Пейо Яворов
Духът на въжделението

Зората ти е, казах, мрежа златни думи,

но вечерта настъпва сред потоп от глуми

над всеки метал — на прах обърната ръжда; —

в далечината близък, в близостта далечен,

от изгрев до заход на самота обречен,

дух, как се ти зовеш? Той рече горд: Вражда!

 

Размаха ти е, казах, в паяжинни връзки

и нищо не прегражда устремите дръзки

на твоя смел подем — подем над суша и вода…

И тук си тъй велик, и там си толкоз дребен,

но винаги бунтовен, всякога враждебен,

какво желаеш ти? Той рече: Свобода!

 

Орел си ти стръвник, железен ти е клюва, —

от крой до край в света неумолим воюва,

победно мълчалив над щастие и над беда;

но в сянката ти само остана незабоден

изостреният нокът, и ти не си свободен…

Не чух ответ, но сякаш — той промълви: Да!