Майкъл Конъли
Завръщането на поета (12)

Глава 12

Ставаше късно и акумулаторите на яхтата започваха да се изтощават. Лампите в предната каюта светеха все по-слабо. Или поне така ми се струваше. Може би просто очите ми се затваряха. Цели седем часа бях прелиствал папките от кашоните на горното легло. Бях изписал бележника си до последната страница, след което го бях обърнал наопаки и бях започнал отзад напред.

Следобедният разговор беше минал нормално, ако не и направо безполезно. Последният клиент на Тери Маккейлъб се казваше Ото Уудол и живееше в разкошен апартамент зад сградата на легендарното казино „Авалон“. Приказвах с него цял час и чух в общи линии същото, което вече бях научил от Бъди Локридж. Шейсет и шест годишният Уудол потвърди всички аспекти на плаването, които ме интересуваха. Наистина слизал на сушата в Мексико и ходил при жени. Нито се смущаваше, нито се срамуваше от това. Жена му беше на пазар на континента и той явно бе откровен. Каза, че се бил оттеглил от работата си, но не и от живота. Все още имал потребности като мъж. Прекратих тази линия на разговора и се съсредоточих върху последните мигове от живота на Маккейлъб.

Наблюденията и спомените на Уудол съвпадаха с тези на Бъди във всички важни подробности. Той също потвърди, че най-малко на два пъти по време на плаването видял Маккейлъб да си взима лекарствата, като винаги ги пиел с портокалов сок.

Водех си бележки, но знаех, че няма да са ми необходими. След един час благодарих на Уудол за отзивчивостта и го оставих с изгледа му към залива Санта Моника и смога, който се издигаше на континента.

Бъди Локридж ме чакаше отпред в колата за голф, която бях взел под наем. Продължаваше да размишлява за решението ми в последния момент да разговарям с Уудол без него. Обвини ме, че съм го използвал, за да се свържа с клиента му. Имаше право за това, но не обърнах внимание на мърморенето му.

Мълчаливо се върнахме на пристанището и оставих колата във фирмата. Казах на Бъди, че може да си върви вкъщи, защото до вечерта ще преглеждам папки. Той хрисимо ми предложи помощта си, но аз му отговорих, че вече ми е помогнал достатъчно. Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше по кея с наведена глава. Все още не бях сигурен в Бъди Локридж. Знаех, че трябва да си помисля за него.

Забелязах, че Тери има компактдискплеър в импровизирания си кабинет. Малката му музикална колекция се състоеше главно от блусове и рокендрол от 70-те години. Пуснах един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, и толкова ми хареса, че през следващите шест часа го оставих да се върти. Гласът й беше страшно разнообразен и това ме завладя. Когато акумулаторите започнаха да се изтощават и изключих музиката, неволно бях запомнил текстовете поне на три песни — можех да ги изпея на дъщеря си следващия път, когато я слагах да си легне.

Когато се върнах в импровизирания кабинет на Маккейлъб, първо седнах пред компютъра и отворих папката „ПРОФИЛИ“.

В нея имаше шест файла, всички озаглавени с дати от последните две години. Отворих ги един по един в хронологичен ред и установих, че са криминални профили на заподозрени престъпници. Написано на клинично изчистен професионален език, всеки профил правеше заключения за убиеца въз основа на конкретни детайли от местопрестъплението. От тези детайли ставаше ясно, че Маккейлъб не само е чел статии във вестниците. Беше очевидно, че е имал пълен достъп до местопрестъпленията — или лично, или по-вероятно по снимки, записи и бележки на следователи. Разбирах, Че това не са сухи тренировки на следовател, на когото му липсва работата и иска да е в крак с нещата. Това бяха разработки на поканен гост. Всички следствия бяха в юрисдикцията на малки полицейски управления в Запада. Предположих, че Маккейлъб е научавал за тях от новините или по друг начин и просто е предлагал да помогне на полицията. След като бяха приемали предложението му, навярно му бяха пращали информация за местопрестъпленията и той се бе залавял да анализира и състави профила. Зачудих се дали неговата известност му е помагала, или пречила, когато е предлагал услугите си. Колко пъти му бяха отказвали?

В случай, че бяха приемали, той сигурно бе работил на бюрото, на което седях аз, без да напуска яхтата. Но виждах, че всеки профил е изисквал доста време и внимание. Все повече започвах да разбирам причините за семейните му проблеми. Тери не бе могъл да тегли чертата. Да се откаже. Това профилиране беше изпитание не само за всеотдайността му към мисията му на следовател, но и към слабостите му като съпруг и баща.

Шестте профила идваха от случаи в Скотсдейл, щата Аризона, Хендерсън, щата Невада, и четирите калифорнийски града Ла Хоя, Лагуна Бийч, Салинас и Сан Матео. Два от случаите бяха убийства на деца, другите четири — сексуални убийства на три жени и един мъж. Маккейлъб не правеше връзки между тях. Бе ясно, че са просто отделни случаи, привлекли вниманието му през последните две години. В нито един файл нямаше данни работата на Тери да е помогнала на следствието или някой от случаите да е бил разрешен. Записах си основните моменти в бележника с идеята да се обадя в управленията и да попитам докъде са стигнали разследванията. От това едва ли щеше да излезе нещо, но все пак имаше вероятност някой от тия профили да е довел до смъртта на Маккейлъб. Не беше приоритет, ала трябваше да го проверя.

След като за момента приключих с компютъра, насочих вниманието си към кашоните с папки на горното легло. Свалих ги един по един, докато на пода на предната каюта не остана никакво място. Установих, че съдържат смесица от разрешени и открити случаи. В продължение на един час ги подреждах и вадех откритите, като си мислех, че ако смъртта на Тери е свързана с разследване, заподозреният най-вероятно е на свобода. Нямаше защо да работи върху разрешен случай.

Материалите бяха увлекателни. Много папки се отнасяха за случаи, които познавах или в чието разследване бях участвал. Тия папки не бяха трупали прах. Останах с ясното впечатление, че откритите случаи са били в постоянно обръщение. От време на време Маккейлъб ги бе вадил, за да преосмисли разследването, заподозрените, местопрестъпленията, възможностите. Беше се обаждал на следователи, лаборанти и даже свидетели. Всичко това ставаше ясно, защото бе имал навика да си води бележки по вътрешната предна страна на папката за ходовете, които беше предприемал. Тези записки също носеха дати.

Датите показваха, че Маккейлъб едновременно е работил по много случаи. И беше ясно, че все още е имал връзки във ФБР и групата за „Поведенчески проучвания“ в Куонтико. Цял час четох дебелата папка за Поета, която беше събрал, един от по-известните, ако не и срамни случаи със серийни убийци в аналите на Бюрото. Поета бе убиец, който по-късно се беше оказал агент от ФБР, оглавяващ групата, преследваща самия него. Преди седем години този скандал бе разтърсил Бюрото и прехваления му отдел „Поведенчески проучвания“. Агентът се казваше Робърт Бакъс и бе избирал за свои жертви детективи от отдел „Убийства“. Беше инсценирал самоубийства, оставяйки предсмъртни писма със стихове от Едгар Алан По. За три години бе убил осем души в цялата страна преди един репортер да открие фалшивите самоубийства и да започне преследването. Бакъс беше изобличен и застрелян от друг агент в Лос Анджелис. Смяташе се, че по онова време е искал да убие детектив от отдел „Убийства“ в холивудския участък на лосанджелиското полицейско управление Моя участък. Детективът, Ед Томас, ми бе колега и затова много се бях интересувал от Поета.

Сега четях вътрешната история. Официално случаят бил прекратен от Бюрото. Неофициално обаче се знаело, че Бакъс се е измъкнал. След като го ранили, избягал през тунелите под Лос Анджелис. Месец и половина по-късно откри-а тяло с огнестрелна рана на съответното място, но степента а Разложение направила невъзможно физическото разпознаване и сравнението на пръстови отпечатъци. Отделни части от тялото били отнесени от животни, включително долната челюст и единствените зъби, които можели да се използват за идентификация. Бакъс освен това бил изчезнал, без да остави ДНК проби. Наистина, имали труп с огнестрелна рана, ала нямали с какво да го сравнят. Или поне така твърдели. Бюрото незабавно обявило, че смята Бакъс за мъртъв, и следствието било прекратено, макар и само за да сложат край на унижението си от страна на собствените им хора.

Но документите, които Маккейлъб беше събрал оттогава, потвърждаваха истинността на легендите. Бакъс все още бе жив. Някъде. Преди четири години се появил в Холандия. Според поверителните бюлетини на ФБР, с които Тери се беше снабдявал от вътрешни източници, убиец отнел живота на петима мъже в продължение на две години в Амстердам. Всички жертви били чуждестранни туристи, изчезнали в квартала на червените фенери. Всички били намерени удушени в река Амстел. Убийствата били свързани с Бакъс по писмата, пратени до местните власти, в които авторът поемал отговорността и молел да поверят следствието на ФБР. Според секретните сводки той настоявал конкретно за агент Рейчъл Уолинг, която четири години по-рано простреляла Робърт Бакъс. Полицията в Холандия поканила ФБР неофициално да се запознае със случая. Подателят подписвал всяко писмо с „Поета“. Макар и не категорично, графологичната експертиза на ФБР показала, че подателят не е убиец, който се опитва да използва славата на Робърт Бакъс, а самият Бакъс.

Естествено, докато Бюрото, местните власти и даже Рейчъл Уолинг се мобилизират в Амстердам, убиецът отдавна бил изчезнал. И повече никой не чул за Робърт Бакъс — поне доколкото знаеха източниците на Тери Маккейлъб.

Върнах дебелата папка в един от кашоните и продължих нататък. Скоро научих, че Маккейлъб не е работил само по стари случаи. Оказваше се, че се е занимавал с всичко, което е привличало вниманието му. Десетки папки съдържаха само по един вестникарски репортаж и бележки, нахвърляни на корицата на папката. Едни случаи бяха нашумели, други бяха напълно неизвестни. Беше събрал изрезки от вестници за Ласи Питърсън, бременната жена от Централна Калифорния, изчезнала преди две години на Бъдни вечер. Случаят дълго време бе привличал медийно и обществено внимание, особено след като откриха разчлененото й тяло в залива, където мъжът й казал на следователите, че е ловил риба по време на изчезването й. Една от бележките върху корицата на папката, носеща дата отпреди намирането на тялото, гласеше: „Определено мъртва — във водата“. И по-късно, преди арестуването на съпруга: „Има друга жена“.

Намерих и папка със сякаш пророчески бележки за Елизабет Смарт, дете, отвлечено в Юта, открито и върнато след близо година. Той вярно бе написал „жива“ под една вестникарска снимка на момиченцето.

Маккейлъб също неофициално беше следил случая с Робърт Блейк. Бившата телевизионна и кинозвезда бе обвинен в убийството на жена си. Бележките в папката бяха интуитивни и точни и накрая, когато делото беше стигнало до съда, се бяха потвърдили.

Трябваше да се запитам дали е възможно Маккейлъб да е въвеждал бележките в папките си и да им е поставял постара дата, използвайки сведения от медиите, за да изглежда, че предвижда различни аспекти или особености на заподозрените. Макар всичко да беше възможно, ми се струваше съвсем нереалистично да си мисля, че е правил така. Не виждах причина да извърши такова скрито престъпление срещу самия себе си. Бях убеден, че наистина е постигнал тези изключителни резултати.

Една от папките съдържаше вестникарски репортажи за новия отдел „Стари случаи“ в лосанджелиското полицейско управление. На корицата бяха написани имената и мобилните телефони на четирима детективи от отдела. Щом имаше номерата им, Тери явно бе успял да преодолее пропастта между лосанджелиското полицейско управление и ФБР. Знаех, че мобилните телефони на детективите не се съобщават на всеки срещнат.

Познавах един от тях — Тим Марсия. Известно време беше работил в холивудския участък, включително в отдел „Убийства“. Знаех, че е късно, обаче на ченгетата редовно им се обаждат по нощите. Знаех и че Марсия няма да се разсърди. Извадих мобифона си и набрах номера, който Маккейлъб бе записал срещу името му на корицата на папката. Марсия отговори веднага. Представих се, изпълних ритуала с любезностите след дългата раздяла и му обясних, че се обаждам във връзка с Тери Маккейлъб. Не го излъгах, обаче не му казах, че разследвам убийство. Споменах, че подреждам папките му по молба на жена му и съм се натъкнал на неговото име и номер. И че просто съм любопитен какви са били отношенията им.

— Навремето и ти разследва няколко стари случая, нали, Хари? Оная история в къщата ти миналата година тръгна от стар случай, не беше ли така?

— Да.

— Е, значи знаеш как става. Понякога се хващаш за сламка, търсиш помощ от всички възможни места. Веднъж Тери ми се обади и предложи услугите си. Не по конкретен случай. Струва ми се, че беше видял репортаж в „Таим“ за отдела, и каза, че ако искам да разработи профил, винаги е на мое разположение. Той беше един от добрите. Много се разстроих, когато научих за случилото се. Исках да отида на Каталина за траурната служба, обаче бях възпрепятстван.

— Както винаги. Изобщо стигна ли се дотам, че да му възложиш съставянето на профил?

— Да, използваха го и още няколко наши момчета. Знаеш как е. Управлението няма отдел за профили и понякога поръчките за Бюрото и Куонтико отнемат месеци. Така разполагахме с човек, който си разбираше от работата и не искаше нищо в замяна. Само искаше да работи. Затова го използвахме. Пращахме му едно-друго.

— И как се справяше?

— Биваше си го. Работехме по един интересен случай. Когато новият началник образува отдела, започнахме да преглеждаме откритите следствия. Свързахме шест случая — трупове, изхвърлени в Долината. Помежду им имаше някои прилики, обаче по-рано не ги бяха свързали. Пратихме материалите на Тери и той потвърди. Свърза ги с помощта на „психологически сходства“, както ги наричаше. Все още работим по тях, но поне знаем с какво сме се сблъскали. Искам да кажа, че сме улучили посоката. Не съм сигурен дали щяхме да стигнем дотук, ако Тери не ни беше помогнал.

— Чудесно, радвам се, че ви е помогнал. Ще предам на жена му и съм убеден, че това ще я зарадва.

— Добре. Е, Хари, връщаш ли се вече?

Очаквах да попита какво всъщност правя с папките на Маккейлъб, а не дали ще се върна в управлението.

— Какви ги говориш?

— Чу ли за тригодишния следпенсионен период, който обяви началникът?

— Не, какво е това?

— Той знае, че през последните години сме изгубили много способни хора. Всички скандали и прочее. И готиките хора си викат, какво пък, по дяволите, напускам. Затова шефът отваря вратата за хората. Ако кандидатстваш до три години след пенсионирането си и те одобрят, няма нужда пак да минаваш през Академията. Идеално за старци като теб.

Долових усмивката в гласа му.

— Значи три години, а?

— Да. Ти кога напусна, преди две и половина, нали?

— Горе-долу.

— Ами, ето. Помисли си. Бихме могли да те използваме в „Стари случаи“. Имаме седем хиляди открити следствия. Опитай, мой човек.

Не отговорих. Идеята да се върна ми дойде изневиделица. В този момент бях сляп за отрицателните моменти. Мислех само за това какво ще е пак да нося полицейската значка.

— Но пък сигурно добре си прекарваш като пенсионер. Интересува ли те нещо друго, Хари?

— Хм, не, това е всичко. Благодаря ти, мой човек, задължен съм ти.

— За теб винаги. И си помисли за тригодишния план. Ще си ни от полза, тук или в Холивуд.

— Да, благодаря. Може и да се върна. Ще си помисля.

Затворих телефона. Заобиколен от чужди фиксидеи, се замислих за своите. Замислих се за седемте хиляди гласа от гроба, които не бяха получили отговор. Повече от звездите, които виждаш нощем в небето.

Както си беше в ръката ми, мобифонът ми иззвъня, откъсна ме от унеса и го отворих. Очаквах да е Том Марсия, който се обажда да ми каже, че това с тригодишния план е само майтап. Обаче звънеше Грасиела.

— Виждам, че на яхтата свети — каза тя. — Още ли си там?

— Да, тук съм.

— Защо си останал до толкова късно, Хари? Изпуснал си последния ферибот.

— Тая вечер няма да се прибирам. Ще остана тук, за да приключа. Може би утре ще се върна. А може и да се наложи да дойда да си поговорим.

— Чудесно, утре не съм на работа. Ще си остана вкъщи, за да събирам багажа.

— Какъв багаж?

— Връщаме се на континента. Ще живеем в Нортридж. Приеха ме на старата ми работа в спешното отделение в „Холи Крос“.

— Реймънд ли е една от причините да се връщаш?

— Реймънд ли? Какво искаш да кажеш?

— Чудех се дали имаш проблеми с момчето. Чух, че не му харесва да живее на острова.

— Реймънд няма много приятели. Не се вписва в тукашната среда. Но преместването не е само заради него. Аз искам да се върна. Исках го още преди Тери да почине. Нали ти казах.

— Да, каза ми.

Тя смени темата.

— Имаш ли нужда от нещо? Какво ще ядеш?

— Намерих разни неща в кухнята на яхтата. Ще се оправя.

Грасиела отвратено изпъшка.

— Всички провизии са стари. Провери годността им преди да ги ядеш.

— Непременно.

Тя се поколеба, после зададе въпроса, заради който се бе обадила.

— Успя ли вече да откриеш нещо?

— Ами, намерих някои интересни неща. Обаче засега не изпъква нищо конкретно.

Замислих се за мъжа с шапката на Доджърс. Той определено изпъкваше, но още не исках да повдигам тази тема пред Грасиела. Исках да науча повече, преди да разговарям с нея за него.

— Добре — каза тя. — Но ще ме държиш в течение на нещата, нали?

— Нали така се уговорихме?

— Добре, Хари, ще се видим утре. В хотел ли ще отседнеш, или ще нощуваш на яхтата?

— Сигурно на яхтата. Ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се.

— Чудесно. Може ли да те попитам нещо?

— Естествено. Какво?

— Понеже спомена за събиране на багаж, просто ми хрумна нещо. Колко често ходиш на континента? Нали се сещаш, в търговски комплекси, ресторанти или на гости на роднини.

— Веднъж месечно. Освен ако не се появи нещо конкретно и не се наложи да отида.

— Водиш ли децата?

— Обикновено. Искам да свикват. Те растат на остров, на който има колички за голф вместо автомобили, и всички се познават… може да им е странно, ако изведнъж се преселят на континента. Опитвам се да ги подготвя за това.

— Разумно. Кой търговски център е най-близо до кея на ферибота?

— Не знам кой е най-близо, но аз винаги ходя в „Промънейд“ на „Рико“. От пристанището просто продължавам по Шосе четиристотин и пет. Знам, че има по-близки търговски Центрове — „Фокс Хилс“ например, — но „Промънейд“ ми харесва. Харесват ми магазините и е на удобно място. Понякога се срещам с приятели от Долината и на всички ни е по средата на пътя.

„И е лесно да те проследят“ — помислих си, само че не го казах.

— Добре, още нещо. — Не бях сигурен, че е редно дай задавам този въпрос. — Светлината тук отслабва. Предполагам, че е от акумулаторите. Има ли ключ или нещо подобно, с което да ги заредя?

— Не попита ли Бъди?

— Не, когато бях с Бъди, не знаех, че ще имам нужда от осветление.

— О, Хари, не съм сигурна. Има генератор, който би трябвало да работи. Обаче не знам къде е.

— Добре, не се тревожи. Мога да се обадя на Бъди. Ще затварям, Грасиела. Трябва да приключа с работата, докато още има осветление.

Изключих телефона, записах си името на търговския комплекс в бележника, после обиколих яхтата и угасих всички лампи освен онази на бюрото в предната каюта, за да пестя енергия. После се обадих на Бъди по мобифона и той отговори със сънен глас.

— Ей, събуди се, Бъди. Хари Бош се обажда.

— Кой? Аха. Какво искаш?

— Имам нужда от помощта ти. На тая яхта има ли генератор или нещо подобно, което да ми осигури светлина? Акумулаторите са на изчерпване.

— Не ги изхабявай докрай, мой човек. Ще ги съсипеш.

— Тогава какво да правя?

— Трябва да запалиш волвото, мой човек, и после да включиш генератора. Само че наближава полунощ. Когато го чуят, хората, които спят на яхтите си до теб, няма да се зарадват много.

— Ясно. Но утре сутринта трябва да го направя. С ключ ли става?

— Да, точно като кола. Иди при руля в общата каюта, пъхни ключовете и ги завърти. Над всеки ключ има щифт за запалване. Включи ги и генераторът трябва да се запали, освен ако не изтощиш цялата енергия.

— Добре, ясно. Случайно да има фенерче на яхтата?

— Да, има в камбуза, над чертожната маса и в чекмеджето отляво на леглото в голямата каюта. В долния шкаф в камбуза има и фенер. Но не бива да го използваш в предната каюта. Може да се отровиш от керосиновите изпарения. Тогава ще трябва да разкриваме нова загадка.

В гласа му се долавяха презрителни нотки. Не им обърнах внимание.

— Благодаря, Бъди. Лека нощ.

— Лека нощ.

Затворих и отидох да потърся фенерчетата. Върнах се при кашоните с папки с едно малко фенерче от голямата каюта и голямата настолна лампа от камбуза. Поставих я на бюрото и я включих. После угасих осветлението на каютата. Все щях да свърша някаква работа.

Оставаше ми по-малко от половин кашон и исках да приключа, преди да реша къде ще пренощувам. Всички тия папки бяха тънки, последните добавки към сбирката на Маккейлъб, и виждах, че повечето съдържат само вестникарски изрезки плюс някоя и друга бележка върху корицата.

Бръкнах в кашона и наслуки извадих една папка. Би трябвало да ходя във Вегас, за да играя на зарове. Защото папката, която избрах, се оказа печелившата. Папката, която даде посока на разследването ми.