на един от изчезналите мъже, в резултат на което следователите трябвало да покрият голяма територия в търсене на улики.

Предполагах, че е оградил думата, защото според него е била грешна. Зоната на търсене не беше кръг. Тя бе триъгълник, което означаваше, че изминатото от взетата под наем кола разстояние е образувано от трите страни на триъгълник. Първата точка беше летището, началото. Мъжът бе взел под наем колата и се беше отправил към втората точка. Това бе мястото, където се бяха пресекли пътищата му с похитителя. Третата точка беше мястото, където похитителят бе отвлякъл жертвата си. Накрая колата беше върната в първата точка, което затваряше триъгълника.

Когато бе писал бележките си, Маккейлъб не беше знаел за Зайзикс Роуд. Бе имал една точка — паркинга за коли под наем на летището. И беше написал, че „1 точка дава 3“, знаейки, че ако има още един връх на триъгълника, ще получи и последния.

— Още един връх на триъгълника означава, че може да определи и трите — казах на глас.

Изправих се и закрачих из стаята. Бях ободрен и смятах, че напредвам. Наистина, похитителят можеше многократно да е спирал с колата под наем, което обезсмисляше теорията за триъгълника. Но в противен случай, ако не се бе разсейвал и целенасочено си беше вършил работата, теорията за триъгълника щеше да е валидна. В неговото усърдие можеше да се крие и слабостта му. Това правеше Зайзикс Роуд третия връх на триъгълника, тъй като той беше последната спирка на колата преди завръщането й на летището. Което означаваше, че вторият връх остава неизвестен. Точката на пресичане. Мястото, където се бяха срещнали хищник и жертва. Засега не знаех кое е това място, но благодарение на безмълвния си партньор знаех как да го намеря.