Пол Дохърти
Принцът на мрака (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

След като даде строги нареждания на малкия си ескорт, Корбет, придружен от Ранулф и Малтоут, излезе през Галилейската порта и препусна по пътеката към притихналото село, а оттам — по пътя към Уудсток. Не беше решил какво точно да направи. Искаше да се изправи срещу Гейвстън и беше категоричен, че ще разпита принца как е узнал за смъртта на лейди Елинор, преди да пристигне пратеник от Годстоу.

Пазачите на главния вход на двореца бързо ги пропуснаха, но докато минаваха по обградената с дървета уличка, пред тях се разкри страховита гледка. Огромна бесилка беше издигната пред двореца — дълъг ясенов стълб с две хоризонтални греди от всяка страна. Корбет спря и укроти коня си, който се подплаши при гледката. От бесилката висяха четири трупа — на трите черни мастифа, а между тях — със счупен врат и оцъклени очи — тялото на Гърт, кучкаря.

Корбет бавно слезе, заповяда на Ранулф да се погрижи за конете им и отиде при шамбелана, който беше излязъл да го поздрави. Държеше се с Корбет като с благородник и бързо го заведе в залата, където армия от прислужници почистваше след снощното тържество. Корбет премина през лабиринт от коридори и беше въведен в една стая, където Уелският принц и Гейвстън, и двамата бледи и трезви, чакаха да го приемат. ПреДи Корбет да успее да си отвори устата, принц Едуард пристъпи и здраво стисна ръката му.

— Мастър Корбет, Хю — каза той с молещи очи, — кучетата… Станала е грешка, беше инцидент, нали, Пиърс.

— Да, така е — присъедини се към извиненията Гейвстън. — Ужасна злополука.

Корбет погледна фаворита и забеляза как е пребледняло лицето му. „Злополука ли?“ помисли си писарят. „Може би ги е пуснал някой пиян шегаджия, който не е знаел какво прави, а може да е добре пресметнат опит за убийство.“

— Разбрахме за станалото тази сутрин — продължи забързано принцът. — Игуменката ни изпрати съобщение. И кучкарят, и зверовете му бяха веднага обесени. Той е бил пиян и пуснал кучетата, след като сте напуснали двореца. Те ви надушили и… — Гласът му заглъхна.

Загрижеността на принца изглеждаше искрена. „Дали се разкайва?“ чудеше се Корбет. „Или изобщо не е знаел какво се е случило. Дали Гейвстън е действал на своя глава?“ Корбет разбираше страховете им. Не си правеше илюзии по отношение на краля. Ако Корбет беше убит при изпълнение на дълга си, той би го приел. Но умишлено нападение над един от пратениците му? Едуард би дошъл на юг с войските си и би сринал Уудсток до основи. Корбет се канеше да попита за изчезналата си ръкавица, но се отказа. Гейвстън щеше да има готов отговор.

— Твоя светлост, трябва да поговорим на четири очи. — Корбет пренебрегна раздразнението изписано по лицето на фаворита. — Твоя светлост — настоя той, — дължиш ми го. Трябва да говорим. Такива са заповедите на баща ти — излъга той.

Принцът хвърли поглед към Гейвстън.

— Съгласен съм — отвърна и се усмихна глуповато. — Трябва да се преоблека. Френският пратеник, мосю дьо Краон се е върнал.

— Ти май не го харесваш, мастър Корбет — забеляза подигравателно Гейвстън.

— Мосю дьо Краон си върши работата, както аз моята — сухо отвърна Корбет.

— Но не бива да му се доверяваш, твоя светлост. Мосю дьо Краон може да улови и паяк в мрежите, които плете.

Принцът бързо кимна и се огледа.

— Бъди ми гост, мастър Корбет. Ще се срещнем след час в библиотеката.

Корбет се поклони, оттегли се и прекара времето, потропвайки с крака в едно преддверие, преди прислужникът надменно да го покани нагоре по централното стълбище в разкошно обзаведена стая. Подът беше от полирано дърво, а новата ламперия беше украсена с изящни фигури: лози, странни цветя и фантастични животни като крилати двукраки дракони. По боядисаните в синьо стени имаше рафтове и малки шкафове, пълни с книги, всички подвързани в телешка кожа с различни цветове — червено, синьо и светлокафяво със лети сребърни и златни закопчалки. Корбет забеляза, че всички ценни ръкописи са прикрепени към стената със сребърни верижки. Знаеше, че принцът обожава разкоша и е силно повлиян от новата мода, дошла от италианските княжества. Това беше единствената стая, която някога беше виждал, където нямаше стенни факли. Вместо това тежки бронзови свещници стояха върху полираните дъбови бюфети и шкафове. Също така тук липсваха рогозките на пода, обикновено набити с бълхи и прах. Вместо тях имаше дебели вълнени килими.

В отсрещната част на стаята върху малък подиум стоеше полирана кръгла маса, край която бяха наредени красиви резбовани столове с високи облегалки. Принцът седеше спокойно там, със скръстени ръце, вперил поглед в масата, толкова вглъбен, че приличаше на монах. Но дрехите му бяха разкошни, пръстите — обсипани със скъпи пръстени, а косата и златистата му брада — грижливо сресани и намазани с благовонни масла. Той вдигна очи и покани Корбет да се приближи. Писарят забеляза, че жакетът на принца беше от бял сатен със златни копчета. Беше обут в тесни панталони на червени и златисти райета, а на краката си носеше тъмночервени пурпурни чехли със златни рози на върховете. Съдейки по облеклото и поведението му, Корбет разбра, че принцът ще разговаря от висотата на кралското си величие с него и дьо Краон.

Едуард стана и го покани да седне на стола до себе си, преди да налее и на двамата най-хубавото вино, което писарят беше вкусвал от месеци насам. Той седна и внимателно отпи от чашата. Принцът не беше темпераментен като баща си. Всъщност, когато пожелаеше, младият Едуард можеше да бъде любезен и очарователен, но както при всички членове на династията на Плантагенетите, настроенията му бяха променливи, а нравът — непостоянен. Корбет винаги го беше харесвал, защото притежаваше дяволит нрав, съчетан с почти детска невинност. Можеше да бъде добър приятел или най-страшен враг. Принцът се настани на стола си и прямо го погледна.

— Е, Хю? — подхвана той. — Искаше да ме видиш „in secreto“. Ако не те уважавах толкова, милорд Гейвстън също щеше да присъства. — Той отмести поглед. — Пиърс може и да е лош — забеляза принцът меко, — но онова, което стана снощи, беше непростимо! Трябва ли баща ми да узнае за него?

— Alea iacta est — отвърна спокойно Корбет. — Жребият е хвърлен. — Погледът му се прикова в небесносините очи на принца. — Както забеляза твоя светлост, вероятно това е било просто нещастен случай.

Принцът благодарно се усмихна и протегна ръка, така че слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописания прозорец, накараха камъните по пръстените му да заблестят.

— Е, Хю, какво има?

— Два въпроса, твоя светлост. — Корбет отново отпи от виното си. — Пращал ли си някой от твоите хора в манастира в деня, когато лейди Елинор умря?

Принцът поклати отрицателно глава.

— Не.

— А някой друг, без да си знаел, може ли да е изпратил някого там?

Все още поклащайки глава, принцът стана и отиде до резбованата етажерка, която напомняше черковен аналой, сложи ръка върху Библията, която лежеше там.

— Можеш да кажеш на баща ми — отвърна той, — че с ръка на Библията се заклевам и съм готов да повторя клетвата си пред благородниците, духовенството и народа, че нито мои хора, нито лорд Гейвстън се е приближавал до манастира този ден.

— Твоя чест изглежда съвсем сигурен.

Едуард се извърна, изражението му беше непреклонно.

— Забраних на милорд Гейвстън да има каквото и да е общо с тази жена!

— Твоя Светлост, истина ли е, че за пръв път си разбрал за смъртта на лейди Елинор, когато пазачът на Годстоу е дошъл тук?

Корбет забеляза колко бързо принцът отдръпна ръката си от Библията и се върна при него.

— Доколкото си спомням, така беше — отвърна той, седна на ръба на масата, повдигна небрежно крак и погледна към Корбет. — Защо питаш?

Писарят си пое дълбоко дъх.

— Трябва да ти съобщя, че баща ти е убеден в обратното. Носи се слух, че си знаел за смъртта на лейди Елинор, преди пияният пазач да стигне дотук.

Едуард прехапа устни.

— Бях много пиян — призна той. — Но не толкова пиян. Чух нещо или ми казаха…? Да! — развълнувано възкликна принцът. — Ако мосю дьо Краон твърди, че аз съм му казал, той лъже! Всъщност, мистър Корбет, сигурен съм, че именно французинът беше този, който каза на мен.

— Тогава откъде е знаел той?

Принцът вдигна рамене.

— Нямам представа, а ако го разпитам, просто ще отрече. Дьо Краон идва тук — добави той горчиво — с лицемерен вид и лъжлив език… Той не би разбрал какво е истина, дори ако тя подскочи и го ухапе по острия нос. Принцът отново се върна до Библията и сложи ръка върху нея.

— Кълна се, че ти казах истината. Заклевам се, че не съм пращал хора в Годстоу, макар че бих искал да знам кой го е направил. Носили ли са моите цветове?

Корбет поклати глава.

— Не знам.

— Кълна се също — заяви принц Едуард, че ако знаех за… смъртта на лейди…

Корбет беше сигурен, че той за малко не каза „убийството“.

— … ако съм знаел за смъртта й преди понеделник, съм го научил от мосю дьо Краон.

— Твоя светлост, беше ли женен за лейди Елинор?

Принцът задържа ръката си върху Библията.

— Не е твоя работа — сопна се той. — Твоята работа, Корбет, е да върнеш доброто ми име. Дьо Краон чака в една стая по коридора. Искам да го разпиташ. Той ще стои там, докато си готов да го направиш.

С тези думи принцът изхвърча навън, забравил учтивостта и доброто си възпитание. Корбет сухо се засмя и се облегна на стола, заслушан в стъпките на принца по коридора. Вярваше, че именно дьо Краон му е съобщил за лейди Елинор в събота вечер, но как го беше разбрал французинът? Имаше ли шпионин в Годстоу? И ако беше така, кой? Игуменката не го беше допуснала в манастира. Корбет неспокойно се раздвижи, после тихичко се засмя. Разбира се! Стана, отиде до вратата и направи знак на очакващия го слуга да дойде при него.

— Заведи ме при френския пратеник, мосю дьо Краон — принцът желае да разговарям с него.

Слугата го поведе по коридора и леко почука на една врата. Тя беше открехната и Корбет, без да изчака прислужникът да почука отново, я бутна и се вмъкна вътре. Дьо Краон седеше на стол с висока облегалка до прозореца със свитък в скута, очевидно очакващ аудиенция с принца. Когато Корбет влезе, той вдигна глава и леко се надигна, преди отново да се отпусне назад, сякаш не желаеше да бъде обезпокояван. Ръкописът, който четеше, бързо изчезна в диплите на широката му роба.

— Мосю Корбет! За мен е удоволствие! Седни, моля. — И той непринудено му посочи една табуретка.

— Дьо Краон, ти си лъжлив негодник! Радваш ми се колкото селянин на бирник!

Корбет приближи със скръстени ръце и ледено се усмихна на своя заклет враг.

— Хю — дьо Краон разтвори широко ръце, — защо ме обиждаш така? И аз като теб просто изпълнявам заповеди. — Той уморено въздъхна. — Дипломацията понякога е като заплетена мрежа.

— С теб, дьо Краон, всичко е заплетено!

Корбет се приведе, подпря се на облегалките на стола и доближи лицето си до французина.

— Както вече казах, ти си лъжлив негодник! Баща и майка на лъжата! Пак си направил поредния си мръсен номер! Историята в Годстоу…

Дьо Краон широко разтвори очи с израз на лицемерна невинност. Корбет забеляза колко бездушен беше погледът му. Физически беше безличен, но в него се усещаше някакво лукаво, злобно присъствие. Затова реши да го изпита.

— Но нещата в Годстоу не се получиха, както ги мислеше, нали?

— Какво, за Бога, искаш да кажеш?

Корбет се завъртя на пета и се върна до вратата.

— Искам да кажа, скъпи ми французино, че аз знам истината. И че твоят шпионин те е подвел. Платил си, драги ми мосю, за куп лъжи. — Корбет отвори вратата. — Но за сметка на това — подхвърли той гневно през рамо — точно това заслужаваш.

Корбет се промъкна през вратата. Зад него маската на дьо Краон беше паднала. Устните му беззвучно се движеха, сякаш изброяваше какво би направил с Корбет, ако му падне в ръцете. В това време писарят се спусна бързо по стълбите и излезе на двора, където го чакаха Ранулф и Малтоут. Слугата му се опитваше да покаже на младежа как се държи кама и писарят поклати глава удивен. През целия си живот не беше виждал толкова тромав и опасен за себе си човек като Малтоут с оръжие в ръка. Въпреки това добродушното селянче, което разбираше само от коне, му допадаше.

Качиха се на конете и поеха по пътя към селото. Корбет подуши сладкия хладен въздух. Есента бе дошла. Мейв трябваше да се погрижи за хамбарите, за клането на добитъка, изсушаването, осоляването и опушването на месото, което трябваше да се запази за дългите зимни месеци. Есента се бе промъкнала като крадец, обагряйки природата в ярко оранжево, златисто, ръждиво и тъмночервено. Около слънцето имаше златист ореол. Избуялите пищни поля се радваха на последните слънчеви лъчи, преди да ги скове студът.

Минаха покрай стар кон, теглещ каруца, пълна с ябълки, но каруцарят изобщо не им обърна внимание. Върху каруцата, полегнало върху меки възглавници, лежеше задрямало момче с отрязани над коленете панталони. След един завой ездачите влязоха в селото. Спряха, когато дочуха сребристите звуци на звънче и взирайки се през дърветата, съзряха процесия от селяни да върви из полето. Пред свещеника един селянин носеше кръста, придружаван от две малки момчета — едното звънеше с камбанката, другото размахваше кадилница. Корбет долови ухание на тамян. Гледаше как свещеникът, със стъкленица светена вода в едната ръка и жезъл в другата, благославя незасетите поля. Корбет осъзна, че наближаваше Архангеловден (В Англия празникът се чества на 29 септември — (Бел. ред.)) и свещеникът благославяше почвата и молеше за Божията помощ при сеитбата и отглеждането на следващата реколта.

Той влезе в селото, следван от Малтоут и Ранулф, които бъбреха за измамите на търговците на коне на пазара в Смитфийлд и как можеш да се предпазиш от тях. Писарят ги стави в „Бикът“, чиито тесни прозорци бяха покрити с черен креп в знак на траур по собственика. Неговият ковчег стоеше пред централния вход, нелепо кривнат върху дървените магарета. Около него няколко селяни пиеха прощални наздравици за своя другар и по вида им можеше да се съди, че са също толкова безчувствени, колкото и мъртвецът, когото оплакваха. Докато Ранулф и Малтоут останаха при конете и направиха тъжни физиономии, за да се присъединят към опечалените, Корбет премина през обсипаната с листа поляна и влезе в църковния двор. Седна на малка каменна пейка срещу къщата на свещеника, и продължи да си припомня срещата си с дьо Краон. Чу процесията да се завръща и след малко отец Рейнар излезе през страничната врата. Когато видя Корбет, той спря и изпъшка.

— Какво искаш, писарю?

— Да ти задам няколко въпроса, отче.

Свещеникът изду устни, отключи вратата на дома си и покани Корбет да го последва. Предложи му да седне и му поднесе чаша разредено вино. После седна срещу него.

— Имам си работа, мастър Корбет. Тялото на ханджията е в ковчега и трябва да бъде погребано, преди селяните да се напият толкова, че да го хвърлят в езерото. — Той леко се усмихна. — Беше добър бракониер, но лош кръчмар. Винаги разреждаше ейла, затова много от селяните смятат, че тялото му трябва да бъде погребано във вода. Сполучлив епитаф!

— Винаги ли е толкова опасно — рязко го прекъсна Корбет — нощно време около Годстоу?

Свещеникът вдигна рамене.

— Зависи. Той бракониерстваше в кралските гори.

— Ами другите двама? Младите пътници, убити и ограбени преди година и половина?

— Пътищата понякога са опасни.

— Ти видя ли телата им? Опиши ги.

Свещеникът рязко си пое дъх.

— Младежът едва ли беше по-възрастен от шестнайсет лета — с мургава кожа и черна коса. И неговото гърло беше прерязано. Нямаше бижута и беше гол-голеничък. Момичето трябва да е било малко по-голямо. И то беше мургаво. — Той направи пауза. — Приличаха на чужденци.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Корбет.

— Цветът на кожата им. Освен това бяха добре гледани и това ме учуди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ръцете на момичето бяха нежни и добре поддържани. Със сигурност не е вършила черна работа. Забелязах го, докато ги помазвах. Същото се отнася и за краката им. Нежни, без мазоли, сякаш винаги са носили обувки. Косата на горкото момиче беше сплъстена от кръв, но някога е била добре сресана и мазана с благовония. Чудех се как така една лейди от благородническо семейство ще изчезне и никой няма да я потърси.

Корбет си спомни надписа на кучешкия нашийник.

— Говори ли ти нещо фразата „Noli me tengere“? — попита той.

Отец Рейнар поклати глава и неспокойно се размърда на пейката.

— Сигурно имаш и други въпроси, мастър Корбет.

— Да, имам. — Писарят се вгледа в една точка над главата му.

— Е? — попита отец Рейнар.

— През нощта, когато лейди Елинор умря — започна Корбет, — си отишъл в Годстоу да помажеш тялото й.

Отец Рейнар кимна.

— А след това?

Корбет долови как предпазливо проблеснаха очите на свещеника.

— Върнах се обратно тук — промърмори той.

— Не, не си! — Отсече писарят. — Заел си кон от кръчмаря и си отишъл в Уудсток с новините.

— Нямам нищо общо с принца, нито с неговия содомит!

— О, не при принца — отвърна Корбет. — А при твоя добър приятел и благодетел мосю Амори дьо Краон, който ти е изпратил тайно съобщение, че е в двореца. Виждаш ли, отче — продължи Корбет, — преди известно време мосю дьо Краон се е опитал да получи достъп до Годстоу, но му отказали, затова потърсил някого, който да го държи в течение на събитията в манастира и по-специално за действията на лейди Елинор. Трябвал му човек, на който да може да се довери. Някой, който има достъп до манастира. Избрал теб.

Корбет забеляза, че лицето на свещеника беше пребледняло.

— Когато отказали да допуснат дьо Краон в манастира, той дошъл тук и ти предложил пари — злато и сребро за черквата и енориашите ти. И ти си ги приел. Не като подкуп — меко добави писарят, — а като дарение. В крайна сметка какво те засягат клюките за принца и неговите любовници? Прав съм, нали, отче?

Отец Рейнар сложи двете си ръце на масата и наведе глава.

— Е, отче?

— Прав си — призна свещеникът. — Онова, което казваш, е близо до истината. Дьо Краон беше щедър. Плащаше в злато, просто за да си бъбрим. — Той вдигна очи. — Ти познаваш бедността, писарю, познаваш и богатствата на манастира, разкоша на палата. Хората в тях пет пари не дават за нищо. Те не вярват в Бога. Дьо Краон не е по-добър, но поне ми даде злато. Не за мен — бързо добави той, — а за вдовиците, които трябва да хранят гладните си деца, за момчетата, които искат да се учат. Аз не съм предател.

Корбет почувства жал към него, но не се остави да бъде размекнат.

— Ако кралските войници или правниците от съда чуят за това — каза той, — ще те обявят за предател. Защото е измяна да общуваш с кралските врагове.

— Не съм шпионин, нито предател — каза свещеникът тихичко. — Виждал ли си жена, впрегната в плуга, да оре със съпруга си, защото нямат пари за кон или вол; докато бебето им лежи под някой храст, увито в парцали, смуче коричка и хленчи, защото е твърде слабо от глад, за да реве? — очите му проблеснаха гневно. — Ще ти кажа едно, писарю, един ден бедните ще се надигнат и ще поискат ужасна разплата. Кажи ми, какво би направил на мое място?

Корбет се приведе и сложи ръка върху лакътя му. Зарадва се, че отец Рейнар дори не трепна.

— Предполагам, че бих постъпил като теб. — Той отдръпна ръката си и отпи от разреденото вино. — Знам, че не си нито шпионин, нито предател, но дьо Краон е опасен. Той няма морал; не признава нито Бог, нито рицарски закон — нищо освен службата си при френския крал, който се смята за новия Карл Велики. Щом дьо Краон те е оплел в мрежите си, ти си в опасност, отче.

Свещеникът издаде неприличен звук и отмести очи.

— Отче, дьо Краон подозира, че знам кой му дава сведения. Той се бори с мен, затова е много вероятно да опита да те убие. Не се бой от краля, ще ти осигуря разрешения за свободно придвижване, но трябва да се скриеш за известно време. Не бива да оставаш тук.

Отец Рейнар поклати глава и вдигна поглед. В очите му проблясваха фанатични искри.

— Аз съм добър пастир — отвърна той, — а не наемник. Няма да избягам, само защото вълкът броди наоколо. — Той се усмихна и се отпусна. — Пък и не забравяй, Корбет, че съм бил войник.

Корбет поклати глава.

— Не мога да те принудя, отче, но вслушай се в предупреждението ми. — Той замълча за миг. — Какво знае дьо Краон?

— Онова, което му казах — че лейди Елинор е умряла. — Свещеникът се усмихна. — При много съмнителни обстоятелства. Виждал съм много трупове. Една жена не може да падне по стълбите и да лежи долу, все едно е заспала.

— Нещо друго, отче?

— Не. Казах ти всичко, което знам.

Корбет се изправи.

— В такъв случай, лека нощ и се пази.

Отец Рейнар отмести поглед, посрещайки предупреждението с усмивка. Корбет излезе в пустия църковен двор. Слънцето вече потъваше като огненочервена точка на запад и умиращите му лъчи обагряха полята и ръждивокафявите листа. Високо на един бряст самотна птичка пееше своя химн за мъртвите. Корбет се огледа. Отец Рейнар беше казал, че телата на убитите мъж и жена са били погребани под един стар бряст. „Кои ли са били“, чудеше се той. „Какви тайни са криели?“ Огледа се наоколо. Мястото беше тихо и спокойно, но той изпитваше предчувствие за нещо лошо. Наблюдаваше ли го някой? Беше свикнал с това усещане из тъмните, криволичещи лондонски улици, но тук, в Божия дом? Някъде изпука клонче. Той рязко се обърна и погледна отвъд къщата на свещеника.

— Има ли някой тук? — попита тихичко.

Тишина, чуваше се само лекото шумолене на листата, които вятърът повдигаше и разпръсваше върху тревата като златни монети. Корбет наостри слух и се усмихна. Вечерният бриз донесе до ушите му звуци от песен и той разпозна силния глас на Ранулф.

Излезе от черковния двор и прекоси притъмнялата морава. Както се беше досетил, Ранулф беше успял да изкуши Малтоут. Двамата стояха с пенливи половници ейл в ръка в средата на групата оплаквачи около ковчега и гръмогласно ревяха песен за младата дъщеря на ханджията. Корбет изчака да допият напитките си, преди добродушно да смъмри Ранулф и да го прати за конете. После се отправиха по безлюдната пътека към Годстоу.

Естествено, Ранулф и Малтоут вече бяха първи приятели и прислужникът невинно подпитваше кралския пратеник дали играе на зарове. Това било игра, както обяви той, която много го интересувала, но не бил опитен в нея. Корбет се канеше да предупреди Малтоут как стоят нещата в действителност, но изведнъж застана нащрек. Някой или нещо ги следваше, промъквайки се между дърветата край пътя. Той дръпна юздите и направи знак на Ранулф да мълчи. Загледа се в тъмната зеленина зад гърба им. Някой ги наблюдаваше от сянката на гората.

— Какво има, мастър? — прошепна Ранулф.

— Нищо — промърмори Корбет. — Но когато махна с ръка, препуснете с всичка сила.

Той се извърна, даде знак и се впусна в галоп. Ранулф и Малтоут го последваха, точно когато, две стрели от арбалет профучаха над главите им. Не чакаха повторна подкана, а препуснаха с всички сили, без да спрат, докато не преминаха с тропот през полуотворената порта на Годстоу.

— Затвори портата! — извика дрезгаво Корбет на разтревожения пазач, който като никога изглеждаше почти трезвен. — Залости я и не пускай вътре никого без мое нареждане!

Внезапно той се огледа и се сети за двамата войници.

— Кога се отделиха от нас? — запита прислужника си.

— В Уудсток, мастър. Казаха, че техен дълг е да пазят манастира Годстоу.

— Така ли? — отвърна Корбет. — Тогава, мастър — повиши той глас, за да го чуят двамата войници, които се криеха в стаята му, — кажи им, че ще проверя дали изпълняват задълженията си. Ако усетя по дъха им, че са пили и капка ейл, ще отговарят пред командира на кралската гвардия.

Той остави коня си на Ранулф и се отправи към покоите на лейди Амелия. Намери я в кабинета й със сестри Франсис и Катрин.

— Мастър Корбет! — тя се изправи иззад писалището си с изненада на лицето. — Влез! — Посочи му един стол до прозореца. — Още проблеми, нови опасности?

— На връщане от Уудсток бяхме нападнати.

Игуменката смръщи вежди.

— От разбойници ли?

— Иска ми се да вярвам, че е било така, милейди — тактично отвърна Корбет. — Но мисля, че са били изпратени да ме убият.

Той погледна към помощник-игуменките, които бяха впили очи в него. „Ранулф е прав“, помисли си. „Сестра Катрин гледа похотливо“.

— Лейди Амелия, имам въпрос. Говори ли ти нещо изразът „Noli me tengere“?

— „Не ме докосвай“. — Игуменката се усмихна дяволито. — Това е семеен девиз, мастър Корбет. Не е подходящ за манастир. Нищо не знам за него.

— В такъв случай — каза Корбет — моля да ми простите. — Той погледна към четирите свещи на масата. — Скоро сестрите ще се съберат за вечерня, нали?

— Разбира се.

— Мога ли да говоря с тях?

— За какво?

— За девиза. Дали не им е познат.

Лейди Амелия погледна към помощничките си и сви рамене.

— Това е доста необичайно — промълви тя.

— Кралят ще бъде много доволен — добави Корбет.

— Тогава ще го направим след малко. Искате ли преди това да се подкрепите?

Корбет прие и позволи на игуменката да му поднесе чаша малвазия, докато разговаряха за обикновени неща и последното му пътуване до Уудсток. Камбаната за вечерня заби и лейди Амелия го поведе по мрачната сводеста галерия покрай правоъгълния двор на манастира. Влязоха в църквата. Корбет седна на същата пейка като в неделя и загледа влизането на монахините. Най-накрая, когато всички тронове бяха заети, лейди Амелия направи знак на псалта да изчака с обичайните псалми и предизвика раздвижване, когато се изправи и отиде до аналоя.

— Сестри во Христе — започна тя. — Тази вечер има промяна в обичайната ни служба. Мастър Хю Корбет, писар и специален пратеник на краля, иска да ви каже нещо. Ще ви зададе въпрос, на който в името на краля сте длъжни да отговорите, стига да можете.

Корбет се огледа, докато тя говорете и забеляза, че сестра Франсис изглежда притеснена, но в този момент игуменката му направи знак да излезе отпред. Поемайки си дълбоко дъх, за да прикрие неудобството си, той застана пред големия дъбов аналой и погледна към монахините, толкова сдържани в своите бели пребрадки и тъмните облекла на ордена си. Видя сестра Агата вляво да се усмихва и дружелюбието й го успокои.

— Лейди Амелия — нервността му се възвърна от пълното мълчание, с което посрещаха думите му. — Лейди Амелия — повтори той, — преподобни сестри, преди година и половина в околностите на Годстоу е било извършено ужасно престъпление. Една млада жена и придружителят й са били зверски убити.

Тиха, всеобща въздишка посрещна думите му.

— Искам да ви задам един въпрос и да ви помоля в името на Бога, краля и този орден — Корбет се наруга наум заради помпозните си изрази — да ми отговорите. Знае ли някоя от вас кои са били жертвите? Говори ли ви нещо семейният девиз „Noli me tengere“! — Той тайно се молеше някоя от тях да не му отвърне с остроумие и се изчерви, когато чу как няколко сестри се засмяха. — Питам ви отново — той почувства как страните му пламват — говори ли ви нещо този израз?

Отново огледа смълчаните монахини. Някои отвърнаха на погледа му с широко разтворени очи и полуотворени устни. Сестра Агата беше скрила лицето си с ръце и Корбет се чудеше дали му се смее. Отговор нямаше. Той се поклони на лейди Амелия, отстъпи от аналоя и тихо излезе от църквата. Остана за миг в мрака, надявайки се, че някоя от монахините, лейди Амелия или сестра Агата ще го последва, но никой не дойде. Затова се върна обратно в къщата за гости, където Ранулф и Малтоут бяха увлечени в разгорещена игра на зарове.

— Пази се от Ранулф! — извика Корбет. — При него нищо не е каквото изглежда.

Играчите не му обърнаха внимание, затова Корбет тихичко си легна и се опита да подреди мислите си.

1. Лейди Елинор е умряла по време на вечерня когато останалите монахини са били в параклиса. Оттам всички бяха отишли в трапезарията.

2. Лейди Елинор е била видяна жива точно преди службата да започне, от сестра Марта и сестра Елизабет. Едната от тях забелязала нещо необичайно, но го скрила зад думите „Sinistra, non dextra“, в буквален превод „Дясната, не лявата“.

3. Край манастира са били видени конници. Кои са били те и кой ги е изпратил?

4. Лейди Елинор се е канела да напусне манастира и да отиде при тайнствения си приятел, но кой е бил той?

5. Дьо Краон беше замесен по някакъв начин в тази история и беше подкупил неразумния отец Рейнар.

6. Принцът беше заявил, че няма пръст в смъртта на лейди Елинор, но и той, и фаворитът му изглеждаха притеснени.

7. Гейвстън мразеше лейди Елинор, а Корбет го смяташе способен на хладнокръвно убийство.

8. Смяташе, че смъртта на загадъчните мъж и жена преди година и половина е ключът към загадката, обкръжаваща смъртта на лейди Елинор, но кои са били те и какво означаваше девизът „Noli me tengere“?

Корбет прехвърляше тези въпроси в главата си. Помисли си за Мейв и осъзна колко много му липсва. Сети се и за усмихнатото лице на сестра Агата, преди да потъне в сън, оставяйки Ранулф и Малтоут да спорят върху късмета при игра на зарове.