Майкъл Конъли
Завръщането на поета (17)

Глава 17

Остана сама в заседателната зала. Първоначалното й стъписване отстъпи мястото си на угризения, заливащи я като преследваща вълна. През годините Тери Маккейлъб се беше опитвал да се свърже с нея. Тя бе получавала съобщенията, ала никога не му беше отговаряла. След трансплантацията му бе пратила картичка и писмо в болницата. Преди пет-шест години. Не си спомняше. Помнеше обаче, че нарочно беше решила да не пише обратен адрес на плика. Навремето си бе казала, че го прави, защото няма да остане задълго в Майнът. Ала и тогава, и сега знаеше, че всъщност не иска да поддържа връзка с него. Не искаше да се свързва с миналото.

Вече нямаше защо да се бои, връзката си бе отишла завинаги.

Вратата се отвори и в стаята надникна Шери Дей.

— Искаш ли бутилка вода, Рейчъл?

— Да, много мило. Благодаря ти.

— Салфетки?

— Не, няма нужда. Не плача.

— Веднага се връщам.

Дей затвори вратата.

— Не плача — каза на празната стая Рейчъл.

Опря лакти на масата и скри лицето си в шепи. В мрака видя спомен. Двамата с Тери водеха следствие. Не бяха партньори, но тогава Бакъс ги прати да работят заедно. Анализираха местопрестъпление. Майка и дъщеря, завързани една за друга и хвърлени във водата. Момичето толкова силно бе стискало кръстче в ръката си, че разпятието се беше отпечатало върху дланта му. Тери работеше — снимаше — и Рейчъл отиде до кафенето за кафе. Когато се върна, видя, че е плакал. И тогава разбра, че е преживяващ, че е като нея.

Дей влезе и остави пред нея бутилка изворна вода и пластмасова чаша.

— Добре ли си?

— Да, благодаря за водата.

— Случи се изневиделица. Аз не го познавах и се изумих, когато научих.

Рейчъл само кимна. Ней се приказваше за това. Телефонът иззвъня и тя изпревари Дей. Вдигна слушалката, вместо да натисне бутона за тонколоните. Така можеше да поговори с Доран насаме — поне нямаше да чуват отсрещната страна.

— Браз?

— Здрасти, Рейчъл, много съжалявам, че не ти…

— Няма нищо. Не си длъжна да ме информираш за всичко.

— Знам, но трябваше да ти кажа за това.

— Сигурно го е пишело в някой от бюлетините и просто съм го пропуснала. Само че е странно да научиш така.

— Знам. Съжалявам.

— Значи си отишла на погребението, така ли?

— На траурната служба, да. На острова, където живееше той. На Каталина. Беше адски красиво и много тъжно.

— Имаше ли много агенти?

— Не, не чак толкова много. Трудно се стига до там. Трябва да вземеш ферибот. Обаче все пак дойдоха неколцина, имаше хора от полицията, роднини и приятели. Беше и Клинт Истууд. Мисля, че беше дошъл с личния си хеликоптер.

Вратата се отвори и влезе Алпърт. Изглеждаше освежен, сякаш през почивката бе дишал чист кислород. Другите двама агенти, Зиго и Гънинг, се появиха подире му и седнаха на местата си.

— Готови сме да започнем — каза Рейчъл на Доран. — Сега ще те включа на екрана.

— Добре, Рейчъл, по-късно ще поговорим.

Рейчъл подаде слушалката на Алпърт, който натисна телеконферентния бутон. Доран се появи на екрана. Изглеждаше още по-уморена.

— Добре, готови ли сме? — попита Алпърт. След като никой не отговори, той продължи:

— Какво означават отпечатъците върху лодката?

— Отпечатъците означават, че трябва да узнаем кога и защо Маккейлъб е идвал в пустинята, преди да умре — отвърна Дей.

— И трябва да отидем в Лос Анджелис, за да проверим обстоятелствата около смъртта му — прибави Гънинг. — Само за да се уверим, че инфарктът е бил истински.

— Съгласна съм, но има един проблем — отвърна Доран. — Той беше кремиран.

— Кофти — изсумтя Гънинг.

— Направили ли са му аутопсия? — попита Алпърт. — Взели ли са му кръвни и тъканни проби?

— Не знам — каза Браз. — Известно ми е само, че е кремиран. Бях на траурната служба. Роднините изсипаха пепелта му от яхтата.

Алпърт обиколи с поглед лицата в стаята и спря на Гънинг.

— Заеми се с това, Ед. Иди там и виж какво ще откриеш. Побързай. Аз ще се обадя в оперативното бюро и ще им кажа да ти дадат колкото хора ти трябват. И за Бога, не допускай да научи пресата. Маккейлъб беше известна личност заради филма. Ако надушат, медиите ще ни се нахвърлят като лешояди.

— Ясно.

— Други идеи? Предложения?

Отначало всички мълчаха. После Рейчъл се прокашля и тихо заговори.

— Нали знаете, че Бакъс обучи и Тери. Отново последва мълчание, нарушено от Доран.

— Така е.

— Когато започнаха учебната програма, Бакъс първо избра Тери. Аз бях втора.

— И какво значение има за нас това? — попита Алпърт.

Рейчъл сви рамене.

— Кой знае? Обаче Бакъс ми прати послание с джипиеса. Може да е повикал Тери преди мен.

Всички се замислиха над думите й.

— Искам да кажа, защо съм тук? Защо ми е пратил колета, при положение че знае, че вече не работя в „Поведенчески проучвания“? Има си причина. Бакъс има някакъв план. Може Тери да е бил неговата първа част.

Алпърт бавно кимна.

— Мисля, че трябва да го имаме предвид.

— Възможно е той да наблюдава Рейчъл — предположи Доран.

— Е, да не избързваме със заключенията — отвърна Алпърт. — Нека се придържаме към фактите. Агент Уолинг, искам да сте крайно предпазлива, естествено. Но нека проверим положението с Маккейлъб и да видим какво ще открием, преди да правим изводи. Междувременно, Браз, имаш ли нещо друго?

Зачакаха, докато Доран се извърна настрани към бележките си. Явно имаше нужда от малко време, за да превключи от Маккейлъб към останалите улики.

— Имаме нещо, което може би е свързано с Маккейлъб. Но нека преди това приключим с другите неща. Хм, първо, едва сега започваме с изолирбанда и чувалите от труповете. Дайте ни още един ден и ще мога да ви съобщя някаква информация. Дрехите сигурно ще останат в сушилнята още една седмица, преди да са готови за анализ. Така че и тук няма нищо. Вече говорихме за дъвката. До довечера ще пуснем зъбния профил за сравнение. Остава джипиесът.

Рейчъл забеляза, че всички в стаята напрегнато се взират в телевизионния екран. Сякаш Доран се намираше при тях.

— В това отношение имаме известен напредък. Серийният номер ни отведе в магазин на „Биг Файв Спортинг Гуудс“ в Лонг Бийч, щата Калифорния. Вчера агенти от лосанджелиското оперативно бюро отидоха в магазина и установиха, че този гъливър, модел сто, е купен от някой си Обри Сноу. Оказа се, че господин Сноу е риболовен водач и вчера е бил в океана. Снощи, когато се е прибрал на кея, подробно са го разпитали за джипиеса му. Той ни съобщи, че го е изгубил преди единайсет месеца при игра на покер с още неколцина водачи. Бил е много ценен, защото в паметта му са били записани няколко точки, съответстващи на любимите му и най-продуктивни риболовни зони по крайбрежието на Южна Калифорния и Мексико.

— Дал ли е името на човека, който го е спечелил? — бързо попита Алпърт.

— Не, за съжаление. Играта била импровизирана. Времето било лошо и нямало клиенти. Много водачи висели на пристанището и почти всяка вечер се събирали да играят покер. Всяка вечер различни играчи. Много пиене. Господин Сноу не си спомня името на човека, нито знае нещо за него. Смятал, че онзи не бил от кея, където самият той си държи яхтата, защото оттогава не го бил виждал. Хората от оперативното бюро днес трябва да се срещнат със Сноу и да заведат художник, за да направят портрет по неговото описание. Даже рисунката да е точна обаче, в онзи район има адски много кейове и риболовни яхти. Вече ми съобщиха, че оперативното бюро може да отдели само двама агенти по този случай.

— Ще им се обадя и ще наредя да пратят повече хора — обеща Алпърт. — Когато уреждам командировката на Ед за разследването на смъртта на Маккейлъб, ще поискам още агенти. Ще разговарям направо с Ръсти Хейвършоу.

Рейчъл знаеше това име. Хейвършоу беше специалният агент, който ръководеше лосанджелиското оперативно бюро.

— Няма да е излишно — отвърна Доран.

— Ти каза, че това било свързано с Маккейлъб. Защо?

— Гледал ли си филма?

— Всъщност не, не ми остана време.

— Е, Маккейлъб имаше риболовна яхта на Каталина. Не знам как се е вписал в местното общество, но може да е познавал някои водачи, които са участвали в онези игри на покер.

— Разбирам. Малко е вероятно, но трябва да го проверим. Ед, имай го предвид.

— Ясно.

На вратата се почука, но Алпърт не обърна внимание. Шери Дей стана и отиде да отвори. Рейчъл видя, че е агент Кейтс, който й прошепна нещо.

— Друго, Браз? — попита Алпърт.

— Засега не. Мисля, че трябва да насочим вниманието си към Лос Анджелис и да проверим…

— Извинете ме — прекъсна я Дей и въведе Кейтс в стаята. — Чуйте това.

Агентът махна с ръка, сякаш показваше, че не е нищо важно.

— Хм, току-що ми се обадиха от портала на обекта. Задържали са човек, който току-що е пристигнал. Частен детектив от Лос Анджелис. Казва се Йеромибус Бош и…

— Искаш да кажеш Йеронимус Бош ли? — попита Рейчъл. — Като художника?

— Да, точно така. Не знам за художника, обаче така го представи моят човек. Така или иначе, това е всичко. Завели са го в една от караваните и са обискирали колата му, без негово знание. На предната седалка имало папка със записки и други неща, но и със снимки. На една от снимките е лодката.

— Тукашната лодка ли? — смая се Алпърт.

— Да, оная, дето маркираше първия гроб. Има и вестникарска статия за шестимата изчезнали.

Алпърт огледа всички и каза:

— Шери и Том, обадете се в „Нелис“ и им кажете да приготвят хеликоптер. Размърдайте се. И вземете агент Уолинг със себе си.