Пол Дохърти
Принцът на мрака (8)

ОСМА ГЛАВА

Стюардът ги преведе през голямата зала в огромната, настлана с плочи кухня. Тя беше почистена, но мухите пируваха с огромните петна кръв, пръснати по белосаните стени. Под сводестия таван, гъмжеше от хора — пекар и двамата му помощници със зачервени лица и облени в пот, се трудеха пред огромна тухлена пещ, вкарвайки в нея тави с бяло меко тесто. Прислужници влизаха и излизаха с тави за печено; тигани, лопати за въглища, медни тенджери, глинени съдове и кошници с билки. Намръщен готвач с открита рана на едната китка сервира на Корбет и Ранулф купа с мляко, подправено с индийско орехче; два доста престояли пая с пилешко и чиния преварени зеленчуци. Корбет си играеше с храната, докато изгладнелият Ранулф, лакомо я омете.

— Не научихме много тук, мастър.

Корбет се усмихна.

— Все още имаме шанс, Ранулф. Да ковем желязото, докато е горещо.

Приключиха с яденето и се заизкачваха обратно нагоре. Корбет спря един прислужник, който бързаше по коридора с куп скъпи пъстри тъкани под мишница.

— Извинявай — усмихна се Корбет, — но дали принцът ще ходи в Годстоу? Имам предвид, на погребението на лейди Елинор?

Мъжът отстъпи, стреснат от въпроса, но Корбет му показа две сребърни монети.

— Ето ти нещо за изгубеното време.

Стюардът се огледа крадешком, облиза устни и подкани Корбет и Ранулф към една мрачна прозоречна ниша.

— Какво искаш да знаеш?

— Нещо съвсем просто. Как научи принцът за смъртта на лейди Елинор?

Стюардът протегна ръка и Корбет сложи едната монета в нея.

— Дойде вратарят от Годстоу.

— Това ли е всичко?

Мъжът отново облиза устни, жадно загледан във втората сребърна монета.

— Носи се слух — бавно отвърна той. — Из двореца се говори, че принцът е знаел доста по-рано. Един от телохранителите му го чул да го прошепва на гасконския си фаворит.

Корбет пристъпи по-наблизо.

— Сигурен ли си? — изсъска той.

— Сър, сега знаеш толкова, колкото и аз.

Писарят му даде монетата, освободи го и се облегна на стената.

— Господи — промълви той. — Ранулф, ако принцът е знаел преди пазача да дойде, има само едно обяснение. Сигурно има пръст в убийството на лейди Елинор. А как — продължи той — ще кажем на краля, че синът му е убиец?

— Корбет! Мастър писарю!

И двамата се обърнаха. Гейвстън стоеше в края на коридора, небрежно облегнат на стената.

— Мастър Корбет — извика отново той. — Дойдох да се извиня. Не те приехме учтиво, но с принца имахме да обсъждаме други неща. Елате! Ще ви покажа Уудсток!

Корбет погледна предпазливо към Ранулф и вдигна очи към небето. Гейвстън се приближи към тях. Усмихна се омайващо на Ранулф и промуши ръката си под тази на писаря.

— Разбрах, че кралят те е наградил с имение? Имаш ли конюшни? Обичаш ли лова?

— По-скоро съм земеделец, милорд. Интересувам се от сеитбата и изкореняването на шубраци, макар че и ловувам.

— Тогава трябва да ти покажа нещо — отвърна Гейвстън. — Нови ловни кучета от Ирландия, огромни рошави чудовища. Те са радостта и гордостта на принца. — Е — добави той закачливо, — следвайте ме.

Гасконецът преведе Корбет и Ранулф през лабиринт от коридори, който стигаше до задната част на двореца. След това преминаха през изоставен прашен двор и влязоха в една от големите постройки в него. Вътре стените бяха студени, влажни и хлъзгави. Гейвстън се полута в тъмното, докато намери огниво и запали една стенна факла.

Корбет се уплаши. Чу вой, който сякаш идваше от самите недра на земята: продължителен, свиреп и призрачен. Потръпна и ръката му се вкопчи в кокалената дръжка на камата му, но не посмя да се върне. Гейвстън отвори една врата на отсрещната стена и ги поведе по някакви стъпала, осветени от слабата светлина на факлите, закрепени в железни скоби. Пламъците проблясваха и танцуваха диво, сякаш подухвани от невидими устни.

Корбет погледна към Ранулф. В мъждивата светлина забеляза, че лицето на прислужника му беше пребледняло и лъснало от пот. Корбет усети близка заплаха и космите на тила му настръхнаха. Тръгнаха по тъмния тунел. Не бяха изминали голямо разстояние, когато писарят отново чу онзи продължителен, страховит вой. Завиха зад ъгъла и Корбет трябваше да прикрие треперенето си при вида на дребния тантурест едноок мъж, който сякаш изникна от тъмнината пред тях. Главата му беше покрита с непромокаема кожена качулка. Носеше мръсна кафява престилка и откритото му чело блестеше от пот. Черната превръзка, която скриваше едното му око, придаваше на лицето му още по-зловещ вид.

— А, Гърт! — започна Гейвстън, сякаш се разхождаха из някой дворцов парк. — Доведох гостите ни да видят кучетата.

Мъжът се усмихна. Нямаше зъби, а венците му бяха подути и тъмночервени. Отвори уста по-широко и издаде някакъв странен гърлен звук.

— Гърт няма език — обясни Гейвстън. — Неприятен резултат от един спор, нали, Гърт?

Немият погледна предпазливо гасконеца и кимна.

— Хайде, човече! — подкани го Гейвстън. — Чакаме те. Вратата!

Създанието заситни пред тях като малък черен паяк, отвори зарезената врата и подкани с жест посетителите. В този миг се дочу яростен вой. Корбет влезе. Зад вратата имаше плитка ниша, преградена с дебела желязна решетка. Четири чифта жестоки червени очи блестяха в мрака зад нея. Гейвстън избута Ранулф зад себе си.

— Стой тук — прошепна той и предпазливо пристъпи напред.

Четирите огромни черни мастифа освирепяха, хвърляха едрите си мускулести тела срещу решетката, с изкривени устни и оголени зъби, с олигавени челюсти. Ако нямаше преграда, те биха разкъсали Корбет на парченца. Но той не трепна и внимателно ги заразглежда. И преди беше виждал тази порода. Крал Едуард ги беше използвал в Уелс като бойни кучета, но по-късно ги беше избил, защото в жаждата си за кръв не различаваха враг от приятел.

Четирите звяра бяха огромни, с масивни мускулести плещи и дълги, силни крака. Главите им бяха заоблени, ушите — прибрани. Бяха съвършени машини за смърт с огромните си челюсти, бели остри зъби и безумни червени очи. Изведнъж спряха да вият, приковали погледи върху Корбет и отново, сякаш контролирани от един и същи ум се хвърлиха срещу решетката, а един от тях застана на задните си крака и заудря муцуна в железните пръчки.

Корбет прецени, че кучетата са по-високи от човек. Усещаше отровния им дъх, и се опита да овладее треперенето на тялото си, борейки се със страха, който присвива-ше стомаха му и подгъваше коленете му така, че едва се държеше на краката си. Но Гейвстън си играеше с него и изпитваше смелостта му с тази опасна игра. Чу как гаско-нецът дразни Ранулф, подканвайки го да се приближи и гневния отговор на слугата си.

— Ранулф не обича кучета — каза Корбет през рамо. — Още като момче се е страхувал от тях. Нападнал го един злобен мелез.

Писарят се огледа — близо до мрежата имаше съд със сочни, кървави парчета месо. Той набоде едно с камата си и го поднесе на мастифа. Кучето изскимтя. В мрежата имаше един по-голям отвор, очевидно предвиден, за да хранят кучетата през него. Корбет промуши месото и загледа как кучето-водач го захапа с мощните си челюсти, подхвърли го и го погълна, а кръвта се стичаше по черната му, олигавена муцуна. Корбет почисти ножа си в тока на ботуша, прибра го в канията и тръгна назад.

— Прекрасни зверове, милорд! Поздравявам те, но те моля да внимаваш. Те могат да захапят и ръката, която ги храни.

Гейвстън се засмя и леко запляска с ръце.

— Добре казано, писарю — каза той. — Хайде! Видя достатъчно.

Тръгнаха бавно обратно по тунела. Зад тях воят на кучетата се извиси като демонична музика. Гейвстън ги върна в двореца, където прислужник ги заведе в една стая на горния етаж. Белите стени бяха голи, но поне имаха розова вода, чисти кърпи и кана вино, която Корбет забрани на Ранулф да докосва. Докато чакаха, прислужникът играеше сам срещу себе си на зарове — единственият случай, в който можеше да загуби. Корбет дремеше на леглото и лениво мислеше за Мейв и за сестра Агата. Тя и другите монахини все още бяха заети с подготовката на погребенията на лейди Елинор и сестра Марта. Той нервно се размърда при мисълта за подозренията, които прислужникът на принца беше пробудил. Как би могъл принцът да разбере за смъртта на лейди Елинор толкова рано? Корбет се опита да намери решението на тази логическа задача. Имаше две възможности — от една страна можеше да се опита да разгадае убийството, но това можеше да влоши ситуацията. От друга, би могъл да приеме, че принцът е замесен, може би дори виновен за смъртта на лейди Елинор и тогава, в името на Короната, скандалът трябваше да бъде потулен.

Лястовиците чуруликаха под стрехите над прозореца, някъде прозвуча самотен звънец, от двора се дочуваха слаби викове. Корбет най-после задряма, но се пробуди внезапно, защото сънува, че адските кучета, които току-що беше видял, драскат по вратата. Беше само Ранулф, който си притегляше едно столче по прашните рогозки. Слуга почука на вратата и съобщи, че пирът ще започне след час. Корбет стана, изми се и се постара да се приведе във възможно най-представителен вид. Ранулф прибра заровете си в кожена кесия и заслизаха по спираловидното стълбище към залата.

Пиршеството беше шумно и богато. От дебелите черни греди на тавана висяха знамена с герба на краля на Англия. Златистите леопарди ръмжаха до белите лилии на Франция и червения дракон на Уелс. Дървените маси бяха подредени в квадрат и застлани с бели ленени покривки. Разклонените свещници, поставени в центъра на залата, и стенните факли обливаха помещението в светлина. Корбет подуши силното апетитно ухание на онези вкусни ястия, които беше видял да приготвят в кухнята. Слуги в златистосините ливреи на принца разнасяха сребърни подноси, които гостите щяха да използват за блюда вместо обичайните подложки от дебели филии стар хляб. Музикантите тихичко свиреха на тамбури, гъдулки и лютни на подиума за музиканти, където група красиви млади момчета, всички облечени в сребристо и златисто, нежно пееха трубадурска песен. Една сива хрътка скочи на масата и набързо беше прогонена оттам.

Шамбеланът ги заведе до местата им, точно до официалната маса, върху която стоеше огромна, инкрустирала с перли, сребърна солница. Корбет се огледа. Останалите гости бяха оръженосци на принца или на Гейвстън, писари, високопоставени прислужници, капитани от наемната войска и тук-таме някой свещеник или монах. Никой не обръщаше внимание на него или на Ранулф, което го накара да се почувства неловко. Сребърен поток от тромпетни трели, чийто пронизващ звук прекрати бъбренето, възвести влизането на принца, който държеше ръката на Гейвстън. И двамата носеха сребърни венци и бяха облечени от глава до пети в златоткани дрехи. Появата им предизвика възторжени възклицания сред групата блюдолизци. Принцът отвърна на приповдигнатите им поздрави и с Гейвстън седнаха на големите, подобни на тронове, столове на официалната маса. Корбет потръпна и отмести поглед. Ако кралят видеше това, щеше да получи удар, защото принцът публично се отнасяше към Гейвстън, сякаш му беше съпруга. Нов тръбен звук и пиршеството започна. Френските готвачи на принца бяха вложили всичките си умения и изкуство: имаше супи и бульони с много подправки, месо от фазан и яребица; следвани от сьомга, калкан, щука и лин. Глиганско сърце с пълнеж от детелина; агнешко, гарнирано с мента и риган; лебед, който плуваше върху сребърния поднос, сякаш върху омагьосано езеро; еленски бут; желирани сладкиши; многобройни кани от най-доброто бордо или бяло вино от рейнските земи допълваха пиршеството.

Естествено, Ранулф яде, сякаш това е последният ден от живота му, за разлика от Корбет, който през цялото време се чувстваше неудобно, защото принцът и Гейвстън почти не ги поглеждаха, а сътрапезниците им се държаха, сякаш те не съществуваха. Каната с вино се въртеше бързо, разговорът и смехът ставаха все по-шумни, а снежно-белите покривки — все по-мръсни. Появи се шут, дребна жена не повече от метър и половина, която започна да прави поредица от салта върху масата, като избягваше чашите и парчетата храна, хвърляни към нея. Внезапно Корбет осъзна, че е приклещен в ъгъла на залата. Ако станеше кавга, той и Ранулф щяха да бъдат в капан. Издебвайки удобен момент, той дръпна прислужника си, поклони се на принца и безшумно се оттегли. Щом излязоха, изпрати прислужника в стаята. Той донесе наметката му, но беше намерил само една ръкавица.

— Не можах да открия другата, мастър.

Писарят сви рамене.

— Няма нищо, може би съм я изгубил, а в никакъв случай няма да бродя из двореца, за да я търся.

— Можем да вземем коне от конюшнята.

Корбет поклати глава.

— Не, Ранулф, неспокоен съм. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Нощта е приятна, пътят кратък, а чистият въздух ще проясни главите ни.

Те се измъкнаха през една странична врата и напуснаха двореца през една от портите му. Лесно откриха пътеката. Пълната лятна луна обливаше със сребриста светлина заспалите поля, нощният въздух беше чист; земята сънуваше под ясните есенни небеса. Корбет и Ранулф следваха кратката пътека, която криволичеше из зелените храсталаци и се изкачваше по хълма. Писарят слушаше с половин ухо дърдоренето на Ранулф за пиршеството и за откритата проява на чувства на принца към Гейвстън. Бяха стигнали върха на хълма, когато чуха първия смразяващ вой. И двамата спряха, кръвта във вените им се вледени. Корбет почувства главата и вратът му да се стягат, сякаш някой му беше нахлузил метален шлем. Искаше да се обърне, но не смееше. Отново се чу вой, сякаш някой от демоните на сатаната се издигаше от адската бездна. Най-накрая той все пак се обърна и огледа осветената от луната пътека. Имаше чувство, че сънува кошмар. Сърцето му заби ужасено, когато зърна рошавите набити силуети, които тичаха през полята. Спомни си безумните червени очи, които го бяха гледали яростно през решетката и смъртоносните олигавени челюсти. Той стисна прислужника си за рамото.

— Бягай, Ранулф!

Корбет развърза наметката си и я пусна на земята. Ранулф се поколеба, сякаш възнамеряваше да я вдигне.

— Остави я! — извика Корбет. — Ще ги забави за малко. Тичай!

Ранулф не се нуждаеше от повторна покана и полетя като стрела. Корбет го последва през тъмните, открити поля между дърветата, които стърчаха като смълчани войници от някаква омагьосана армия. Бягаха, за да спасят живота си, а адските кучета ги подушиха и яростно залаяха. Ревът им подсказваше, че наближават. Студеният нощен въздух изгаряше напрегнатите дробове на Корбет. Дърветата оредяха и в силната лунна светлина се видяха покривите и кулите на манастира Годстоу. Спряха точно на възвишението.

— Ранулф! — задъхано прошепна Корбет. — Те следват моята миризма. Ръкавицата е била взета заради това. Качи се на някое дърво и се скрий.

Ранулф, бял като платно, с потъмняла от пот коса, поклати глава.

— Ако трябва да умра, мастър, предпочитам да бъда с теб. А и може да има преследвачи, които ще ме свалят.

Корбет кимна и те продължиха напред потънали в пот, заслепени от ужас, с крака, натежали като олово. Тичаха, едва поемайки си въздух, през изораното поле. Корбет би се заклел, че зърна за миг друга фигура, подобна на сянка, но продължи да тича. Зад него кучетата завиха триумфално, после внезапно прозвуча смразяващ писък, от който сърцето на Корбет се сви — вик на смъртен ужас. Кучетата още не бяха превалили хълма. Къде беше Ранулф? Огледа се и се почувства толкова замаян, че трябваше да се подпре. Видя прислужника си, паднал на колене, притиснал с ръце гърдите си.

— Не мога повече, мастър.

— Да, можеш! — изръмжа Корбет.

Вдигна Ранулф и го бутна към стената на манастира. Двамата, стенещи, се облегнаха на нея. Зад тях кучетата странно се бяха умълчали.

— Твърде висока е, за да се покатерим — прошепна Корбет.

Той изблъска Ранулф зад ъгъла до Галилейската порта, но тя беше заключена и те продължиха до главния вход. После почука с дръжката на камата си.

— Отворете! — изкрещя Корбет. — В името на Бога, отворете!

Пияният пазач отвори малката вратичка. Корбет въвлече Ранулф вътре, обърна се и с ритник я затвори.

— Заключи я бързо! — изрева той.

Пазачът го погледна пиянски, но после чу свирепия вой на кучетата и бързо пусна резетата. Корбет изтича в къщичката му. Двамата войници се бяха излегнали там полузаспали. Взе една факла от желязната скоба, грабна арбалета, подпрян на стената и голям кожен колчан, пълен със стрели. После забърза по тесните стъпала на стената. Облегна се на нея, изпъна тетивата на арбалета, ругаейки; очите му смъдяха от потта, докато нагласяше стрелата. Чу се див лай и две от огромните кучета се показаха иззад ъгъла на манастирската стена. Корбет хвърли факлата долу. Животните спряха, вдигнаха глави и заръмжаха. В пробляскващата светлина Корбет видя, че муцуните им са покрити с кръв.

— Гадини! — изкрещя писарят. — Дяволски изчадия!

Кучетата се хвърлиха върху портата и Корбет изведнъж се разсмя.

— Точно така, изроди! Стойте на място!

Намести арбалета, облегна се на стената и стреля. Чу свистенето на стрелата и извика от задоволство, когато тя улучи кучето-водач зад главата, прекъсвайки гръбначния му стълб. Животното подскочи във въздуха в болезнен спазъм и падна, давейки се в собствената си кръв. Мърморейки си, Корбет нагласи втора стрела. Този път не беше толкова точен. Стрелата изсвистя и се впи в задницата на второто куче, което се обърна и с вой хукна в мрака. Корбет се облегна на стената и повърна. Когато се свести, тръгна залитайки към жилището на пазача.

Ранулф седеше до вратата, облегнат на стената с пепеляво и потно лице, а предницата на късия му кожен жакет беше изцапана с повръщано. Пазачът клечеше до него, твърде пиян, за да се погрижи за него. Корбет напълни чашата с вино, изпи малко, после насила изля няколко глътки в устата на прислужника си, докато ръмжеше на пазача да донесе одеяло.

На вратата се почука и лейди Амелия, придружена от сестрите Катрин и Франсис се втурна вътре. И трите бяха наметнати с одеяла, с бледи лица и сънени очи.

— Какво става, писарю?

— Нищо, жено! — ядосано отсече той.

Когато видя, че цветът се връща по страните на Ранулф, Корбет се изправи.

— Съжалявам — промърмори той. — Връщахме се от Уудсток, когато ни подгониха бойни кучета.

Лейди Амелия го погледна озадачено.

— Ловджийски копои — каза Корбет бавно, — обучени да преследват и убиват хора. Не бива да отваряте портите тази нощ. Щяха да ни убият. Ще ти кажа още нещо — някъде в мрака един нещастник заплати с живота си нашето спасение.

Сякаш в отговор на думите му от мрака в подножието на стената се чу нисък, стенещ вой. Лейди Амелия хладнокръвно погледна натам.

— Сестра Катрин! — рязко каза тя. — Събуди работниците. Бий камбаните. Да проверят всички врати — да ги заключат и залостят. Никой не бива да излиза. Корбет, последвай ме!

Сред шума от забързани стъпки и биенето на камбаните, писарят и Ранулф бяха заведени в лечебницата. Една стара монахиня ги уви с тежки одеяла и ги накара да изпият по чаша греяно вино. Едва когато очите му започнаха да се притварят, Корбет разбра, че в него сигурно е имало приспивателно.

Събуди се късно на сутринта, с бистра глава. Ранулф вече беше станал и седеше на крайчеца на леглото му. Беше се измил и преоблякъл, и беше донесъл чисти дрехи за Корбет.

— Истински кошмар, мастър.

— Точно така, Ранулф.

Той отметна одеялата, доволен, че не е пострадал от ужасното преследване предишната нощ.

— Сега — каза Корбет — смятам да се измия и обръсна, да се преоблека, да хапна добре и да се върна в Уудсток на кон и въоръжен, Ранулф. Ще отрежа главата на онзи мръсен содомит.

Прислужникът се усмихна. Корбет рядко губеше самообладание и в такива моменти беше забавно да го наблюдаваш.

— А дали е безопасно, мастър?

— Както би казал ти, хич не ме е еня! Кралят все още управлява тук, а аз съм негов пратеник. Можем да вземем двамата войници от къщата на пазача с нас. Време е да заслужат надниците си.

Ранулф беше доволен. Този път щеше да бъде по-различно. Щеше да има меч, кама и арбалет. Бързо премигна.

— Мастър, съжалявам, че забравих. Дойде пратеник — Ралф Малтоут. Идва от кралския лагер в Нотингам и носи важни писма. Не откриха и следа от кучетата, с изключение на онова, което ти уби и игуменката нареди да изгорят в гората. Намерили са също — Ранулф се изкашля и отмести поглед — обезобразено тяло. Един от работниците го разпозна. Собственикът на „Бикът“ вече няма да бракониерства.

Корбет лекичко подсвирна.

— Мир на душата му — промълви той. — Подозирам, че той е бил приятелят на нашия пазач. По-добре доведи Малтоут.

Пратеникът се оказа набит младок, който изглеждаше доста нелепо в жакета си от парена кожа, военните гамаши и ботуши. Лицето му беше кръгло и румено като есенна ябълка. Рядката му руса косица беше потъмняла от пот, а изненаданите очи и видът му на бито куче изобщо не подхождаха на кралски пратеник. Той несръчно стискаше коничния шлем под мишница.

— Сигурно си яздил дълго и бързо, младежо — каза Корбет и хвърли поглед на Ранулф, който тихичко се подхилваше до него.

— Да, милорд.

Малтоут се стовари на един стол, дългият меч се заплете в краката му и едва не го просна по очи.

— Е?

Младият мъж изглеждаше объркан.

— Съобщението — каза Корбет. — Нали не си дошъл чак от Нотингам просто така?

Малтоут нервно поклати глава, преглътна и бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Подаде малък свитък на Корбет, който провери червения восъчен печат на краля, преди да го счупи и да разгърне пергамента. Съобщението беше кратко и шифровано. То оправда най-лошите страхове на писаря. Кралят без заобикалки го уведомяваше, че е недоволен от липсата на напредък в разследването на Корбет. Очевидно френският посланик дьо Краон знаел повече, защото твърдял, че принцът му казал за смъртта на лейди Елинор, много преди пазачът да стигне в Уудсток. Корбет подаде писмото на Ранулф.

— Прочети го и го изгори. — Той кимна към пратеника. — После заведи Малтоут в кухнята и го нахрани. След това тръгваме за Уудсток.

Ранулф тръгна бавно, а младият пратеник го следваше по петите като изгубено кученце. Корбет довършваше тоалета си, когато на вратата се почука.

— Влез — излая той и съжали за рязката си реплика, когато влезе сестра Агата с поднос, покрит със салфетка.

— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш, мастър Корбет?

Писарят се усмихна.

— Добро утро, сестра Агата. Кой ти каза, че ще заминавам?

— Слугата ти. Ще хапнеш ли?

Корбет кимна, доста притеснен, докато сестра Агата шеташе из стаята. Тя сложи подноса на една малка масичка и му придърпа стол. Беше донесла купа с горещ пилешки бульон, прясно изпечени ечемичени питки и халба разреден ейл. Когато Корбет взе пръстената лъжица и започна да яде, тя не излезе от стаята.

— Нали не си ранен? — разтревожено го попита монахинята.

— Наранена е само гордостта ми, сестро.

Тя приближи и сложи нежната си бяла ръка върху рамото му. Корбет вдигна очи. Чувстваше се неловко сам в стаята с тази грижовна, красива млада жена.

— Пази се — прошепна тя. — Не прибързвай. Гейвстън се опита да те надхитри. Лейди Амелия казва, че кучетата са били пуснати от него, но нямаме доказателства. Не му давай повод да те унищожи.

Тя протегна ръка и нежно потърка бузата му с опакото на пръстите си. Корбет се изчерви и онемял от смущение, се зае отново с храната, без да смее да вдигне глава, докато не чу тихите стъпки на сестра Агата да се отдалечават и звука от затварянето на вратата след нея. Беше трогнат от грижите и вниманието й, но му беше трудно да ги приеме. Чувстваше се гузен, когато се сетеше за сладкото лице на Мейв и разстроен, че е толкова силно привлечен от жена, която се е обрекла на Бога. Но съветите й бяха мъдри и той усети, че се успокоява. Реши да покаже на Гейвстън, че не се е уплашил, но да не предприема прибързани действия. Гейвстън беше фаворит на един принц по кръв, а дори само да извадиш оръжие в присъствието на Уелския принц, щеше да бъде изтълкувано за предателство.

Корбет разсеяно дъвчеше хляба, докато анализираше проблема, пред който беше изправен. По логика го бяха учили да достига до приемливи заключения, като разглежда етапите, довели до тях. Но как би могъл да го направи в този случай? Той се усмихна и отиде при чантата, която Ранулф беше скрил под леглото. Подсмихвайки се наум той прегледа лековете, с които слугата му търгуваше. Извади малка стъкленица с мехлем, слезе по стълбите и се отправи към манастирската сграда. Никой не се виждаше. Той тихичко се промъкна нагоре по стълбите и лекичко почука на вратата на сестра Елизабет.

— Влез! Влез!

Старата монахиня се държеше достолепно, но видимо се поотпусна, когато видя Корбет и засия от радост при вида на подаръка.

— Рядко лекарство — лукаво обяви Корбет. Божичко, какво ли съдържа? Ранулф беше безобиден, но лекарството можеше да е опасно.

— Това е мехлем — излъга той — от копито на лос, смесен с билки. Мажи всяка вечер колоните на леглото си. Той ще пречисти отровните пари от въздуха. Ще ти позволи да дишаш по-леко и да спиш по-спокойно.

Старата монахиня кимна с разбиращ вид и Корбет почувства угризение, че я лъже толкова нагло. Постави мехлема на масичката до нея, отиде до прозореца и се взря навън.

— Какво гледаш, мастър писарю?

— Просто си спомних, че със сестра Марта сте видели лейди Елинор вечерта преди да умре. Сигурна ли си, че беше тя?

— О, да! — старата монахиня задъвка венците си. — Сестра Марта стоеше на твоето място. Извика ме и посочи надолу. „Виж“, каза ми тя, „ето я лейди Елинор.“

— Кога стана това?

— Точно преди вечерня. Почукахме по прозореца и я извикахме. Лейди Елинор се обърна и ни помаха.

— Чувахте ли гласа й?

— О, да. Сестра Марта отвори прозореца и я попита къде отива. Лейди Елинор отвърна, че ще се поразходи зад черквата. — Старата монахиня присви очи. — Винаги ходеше там.

— Сигурна ли си, че беше тя?

— Разбира се!

— Как беше облечена?

— С една от сините си наметки. Това беше любимият й цвят.

— Видяхте ли лицето й?

— Беше си сложила качулката, но се обърна към нас и ни отговори.

— Видяхте ли я да се връща?

— Не, но очевидно го е направила.

Корбет беше обзет от разочарование.

— Мастър Корбет.

Писарят се обърна.

Лейди Амелия, заедно с вечно придружаващите я помощнички, стоеше на вратата и трепереше от гняв.

— Може да си кралски служител, мастър Корбет, но това е манастир. Нямаш право да бъдеш тук, въпреки че разговаряш с възрастна монахиня.

И тя презрително изгледа сестра Елизабет.

— Тя е моя приятелка — отсече Корбет. — Аз съм почтен човек, а и кралски пратеник. — Писарят почувства как гневът му се разгаря от несправедливото обвинение на игуменката. — Ще напусна тази стая, когато свърша разговора и ще ти бъда благодарен да ме чакаш в покоите си. Имам още въпроси към теб.

Игуменката се канеше да откаже, но Корбет отстоя позицията си и смело отвърна на погледа й. С още един пренебрежителен поглед към сестра Елизабет, лейди Амелия отстъпи и затвори вратата. Старата монахиня стана и със ситни крачки го доближи. Притиснала ръка към гърдите си, тя го изгледа с нескрито възхищение.

— Ти си смел човек, мастър Корбет — прошепна тя. — Никой не се осмелява да говори така на игуменката.

Корбет лекичко потупа ръката й.

— Бъди спокойна, сестро — каза той. — Тя нямаше право да каже онова, което каза, а и аз никога не съм понасял тираните!

Той повдигна ръката с изпъкнали вени към устните си.

— Но достатъчно, сега ще се сбогувам с теб.

Писарят тръгна към вратата.

— Мастър Корбет! — сестра Елизабет се приближи към него. — Ще ти кажа една тайна — прошепна тя. — Не съм я споделяла с никого.

— Каква е тя, сестро?

— Следобедът, преди да умре лейди Елинор, видях конници сред дърветата. — Тя посочи към прозореца. — В гората зад стените.

Корбет се върна обратно. Манастирската сграда беше висока, а стаята на сестра Елизабет — на втория етаж. От нея се виждаше редицата дървета, с която започваше гората.

— Къде точно бяха?

Сестра Елизабет застана до него.

— Там — промълви тя. — Гледах през прозореца, беше малко след пладне. Наблюдавах един ястреб над дърветата, когато внезапно съзрях някакво движение! Не съм добре с очите — извини се тя, — но се вгледах внимателно. Видях коне и трима-четирима мъже, които стояха там. Ако единият не яздеше бял кон, едва ли щях да ги забележа. Бяха просто силуети — прошепна тя, — които почти не помръдваха. Отидох да си измия очите и когато се върнах, вече ги нямаше. — Тя се засмя. — Не казах на никого. Аз не съм като сестра Марта. Не дрънкам много, за да не ме смятат за стара глупачка.

— Някой друг видя ли ги?

— Поне не съм чула.

Корбет погледна към дърветата в далечината. Всеки с добро зрение би могъл да види ездачите, но сестра Елизабет беше забелязала присъствието им само заради проблясъка на контрастен цвят.

— Виждала ли си ги след това?

— О, не.

— Носеха ли ливреи?

Тя поклати глава отрицателно. Корбет замислено потри брадичката си.

— Кажи ми, могли ли са тези ездачи да влязат в манастира?

— Не. Портите са заключени, а вратарят, макар и пияница, си има заповеди.

— Биха ли могли да се покатерят през стените?

Сестра Елизабет се засмя.

— Съмнявам се. Някой работник или някоя от сестрите със сигурност щеше да ги види. Пък и — добави тя — знаеш какви са мъжете. Те щяха да се разтропат в галерията и да събудят и мен, и сестра Марта.

Корбет поблагодари на старата монахиня и тихичко излезе от стаята й, за да потърси игуменката. Лейди Амелия си беше възвърнала донякъде самочувствието. Откри я да седи зад голямото си дъбово писалище и да разговаря с двете си помощнички пред купчина сметки. Тя направи знак на Корбет да седне.

— Мастър писарю — започна лейди Амелия, — съжалявам, че избухнах, но независимо от случилото се, това е манастир. — Тя си пое дълбоко дъх. — Имаш ли още въпроси?

— Да. Видяла ли е някоя от сестрите нещо необикновено в деня, преди да бъде убита лейди Елинор?

— Не.

— Сигурна ли си?

— В една затворена общност, мастър Корбет, хората говорят — помежду си, с мен, дори с теб и вездесъщия ти прислужник Ранулф.

— Тогава, кажи ми, кой беше в църквата за неделната вечерня?

— Вече ти казах — всички.

— Не, имам предвид преди службата.

— Игуменката беше в църквата с мен — избухна сестра Катрин.

— А аз бях в сакристията със сестра Агата — бързо добави сестра Франсис.

— Сигурна ли си? Всички сте били там преди вечерня?

— Питай когото искаш — прекъсна го лейди Амелия. — Другите сестри ни видяха.

Корбет преглътна разочарованието си.

— Какво стана с вещите на лейди Елинор?

— Деня след смъртта й — повтори игуменката — принцът изпрати един от оръженосците си със строги заповеди. Бижутата и други ценни дрънкулки на лейди Елинор трябваше да му бъдат изпратени. Останалото… — Тя сви рамене. — Помислих го за доста отмъстително, но принцът настоя да бъде изгорено. Изпълнихме го веднага. Имаш ли други въпроси, мастър писарю?

— Да. — Той мрачно се усмихна на игуменката. — Лейди Амелия, ти призна, че си намерила трупа на лейди Елинор в стаята й и заедно с тези добри сестри сте го преместили в подножието на стълбата, за да изглежда смъртта й като злополука. Така ли е?

— Вече ти го казах — отвърна ядно игуменката.

— Имаше ли следи от борба в стаята на лейди Елинор?

— Не.

— Отворена ли беше вратата?

— Да.

— Но всичко беше непокътнато?

— Да, вече ти казах. Отначало помислих, че лейди Елинор е припаднала. Имаш ли още въпроси?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Тогава, довиждане, сър.

След като остави сестрите, Корбет отиде в конюшните, където Ранулф и Малтоут го очакваха заедно с войниците от жилището на пазача, които изглеждаха ядосани, че нарушават спокойния им живот, но бяха добре въоръжени, с шлемове и ризници, мечове и ками. Малтоут също изглеждаше изненадан от новите си задължения.

— Мастър, необходимо ли е това?

— Ти си кралски служител, нали?

Малтоут кимна тъжно. Корбет посочи към арбалета, който висеше от рога на седлото му.

— Можеш ли да стреляш с това?

Малтоут безмълвно го гледаше. Заинтригуван, Корбет се приближи към него.

— Можеш, нали? Все пак си кралски войник?

Той посочи през двора към една стара безполезна врата, подпряна на стената. Няколко рошави пиленца кълвяха из пръстта край нея.

— Цели се ниско във вратата — нареди Корбет. — Уцели я в центъра.

— Мастър! — умолително каза Малтоут. Корбет сложи ръка на рамото му.

— Знаеш правилата. Сега си под мое командване. Кралят те изпрати при мен. Прави каквото ти казвам.

Под погледите на всички присъстващи младежът зареди арбалета и се прицели във вратата. Корбет не разбра какво стана после. Чу стрелата да свисти, но вместо да удари вратата, Малтоут я изпрати в едно нещастно пиле, което се просна с вик сред локва кръв и перушина. Двамата войници се изхилиха, Ранулф зяпна.

— Господи, човече! — прошепна Корбет. — Ти си най-лошият стрелец, когото някога съм виждал. Нарочно ли го направи?

Малтоут, който изглеждаше по-нелепо от обичайното с коничния си шлем, поклати тъжно глава.

— Сега вече знаеш, мастър Корбет, защо съм само пратеник. Когато стане въпрос за оръжие, аз съм еднакво опасен за врагове и приятели. — Той широко се усмихна. — Но кралят казва, че съм най-добрият ездач в армията. Мога да яздя всеки кон и да изкарам най-доброто от него.

Корбет кимна, взе тежкия си боен колан от Ранулф и го закопча.

— Ще го запомня, Малтоут.

— И пилетата също — сухо добави Ранулф.