Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo(2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2002

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

ШЕСТА ГЛАВА

На следващата сутрин Корбет разтърси Ранулф, който се пробуди с мътен поглед.

— В името на Бога, мастър!

— Твърде дълго си служил на дявола — пошегува се писарят. — Пиеш до късно и ставаш късно.

— Твърде дълго служа на теб — изръмжа Ранулф.

Той стана, изтърка зъбите си със сол, изми лицето си в купата с розова вода, обу ботупште си и воден от все още шегуващия се Корбет, слезе за да закуси в малкия килер.

— Какво ще правим днес, мастър?

Корбет замислено дъвчеше малкото ечемичено хлебче, взето от покритата с бяла ленена кърпа кошничка.

— Вярваш ли в ада, Ранулф? — внезапно попита той.

— Разбира се, мастър. Защо?

Корбет посочи към единствения стъклописан прозорец в стаята, където художникът беше изобразил демони с яростно светещи очи и излизащи от устата и ноздрите им пламъци, които разкъсваха плътта на грешниците с нажежени до червено щипци и пронизваха телата им с искрящи железни пирони, докато други пребиваха нещастниците с камшици. Ранулф заразглежда сцената с любопитство и по гърба му полазиха тръпки, докато гледаше как хвърлят прегрешилите в разпалени пещи, казани с вряща мазнина, или ги разпъваха на огромни въртящи се колела от каруци. В дъното на картината змии, дракони, противни жаби и гнусни червеи се събираха, за да се нахранят с прокълнатите.

— Ако гледаш достатъчно дълго тази картина и ти ще повярваш в него, мастър — промърмори Ранулф. — Защо питаш?

Корбет замислено отпи от бокала си.

— Спокойно място е Годстоу — отвърна му той. — Само се заслушай, Ранулф.

Прислужникът се обърна, погледна през отворената врата и долови шумовете на раздвижващата се църковна общност, която се занимаваше с обичайната си работа — подрънкването на ведрата с мляко; тракането на колелата на каруците и прокрадващото се на фона на звучните птичи песни пеене на монахините от манастирската черква.

— Какъв покой! — продължи Корбет. — И все пак, аз смятам, че самият сатана, Принцът на мрака, е изскочил от ада, за да нападне това огряно от слънцето място.

Прислужникът потръпна.

— Знаеш ли, Ранулф — продължи Корбет, изтривайки устните си със салфетка, — когато бях малък, майка ми ме заведе да чуя един известен проповедник. Той описваше ада като врящо езеро, пълно с отровни змии. В него доносниците затъвали до колене. Развратниците — той хвърли лукав поглед към прислужника си — до шия, прелюбодей-ците и предателите — до очите. — Корбет се усмихна. — Помня тази проповед, защото баща ми, който никога не се смееше и дори не променяше изражението си, когато се шегуваше, се наведе и ми прошепна, че този проповедник разказва така убедително за ада, сякаш самият той е бил там.

Ранулф се усмихна и се успокои.

— Както и да е — продължи Корбет, докато закопчаваше колана с оръжието си на кръста, — онова, което помня е, че проповедникът беше всъщност кротък човек, който каза на майка ми, че Светата Майка-църква просто иска да сплаши своите деца, освен — Корбет присви очи и погледна през вратата — онези, които убиват, и особено синовете на Каин, които с хладнокръвна злоба планират смъртта на онези, които мразят. — Корбет млъкна. — Точно така е станало в Годстоу, Ранулф. Първо — той започна да изброява на пръсти — лейди Елинор Белмонт е била убита. Повярвай ми, това не е било инцидент, а хладнокръвно планирано и внимателно обмислено убийство. Второ, възрастната монахиня, сестра Марта, също е била убита заради онова, което е знаела. И смятам, че по един или друг начин тези убийства са свързани с двата трупа, открити в близката гора. — Той сериозно се вгледа в Ранулф. — Мисля, че е време да си поговорим отново с нашия приятел, пазача.

— Мастър!

— Да?

— Още не съм си допил виното — погледна го гневно Ранулф.

Корбет се усмихна и се облегна на рамката на вратата.

— Ще те изчакам, Ранулф. Но това не е истинският ти проблем, нали?

Ранулф вдигна очи от чашата.

— Не, мастър Корбет, не е. Кой е убиецът?

— Един Бог знае, Ранулф. Кралят? Принцът? Гейвстън? Любовникът на принца е способен на всичко. — Корбет въздъхна. — Или е някоя от монахините, а може би добрият енорийски свещеник. — Той замълча. — Готов ли си вече?

— Както винаги, мастър.

Корбет се усмихна и те тръгнаха към къщичката на пазача. Видяха с учудване, че той вече беше станал и се припичаше на слънце, седнал на пейката пред вратата, с половница ейл в ръце.

— Добър ден, мастър писарю. — Мъжът се изправи и съучастнически се усмихна на Ранулф. — Ще излизате ли?

— Добро утро и на теб — Корбет лекичко подритна ботуша му. — Да, бих искал да изляза и искам да ни покажеш мястото, където са били намерени двата трупа.

— Какви трупове? — Мъжът хвърли поглед към Ранулф.

Корбет се приведе и здраво стисна пазача за рамото.

— Не си играй с мен — прошепна той. — Преди около година и половина млад мъж и жена са били намерени голи, с прерязани гърла, в гората. По-късно си открил трупа на малко кученце наблизо. Взел си нашийника му, откраднал си закопчалката и си заровил останалото в подножието на една бесилка. — Корбет виждаше как страхът постепенно обхваща пазача. — Слушай — продължи той, — може да не си убиец, но си крадец. Ограбил си мъртъвците и си скрил сведения от шерифа и кралските съдии. Готов съм да забравя всичко това, ако се съгласиш да се поразходиш с нас през този хубав слънчев ден.

Пазачът хвърли отмъстителен поглед към Ранулф, остави със замах халбата върху пейката, недоволно отключи страничната врата и ги поведе по бялата, прашна пътека, която се виеше като змия между дърветата към село Годстоу. Ранулф и Корбет вървяха зад него. Писарят се протегна и пое дълбоко чистия утринен въздух.

— Защо трябва да ходим там? — изстена Ранулф.

— От любопитство — отвърна му Корбет. Когато внезапно завиха по пътеката, той рязко спря и стисна рамото на прислужника си. — Слушай — прошепна му, докато пазачът вървеше отпред, без да знае какво става зад гърба му.

Ранулф наостри уши, като се опитваше да се изолира от горските шумове, чуруликането на птиците и шума на животинките под гъстия зелен свод. И тогава и той го чу — звука от стъпки, прокрадващи се по сухите листа. Пазачът спря и се обърна. Корбет му направи знак да не мърда и да пази тишина. Стъпките приближаваха.

— Мисля, че знам кой е — прошепна писарят.

Чуха задъхано дишане и една фигура се появи иззад завоя. Беше облечена в сивата униформа на монахиня от Годстоу. Корбет зърна червените бузи и блесналите очи зад воала.

— Добро утро, сестра Катрин.

— Добро утро, мастър писарю — отвърна монахинята с пламнало лице. — Отивам…

Корбет пристъпи изпод дърветата.

— Не лъжи, сестро. Лейди Амелия не би ти позволила да се скиташ сама. Сигурен съм, че нямаш работа в селото.

Лицето на монахинята стана яркочервено. Ранулф одобрително наблюдаваше как пищната й гръд учестено се издига и спуска под сивото вълнено расо.

— Ти ни следиш — заяви Корбет. — Забелязах те с ъгълчето на окото си, докато разговарях с пазача.

— Аз… — Монахинята отмести поглед. — Видях те да говориш с пазача и после внезапно да тръгвате нанякъде. Бях любопитна.

— Защо? — попита Корбет. Лицето на сестра Катрин се изопна.

— Ти дойде в нашия манастир, за да ни обвиниш в сатанински деяния — отсече тя.

— Защото това е самата истина, сестро. — Корбет се обърна и ядосано направи знак на пазача да не мърда от мястото си. — Не вярвам, че лейди Елинор е паднала по стълбите. Съмнявам се, че старата Марта се е удавила във ваната си и можеш да предадеш на лейди Амелия, че сега се интересувам от съдбата на двата трупа, намерени в близката гора.

— О!

Корбет пристъпи по-наблизо.

— Знаеш ли за тях? — намеси се Ранулф.

— Да, всички знаем. Мисля, че лейди Амелия ти е казала всичко, което знаем.

Корбет прокара пръсти през косата си.

— И какво ни е казала лейди Амелия, сестро? — Писарят втренчи поглед в ясното синьо небе. — Хайде — настоя той меко, — тази сутрин си тръгнала от манастира по нейно нареждане, затова ми кажи какво знаете за труповете в гората. Това ще ми спести по-нататъшните разпити.

Монахинята сви рамене.

— Преди около година и половина — започна тя — бяха открити две тела. Сложиха ги в платнени чували и ги донесоха в църквата в Годстоу, за да ги погребат. Шерифът и други служители на Короната дойдоха в селото, за да ги огледат. Но не открихме нищо, освен че двама пътници, чието описание съвпадаше с това на труповете, са минали през селото по-рано през деня. — Сестра Катрин направи гримаса. — Както казах, намерили са ги убити и голи, и никой не потърси телата им.

— Закъде са пътували?

— Не знаем.

— Очаквахте ли подобни посетители в манастира?

— Не. Имаме много гости, но повечето от тях идват с позволението на игуменката да посетят роднините си. Не сме очаквали тези посетители. Аз… — Сестра Катрин млъкна и оправи пребрадката си — Отговарям за посрещането на гостите. Шерифът ми зададе вече тези въпроси и получи същите отговори.

— Какво стана после?

Сестра Катрин облиза сухите си устни.

— Също като нас, шерифът заключи, че двамата нещастници са били пътници и са попаднали на засада от бандити. — Тя се загледа в тъмната зеленина на гората. — Те се срещат наоколо. — Монахинята престорено се усмихна на Корбет. — На мястото, където са били намерени телата им, ли отивате?

— Да, пазачът се съгласи да ни заведе дотам — излъга Корбет.

— Тогава аз… — заекна сестра Катрин — По-добре да се връщам.

— Сестро!

— Да, мастър писарю?

— Харесваше ли лейди Елинор?

— Тя беше кралската блудница! — Монахинята сякаш изплю думите. — Мисли каквото си искаш, но мястото й не беше в Годстоу.

— И все пак игуменката се е съгласила да я приеме?

— Игуменката е законът тук — презрително каза сестра Катрин. — Тя си има собствени правила. Дължи мястото си на услугите, които баща й е правил на принца преди много години.

— Не харесваш ли игуменката? — любопитно попита Ранулф.

— Лейди Амелия е много строга — предпазливо отвърна сестра Катрин. — Забрани домашните любимци и тържествата в манастира. Строго ограничи излизанията ни и броя на посетителите. Забрани лова и соколарството, а после…

— А после — меко я прекъсна Корбет — прие кралската блудница да дойде сред вас.

— Да.

— Но ти харесваше ли я? — настоя Ранулф. — Говоря за лейди Елинор.

Сестра Катрин стисна устни.

— Ние я избягвахме. Тя беше надменна и затворена. Единствените, с които разговаряше, бяха игуменката и сестра Агата.

Корбет кимна и потупа Ранулф по гърба.

— В такъв случай, сестро, не е нужно да ни придружаваш по-нататък. Предай на лейди Амелия къде сме се запътили и че ще се върнем скоро.

Те наблюдаваха как монахинята се обърна и се отдалечи с клатушкаща се походка, като се опитваше да запази достойнство.

— Странно — забеляза Корбет. — Чудя се къде ли е смятала, че отиваме лейди Амелия.

Продължиха да вървят, като подбраха навъсения пазач, който беше клекнал встрани от пътеката и дъвчеше стръкче трева.

— Какво искаше сестра Катрин? — попита той. — Нали не сте й казали за нашийника?

— Дойде да ни пожелае приятен път — саркастично му отговори Ранулф — и не, не й казахме за кучешката каишка. Нито пък — добави той дяволито — за златото, което си откраднал.

Вървяха още десетина минути и вече различаваха синкавия дим, който се виеше над дърветата от селото, когато пазачът внезапно спря, рязко зави наляво и ги поведе по тясна утъпкана пътека през гората. Ранулф потръпна. Чувстваше се неспокойно в тази мрачна тиха гора; със странни сенки, внезапни изблици на слънчева светлина и постоянните крясъци и шумолене на невидими птички и животни.

— Предпочитам тъмните улички на Съдърк.

— Всеки си има вкус — отвърна Корбет.

Докато следваха пазача по криволичещата пътека, те внезапно се оказаха сред гората пред мочурище, обградено от групички дървета. Цареше тишина, нарушавана само от ромона на малък поток, който падаше отвисоко върху един изправен продълговат камък, подобен на щръкнал пръст на заровен великан.

— Внимавайте — каза пазачът и посочи отсамната страна на потока, където тревата изглеждаше по-тъмна, по-висока и по-буйна. — Гледайте! — Той взе един изсъхнал клон и го хвърли в средата на поляната. Ранулф преглътна мъчително, когато клонът падна. Чу се мляскащ звук и клонът безследно изчезна.

— Блато — обясни пазачът. — В гората има няколко. — Той разкри в усмивка счупените си зъби. — Само глупак би се скитал тук сам.

— Къде бяха намерени телата?

— Ами — мъжът се почеса по главата, — от това, което разбрах, били хвърлени в блатото, но не потънали. Двама влюбени от селото, които си търсели усамотено местенце, ги открили и изпратили за помощ. Ние ги извадихме.

— Как изглеждаха?

— Точно в това е загадката — отвърна пазача. — Когато чух, че са ги намерили, дойдох бързо от манастира. Бях там, когато дойдоха приставите. Бяха голи-голенички, както майка ги е родила, нямаха и парцалче върху себе си, не намерихме и никакви вещи. Но лицата им… — той поклати глава — бяха неузнаваеми, а гърлата — прерязани от ухо до ухо.

— Никой ли не потърси телата?

— Не.

— И не сте очаквали подобни посетители в манастира?

— Не.

— Тогава как намери кучето?

Пазачът нервно запристъпва от крак на крак.

— Бях много озадачен и след два дни се върнах тук. Познавам добре гората. Помислих си, че може да намеря нещо ценно. — Той посочи към пръстена от дървета. — Ето там, под орловата папрат видях кучето. Отначало го взех за умрял заек. Чак когато се доближих, разбрах, че е малко куче.

— Ти ли го уби? — остро попита Ранулф.

— Бог ми е свидетел, сър, не! — Пазачът нервно облиза устни. — Труповете сигурно са лежали в блатото дни наред, може би седмици. Кучето сигурно е избягало, но явно е било питомно, върнало се и е умряло от мъка по господарката си. Свалих му каишката, взех закопчалката, сложих останалото в торбата и я занесох под бесилката. Другото знаете. — Той погледна отново Ранулф и сведе поглед към ботушите си.

— Има ли в околността разбойници? — попита Корбет.

Пазачът направи гримаса:

— Не, мастър писарю. Точно това озадачи и мен, и селяните. Има едно-две буйни момчета, които бракониерстват. Но кажете ми — попита той, очевидно цитирайки кръчмарските клюки, — кой уважаващ себе си разбойник би се крил в гора, обградена от кралски дворец и манастир, пълен с влиятелни дами? Без да споменаваме селото и фермите наоколо. Има много по-подходящи места където да се скрият разбойниците.

Корбет огледа зловещото, тихо мочурище.

— Ако листата на тези дървета можеха да говорят — промърмори той, — какви ли истории биха ни разказали?

Ранулф отново потръпна.

— Чудесно място за почивка — забеляза Корбет, — но не и да умреш тук.

— Не знам — обади се Ранулф и лицето му пребледня. — Познавах един стар моряк от Грейвленд. Разказваше, че по време на пътуванията си минал покрай плаващ остров, обитаван от ковачи-демони, които закалявали и изковавали душите на убийците. — Ранулф поклати глава. — Това място изглежда по-подходящо за тях, отколкото всеки остров — той погледна Корбет в очите. — Тук не ми харесва, мастър. Мирише на смърт.

— Тогава, мастър пазач — обяви писарят, — най-добре да си тръгваме.

Върнаха се до горската пътека, където Корбет освободи пазача. После заедно с поуспокоилия се Ранулф седнаха на един пън в края на гората.

— Какво имаме тук? — промърмори писарят, веднага щом мъжът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Двама пътници, издебнати от засада и убити в горско мочурище. Разбойници ли са били? — Той поклати глава. — Пазачът е прав, а обяснението на сестра Катрин е нелепо. Никой разбойник не би се крил толкова близо до кралски дворец или до известен манастир.

Ранулф шумно се оригна.

— Съгласен съм — каза той и добави. — И никой разбойник не би си направил труда да съблече до голо жертвите си — да, ще им свали бижутата и ще им вземе парите, но няма да ги остави съвсем голи, както ни ги описа пазача. Нито пък — заключи той — би се потрудил да крие телата. Щеше да си прибере ценностите и да офейка.

Корбет потърка брадичката си.

— Значи мистерията се задълбочава. Защо да ги убива, Ранулф? Защо просто не ги е ограбил и не е избягал? Сякаш — той замълча за миг — убиецът е искал да скрие кои са жертвите му. Взима им вещите, конете, а после хвърля голите им тела в блатото, само че те не потъват. — Той задъвка устната си. — Има и други загадки. Очевидно тези двама пътници не са били местни, но как тогава са знаели за тази пътека към потока, където биха могли да се освежат? И кой е бил толкова силен, че да надвие един здрав млад мъж, както и вероятно сравнително силна млада дама?

— Какво имаш предвид, мастър?

— Единственото логично заключение е, че са били подмамени, за да бъдат убити. Затова са ги завели до блатото. И все пак — Корбет остро се изсмя — нима доброволно са подложили гърлата си на убиеца? — Той се обърна към събеседника си. — Намираш ли някаква логика, Ранулф?

— Не, мастър. И аз си задавам същите въпроси. Кои са били? Къде са отивали? Очевидно не в манастира, защото там не са ги очаквали. — Ранулф шумно издиша. — И както казваш, мастър, как са ги примамили, за да ги убият и защо така лесно са се дали?

Корбет се изправи и отупа мъха от дрехите си.

— Загадка в загадката — промърмори той. — Но едно ще ти кажа, Ранулф, макар да нямам и най-мъничкото доказателство, смятам, че смъртта на тези млади хора е свързано с убийството на лейди Елинор Белмонт.

Прислужникът беше свел поглед.

— Мастър?

— Да, Ранулф.

— И сестра Катрин, и пазачът споменаха, че труповете са били открити в гората между манастира и двореца. Възможно ли е убиецът да е от едно от тези места?

Корбет поклати глава.

— Трудно е да се докаже, Ранулф. Както каза пазачът, телата може да са лежали там с дни, дори със седмици. Ако убиецът е бил от манастира, защо й е на една монахиня да убива двама пътници? Колкото до благородните лордове от двореца, те със сигурност биха си свършили работата по-професионално. — Корбет присви очи и се вгледа в небето. — Смятам, че убиецът е бил един. Човек, който е действал бързо, завлякъл е телата в блатото и е изчезнал. — Той направи гримаса и потупа Ранулф по рамото. — Но това също предизвиква въпроси. Би ли могъл един човек да надвие двама, очевидно здрави млади хора?

Ранулф стана и се протегна.

— В манастира се чувства някакво напрежение, мастър.

Корбет се намръщи.

— Естествено. Лейди Амелия не се радва на любовта на монахините. Сложила е край на малките им забавления, а в същото време е допуснала в манастира да бъде приета кралската блудница. А и ние познаваме нашия господар, краля. Сигурен съм, че някой ден ще накара лейди Амелия да си плати за поста.

— Къде отиваме сега, мастър?

— Мисля, че засега приключихме с манастира, а добрите хора от село Годстоу не знаят нищо интересно. Може би е време да посетим нашия благороден Уелски принц и лорд Гейвстън в Уудсток.

Ранулф изстена и затвори очи.

— Да — промърмори той. — А където е Гейвстън, там е и дяволът.