Майкъл Конъли
Завръщането на поета (20)

Глава 20

Тримата агенти все още разговаряха за Бош, когато хеликоптерът излетя от пустинята и започна четирийсетминутния полет до Лас Вегас. Носеха слушалки, за да могат да си приказват въпреки рева на роторите. Дей явно продължаваше да е раздразнена от частния детектив. На Рейчъл й беше смешно. Знаеше, че не виждат Бош за последен път. Очите му издаваха невероятно богат опит и онова кимване накрая й подсказваше, че той няма просто да си вдигне чуковете и да се прибере вкъщи.

— Ами теорията за триъгълника? — попита Дей.

Рейчъл зачака Зиго да отговори пръв, ала както обикновено, агентът не каза нищо.

— Според мен Тери се е бил натъкнал на нещо — отвърна тя. — Някой трябва да провери.

— В момента не знам дали разполагаме с хора, за да се занимаваме с такива неща. Ще питам Браз дали има някой свободен. И този Уилям Бинг — това име се появява за пръв път.

— Предполагам, че е лекар. Тери е идвал насам и сигурно е искал да се подсигури, в случай че се случи нещо лошо.

— Рейчъл, когато се върнем, можеш ли да провериш този Бинг? Знам какво каза Алпърт, че си наблюдател и така нататък, но ако в това има нещо, не е зле да го изясним.

— Няма проблем. Мога да го направя от хотелската си стая, ако не искаш той да види, че използвам телефона.

— Не, остани в оперативното бюро. Ако не си му пред очите, ще започне да се чуди какво си намислила.

Дей, която седеше на предната дясна седалка, се обърна и погледна Рейчъл, която бе зад пилота.

— Между другото, какво има между вас двамата?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Между вас с Бош. Всички тия погледчета и усмивчици. „Надявам се, че взимате нужните предпазни мерки“. Каква е тази работа, Рейчъл?

— Виж, той беше съвсем сам, нали така? Естествено е да избере една от нас, на която да въздейства. Има го в ръководството по методика и насоки на разпитите. Някой път го прочети.

— Ами ти? И ти ли се опитваше да му въздействаш? И това ли го има в ръководството?

Рейчъл поклати глава, като че ли да прекрати разговора.

— Просто ми допадна стилът му. Държи се така, все едно, продължава да е от полицията, нали разбираш? Не ни се подмазваше и това ми хареса.

— Прекалено отдавна си далеч от цивилизацията, Рейчъл, иначе нямаше да говориш така. На нас не ни харесват хора, [които ни се опъват.

— Може и така да е.

— Значи смяташ, че той ще ни създава проблеми, така ли?

— Определено — обади се Зиго.

— Сигурно — съгласи се Рейчъл.

Дей поклати глава.

— Нямам хора за всичко това. Не мога да си губя времето да наблюдавам този човек.

— Искаш ли аз да го наглеждам? — попита Рейчъл.

— Имаш ли желание?

— Търся си някакво занимание. Така че, да, имам желание.

— Нали знаеш, по-рано получавахме каквото ни трябваше. Вестниците бяха пълни с репортажи за серийните убийства, които разследваше Бюрото. Сега пишат само за терористите и нас не ни поместват даже на последна страница.

Рейчъл забеляза, че Дей нарочно не казва дали й възлага да държи под око Бош. Подходящ начин да отрече, ако нещо се обърка. Реши, че щом се върнат в оперативното бюро, ще хване Дей насаме и ще я накара да провери дали детективът наистина има жилище в Лас Вегас. Щеше да се опита да узнае какво е намислил и да го наблюдава отдалеч.

Погледна през прозореца черната асфалтова лента, която прекосяваше пустинята. Летяха над нея към града. После забеляза черен мерцедес-бенц, който пътуваше в същата посока. Беше мръсен от пустинния прах. Знаеше, че Бош отива във Вегас. И тогава видя рисунката върху покрива на колата. С помощта на парцал или нещо подобно той бе нарисувал весело лице в белия прах. Това я накара също да се усмихне.

Гласът на Дей се разнесе в слушалките.

— Какво има, Рейчъл? На какво се усмихваш?

— На нищо. Просто си мисля за нещо.

— Ще ми се и аз да можех да се усмихвам, след като знам, че един психясал агент чака някъде да ми надене найлонов чувал на главата.

Рейчъл я стрелна с поглед, ядосана от жестоките й подигравателни думи. Дей очевидно забеляза нещо в очите й и каза:

— Извинявай. Просто ми се струва, че е по-добре да започнеш да го приемаш по-сериозно.

Рейчъл продължи да я гледа, докато тя не се извърна.

— Наистина ли смяташ, че не го приемам сериозно?

— Извинявай.

Рейчъл отново сведе очи към шосе 15. Отдавна бяха оставили зад себе си черния мерцедес. Бош бе изостанал някъде далеч.

Известно време наблюдава местността. Всичко беше толкова различно и в същото време съвсем същото. Лунен пейзаж от скали и пясъци. Знаеше, че гъмжи от живот, ала животните се криеха. Хищниците бяха под земята в очакване на нощта.

— Госпожи и господа — прозвуча в ухото й гласът на пилота. — Превключете на трети канал. Търсят ви.

Рейчъл трябваше да свали слушалките си, за да смени честотата. Реши, че са проектирани глупаво. Когато отново си ги сложи, чу гласа на Браз Доран. Говореше скорострелно, както винаги, когато се беше появило нещо голямо.

— … цента сигурност. Определено идва от него.

— Какво? — попита Рейчъл. — Не чух нищо.

— Започни отначало, Браз — помоли Дей.

— Казах, че получихме аналог на следите от зъби. Върху дъвката. С деветдесет и пет процента сигурност един от най-точните аналози, който съм виждала.

— Чии са зъбите? — попита Рейчъл.

— Това ще ти хареса, Рейч. Тед Бънди. Дъвката е била дъвкана от Тед Бънди.

— Невъзможно — отсече Дей. — Първо на първо, Бънди е мъртъв от години, много преди да изчезнат жертвите. И никога не е идвал в Невада и Калифорния, нито е преследвал хора. Има някаква грешка, Браз…

— Направихме втора проверка. И пак излезе името на Бънди.

— Не — възрази Рейчъл. — Вярно е.

Дей се обърна и я погледна. Рейчъл мислеше за Бънди. Абсолютният сериен убиец. Красив, интелигентен и зъл. И бе обичал да хапе. Единственият, от когото я побиваха истински тръпки. Другите предизвикваха в нея само ненавист и отвращение.

— Откъде знаеш, че е вярно, Рейчъл?

— Просто знам. Преди двайсет и пет години Бакъс е участвал в създаването на тази база данни. Браз си спомня. През следващите осем години са били събрани данните. Агенти от отдела са били пратени да разпитат всички серийни убийци и изнасилвачи, които са лежали из затворите в страната. Това е било преди аз да постъпя, но дори по-късно, когато работех в отдела, продължавахме да провеждаме разпити и да попълваме база данните. Бънди беше разпитан няколко пъти, главно от Боб. Точно преди екзекуцията той повика Боб в „Рейфърд“ и аз го придружих. Разпитвахме го цели три дни. Спомням си, че Тед непрекъснато взимаше дъвка от Боб. „Джуси Фрут“. Каквато дъвчеше Боб.

— И после какво, да не я е изплювал в ръката на Боб? — скептично попита Зиго.

— Не, хвърляше я в кошчето за боклук. Разпитвахме го в кабинета на началника на отделението на смъртниците. Там имаше кошче за боклук. Когато свършвахме за деня, извеждаха Бънди от стаята. Имаше много моменти, през които Боб оставаше сам в кабинета. Може просто да е извадил дъвката от кошчето.

— Значи искаш да кажеш, че Боб е изровил от боклука дъвката на Тед Бънди и я е запазил, за да може след всичките тия години да я подхвърли в някакъв гроб?

— Казвам само, че е изнесъл дъвката от затвора, като е знаел, че по нея има следи от зъбите на Бънди. Навремето може да я е смятал просто за сувенир. Но по-късно се е превърнала в нещо друго. Нещо, с което да ни се подиграе.

— И къде я е държал, в хладилника ли?

— Възможно е. Аз бих я държала точно там.

Дей рязко се завъртя на седалката си и попита:

— Какво мислиш, Браз?

— Мисля, че трябваше да се сетя. Мисля, че Рейчъл е права. Мисля, че Боб и Тед са се сприятелили. Той няколко пъти ходи в затвора да разговаря с него. Понякога сам. Имал е много възможности да вземе дъвката.

Рейчъл видя, че Дей кима в знак на съгласие.

Зиго се прокашля.

— Значи това просто е поредният му начин да ни каже, че убиецът е той, и да ни демонстрира интелигентността си. Да ни се подиграе. Първо джипиеса с отпечатъците, сега дъвката.

— Така смятам и аз — присъедини се към него Доран.

Не бе чак толкова елементарно, Рейчъл го знаеше. Неволно поклати глава и седящият до нея Зиго забеляза жеста й.

— Не сте ли съгласна, агент Уолинг?

Тя си помисли, че Зиго сигурно е посещавал школата на Рандал Алпърт по изграждане на отношения с колегите.

— Просто не смятам, че е толкова просто. Гледате го под грешен ъгъл. Не забравяйте, че джипиесът и неговите отпечатъци първи стигнаха до нас, обаче дъвката е била в гроба от по-рано. Преди да има каквато и да било пряка връзка с него.

— В такъв случай каква е била целта му? — попита Дей.

— Не знам. Нямам представа. Просто засега не бива да приемаме, че знаем какъв е планът или дори последователността на събитията.

— Рейчъл, знаеш, че винаги сме били отворени за всякакви възможности. Никога не преставаме да търсим нови ъгли.

Тези думи прозвучаха като лозунг от стената на службата за обществена информация в Куонтико, където агентите винаги трябваше да дават сбити процедурни изявления в телефонни разговори с репортери. Рейчъл реши да не спори с Дей по този въпрос. Не биваше да я настройва срещу себе си, а усещаше, че наближава този момент с бившата си ученичка.

— Да, знам — отвърна тя.

— Добре, Браз, други новини? — попита Дей.

— Само това. Мисля, че беше достатъчно.

— Добре. Тогава ще се чуем на следващото.

Имаше предвид следващото съвещание. Доран се сбогува, затвори и бордовата комуникационна линия остана безмълвна. Хеликоптерът прекосяваше разделителната линия между пустошта и началото на Лас Вегас. Когато погледна надолу, Рейчъл разбра, че само заменя една пустиня с друга. Скрити под керемидите и чакълените покриви, хищниците пак чакаха нощта, за да се измъкнат навън. И да търсят жертвите си.