Пол Дохърти
Принцът на мрака (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Корбет напусна това ужасно място, без да промълви и дума на Ранулф и Малтоут и тръгна по улицата към Фалтур Лейн.

— Мастър!

Корбет спря и се обърна.

— Какво има, Ранулф?

— Докато беше в аптеката, мисля, че ни наблюдаваха. И не беше някой местен разбойник.

Корбет се озърна. Бяха се върнали на широката, но мрачна Холбърн. Сергиите бяха изчезнали, магазините бяха затворени. Някои обитатели дори бяха сложили фенери пред къщите си и слабите пламъчета на свещите трептяха зад предпазните железни скари под хладния вечерен бриз. Две хлапета изтичаха покрай тях с крясъци. Мастиф с окървавена уста, завързан с верига за гредата на една врата изръмжа и излая. Някъде из стаите над тях жена нежно пееше приспивна песен. Корбет не видя нищо необичайно.

— Сигурен ли си? — попита той. — Малтоут, ти видя ли нещо?

Войникът изглеждаше разтревожен, но поклати отрицателно глава.

— Мисля, че ни следяха до аптеката, но беше просто едно дете.

Две момчета, чиито лица бяха напълно скрити от качулките, се зададоха срещу тях, ритайки надут свински мехур.

— Няма нищо — прошепна Корбет. — Нищичко.

Тръгнаха по Холбърн, преминаха потъналата в мрак поляна, която се простираше пред стените на стария град, навлязоха в зловонния район край Нюгейт и поеха към Чипсайд. От време на време спираха и се оглеждаха, но никой не ги следваше. Стигнаха Кетъл Стрийт и Корбет реши да отседнат в хана, където бяха оставили конете си.

— Утре — обяви той — отиваме в Лейтън.

— Ами малкия Хю? Искам да го видя! — гневно възрази Ранулф.

Корбет се усмихна.

— Не съм забравил. Но както пише в Библията: „Достатъчно зло за един ден“. Да си напълним коремите и да пийнем ейл. — Корбет лукаво изгледа Малтоут. — Кой знае, може да успееш да научиш Ранулф да играе зарове по-добре.

С приказки и смях те влязоха в пивницата и си избраха маса, близо до бумтящия огън. Корбет поръча ейл, настоявайки да е от най-добрия.

— Не ми пробутвайте разреден — извика той, — защото ще отида в гилдията на пивоварите!

Кръчмарят, сух като върлина мъж и напълно плешив, с изключение на един сламен кичур коса, който постоянно падаше върху очите му, изтри мазните си ръце в мръсната престилка, сервира им и се оттегли. Корбет опита гъстия силен ейл, каза, че е доволен и се приведе напред.

— Слава Богу, измъкнахме се от Годстоу! — промърмори той.

— Разбра ли какво е станало, мастър? — попита Ранулф разтревожен. — Коя от онези охранени кучки е убийцата?

— Не е толкова просто, Ранулф — Корбет отпи от ейла си. — В неделя, осми септември, лейди Елинор Белмонт е била убита в стаята си. Вратът й е бил счупен и няма следи от борба, нито някой е видял външни хора в манастира. Добрите сестри — той саркастично погледна Ранулф, — за които преди малко спомена, са били всички в църквата. Лейди Елинор е била жива, когато монахините на Сион са били заедно, точно преди вечерня. — Корбет замълча. — Това включва всички, които са я познавали добре — игуменката, двете й помощнички, сестра Агата. Изпели са си псалмите и са отишли на вечеря. След това игуменката, разтревожена за лейди Елинор, отишла в стаята й, но я намерила мъртва. — Той хвърли въпросителен поглед към Ранулф. — После трупът бил преместен в подножието на стълбите, за да изглежда, че е било злополука.

Ранулф разклати половницата си.

— Значи убиецът или убийцата трябва да са дошли отвън.

— Да — отвърна Корбет. — Отец Рейнар беше заподозрян, но сега знам, че е ходил до Уудсток. Така или иначе, той е мъртъв и извън всяко подозрение.

— Гейвстън може да е пратил наемни убийци.

— Да, но както казах, всички външни лица са щели да бъдат забелязани. Пазачът, макар и вечно пиян, щеше да вдигне тревога. Пък и защо принцът или Гейвстън да я убиват? Току-що разбрах, че фаворитът вероятно я е тровел с бавна и неоткриваема отрова. — Корбет потърка брадичка с дланта си. — Но и това поражда въпроси. Ако Гейвстън й е пращал тези прахове, които постепенно са я убивали, най-накрая тя е щяла да умре. Защо така внезапно е променил метода си?

— Но ако лейди Елинор не е била убита от вътрешен човек… — прекъсна го Ранулф. — Ако не е била убита и от Гейвстън и никой не е прескочил стените на манастира, какво е станало?

Корбет поклати глава.

— Не знам. В гората са видели ездачи през деня, когато лейди Елинор е била убита. — Той сви рамене. — Но не виждам връзка между тяхното присъствие и смъртта й. — Той се усмихна на Малтоут, който го гледаше зяпнал. — Има и други загадки — продължи Корбет. — Кои са били мъжът и жената, убити близо до Годстоу преди година и половина?

Ранулф облиза устни и остави халбата на масата.

— За това мога да помогна — каза той. — Прислужницата от „Бикът“ ми каза, че кръчмарят ги зърнал да яздят през Годстоу.

Корбет кимна.

— Ти ми го каза. Видял ли е нещо друго?

— Научих още нещо от прислужницата. Кръчмарят твърдял, че по същото време през селото минал и един добре облечен младеж. Разходил коня си пред кръчмата, но напуснал селото, точно преди младият мъж и жена да се появят.

— Нищо друго ли не разбра? — отсече Корбет. — Някакво описание, други подробности?

— Мастър, ходих там много пъти — вдигна рамене Ранулф. — Историята беше все една и съща — просто ги зърнал и толкова.

Той погледна угриженото лице на Корбет.

— Мастър, да се върнем на смъртта на лейди Елинор. Ако убиецът не е от Годстоу, а всеки външен човек е щял да бъде забелязан, може би има и трета възможност.

— Например?

— Професионален убиец, който е прескочил стената и убил жената, без никой да го забележи.

Корбет се облегна на пейката и се загледа в опушените греди. Ранулф беше прав. Ако всички монахини са били на вечерня, ако никого не са забелязали да се промъква през стените на манастира, единственото логично обяснение оставаше професионален убиец. Нима убиец, изпратен от рода Монфор, беше премахнал лейди Елинор, за да дискредитира английската корона. Или пък убиецът беше изпратен от краля, синът му, Гейвстън или дори от французите?

Ранулф се изкашля.

— Разбира се, мастър, има още едно обяснение.

— И какво е то?

— Че лейди Амелия лъже. Може да е убила лейди Елинор и после да е смъкнала тялото й по стълбите.

Корбет кимна. Историята на Ранулф беше логична. Лейди Елинор би отворила вратата на игуменката.

— Или — усмихна се прислужникът му — старите сестри Марта и Елизабет не са толкова невинни, колкото си мислиш. Същото се отнася и до помощник-игуменките.

Корбет се усмихна. Ранулф отново беше прав. Имаха толкова много заподозрени и толкова малко отговори. Остави разговора да продължи в друга насока. Ранулф задяваше Малтоут за любовния му живот, докато Корбет поръча вечерята — печен петел, пълнен с билки; заек, задушен във вино и ястие от зеленчуци, праз и лук, подправено с чесън и мащерка. Бяха преполовили порциите, когато кръчмарят се появи в центъра на пивницата и извика:

— Мастър Корбет? Има ли тук Хю Корбет?

За миг шумът в помещението утихна, млъкнаха дори фермерите в ъгъла, които пиянски спореха за цената на зърното, двете старици, които си крещяха над един обърнат казан и групата млади благородници, облечени в скъпи копринени дрехи, които шумно се веселяха, предвкусвайки нощните забавления, които им предстояха. Корбет се изправи и повика кръчмаря.

— Отвън чака едно момче — каза мъжът. — Има съобщение за теб.

— От кого?

Кръчмарят изтри сополивия си нос с опакото на ръката.

— В името на свети Павел, аз съм кръчмар, а не пратеник! Хлапето каза само, че има съобщение, което трябва да предаде лично на теб.

— Тогава го вкарай вътре.

— Казва, че го е страх. — Кръчмарят се обърна и плю върху сухите рогозки. — За Бога, човече, просто иди на вратата!

Корбет вдигна рамене. Помоли Ранулф и Малтоут да отпъждат мухите от храната му. В сгъстяващия се мрак той видя момче, обърнато с гръб към него, загледано в притъмнялата улица.

— Какво има, момко?

Момчето се обърна. Корбет не можеше да различи чертите на лицето му под качулката. Видя до краката му свински мехур, съвсем като онзи, с който двете деца си бяха играли на Холбърн. Момчето се обърна и Корбет рязко отскочи назад. Дългият стилет мина на сантиметри от стомаха му.

— Кой си ти? — прошепна той, отстъпвайки назад. — Какво става тук?

Нямаше как да се защити, защото коланът с меча и камата му беше останал в кръчмата. Не можеше да повярва, че едно десетинагодишно момче владее такива смъртоносни трикове. Малката забулена фигура се засили срещу него и ножът отново се стрелна. Корбет хвана момчето за китката и възкликна изненадан от силата му. Отблъсна нападателя си; в този миг качулката се отметна и Корбет се вкамени от ужас. Това не беше момче, а джудже. Никога не беше виждал толкова злоба у такъв дребен човек: черната му коса беше зализана назад като уши на мокър плъх; малки, бездушни очи и лице, набръчкано като изгнила ябълка. Отляво чу хрущенето на камъчетата. Погледна през рамо и сърцето му подскочи в гърлото. Друга дребна фигура, която се беше спотайвала в тъмнината, сега приближаваше към него. Корбет видя арбалета в ръцете на джуджето и проблясващото острие на стрелата, готова да полети.

— Исусе Христе! — прошепна той.

Чу изщракване и бързо отскочи. Стрелата се удари с трясък в стената на изоставената къща зад него. Той изгуби равновесие и политна, протягайки ръце, за да се хване за нещо. Докосна купчина изгнили остатъци и я хвърли по първия убиец, който сега се промъкваше към него. Шепата кал го улучи в лицето, накара го да затвори очи и притъпи бдителността му. Той спря, за да почисти мръсотията, която го заслепяваше, и Корбет се изправи, бърз като стрела.

— Помощ — извика той. — Ранулф!

Той се затича и се блъсна с всички сили във втория убиец, който зареждаше арбалета за нов изстрел. Двамата се затъркаляха и заборичкаха в калта. Корбет имаше чувството, че сънува кошмар — ниският ръст на противника го подлъгваше, той не можеше да се ожесточи срещу него и губеше инстинкта си за самосъхранение. Джуджето се гънеше под него, докато се търкаляха и се бореха в калта. Убеден, че не може да достигне камата на кръста му, Корбет се опитваше да сключи пръсти около гърлото му. После отчаяно видя как вторият убиец се приближава с вдигната за удар кама.

— Ранулф! — изкрещя Корбет.

Камата се снижаваше. Корбет чу шум от изстрел на арбалет. Имаше ли и друг нападател? Но когато вдигна очи видя, че джуджето над него е застинало с вдигната ръка като кукла; вперило поглед в стрелата, която стърчеше от корема му. Корбет събра сили и се изправи на крака, вдигайки противника си със себе си, докато вторият му враг безмълвно се свлече на колене. Чу тропот на крака зад гърба си, обърна се и в този момент пленникът се измъкна от ръцете му като змиорка. Ранулф подви крак и насочи арбалета, свистящата стрела улучи втория убиец точно преди да завие зад ъгъла, метна го във въздуха и го просна върху калдъръма.

Корбет се приближи и огледа телата, попивайки потта от челото си, докато ги обръщаше. Още се чувстваше неловко, все едно бяха трупове на деца, но един поглед към лицата им успокои угризенията му. Те бяха почти идентични и еднакво уродливи. Дори в смъртта устните им бяха изкривени в гримаса, а сбръчканите бузи и безизразните втренчени очи сякаш тържествуваха заради злото, което бяха замисляли. „Професионални убийци“, помисли си Корбет. Познаваше този тип. Те се срещаха в най-различен вид — красива жена, трубадур, амбулантен търговец, дори свещеник или монах. Нещо се раздвижи в паметта му, но беше твърде уморен и изтощен, за да се съсредоточи. Ранулф се приближи и веднага претърси джобовете и кесиите им, но не намери нищо, освен няколко монети.

— Доказателство, че са били професионални убийци — сухо отбеляза Корбет. — Не носят у себе си нищо, по което могат да бъдат разпознати или да се разбере кой ги е изпратил и откъде идват.

— Освен това, мастър.

Ранулф се надигна от трупа на второто джудже с няколко сребърни монети в ръка и ги заразглежда.

— Има няколко английски пенса — изброяваше той. — Но среброто е френско.

Корбет се втренчи в монетите.

— Дьо Краон — промърмори той. — Онзи френски негодник ги е изпратил.

Внезапно си спомни трупа на отец Рейнар и спря да огледа кожените ботуши на убийците.

— Е — забеляза той, — поне вече знам как е умрял отец Рейнар. Помните ли отпечатъците от ботуши на гробището?

— Но те бяха само от един човек.

Корбет се изправи и вдъхна дълбоко от нощния въздух.

— И двамата са били там. Помните ли ъгъла, под който беше забита стрелата в тялото на свещеника? Това е уловка на убийците — единият чука на вратата, а другият дебне в тъмното. Това е стар номер, който се изпълнява в различни варианти. Понякога просяк подава ръка за милостиня, а в другата крие нож. А в моя случай — уморено каза той, — джудже, което се преструва на дете. Едва не се нанизах на ножа му.

Корбет се обърна към вратата на кръчмата, вече отрупана със зяпачи. Навсякъде по улицата се отваряха и затваряха врати; прозорци широко зейваха и се чуваха викове. Дребна, шкембеста фигура, облечена в роба, изпълзя от мрака.

— Казвам се Ароухед — обяви човекът. — Джон Ароухед, старейшина на този квартал. — Той посочи Корбет с пръст. — Ти, сър, си арестуван, докато дойде стражата.

Корбет се облегна на стената, опитвайки се да овладее треперенето на краката.

— А ти, сър — отвърна той, — си надут глупак, който действа преди да мисли. Казвам се Хю Корбет, главен писар на кралската канцелария и специален кралски пратеник. Двата трупа са на французи. Те бяха убийци. Ако все още искаш да ме арестуваш, направи го, но утре аз ще бъда свободен, а ти — в затвора.

Корбет се отупа от праха и с цялото достойнство, което успя да събере, се върна в кръчмата.

Седнаха да довършат вечерята. Корбет дъвчеше бавно и изпи две чаши кларет, за да успокои нервите си. Ранулф се надуваше, нацупен, че господарят му не му е благодарил както трябва за спасението си и правеше възторжени оценки на изкусната си стрелба.

— Много се забави! — промърмори Корбет неблагодарно. Малтоут се изкашля и отмести поглед.

— Мастър Корбет — каза той, — за това съм виновен аз. Взехме арбалет от кръчмаря и аз стрелях. — Той преглътна мъчително. — Изобщо не улучих. — Очите му нервно проблеснаха срещу Корбет. — Надявам се да не съм уцелил някой друг. Ранулф грабна арбалета от мен. Другото го знаеш.

Корбет се втренчи в безочливия си прислужник.

— Колко пъти станаха, Ранулф?

— Кое, мастър?

— Колко пъти си спасявал живота ми?

Ранулф сви рамене.

— Това е мой дълг — каза той толкова лицемерно, че Корбет се облегна и избухна в смях. Взе кесията си и изсипа монетите на масата.

— За теб са, Ранулф. Поздрави сина си. Малтоут, по-добре иди с него.

Той сложи ръка върху рамото на младия вестоносец.

— Само ми обещай, че няма да пипаш арбалет, ако съм някъде около теб.

Малтоут се усмихна нервно и пое след Ранулф за една разгулна нощ.

Корбет отново запрехвърля въпросите, които го терзаеха. Осъзна, че в разговора с Ранулф не е споменал за смъртта на старата Марта. Защо беше умряла тя? Кое беше толкова важно във фразата „Sinistra, non dextra“. Корбет се загледа в ръцете си, сграбчили кухненската маса. Беше мислил за това и преди. За ръце ли беше говорила старата монахиня? Но чии? Какво е искала да каже? Той поклати глава.

— Лявата, не дясната — промърмори.

Кръчмарят, който минаваше край него, спря и го изгледа странно, но Корбет се усмихна и поклати глава, за да го отпрати. Писарят седя така часове наред, премисляйки всевъзможни варианти, докато Ранулф, след като се бе видял със сина си, се търкаляше енергично върху широкото легло с копринен балдахин на мистрес Семплър. Младата жена, чийто съпруг беше на събрание на Гилдията, с радост посрещна своя любим. Сега Ранулф се възползваше от това, докато пред вратата пияният Малтоут стоеше на пост.

Ден по-късно Корбет седеше на ръба на собственото си легло в имението Лейтън и гледаше как Мейв кръжи из стаята. Тя беше много щастлива да го види, а той жадуваше за нея. Малтоут, под чиито очи имаше дълбоки сенки, беше отвел странно изтощения Ранулф към жилището му, затова писарят и съпругата му вечеряха сами в малката зала на долния етаж и прекараха остатъка от вечерта тук — в спалнята си. Както обикновено, Мейв непрекъснато разпитваше. Кого е срещнал? Къде е бил? Колко дълго ще останат?

Корбет се опита да й отговаря разумно, нарочно пропускайки нападението на Катъл Стрийт и убийството на отец Рейнар. Но острият поглед на Мейв не беше пропуснал нищо — съпругът й изглеждаше изтощен и притеснен, затова тя се разтревожи. Хю беше споменал дьо Краон, а тя знаеше достатъчно за французина, за да разбере, че той не желае доброто на съпруга й. Но тя запази спокойното си изражение, разказа му как вървят нещата в имението, увери го, че детето, което расне в утробата й е толкова добре, колкото може да се очаква. Лошите новини беше оставила за най-накрая.

— Хю — Мейв се изправи и се уви с чаршафа. — Имаш писмо. Пристигна тази сутрин. От краля е. Идва на юг, вече е в Бедфорд.

— Бедфорд. Но той трябваше да се бие с шотландците! Дай ми писмото!

Жена му извади малък свитък от едно ковчеже.

— Аз счупих печата, Хю — тя го изгледа спокойно. — Онова, което засяга теб, засяга и мен.

Той внимателно разгърна пергамента. Съобщението на краля беше остро и рязко — беше едновременно тъжен и ядосан, че неговият „любим писар Хю Корбет не е постигнал никакъв напредък по нашата работа в Годстоу.“ Писмото продължаваше в заядлив и гневен тон, с едва прикрито обвинение, че доверието на краля не е било оправдано. Кралят бил толкова загрижен, че оставил армията си под ръководството на други и пътувал на юг, за да разкрие сам мистерията. Корбет смачка писмото и ядосано го хвърли към стената. Погледна към жена си.

— По дяволите, Мейв! Свети Бърнард е бил прав. Плантагенетите са изчадия на дявола и ще се върнат при него! Аз ли съм виновен, че кралят е разглезил сина си и го е направил за посмешище на цяла Европа? Него не го преследват кръвожадни кучета, прокрадващи се убийци и… — Гласът му заглъхна при вида на уплахата, която се изписа по лицето на Мейв.

— Защо не ми каза — укори го тя и хвана ръката му. — Но сега ще го направиш.

Корбет нямаше друг избор, освен да й разкаже събитията в Годстоу от самото начало. Мейв го изслуша, държейки мълчаливо ръката му.

— Тази сестра Агата — попита тя многозначително, — красива ли е?

— Да, почти колкото теб.

— А лицето й красиво ли е?

— Да.

— Хареса ли ти?

Корбет знаеше, че Мейв ще усети, ако я излъже, а когато се ядосаше, жена му ставаше опасна.

— Да, хареса ми — бавно отвърна той. — Но това няма значение. Всичко, което видях, беше такова, каквото трябваше да е. Може и да е реално, но не е истината.

— Имаш ли подозрения?

Корбет колебливо й разказа какво беше открил. Мейв се съгласи, че старата монахиня вероятно е говорила за ръцете на лейди Елинор.

— Това е разковничето, Хю — каза тя.

— Кое?

— Смъртта на старата монахиня. Разкажи ми за нея.

Корбет сви рамене.

— Сестра Елизабет намерила вратата отключена. Минала зад паравана и открила тялото на старицата, потопено във ваната. По трупа нямало белези. Може да е получила удар или епилепсия. — Той замълча за миг. — Освен това на пода имало следи от вода, но може ли един убиец да е толкова несръчен, че да ги остави?

Мейв помълча известно време.

— Не знам. Ще се откажеш ли от случая?

— Не. — Корбет потупа ръката й. — Остави ме да помисля малко.

Той прекоси стаята, дръпна гоблена на отсрещната стена и влезе в тайния си кабинет. Взе огниво, запали свещите на масата и се загаеда в купчината писма, които го очакваха. Бяха пристигнали по време на отсъствието му и той бързо ги прегледа. Новини от чуждестранните дворове, от шпиони, пратеници, търговци и други писари. Само едно от тях беше свързано със случая в Годстоу. Кратка бележка от един парижки шпионин: главата на Юдо Тейлър беше извадена от Сена, където е била хвърлена в торба. Той остави писмото настрани, взе чист пергамент, приглади го и го остърга с пемза. После изреди проблемите и въпросите, които стояха пред него. Работи с часове, като се опитваше да събере доказателства за всеки от потенциалните убийци. Навън смрачените гори и поля бяха стихнали, сякаш търпеливо чакаха пристигането на зимата. Корбет дремна малко и беше внезапно пробуден от почукването на вратата. Тя се отвори и влезе Мейв.

— Старата монахиня, Хю… не е ли странно? — Тя се усмихна. — Говоря като жена. Сестра Марта е искала да се окъпе и е сложила параван около ваната.

Корбет потри очи и кимна.

— Щом си даваш труд да сложиш параван, какво още правиш?

Писарят недоумяващо поклати глава.

— За Бога, Хю, всяка жена ще го направи. Къде е любимата ти логика? Би заключила вратата!

— Е, и?

— О, Хю, мисли! Ти каза, че вратата е била отключена.

Корбет се облегна и се усмихна.

— Значи старата монахиня е отворила на убиеца си. Трябва да е била във ваната, чула е почукване и е излязла; следите от вода не са били оставени от убиеца, а от нея, когато е отишла да отвори.

Корбет се загледа в пергамента.

— Благодаря ти, Мейв — промърмори той. Но когато вдигна поглед, вратата беше затворена и жена му я нямаше.

Корбет изми лицето и ръцете си. Прегледа бележките си в светлината на онова, което му беше казала Мейв и започна да размишлява. Претегляше аргументите си; прескачаше празнините; заобикаляше трудностите и проблемите. Студената ръка на страха накара стомаха му да се свие. Той знаеше кой е убиецът. Беше ли възможно? Почеса разрошената си коса и отново прецени всички факти като правник и аргументира обвинението си. Поклати глава. Съдебните заседатели можеше да не приемат, че е доказал случая, но ще се съгласят, че може да се повдигне обвинение.

Внезапно си спомни за последната си среща с монахините от Годстоу и сърцето му заби по-учестено. Всички ли бяха в опасност! Скочи на крака, сложи наметката си и отиде да събуди Ранулф и Малтоут, като завлече и двамата сънливци в тъмната кухня. Нареди им да закусят бързо, да оседлаят най-бързите коне от конюшнята и да го придружат.

— Първо ще отидем в Лондон — обяви той. — А после ще посетим всички кръчми по пътя за Оксфорд.

Естествено те възразиха, но Корбет беше непреклонен. След час той целуна Мейв за сбогом и те потеглиха на юг към Уестминстър. Писарят беше твърдо решен да открие истината. Може би не беше успял да предотврати убийството в Годстоу, но можеше да хване в капан убиеца, който дебнеше в манастира.

 

Корбет беше прав в ужасните си предчувствия. В манастира Годстоу само няколко минути деляха сестра Франсис от смъртта. Самомнителната помощник игуменка беше притеснена и уплашена. През цялото време беше унесена в тревожните си мисли и често се улавяше да се взира в празното пространство, докато другите монахини пееха псалмите. Беше говорила с довереницата си, но тя е нищо не й беше помогнала, а как би могла да каже на лейди Амелия? Не, помисли си, това беше изключено. Сестра Франсис огледа малката кухня. На горния етаж младите послушнички си лягаха в дългата спалня. Всяка коленичеше в оградената й ниша, поверявайки душата и сърцето си на Бога, и се молеха сатаната, който бродеше като лъв, дебнещ плячката си, да не досегне телата и душите им и тази нощ.

Сестра Франсис седна на един стол и скри лице в ръцете си. Онова, което строгия писар беше съобщил може би беше свързано със смъртта на лейди Елинор и може би с тази на старата Марта. Сестра Франсис беше виждала мотото „Noli me tengere“ тук в Годстоу, но не си спомняше къде или кога. Трябваше ли да избяга от манастира? Да отиде в Уестминстър и да поиска аудиенция с Корбет или някой друг кралски служител? Но на кого можеше да се довери? Гейвстън имаше шпиони навсякъде, а популярната шега беше вярна — Англия имаше трима крале — старият Едуард, синът му и Гейвстън. Загледа се невиждащо в цепениците, които пращяха в огнището. Може би трябваше да изчака; умът й беше преуморен. Нека се наспи, а утре ще измисли план.

Тя стана, взе кофата и замря, защото дочу шум отвън. Наблюдаваше ли я някой? Или просто вятърът повдигаше нападалите листа? Сестра Франсис се приближи до огъня, шепнейки кратка молитва всичко да се оправи. Още се молеше, когато изсипа кофата върху цепениците и шепотът премина в пронизителен писък, когато пламъците рязко се издигнаха от огнището и подпалиха робата й. След миг тя гореше като факла.

 

На няколко мили оттам други актьори в кървавата драма около смъртта на лейди Елинор се готвеха за своята поява на сцената. В своята тапицирана с кадифе стая, Пи-ърс Гейвстън лежеше под големия копринен балдахин, дъвчеше устната си и се чудеше какво ще стане по-нататък. Вярваше на своя лондонски шпионин. Корбет беше душил насам-натам и беше открил каквото му трябва; първо беше посетил стария си приятел в „Свети Вартоломей“, а после отровителя на Фалтур Лейн. Гейвстън беше наредил да убият аптекаря. Знаеше прекалено много, а и така не стана ясно защо лейди Елинор не умря от прахчетата му. Португалецът го беше уверявал, че всеки, който ги взима, постепенно ще отслабва и ще умре като от естествена смърт. Но беше излъгал и лейди Елинор беше убита по друг начин. Какво трябваше да направи сега? Гейвстън погледна младия паж, който седеше до него с чаша вино в малките си бели ръце. Фаворитът седна и грабна потира тъй рязко, че виното пръсна върху пъстрия му копринен панталон. Той изрева от яд и зашлеви смутения паж.

— Вън! — изрева Гейвстън. — Махни се, докато се научиш как се сервира на лорд!

Момчето побърза да излезе, разтърквайки пламналата си буза, а Гейвстън отпи от бокала. Само Корбет да не си беше пъхал носа в тази проклета работа! Кралският фаворит мрачно огледа стаята. Корбет беше човек, с когото трябваше да се съобразява. Трябваше ли да се сприятели с него? Гейвстън прехапа устни. Може би, но това беше за в бъдеще. Сега старият крал бързо приближаваше на юг, а с него щяха да дойдат и онези своенравни военни, които като мастифи го следваха по петите. Гейвстън знаеше колко го мразят. Да можеше старият крал да умре! Дотогава той щеше да задържи чувствата на принца. Щеше да признае всичко, да падне на колене, да се обяви за негов роб, да му купува скъпи подаръци… Но кога щеше да умре кралят?

Гейвстън стана и отиде до стария, обкован с желязо сандък и свали халка с ключове от златната верижка, която висеше на врата му. Отключи трите резета и отметна капака. Отвътре извади восъчна фигура, в която имаше и слама, и мас от мъртвец. На главата й имаше сребърно венче. После взе купа с благоухания и един черен обърнат кръст. Седнал на пода като прост селянин, Гейвстън започна черния сатанистки ритуал, на който го беше научила майка му за пълно унищожение на враговете му.

В друга стая на същия дворец сеньор Амори дьо Краон също се приготвяше да смени тактиката. Убийците му бяха мъртви, Филип нямаше да се зарадва на този факт. Джуджетата бяха изпълнили много присъди от името на френския крал; уменията и опитността им щяха да му липсват много. Дьо Краон обмисляше възможните си избори. Ако старият Едуард умреше, ако някой го убиеше, какви слухове щяха да тръгнат? Щяха ли да шушукат, че е отцеубийство? Че младият принц, или Гейвстън, или и двамата не само убиват злочести дами в манастирите, но и богопомазани?

Дьо Краон неспокойно се завъртя на стола си. Беше издирвал убиеца с безмълвни заплахи и подкупи, но досега нищо не беше открил. Крал Филип беше изпратил името, изтръгнато от пленения шпионин Юдо Тайлър, но дьо Краон не успя да открие такъв човек. Той мрачно се усмихна: Тайлър беше смел и до последно не беше казал нищо, освен лъжи. Може би фалшивото име на убиеца също е била последната му шега. Пратеникът тихичко изруга. Защо Корбет не беше някъде другаде! Сега всичко може би зависеше от неговата намеса и късмета на английския писар. Може би щеше да се провали? Може би планът на Филип и използването на убиец от рода Монфор щеше да успее? Или пък трябваше да се откаже от играта, да се ограничи с официалния си статус и да поиска брак между Уелския принц и принцеса Изабела?