Пол Дохърти
Принцът на мрака (7)

СЕДМА ГЛАВА

Крал Едуард Английски седеше в червената си копринена палатка в центъра на огромния лагер, разположен сред зелените поля край замъка Нотингам. Той слушаше шума на събиращата се войска: стрелци с кафяви жакети; тежковъоръжени конници с конусовидни шлемове, дълги копия и подплатени жакети; заповедите на сержантите; цвиленето на благородните бойни коне.

Кралят, който наскоро беше навършил шейсет години, седеше на един от големите сандъци със заплатите на войската и барабанеше по дървото. Надяваше се бароните да му доведат хората, от които имаше нужда. Възнамеряваше да поведе на север най-голямата армия, която някога беше събирал, да премаже бунтовниците, да обеси водача им, Червения Колин, да приклещи шотландците в техните долчинки и да изгори селищата им. Щеше да потопи Шотландия в море от пламъци и да даде на тези предатели урок, който никога нямаше да забравят. Само синът му да беше тук.

Сърцето на Едуард, закалено срещу сълзите на самосъжалението, заби малко по-бързо. Къде беше сгрешил? Обичаше момчето и винаги щеше да го обича. Може би то се промени след смъртта на майка си? Или беше очаквал прекалено много от него? Едуард затвори очи и си спомни онези златни лета, сякаш преди цяла вечност. Златокосият му син върви, олюлявайки се, през зелената морава към него, щастлив, че вижда баща си. И майка му, тъмнооката мургава Елинор. Исусе! Едуард здраво стисна очи, за да задържи видението. „Мили Боже“, запита се той, „защо ли тези спомени винаги имат сладко-горчив вкус?“

— Бих дал всичко, което имам — каза на глас, — ако можех да възстановя тогавашните ни чувства.

Настроението му рязко се промени и той яростно изскърца със зъби. Гейвстън щеше да попречи на това. Магьосникът, извратен син на перверзна майка. Едуард си беше мислил да го прогони, но тоза можеше да доведе до гражданска война. Синът му щеше да се опълчи срещу него, и мнозина биха го последвали с желание. Ако избухнеше гражданска война, шотландците щяха да нахлуят в северните погранични райони, уелсците — да се разбунтуват, а Филип Френски за седмица щеше да стигне с корабите си до Дувър. Но Едуард знаеше истинската причина да не прогони Гейвстън — не можеше да откаже нищо на сина си. Заради сините му очи с невинен блясък и спомените за по-добри, по-весели дни.

— Твое величество! Твое величество!

Едуард отвори очи. Джон дьо Варен, граф на Съри, стоеше разкрачен на входа на палатката, с половница бира в едната ръка и полуизядено парче пилешки гърди в другата.

— Подранил си, Джон.

Дьо Варен видя сълзите по бузите на краля и отмести очи.

— Каква е ползата за един крал, ако завладее целия свят, но изгуби сина си?

Дьо Варен го загледа безмълвно в отговор и Едуард се усмихна. Добрият Джон, помисли си той, с измамно честно лице и черно сърце. Добър воин, но лош водач. За него всичко можеше да се реши с бой. Често му беше предлагал да убие Гейвстън.

— Какво има, Джон?

— Нищо, освен дьо Краон.

Едуард вдигна очи към небето.

— Значи пратеникът на Филип ме е издирил — промърмори той.

— Зарежи сантименталното настроение, Твое величество! — дрезгаво каза дьо Варен. — Изтрий очите си като добро момче и грабни най-дългата си лъжица, защото самият дявол е дошъл на вечеря.

— Заради историята в Годстоу ли?

Дьо Варен кимна.

— Навярно. Слуховете растат бързо като плевели, а дьо Краон трябва да ги е посял. Предприел е истинска клюкарска кампания. Дори в града се говори, че принцът е убил любовницата си, за да достави удоволствие на любовника си. Дьо Краон души за най-пикантните слухове, а после ще ги изпрати в Париж и чак до Рим и Светия отец.

— Млъкни, дьо Варен!

Едуард заби върха на ботуша си в земята. Представяше си престореното учудване на Филип, а после писмото, което щеше да пристигне от папата. Знаеше как ще започнат проблемите.

„Per venit ad aures nostras“ — „До ушите ни достигна, най-любими синко во Христе…“ последвано от обичайните лицемерни фрази, а после обвиненията в содомия, убийство, колко е неподходящ Уелският принц за невинната френска принцеса, разтрогването на договора, и кулминацията на всичко — една кървава война. По дяволите, помисли Едуард, какво искаше да му каже онзи любопитен негодник Корбет, като му пращаше предупреждение, че нов убиец, още един дьо Монфор, е в Англия? Едуард се намръщи. Не се боеше от него. Може би беше време да го каже на Корбет. Не не, историята в Годстоу беше онова, което го тревожеше най-много. Короната трябваше да бъде защитена. Какво, за Бога, правеше собственият му шпионин в Годстоу?

— Ако Твое величество иска да си доспи…?

— Ще ти отрежа топките, дьо Варен! — усмихна се кралят. — Покани негодника да влезе.

След няколко секунди Дьо Краон нахлу вътре; лицето му беше сгърчено в пресилена усмивка, той подскачаше и се кланяше, докато змийските му очи изучаваха краля.

Едуард реши, че французинът изглежда малко нелепо в меката си подплатена с коприна роба и светлокафяви ботуши, но той имаше странен вкус. Някой ден…

— Мосю дьо Краон — Едуард умишлено пропусна титлата „сеньор“. — Радвам се да те видим. Добре ли пътува? С нетърпение очаквахме пристигането ти.

Дьо Краон леко се поклони.

— Едва ли толкова, колкото го очаквах аз, твоя светлост. Господарят ми, крал Филип, ти изпраща братски поздрави. Много е обезпокоен от проблемите в Шотландия. Предлага да посредничи и да ти помогне с каквото може.

„Като например да изпрати сто кораба с хора и муниции на негодниците“ помисли си Едуард. Пъхна крак под едно походно столче и го притегли.

— Ще седнеш ли, мосю?

Дьо Краон забеляза счупения му крак.

— Твое величество е много любезен, но настоявам да остана прав. Ти заслужаваш това уважение.

Дьо Краон реши да държи под око Едуард. Изучаваше ястребовото лице, обградено от стоманеносива коса; гледаше косо разположените очи, едното леко притворено — навик, който Едуард беше придобил като млад. Той загатваше за агресивен характер и дьо Краон реши да бъде по-предпазлив.

— Твоя светлост — започна той, — господарят ми ти праща поздравите си. Надява се, че всичко е наред с любимата му сестра Маргарет.

Едуард се сети за новата си невзрачна булка и изсумтя.

— Въпросът за Гаскония.

— Няма никакъв въпрос! — отсече Едуард.

— Ами правата и принадлежностите? — смирено попита дьо Краон.

— Те са мои.

— С какво право?

Едуард въздъхна.

— Скъпи дьо Краон, войските ми са в нея.

— Не си им плащал.

— Ще им платя! — гневно отвърна кралят.

— И все пак, твоя светлост — разпери ръце дьо Краон — всичко ще се реши със сватбата между твоя любим син и принцеса Изабела.

— Видя ли се със сина ми?

— В Уудсток, Твое величество.

— „В Уудсток, Твое величество“ — имитира го Едуард.

— Твое величество, заточен ли е синът ти там?

— Не, просто дяволски много искам да си стои там.

— За да бъде близо до Годстоу?

— За да бъде близо до Оксфорд.

— Той скърби за смъртта на лейди Елинор.

— Коя е тя? — язвително попита Едуард.

Дьо Краон се усмихна.

— Твое величество се шегува с мен. — Лицето на французина стана сериозно.

„Ето сега“, помисли си Едуард.

— Твое величество, много съм разтревожен и дълбоко притеснен от слуховете, които лоши хора разпространяват. Злобни, клеветнически истории, според които лейди Елинор била убита от твоя син, за да може той да бъде с любимия си приятел, гасконеца Пиърс Гейвстън.

— Лъжливи предатели! Всеки, който твърди това, ще бъде обесен, удавен и разчекнат!

— Разбира се, Твое величество. Но хората се питат как една жена е паднала от стълбите и си е счупила врата, без качулката на главата й да се размести? Казват, че синът ти й пратил лекарства, с които може би я е отровил!

— Синът ми не знае нищо за смъртта на лейди Елинор. Тя умря в неделя вечер. За пръв път Уелският принц чу за смъртта й на другата сутрин.

— Съжалявам, Твое величество — синът ти знаеше за смъртта й в неделя вечер.

Дьо Краон доближи лисичето си лице. Едуард седеше замръзнал; това беше един от малкото пъти в живота му, когато наистина се беше уплашил. „Синът ми убиец! Този слух бързо ще се разпространи. Не само содомит, но и отровител! Убиец на невинни жени! Ще отрежа главата на Корбет!“ закани се Едуард.

Видя как дьо Варен тихичко вади камата си от ножницата зад гърба на дьо Краон. Кралят трябваше само да вдигне пръст и французинът щеше да умре. Едуард поклати глава и Дьо Варен прибра ножа си.

— Откъде знаеш това?

— Твое величество, синът ти ми го каза.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, няма. Точните му думи бяха… — дьо Краон притвори очи. — Попитах го за лейди Елинор, а той отвърна: „Близо е до смъртта, било е злополука. Трябва да е паднала по стълбите.“ — Дьо Краон учтиво се усмихна. — Беше след полунощ, Твое величество. Принцът беше пийнал и все пак ми се стори странно, защото пазачът на Годстоу пристигна едва на другата сутрин.

Едуард се обърна към кутията с бижута до него, отвори я и извади малък златен пръстен с рубин.

— Мосю, приеми този подарък. Ще помисля върху нещата, които ми каза.

Дьо Краон протегна ръка. Кралят стисна здраво китката му, докато не видя французина да премигва от болка.

— Подарък, мосю, — прошепна той. — И предупреждение за онези, които разпространяват злобни слухове. Ако мога да докажа, че тези скандални истории са куп лъжи, ще разкажа и на моя брат, френския крал и на Негово светейшество, кой е бил източникът им. А те няма да останат доволни.

Дьо Краон поклати глава и кралят пусна китката му. Лицето на французина беше почервеняло от неудобство.

— Твое величество — дрезгаво му отговори той, — благодаря за подаръка и предупреждението.

И като се завъртя, излезе от палатката.

Едуард направи знак на дьо Варен да се приближи.

— Кой е най-бързият ти конник, Джон?

— Ралф Малтоут, твоя светлост.

— Искам незабавно да замине на юг — до Годстоу. Да вземе най-бързия кон и втори за смяна. Да язди без почивка и да занесе съобщение на моя писар Корбет в манастира Годстоу. Съобщението трябва непременно да бъде предадено. Разбра ли? Сега излез!

Веднага щом дьо Варен тръгна, Едуард скри лице в ръцете си, опитвайки се да овладее гнева и ужаса си. „Какво става?“, чудеше се той. Защо Корбет не беше изяснил тази бъркотия? Лявото око на Едуард почти се затвори, докато хапеше устни. И Корбет, и шпионинът му щяха скъпо да платят, ако дьо Краон победеше.

Докато Едуард Английски се гневеше от онова, което беше научил, сър Амори дьо Краон държеше насинената си китка и крещеше заповеди на свитата си да се връщат бързо в Оксфорд. Беше изиграл коза си, сега му оставаше да чака. О, той беше разбрал предупреждението на Едуард Английски и можеше да приключи с играта, само ако имаше доказателства. Но беше изстрелял стрелата и сега чакаше да види къде ще падне тя. Смяташе, че може да надхитри и победи английския крал. Той също имаше шпионин в Годстоу, който следеше Корбет. Освен това беше получил съобщение от господаря си. В играта участваше още един тайнствен играч — убиецът. Дьо Краон подтисна болката и гордостта си. Скоро Едуард Английски щеше да бъде притиснат до стената. Единствената опасност беше Корбет. Английският писар щеше да работи два пъти по-сериозно, или за да реши проблема, или за да го прикрие. Дьо Краон потърка китката си. Той трябваше да спре Корбет. Погледна към палатката си и двете тъмни, забулени фигури там.

— Ще тръгнем отново на юг. Имам планове за вас — каза той.

Няколко дни след разговора на Ранулф с пияния вратар, Корбет реши, че за момента няма какво повече да научи в манастира. Освен това искаше да се махне оттам, защото монахините все още бяха заети с обредите, предшестващи погребението на двете жени. Бурята беше преминала, времето се задържа хубаво, затова заедно с Ранулф решиха да отидат пеш до двореца Уудсток. Вратарят, този път по-трезвен, ги поздрави като стари приятели и като ги изведе от манастира, ги упъти откъде трябва да минат през полята и ливадите.

Корбет се наслаждаваше на разходката, щастлив, че е напуснал потискащата скръбна атмосфера на манастира. Пътят беше лек, минаваше през просторни ливади и поля, през мрачни шубраци и те скоро видяха през назъбените стени и кулата на двореца. Главният вход беше отворен. Сержант с кралска ливрея ги спря и попита каква е целта на посещението им, преди да ги пропусне. Дворът приличаше на пчелен кошер. Коняри и ковачи вкарваха и изкарваха коне от конюшните, кухненски прислужници внасяха огромни късове месо в кухнята.

— Принцът явно ни е очаквал — саркастично отбеляза Ранулф. — Може би подготвя угощение?

— Със сигурност ще има пир — отвърна му Корбет. — Но се съмнявам, че има желание да види точно мен.

Коняри поеха конете им, докато един надут иконом ги поведе по главното стълбище към огромна зала. Корбет знаеше, че принцът обича разкоша, а Уудсток, огромна дървена сграда, беше най-богатият от кралските дворци. Фасадата му наскоро беше обновена; черните фронтони наново украсени с резба; дървените греди боядисани в наситено тъмнокафяво, гипсовата мазилка — чисто бяла. Разкошът вътре накара Ранулф да затаи дъх. Ярки гоблени блестяха с пъстрите си мотиви; скъпи копринени тъкани покриваха масите, облегалките на столовете и масивните открити шкафове. Скъпоценни чаши, чиито камъни блестяха на слънчевата светлина, и сребърни блюда бяха наредени върху красиви шкафове и бюфети. В голямата зала оръженосци нареждаха маси за пиршеството и въздухът беше изпълнен с приятния аромат на готвено, от който устите и на двамата мъже се изпълниха със слюнка. Но не ги оставиха да се наслаждават на гледката, а ги поведоха по един коридор към малка стая, чието скромно обзавеждане ярко контрастираше с разкоша, който току-що бяха видели.

И принцът, и Гейвстън ги очакваха. Кралският фаворит седеше върху тапицирана пейка до прозореца, а младия Едуард се беше изтегнал на един стол до него. И двамата гледаха навън като обзети от носталгия момчета, които отчаяно искат да бъдат някъде другаде. Но кралят беше заповядал синът му да остане в Уудсток, а естествено, където беше Уелският принц, неговата сянка Гейвстън винаги го следваше.

И двамата обичаха показните дрехи, но този ден бяха облечени просто в панталони, напъхани в меките им кожени ботуши, дантелени батистени ризи и кървавочервени копринени жакети, наметнати върху раменете им. Гейвстън не трепна, когато обявиха имената на Корбет и Ранулф. Принцът се усмихна престорено, поизправи се на стола и прекара бледи пръсти през русите си коси.

— Мастър Корбет, помня те. Ти си служител на баща ми.

— Твой също, твоя светлост.

Принцът се усмихна самодоволно и даде знак на иконома да приближи два стола.

— Корбет, опуленият ти прислужник също може да седне. Искате ли вино?

Той дори не изчака отговор, а се обърна към малката масичка до себе си, напълни два бокала с вино и ги подаде на неканените си гости. Корбет измърмори някаква благодарност и отпи малко. Ранулф пресуши чашата си на две шумни глътки. Принцът се усмихна самодоволно, а Гейвстън се обърна и за пръв път показа, че е забелязал присъствието им с надменно изръмжаване. Корбет не се остави да го сплашат. Предполагаше, че и двамата мъже са пияни, но дори и така, Гейвстън беше опасен. Писарят изучаваше мургавото изопнато лице на гасконеца и инкрустираната перлена обица, която висеше от едното му ухо. Той беше идеалният придворен във всяко отношение. Кралят беше споделил с Корбет, че Гейвстън се цели високо, ламти за графска титла и използва приятелството на принца, за да създаде династия, прочута като на де Клеър, Бомон или който и да е от известните благородници, следвали Уилям Завоевателя през Северните морета.

От своя страна Гейвстън внимателно преценяваше писаря, докато облизваше пълните си устни. Наруга наум пиенето, сантименталните си мисли и принца, че е приел Корбет. В сърцето си Гейвстън знаеше, че младият Едуард много харесва писаря, че се възхищава от неговата преданост и факта, че не трупа точки, критикувайки го пред страшния му баща. Гейвстън не се боеше от никого — нито от краля, нито от дьо Варен, или някой знатен благородник, но беше предпазлив с писаря с непроницаемото лице. Скоро Корбет щеше да започне да задава въпроси и принцът нямаше да има друг избор освен да им отговаря. Разбира се, той можеше да се позове на титлата си, но Корбет щеше да се оплаче на краля и след това принцът щеше да отговаря пред него. Гейвстън стисна ръце в скута си. Защо не ги оставеха на мира! Той хвърли бърз поглед към Едуард и Корбет видя раздразнението, което проблесна върху лицето на принца.

— Твоя светлост — попита той, — възразяваш ли срещу идването ми тук?

— Не, Корбет, но се чудя каква е причината за това.

— Смъртта на лейди Елинор.

Принцът вдигна вежда.

— Проблем ли има? — попита той. — Разбрах, че е починала при злополука.

— Не, говори се, че е била убита.

Корбет хладно посрещна погледа му, забелязвайки тревогата, която предизвика прямият му отговор.

— Имаш ли доказателства? — попита Гейвстън.

— Милорд, скоро ще имам, но те няма да променят нещата в очите на враговете на принца. — Корбет се приведе напред. — Не казвам, че аз го вярвам. Съобщавам това, което мисля и какви слухове се носят. С колкото повече факти разполагам, толкова по-добре ще мога да оборя лъжите по адрес на принца.

Едуард се вгледа в Корбет, внезапно отметна глава и избухна в смях. Гейвстън изглеждаше объркан. Корбет не помръдна и не промени изражението си, докато принцът не спря да се смее.

— Това беше страхотно, Корбет — каза той и изтри една сълза от окото си. — Трогнат съм от загрижеността ти. Приеми искрените ми благодарности за усилията си. — Внезапно настроението му се промени. — Знам защо си тук, за Бога, продължавай.

— Хората, твоя светлост, говорят, че лейди Елинор е била болна — той бързо добави — от гръдна болест.

Принцът кимна.

— Откога беше така?

— Около година.

— Някои хора казват, че било по-отдавна.

— Значи лъжат! Не съм отговорен — отсече Едуард — за това, че хората обичат да си съчиняват! Тикат дългите си носове в калта. Измислят каквото си искат!

— Не си ли посещавал лейди Елинор в Годстоу?

— Не съм. Не я обичах. За мен връзката беше приключена.

— Сигурен съм, че е било така — сухо отвърна Корбет и съжали за саркастичната забележка, веднага щом я произнесе, забелязвайки враждебните искри в светлосините очи на принца. — Но може би си бил загрижен за нея? — побърза да продължи писарят.

— Лейди Елинор не се нуждаеше от нищо. Тя намери утеха. Живееше в разкош. Майката игуменка се грижеше за всичко необходимо.

— Ти ли й изпрати лекарство, твоя светлост?

Принцът замислено задъвка долната си устна.

— Знам какво си мислиш! — намеси се Гейвстън, който скочи от пейката до прозореца. — Аз изпратих лекарствата. Може да си мислиш, че са били отровни, но ние знаем, че в манастира са ги пробвали и се съмнявам, че лейди Елинор би ги взимала, само защото са изпратени от принца.

— Сигурен съм, че милорд Гейвстън е прав — отвърна Корбет, — но какви бяха тези прахове?

— Слушай, Корбет — изръмжа гасконецът, — аз съм придворен и понякога войник. Не съм лекар. Бяха просто лекарства, които трябваше да облекчат болката в гърдите на лейди Елинор и да й помогнат да заспива спокойно.

Корбет усети, че не може да го притиска повече и смени тактиката.

— В деня, когато лейди Елинор умря, твоя светлост…

— Бях в Уудсток. Следобеда ходих на лов, а вечерта пирувах. Всички важни хора ме видяха, включително френският пратеник сър Амори дьо Краон.

— Изпрати ли й някакви съобщения през този ден?

— Не съм. Пиърс й изпрати лекарството. Деня, преди да се случи инцидента.

— Да, пак стигаме до лекарството. Самата лейди Елинор ли го поиска?

— Да — заядливо отвърна Гейвстън. — Каза, че много облекчавали болката й.

— И като стана дума, твоя светлост, страдаше ли лейди Елинор от меланхолия?

— Да — отвърна принцът и за първи път прояви състрадание. — Горкото създание беше болно. Знаеше, че не я обичам, аз не криех чувствата си. Има ли нещо друго?

Корбет хвърли бърз поглед на Ранулф, който седеше като издялан от камък, хипнотизиран от бързата размяна на въпроси и отговори, като зрител на майсторски дуел с мечове.

— Какво мислиш е станало в деня на нейната смърт?

— Не знам повече от теб, Корбет. Фактите са следните — лейди Елинор останала сама, сложила си наметката, за да отиде на разходка. В полумрака се спънала по стълбите, паднала и си счупила врата.

Принцът се прозя с явно отегчение.

— Е, писарю, това е всичко. — Той отиде и положи ръка върху рамото на любимеца си. — Искаш ли да знаеш още нещо, Корбет?

— Да, твоя светлост. Беше ли тайно венчан за лейди Елинор?

Ранулф шумно си пое дъх, когато видя как цветът се отдръпва от лицето на принца. Гейвстън застина като куче, готово да нападне.

— Не, разбира се! Защо питаш?

— Заради мръсните слухове, твоя светлост. И разбра за смъртта на лейди Елинор в понеделник сутринта?

— Да. Пазачът ми предаде съобщението. Много добре знаеш това, Корбет. Не се опитвай да ме подмамиш.

Принцът на Уелс рязко махна с китката си, обвита в дантелен маншет.

— А сега, за Бога, човече, остави ни!

— Не! — обади се Гейвстън с лице, изкривено в престорена усмивка. — Твоя светлост, мастър Корбет е свършил много работа. Манастирът Годстоу има своите положителни качества, но не е за човек, привикнал към светския живот. — Той намигна на Корбет. — Тази вечер с принца — продължи гасконецът — даваме голямо пиршество. — Той се усмихна. — Ние сме и домакините, и единствените гости. Настоявам да се присъедините към нас. — Той плесна с ръце и прислужникът веднага се появи. Гейвстън вдигна ръка, за да отхвърли възраженията на Корбет. — Настояваме, нали, твоя светлост?

Едуард направи лукава гримаса и кимна.

— Да — бавно каза той. — Заведи мастър Корбет и прислужника му в кухнята. Нахрани ги добре. Те са наши специални гости.

Гейвстън се приближи и лекичко хвана Корбет за ръката.

— Хю — промърмори той, а бездушните му очи бяха впити в тези на писаря, — настояваме да останеш. Трябва да обсъдим и други неща.