Майкъл Конъли
Завръщането на поета (15)

Глава 15

Когато стигнах на паркинга на кея Кабрильо, Бъди Локридж вече ме чакаше. Бях му се обадил и му бях казал, че съм в движение и бързам. И че се налага да отложим продължението на разговора си. Просто исках бързо да огледам черокито на Маккейлъб. Знаех каква е целта ми, независимо дали щях да намеря нещо в колата, което да ме насочи към пустинята и Лас Вегас.

— Защо толкова бързаш? — попита ме той, когато спрях до него и слязох от колата.

— Заради инерцията — отвърнах аз. — Най-важното във всяко следствие е да набереш инерция. Ако се забавиш… трябва да започваш наново. А аз нямам такова намерение.

Преди да върна на Грасиела ключовете от яхтата, бях свалил ключа за черокито от връзката. Отключих предната лява врата. Наведох се и започнах да разглеждам колата преди да вляза вътре.

— Къде отиваш? — попита иззад мен Локридж.

— В Сан Франциско — излъгах аз, само за да проверя реакцията му.

— В Сан Франциско ли? И какво има там?

— Не знам. Обаче ми се струва, че Тери е ходил в Сан Франциско при последното си идване на континента.

— Трябва да е отишъл по черния път.

— Възможно е.

Нищо в джипа не привлече незабавно вниманието ми. Колата беше чиста. Усещаше се слаба кисела миризма. Миришеше така, все едно прозорците са били оставени отворени по време на дъжд. Отворих кутията между предните седалки и намерих два чифта слънчеви очила, пакетче дъвка за освежаване на дъха и пластмасова фигурка. Подадох я на Локридж.

— Оставил си супергероя си тук, Бъди.

Той не го взе.

— Това е от „Макдоналдс“. На острова няма такова заведе, ние, затова когато идваха на континента, първо водеха децата там. Това си е като дрога, мой човек. Малките отрано се пристрастяват към пържените картофки и другите боклуци и си остават пристрастени за цял живот.

— Има и по-лоши неща.

Оставих пластмасовия герой в кутията и я затворих. Наведох се още по-навътре, за да се пресегна до жабката.

— Ей, искаш ли да дойда с теб? Може да съм ти от полза.

— Не, благодаря ти, Бъди. Заминавам направо оттук.

— По дяволите, мога да се приготвя за пет минути. Искам да кажа, само ще хвърля малко дрехи в един сак.

В жабката имаше втора пластмасова фигурка и ръководства за колата. В една кутия намерих касета с аудиокнигата „Събирачите на калай“. Нямаше нищо друго. Отбиването ми тук се оказваше пълен провал. И отгоре на всичко Бъди се натискаше да ми стане партньор. Изправих се и погледнах Локридж.

— Не, благодаря ти, Бъди. Ще работя сам.

— Ей, аз помагах на Тери, мой човек. Не беше като във филма, където ме бяха показали като подлеца, дето…

— Да, да, знам, Бъди. Вече ми го каза. Това няма нищо общо с теб. Просто работя сам. Даже в полицията. Такъв си бях, такъв си останах.

Сетих се за нещо, наведох се в колата и проверих отдясно на предното стъкло за стикер като оня, който бях видял на снимката с пътния знак на Зайзикс Роуд в компютъра на Маккейлъб. В долния ъгъл на стъклото нямаше стикер. Това за пореден път потвърждаваше, че фотографията не е направена от Тери.

Отново се изправих, заобиколих колата и отворих багажника. Вътре нямаше нищо друго освен възглавница във формата на детския анимационен герой Спондж Боб. Знаех го, защото дъщеря ми го обожаваше и аз обичах да гледам филмчетата с нея. Предположих, че е бил любимец и в дома на Маккейлъб.

После отидох при едната задна врата и надникнах в купето. Също чисто, но в джоба зад предната седалка забелязах пътна карта, която можеше да се вади от мястото на шофьора. Извадих я и я прелистих, като внимавах Бъди да не вижда какво разглеждам.

На страницата с Южна Невада видях, че картата включва части от съседните щати. В Калифорния, близо до югозападния ъгъл на Невада, някой бе оградил с кръг резервата „Мохаве“. И в дясното поле на картата с мастило едно над друго бяха написани няколко числа, които после бяха събрани. Сборът беше 138. Отдолу пишеше: „А всъщност 148“.

— Какво е това? — попита Локридж, който ме гледаше през другата задна врата.

Затворих картата и я пуснах на седалката.

— Нищо. Като че ли някой си е записал упътвания занякъде.

Наведох се, за да надзърна под предната дясна седалка. Видях още играчки от „Макдоналдс“, стари опаковки от храна и други боклуци. Нищо, което да изглежда интересно. Излязох, заобиколих от другата страна и помолих Бъди да се отдръпне, за да погледна и под шофьорската седалка.

Там имаше още отпадъци, обаче забелязах няколко смачкани хартиени топченца. Бръкнах и ги измъкнах. Разгънах едното, загладих хартията и видях, че е квитанция за покупка с кредитна карта на бензин в Лонг Бийч. Отпреди близо година.

— Нали не си проверявал под седалките, когато си чистил колата, Бъди?

— Не са ме молили — отбранително отвърна той. — Пък и винаги я миех само отвън.

— А, ясно.

Започнах да развивам останалите хартиени топчета. Не очаквах да намеря нещо полезно. Вече бях прегледал сведенията за кредитните карти и знаех, че няма покупки, с чиято помощ да установя къде е ходил Маккейлъб по време на тридневното си отсъствие. Принципът обаче е винаги да проверяваш всичко.

Имаше различни квитанции за местни покупки, включително храна от „Сейфуей“ и риболовни принадлежности от магазин в Сан Педро, женшенов екстракт от магазин за здравословни храни на име „Бетър Фит“ и касета с аудиокнигата „В търсене на Чет Бейкър“. Никога не бях чувал за книгата, обаче знаех кой е Чет Бейкър. Реших по-късно да проверя, когато имам време да прочета или изслушам книгата.

Принципът доказа верността си на петото хартиено топче. Касова бележка от „Травъл Америка“ в Лас Вегас. Намираше се на Блу Даймънд Роуд, същата улица като Ласвегаския мемориален медицински център. Датата на покупката беше 2 март. Самата покупка се състоеше от шейсет литра бензин, половин литър моторно масло и касетата с аудиокнигата „Събирачите на калай“.

Бележката показваше, че Маккейлъб е бил в Лас Вегас по време на тридневното си пътуване. Поредното потвърждение на нещо, което смятах, че вече знам. Въпреки това в кръвта ми нахлу още повече адреналин. Исках отново да се задействам, да запазя инерцията.

— Намери ли нещо? — попита Локридж.

Смачках бележката и я хвърлих на пода на колата при другите.

— Нищо особено — отвърнах аз. — Оказва се, че Тери е бил голям любител на аудиокнигите. Не го знаех.

— Да, често слушаше такива касети. На яхтата, когато беше на руля. Обикновено стоеше със слушалки.

Пресегнах се към седалката и вдигнах картата.

— Ще я взема — казах. — Грасиела едва ли ще ходи някъде, където дай потрябва.

Не изчаках одобрението на Бъди. Затворих вратата с надеждата, че той няма да възрази. После затворих предната лява врата и заключих джипа.

— Това е всичко, Бъди. Тръгвам. Нали ще се навърташ край телефона, ако се появи нещо и имам нужда от теб?

— Естествено, мой човек, на линия съм. Пък и телефонът е мобилен.

— Добре тогава, всичко хубаво.

Ръкувах се с него и се запътих към черния си мерцедес, като наполовина очаквах да ме последва. Той обаче не го направи. На излизане от паркинга погледнах в огледалото и го видях да стои до черокито, вперил поглед в колата ми.

Потеглих по магистрала 710 до шосе 10 и оттам до шосе 15. Нататък пътят водеше право през смога към Мохаве и Лас Вегас. През последната година по два-три пъти месечно минавах по него. Винаги ми беше приятно. Харесваше ми суровият вид на пустинята. Може би получавах от нея същото, каквото бе получавал Тери Маккейлъб от живота на остров. Чувство за отдалеченост от цялата мръсотия. Когато шофирах през пустинята, усещах, че ограниченията се вдигат, сякаш молекулите на тялото ми се размърдват и помежду им се образува малко повече пространство. Може и да не беше повече от нанометър, но и то бе достатъчно, за да промени нещата.

Тоя път обаче се чувствах различно. Сега мръсотията беше пред мен и ме очакваше в пустинята.

Докато прехвърлях фактите от случая в ума си, мобифонът иззвъня. Предположих, че е Бъди Локридж с последна молба да го взема със себе си, ала се оказа Киз Райдър. Бях забравил дай се обадя.

— Е, Хари, сигурно дори не заслужавам да ми отговориш, а?

— Извинявай, Киз, щях да ти се обадя. Цяла сутрин бях зает и просто забравих.

— Бил си зает цяла сутрин, така ли? Нали си пенсионер. Да не тичаш по някой нов случай?

— Всъщност пътувам за Вегас. И сигналът сигурно скоро Ще прекъсне в мъртвата зона. Какво има?

— Ами, тая сутрин видях Тим Марсия в кафенето. Каза ми, че наскоро сте разговаряли.

— Да, вчера. Да не се обаждаш заради оная история с тригодишния период, за която ми спомена Марсия?

— Естествено, Хари. Помисли ли за това?

— Научих едва вчера. Нямах време да си помисля.

— Смятам, че трябва да го направиш, Хари. Имаме нужда от теб.

— Много ми е приятно да го чуя, особено от теб, Киз. Мислех, че ме смяташ за ПНГ.

— Това пък какво е?

— Персона нон грата.

— Я стига. Времето лекува всичко. Сериозно, бихме могли да те използваме тук. Ако искаш, сигурно можеш да работиш в отдела на Тим.

— Ако искам ли? Киз, говориш така, като че ли само трябва да дойда и да подпиша договора за постъпване в полицията. Ти какво си мислиш, че всеки в оная сграда ще ме посрещне с отворени обятия ли? Че ще се подредят в коридора на шестия етаж и ще ме замерят с ориз, докато отивам в кабинета на началника?

— Ървинг ли имаш предвид? Ървинг беше понижен. Сега ръководи отдела за бъдещо планиране. Обаждам ти се, за да ти кажа, че ако искаш да се върнеш, ще те приемем. Няма нищо по-просто. След като разговарях с Тим, се качих на шестия етаж за обичайната среща в девет с началника. Той знае за теб. Познава работата ти.

— Чудя се как е възможно, след като аз напуснах преди да го прехвърлят от Ню Йорк, Бостън или там откъдето го пратиха.

— Знае, защото аз му разказах, Хари. Виж, да не навлизаме в спорове за това. Съгласен ли си? Всичко е наред. Искам само да си помислиш. Часовникът тиктака. Можеш да помогнеш на нас, на града, а сигурно даже на себе си, зависи къде е мястото ти в света.

Последната част от изречението повдигаше основателен въпрос. Къде беше мястото ми в света? Дълго мислих за това, преди да проговоря.

— Добре, Киз, благодаря ти. Благодаря ти също, че си казала добра дума за мен на началника. Между другото, кога са изхвърлили Ървинг? Не бях чул за това.

— Преди два месеца. Струва ми се, началникът смяташе, че бърка в прекалено много каци мед. И го отстрани.

Не можех да не се усмихна. Не защото заместник-началникът на полицията Ървин Ървинг винаги ме беше мачкал, а защото знаех, че човек като него няма да се остави да го отстранят, както казваше Киз.

— Тоя човек крие всякакви изненади — отбелязах.

— Знам. Очакваме хода му. Ще бъдем готови.

— Тогава ви желая успех.

— Благодаря. Е, какво решаваш, Хари?

— Какво, сега ли искаш да ти отговоря? Нали каза да си помисля?

— Мислех, че човек като теб вече знае отговора.

Пак се усмихнах, но премълчах. Тя си губеше времето с администрация. Трябваше да се върне в отдел „Убийства“. Познаваше хората по-добре от всеки друг, с когото бях работил.

— Хари, спомняш ли си какво ми каза, когато ме назначиха за твоя партньорка?

— Хм, хубаво да дъвчеш храната и да си миеш зъбите след всяко ядене ли?

— Говоря сериозно.

— Не знам. Какво?

— Всеки има значение, иначе никой няма значение.

Кимнах и за миг помълчах.

— Спомняш ли си?

— Да. Спомням си.

— Думи, достойни за житейски девиз.

— Сигурно.

— Е, помисли за това, докато мислиш за връщането си.

— Ако се върна, ще имам нужда от партньор.

— Майтапиш ли се, Хари?

— Ще имам нужда от партньор.

Последва мълчание и ми се стори, че тя също се усмихва.

— Това определено е възможност. Ти…

Киз замълча. Струва ми се, че знаех какво е искала да каже.

— Басирам се, че и на теб ти липсва, колкото на мен.

— Вече навлизаш в мъртвата зона, Хари. Обади ми се, когато… не се бави много.

— Добре, Киз, ще ти се обадя.

Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.

Но нямаше нищо по-прекрасно и от това отново да съм полицай и да върша онова, което трябваше да върша. Замислих се за Риц от управлението и за това как се беше отнесъл с мен. Как трябваше да се боря, само за да привлека вниманието и да си осигуря помощта на някои хора. Знаех, че с постъпването ми в полицията това до голяма степен ще се промени. През последните две години бях научил, че детективската карта не прави човека, обаче определено улеснява работата му. А за мен това беше повече от работа. Знаех, че независимо дали съм на служба, на тая земя има само едно нещо, което мога и трябва да върша. Имах цел в живота, също като Тери Маккейлъб. След като бях прекарал предишния ден на неговия плаващ дом на ужасите, изучавайки неговите случаи и всеотдайността му към житейската му цел, аз бях разбрал какво е най-важно и какво трябва да направя. Със смъртта си моят безмълвен партньор може би ме беше спасил.

След четирийсет минути размисли за бъдещето и анализиране на възможностите за избор стигнах до пътния знак, който бях видял на снимката в компютъра на Тери.

Имаше известна разлика. Виждаше се по хоризонта зад знака. Снимката беше направена от другата страна от човек, пътуващ за Лос Анджелис от Вегас. Въпреки това усетих тръпките на очакването. Всичко, което бях видял, прочел и чул, откакто Грасиела Маккейлъб ми се беше обадила, ме бе довело на това място. Включих мигача и отбих от шосето.