Майкъл Конъли
Завръщането на поета (10)

Глава 10

Бакъс ги последва надолу по рампата. Движеше се на безопасно разстояние след тях. Мина по надлеза над магистралата и включи мигача, за да завие в обратната посока. Ако го наблюдаваха в огледалото, просто щяха да го вземат за шофьор, който се връща във Вегас.

Преди отново да излезе на магистралата, видя автомобила на ФБР да потегля по черния път към обекта. Неговия обект. Зад колата се вдигаше бял облак прах. В далечината се очертаваха белите палатки. Изпита непреодолимо усещане за успех. Местопрестъплението бе град, построен от него. Град от кости. Агентите бяха като мравки между парчета стъкло. Те живееха и работеха в свят, сътворен от него, и неволно изпълняваха неговите желания.

Щеше му се да може да погледне това стъкло отблизо, да види ужаса, който е отпечатал върху лицата им, ала знаеше, че рискът е прекалено голям.

Освен това си имаше друга работа. Настъпи газта и потегли обратно към града на греха. Трябваше да се увери, че всичко е готово.

Докато шофираше, го обзе меланхолия. Това сигурно се дължеше на разочарованието, че е оставил Рейчъл в пустинята. Дълбоко си пое дъх и се опита да прогони меланхолията. Знаеше, че скоро пак ще е близо до Рейчъл.

След малко се усмихна на спомена за табелата с името му, която бе държала посрещачката на Рейчъл. Вътрешна шега между агенти. Бакъс познаваше онази жена. Агент Шери Дей. Рейчъл я беше обучавала, също както той бе обучавал Рейчъл. Това означаваше, че новото поколение е усвоило някои негови открития. Това му харесваше. Зачуди се как би реагирала Шери Дей, ако той се беше приближил до нея и глупавата й табела с думите: „Благодаря, че ме посрещате“.

Погледна към голата пустинна равнина. Беше красива особено заради онова, което бе заровил в пясъка и скалите.

Замисли се за това и скоро напрежението в гърдите му отслабна. Отново се почувства прекрасно. Провери в огледалото дали го следят. Нямаше нищо подозрително. Критично огледа лицето си, за пореден път се възхити на майсторството на хирурга и се усмихна.