Майкъл Конъли
Завръщането на поета (14)

Глава 14

Винаги можеш да познаеш местните. Те са ония, които седят вътре и решават кръстословици, докато трае деветдесетминутното плаване с ферибота. Туристите обикновено са на горната палуба, носа или кърмата, правят снимки и се взират в острова, който се смалява в мъглата зад тях. На другата сутрин аз седях при местните на борда на първия ферибот. Обаче решавах малко по-различна кръстословица. Бях разтворил в скута си папката, в която Тери Маккейлъб бе водил бележките си по случая. Носех и хронологията, която бях съставил предишната вечер. За успешното приключване на всяко следствие е нужно винаги да разполагаш с подробностите по случая.

7 ян. — Макк. прочита за изчезналите мъже в Невада и се обажда във вегаската полиция

9 ян. — Вегаската полиция не проявява интерес

2 февр. — Хинтън от „Вегас Сън“. Кой кого е потърсил?

13 февр. — половиндневно плаване с Джордан Шанди

19 февр. — плаване с Файндър

22 февр. — откраднат джипиес, шерифски доклад

27 февр. — Макк. създава фотографския файл 1 март? — Макк. на континента за три дни

28 март — Последно плаване. Макк. на „Преследваща вълна“ с лекарствата си

31 март — Макк. умира

Сега прибавих наученото час по-рано от Грасиела. Данни-Те за кредитните карти, за които я бях помолил, съдържаха и нейните покупки. На 21 февруари с карта „Виза“ беше пазаруване в универсален магазин от веригата „Нордстром“. Когато я попитах за това, тя отговори, че е пазарувала в „Промънейд“. Попитах я дали оттогава е ходила там и Грасиела отговори отрицателно.

Когато прибавих новата дата в хронологията, забелязах, че това е денят преди доклада за кражбата на системата за глобално позициониране от „Преследваща вълна“. Това означаваше, че има вероятност кражбата да е била извършена същия ден. Тайнственият фотограф бе пътувал с ферибота заедно с Грасиела на връщане до острова. Дали през нощта не се беше промъкнал на яхтата, за да открадне джипиеса? И защо? И дали тъкмо оная нощ не бяха подменили лекарствата на Тери Маккейлъб?

Оградих думата „джипиес“ в хронологията. Каква роля играеше това устройство и какво значение имаше кражбата му? Зачудих се дали не преувеличавам смисъла му. Може пък Бъди Локридж да имаше право че джипиесът е бил откраднат от Файндър, техния конкурент. Може би в това нямаше нищо повече, но близостта до проследяването на Грасиела в търговския комплекс ме караше да смятам другояче. Инстинктът ми подсказваше, че има връзка. Просто още не я забелязвах.

Въпреки това ми се струваше, че се приближавам към нещо. Хронологията ми позволяваше да виждам връзките и хронологическия контекст на нещата. Имаше още за прибавяне и си спомних, че имах намерение сутринта да продължа с няколко телефонни разговора с Лас Вегас. Отворих мобифона си и проверих батерията. Не бях успял да я заредя на „Преследваща вълна“ и сега зарядът й свършваше. Оставаше ми най-много още един разговор. Набрах номера на отдел „Изчезнали хора“ на вегаската полиция. Свързаха ме и попитах за детектив Риц. Чаках близо три минути, през които телефонът започна да пиука на всяка минута, за да ме предупреди, че енергията е на изчерпване.

— Тук е детектив Риц. Какво обичате?

— Казвам се Бош. Доскоро работих в лосанджелиското управление. Главно в отдел „Убийства“. Правя услуга на една приятелка. Мъжът й почина миналия месец и аз подреждам вещите му. Натъкнах се на негова папка, в която открих вашето име и номер, наред със статия от вестник за едно от следствията ви.

— Кое следствие?

— Шестимата изчезнали мъже.

— А как се казва мъжът на приятелката ви?

— Тери Маккейлъб. По-рано работеше във ФБР…

— А, онзи ли.

— Познавате ли го?

— Веднъж разговарях с него по телефона. Това не значи, че го познавам.

— За изчезналите хора ли разговаряхте?

— Вижте, как казахте, че е името ви?

— Хари Бош.

— Добре, вижте, Хари Бош, не ви познавам и не знам какво правите, обаче обикновено нямам навика да приказвам за текущи следствия по телефона с непознати.

— Мога да дойда при вас, за да се срещнем.

— Това нищо не променя.

— Знаете, че е мъртъв, нали?

— Маккейлъб ли? Чух, че получил инфаркт на яхтата си и не успели да стигнат при него навреме. Стори ми се глупаво. Какво е правил човек с трансплантирано сърце на четирийсет километра от сушата?

— Изкарвал си е прехраната, предполагам. Вижте, появиха се някои неща във връзка с това и аз проверявам с какво се е занимавал Тери. За да видя дали не е привлякъл нечие внимание, ако се сещате какво искам да кажа. Само…

— Не се сещам какво искате да кажете. За вудуизъм ли говорите? Че някой го е омагьосал да получи инфаркт? Имам си работа, Бош. Прекалено много работа, за да се занимавам с тия глупости. Вие пенсионерите си мислите, че имаме предостатъчно време за вас и вашите магьоснически теории. Ама не е така.

— Това ли му отговорихте, когато ви се е обадил? Не сте Пожелали да изслушате теорията му или профила му, така ли? „Вудуизъм“ ли нарекохте предположенията му?

— Виж, мой човек, каква работа вършат профилите? С абсолютно нищо не ни помагат. Това са пълни глупости и точно така му казах…

Думите му бяха прекъснати от предупредителното изпиукване на мобифона ми.

— Какво беше това? — попита той. — Записваш ли разговора?

— Не, свършва ми батерията. Тери не е ли идвал при вас, за да обсъдите случая?

— Не. Струва ми се, че вместо това отиде във вестника. Типично за федералните.

— В „Сън“ са публикували неговото виждане по въпроса, така ли?

— Не бих казал. Струва ми се, че и те стигнаха до моето заключение за него.

Този отговор показваше, че Риц ме заблуждава. Ако смяташе, че теорията на Маккейлъб е пълна глупост, трябваше да я е изслушал, за да я определи като такава. Според мен това предполагаше, че детективът е обсъдил случая с Маккейлъб, навярно надълго и широко.

— Ще ви задам един последен въпрос и после ще ви оставя на мира. Тери спомена ли нещо за триъгълна теория? Нещо в смисъл, че една точка дава три? Това говори ли ви нещо?

Смехът, който чух по телефона, не беше приятен. Дори не бе добродушен.

— Това бяха три въпроса, Бош. Три въпроса, три страни на триъгълник и с това разговорът ни…

Телефонът угасна. Батерията се беше изтощила.

— Приключи — довърших думите на Риц.

Това обаче означаваше, че той не е отговорил на въпроса ми. Затворих телефона и го пуснах в джоба си. В колата имах зарядно устройство. Щях да заредя мобифона още щом прекосях залива Санта Моника. Оставаше ми да разговарям с репортерката от „Сън“, но се съмнявах, че ще се свържа отново с Риц.

Станах и излязох на кърмата, за да се освежа на прохладния утринен въздух. Каталина се мержелееше в далечината — сиви чукари, които се подаваха от океанската мъгла. Бяхме изминали повече от половината разстояние. Чух едно момиченце високо да възкликва: „Виж!“ и проследих показалеца му. В разпенените води зад ферибота скачаха делфини. Бяха поне двайсетина и скоро на кърмата заприиждаха хора с фотоапарати. Дори неколцина местни излязоха да погледат. Делфините бяха красиви, сивата им кожа лъщеше като пластмаса на утринното слънце. Зачудих се дали просто се забавляват, или са помислили ферибота за рибарски кораб и се надяват да се нахранят с останките от дневния улов.

Скоро представлението престана да привлича вниманието и пътниците се върнаха на предишните си места. Момиченцето, което първо бе забелязало делфините, остана на перилата. Аз също продължих да гледам, докато делфините накрая не изостанаха и не изчезнаха в синьо-черното море.

Влязох вътре и отново отворих папката на Маккейлъб. Препрочетох всички бележки, и неговите, и своите. Не ми хрумнаха нови идеи. После прегледах всички снимки, които бях принтирал предишната вечер. Бях показал на Грасиела снимките на Джордан Шанди, ала тя не го позна и ме обсипа с въпроси за него, въпроси, на които засега не исках да се опитвам да отговоря.

После се заех с данните за кредитните карти и мобифоните. Вече ги бях прегледал в присъствието на Грасиела, но исках да се запозная с тях по-задълбочено. Най-голямо внимание обърнах на края на февруари и началото на март, когато според Грасиела съпругът й бе ходил на континента. Само че нито една покупка с кредитна карта или разговор с мобилен телефон не показваше къде е ходил, в Лос Анджелис или навярно в Лас Вегас. Като че ли не беше искал да остави никакви следи.

След половин час фериботът стигна в пристанището на Лос Анджелис и пристана до „Куин Мери“, постоянно закотвен кораб, превърнат в хотел и конгресен център. Докато прекосявах паркинга, за да се кача на колата си, чух писък, обърнах се и видях една жена да подскача и да се люлее с главата надолу на бънджи, закачено за платформа на кърмата на „Куин Мери“. Тя обгръщаше тялото си с ръце, но не от страх или адреналинов прилив, предизвикани от скока, а защото тениската й очевидно заплашваше да се изхлузи през раменете и главата й и да я разголи пред тълпата, струпала се по перилата на кораба.

Запътих се към колата си. Карам спортен мерцедес-бенц от ония, които според някои давали хляб на тероризма. Не участвам в подобни спорове, обаче познавам хора, които ходят по телевизионни предавания, за да твърдят, че такива неща обикновено се правят в лимузини. Още щом се качих и запалих мотора, включих мобифона си в зарядното устройство и зачаках да се съживи. Когато проработи, видях, че през четирийсет и пет минутната пауза съм получил два есемеса.

Първият беше от някогашната ми партньорка Кизмин Райдър, която сега изпълняваше административни и планови задължения в кабинета на началника на полицията. Искаше дай се обадя. Това ме изпълни с любопитство, тъй като не се бяхме чували от близо година и последният ни разговор не бе особено приятен. Обичайната й коледна картичка носеше само подписа й, без обичайните топли думи и надеждата скоро да се видим. Записах прекия й телефонен номер — поне все още заслужавах това доверие — и сейвнах съобщението.

Вторият есемес беше от Синди Хинтън, репортерката от „Сън“. Просто отговаряше на обаждането ми. Подкарах колата към магистралата, за да завия към Сан Педро и кея Кабрильо, където ме очакваше джипът на Тери Маккейлъб. По пътя се обадих на Хинтън и тя веднага отговори.

— Да, обаждах се за Тери Маккейлъб — казах аз. — Опитвам се да възстановя последните един-два месеца от живота му. Предполагам, сте чули, че той почина. Спомням си, че в „Сън“ публикуваха некролог.

— Да, знам. В снощното си съобщение казвате, че сте следовател. Къде работите?

— Всъщност съм частен детектив с щатски лиценз. Обаче почти трийсет години бях полицай.

— Това свързано ли е със случая с изчезналите хора?

— По какъв начин?

— Не знам. Вие ми се обадихте. Не разбирам какво искате.

— Ще ви попитам нещо. На първо място, от детектив Риц научих, че Тери се е интересувал от случая с изчезналите мъже. Запознал се е с достъпните му факти и се е обадил на детектив Риц, за да му предложи времето и опита си или да разработва следствени версии.

— Всичко това ми е известно.

— Чудесно. Предложението на Тери към Риц и вегаската полиция е било отхвърлено. Въпросът ми е какво се е случило после. Той ли ви се е обадил? Вие ли сте го потърсили? Публикували ли сте репортаж за това, че той е разследвал случая?

— И защо ви интересува това?

— Извинете, бихте ли изчакали малко?

Бях разбрал, че не е трябвало да се обаждам, докато шофирам. Трябваше да очаквам, че Хинтън ще се държи предпазливо и разговорът ще се нуждае от цялото ми внимание. Погледнах огледалата и прекосих две платна към първия изход. Не видях пътния знак и не знаех къде отивам. Озовах се в промишлен район с гаражи за камиони и складове. Спрях зад тир, паркиран пред отворените врати на един склад.

— Още веднъж извинявайте. Питахте защо задавам тези въпроси. Ами, Тери Маккейлъб ми беше приятел. В момента проверявам някои неща, върху които е работел. Искам да довърша работата му.

— Струва ми се, че има още нещо, нещо, което не ми казвате.

За миг се замислих как да продължа. Опасно е да споделяш информация с репортер, особено непознат репортер. Това може да рикошира зле върху самия теб. Трябваше да измисля начин дай дам каквото й е нужно, за да ми помогне, обаче После трябваше да си върна всичко.

— Ало? Чувате ли ме?

— Хм, да. Вижте, може ли да разговаряме неофициално?

— Неофициално ли? Та ние не разговаряме за нищо конкретно.

— Знам. Ще ви кажа нещо, ако си остане неофициално. Което значи, че не можете да го използвате.

— Добре, ще разговаряме неофициално. А сега бихте ли преминали на въпроса или там каквато е тая важна информация, защото имам да пиша репортаж?

— Тери Маккейлъб е бил убит.

— Хм, не, не са го убили. Четох за това. Получил е инфаркт. Преди около шест години са му направили трансплантация на сърце. Той…

— Знам какво е било съобщено на пресата и ви казвам, че не е вярно. И това ще се докаже. Опитвам се да открия кой го е убил. А сега ми кажете дали сте публикували материал, в който сте цитирали името му.

— Да, публикувах материал, в който се споменаваше за него — сприхаво отвърна тя. — Само един-два абзаца.

— Само един-два абзаца ли? И какво пишеше за Тери?

— Беше продължение на репортажа ми за изчезналите мъже. Реших да проверя какво ново има по случая. Нали разбирате, нови улики, такива неща. Само се споменаваше за Маккейлъб, нищо повече. Пишех, че е предложил помощта си и че има своя теория, но полицията му е отказала. Струваше си да го отбележа, защото материалът беше адски сух, а той беше известен заради филма, Клинт Истууд и така нататък. Това отговаря ли на въпроса ви?

— Значи той не ви се е обаждал, така ли?

— Формално да, обади ми се. Взех номера му от Риц и му позвъних. Оставих му съобщение и той отговори. Така че формално ми се обади той, щом така искате. Между другото, според вас какво се е случило с него?

— Той изложи ли ви теорията си? Оная, към която не е проявил интерес Риц?

— Не, каза, че изобщо не желаел да коментира, и ме помоли да не споменавам името му във вестника. Разговарях с редактора и решихме да го цитираме. Както казах, той беше известна личност.

— Тери знаеше ли, че сте цитирали името му?

— Нямам представа. Оттогава не бях разговаряла с него.

— Докато разговаряхте, той спомена ли нещо за триъгълната теория?

— За триъгълната теория ли? Не, нищо. Аз отговорих на вашите въпроси, отговорете и вие на моите. Кой твърди, че е бил убит? Това официално ли е?

Беше време да отстъпя. Трябваше да я спра, да съм сигурен, че няма да затвори телефона и веднага да започне да ме проверява.

— Ами, не съвсем.

— Как така не съвсем? Вие… Хм, какво ви кара да смятате така?

— Вижте, той беше в идеална форма и носеше сърце на млад човек.

— Ами отхвърлянето на органи и инфекцията? Може да са се случили хиляди неща — имате ли някакво официално потвърждение? Води ли се официално следствие?

— Не. Все едно да поискате ЦРУ да разследва покушението срещу Кенеди. Третия. Следствието им ще е само за замазване на очите.

— Какви ги говорите? Третия какво?

— Третия Кенеди. Сина. Джон-Джон. Да не си мислите, че самолетът му просто е паднал във водата, както съобщиха? Трима свидетели от Ню Джързи са видели хора да качват труповете им на самолета преди неговото излитане. И тия свидетели са изчезнали. Това беше част от теорията за триъгълника и после…

— Добре, господине, много благодаря, че ми се обадихте, но в момента гоня срокове и трябва да…

Тя затвори преди да довърши думите си. Усмихнах се. Реших, че всичко е наред, и особено се гордеех с находчивостта си. Пресегнах се към дясната седалка и вдигнах папката. Разтворих я и погледнах хронологията. Според бележките на Тери разговорът с Хинтън беше проведен на 2 февруари Сигурно бяха публикували репортажа на следващия или по-следващия ден. Още щом стигнех до библиотека с компютър, щях да го потърся, да установя точната дата и да прочета какво е пишело за Маккейлъб.

Засега го включих в хронологията под датата 3 февруари.

Препрочетох известните факти и започнах да излагам собствената си теория за случая:

На 7 януари Маккейлъб вижда репортажа за изчезналите хора в „Лос Анджелис Таймс“. Той го заинтригува. Вижда нещо, което ченгетата може да са пропуснали или изтълкували погрешно. Развива теория и два дни по-късно се обажда на Риц във вегаската полиция. Риц отхвърля предложението му, но случайно споменава за разговора на Хинтън, която пише продължението си. В края на краищата, така случаят продължава да циркулира в пресата и подхвърлянето на името на „известен“ следовател може да е от полза.

Вторият репортаж на Хинтън с името на Маккейлъб излиза в „Сън“ през първата седмица на февруари. По-малко от две седмици по-късно, на 13 февруари, Маккейлъб е сам на яхтата си, когато се появява Джордан Шанди и иска да я наеме за половин ден. Докато ловят риба, Маккейлъб изпитва някакви подозрения и тайно го снима. Седмица по-късно Шанди е в търговския център „Промънейд“, следи семейството на Маккейлъб и тайно го снима — както го е снимал самият Маккейлъб. Същата нощ някой взима джипиеса от „Преследваща вълна“ и навярно подменя лекарствата на Маккейлъб.

До 27 февруари Маккейлъб е получил снимките на семейството си в търговския комплекс. Произходът и методът на пращане на фотографиите е неизвестен, но тая дата е документирана, тъй като тогава е създаден файлът в компютъра му. Само два дни след записването на снимките в лаптопа той напуска Каталина. Целта му не е известна, обаче колата му се е върнала мръсна, като че ли е бил на рали. Има я данни, че е записал телефонните номера на една ласвегаска болница и „Мандалей Бей Рисорт“, където за последен път е видян един от изчезналите мъже.

Имаше много възможности и интерпретации. Аз предполагах, че всичко се върти около снимките. Смятах, че тъкмо тия снимки са привлекли Маккейлъб на континента-Смятах, че след три дни колата му се е върнала мръсна, защото е бил в пустинята при Зайзикс Роуд. Беше се хванал на въдицата, неволно или съзнателно, и бе отишъл в пустинята.

Отново погледнах хронологията и стигнах до заключението, че споменаването на Маккейлъб във втория репортаж в „Сън“ е предизвикало реакция. Шанди някак си беше заметен в изчезванията. В такъв случай той сигурно бе следил хода на следствието в пресата. Беше видял името на Маккейлъб и беше отишъл на Каталина, Оная сутрин на яхтата по време на четиричасовото плаване може би е забелязал, че Маккейлъб си пие лекарствата, видял е капсулите и е замислил как да елиминира тая опасност.

Това оставяше въпроса с джипиеса и защо е бил откраднат по време на обира на 21 февруари. Смятах, че просто е бил взет за прикритие. Шанди не можеше да е бил сигурен, че проникването му на яхтата, за да подмени лекарствата на Тери, ще остане незабелязано. И беше взел устройството, за да не се чуди Маккейлъб какви са били намеренията на взломаджията.

По-важният въпрос бе защо Маккейлъб е бил смятан за заплаха, щом теорията му за триъгълника не се е излагала в „Сън“. Нямах представа. Струваше ми се, че има вероятност изобщо да не е бил смятан за заплаха и че просто е бил известна личност, и Шанди е решил да го надхитри и да го убие. Това си оставаше една от неизвестните величини.

И едно от противоречията. В моята теория определено имаше противоречия. Ако първите шестима мъже бяха изчезнали безследно, защо Маккейлъб беше убит по такъв начин, че да има свидетели и труп, които да разкрият истината? Единственият ми отговор бе, че ако Маккейлъб просто беше изчезнал, щеше да има следствие, при което навярно Щяха да преразгледат теорията му за случая с изчезналите хора. Шанди не можеше да допусне това, затова бе елиминирал Маккейлъб по начин, който да изглежда естествен или случаен и да не предизвика подозрения.

Теорията ми се градеше върху предположение и това ме смущаваше Когато работех в полицията, да разчиташ на предположения бе все едно да сипваш пясък в резервоара на колата си. Това беше пътят към провала. Ужасявах се от това колко лесно съм започнал да градя теории върху тълкувания и спекулации, вместо върху здрави като скала факти. Реших да оставя теориите настрани и отново да се съсредоточа върху фактите. Знаех, че Зайзикс Роуд и пустинята са реални и са брънки от фактологичната верига. Разполагах със снимки, които го доказваха. Не знаех дали Тери Маккейлъб наистина е бил там и какво може да е открил. Но вече знаех, че отивам там. И това също беше факт.