Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (5)

Пета глава

За това как Алфануи запали огъня и дългата история, която учителят му разказа

След смъртта на прислужницата никой не палеше вече огъня. Учителят бе тъжен и Алфануи не се осмеляваше да пророни и думица дори. Но един ден момчето видя, че учителят трепери от треска и запита:

— Искаш ли да запаля огъня, учителю?

Учителят се поколеба за миг и после се съгласи. Алфануи познавате добре различните видове дърва. Знаеше кои горят с тъжни и кои с весели пламъци. Тези, от които могат да се накладат големи и мрачни огньове, и онези, които изгарят със светли и танцуващи пламъци; дървата, които даваха женствена жар, която стопля сънищата на котките, и тези, които се превръщат в мъжествени въглени, край които си почиват ловджийските кучета. Алфануи се беше научил да разпознава различните видове дърва в дома на майка си, където също се палеше огън, и затова знаеше, че огънят на неговия учител беше като този на вуйчовците му, на пътниците, които пристигаха, облечени в сиво. Алфануи се върна с наръч подбрани дърва и се зае да пали огъня. Седнал на стола си, учителят го наблюдаваше. Гледаше го как стои наведен над камината, увлечен в работата си. Видя спокойните му, студени очи на нощна чапла. Видя накрая как лумна първият жив и весел пламък. Блеснаха зениците на учителя, а по устните му се прокрадна усмивка. После каза:

— Не вярвах, Алфануи, че ще успееш да ми станеш другар. Заради твоя първи огън, Алфануи, ще ти разправя моята първа история.

Правеше му голямо удоволствие да повтаря името Алфануи, тъй като сам бе го нарекъл така. После започна да разправя:

— Когато бях дето, Алфануи, моят баща правеше лампи. Работеше от ранна утрин до късна вечер и приготовляваше железни светилници за колибите на бедните и лампи от позлатен месинг за дворците на богатите. Изработваше хиляди и хиляди различни видове лампи. Той притежаваше и най-ценните книги, написани за лампите. В една от тях се говореше за „жилестия камък“. Този камък, голям колкото яйце и с форма на бадем, макар и шуплест като гъба, бил много твърд. Той можел да попие дървеното мастило от седем делви. Поставяли камъка в първата делва и на сутринта го намирали с непроменени размери, а в делвата нямало нито капчица масло. След като попиел зехтина от седем делви, не поемал повече. После било достатъчно да му поставят фитил и да го запалят, за да гори вечно с бял като мляко пламък. Можело да бъде загасен по всяко време, но само една кукумявка знаела как да изстиска от него маслото и да го остави отново така сух, както преди. Моят баща говореше непрестанно за тази камък и най-силното му желание на света беше да го притежава. Той ме караше да пътувам често, за да опозная цветовете на нещата, и аз понякога не се връщах с дни.

Един ден тръгнах отново да пътешествувам. На рамото си носех тояга, а на нея бях закачил бохчичка с храна. Вървях по път, който се виеше по прашни варовикови хълмове. Не се виждаше ни стрък трева, а само няколко изсъхнали дървета, по които кацаха свраките. Наоколо имаше много ями и в тях бяха натрупани дрипи, счупени грънци, колела и части от кола и какви ли не други предмети, тъй като там изхвърляха всичко ненужно. По пътя не се виждаше жива душа, защото денят беше много горещ, а слънцето грееше много силно, въпреки че лятото все още не бе настъпило.

Съгледах в далечината някакъв човек. Седеше на камък край пътя. Когато наближих, видях, че беше просяк. Той ми каза: „Дай ми от твоята храна“.

Стори ми място на камъка до себе си и започнахме да се храним. Разгледах го. Носеше тъмни панталони, които не покриваха напълно прасците му, и кафява жилетка, от която се подаваха голите му рамене и ръце. Плътта му приличаше на пръст и имаше нейния цвят. Вместо коса по главата му растеше гъст мъх, а на темето му една чучулига беше свила гнездо, в което се гушеха две пиленца. Майката кръжеше около главата му. По лицето му растеше брада от тревица, изпъстрена с маргаритки, дребни като глава на топлийка. По дланите на ръцете му никнеха цветя, а краката му се бяха превърнали в същински ливади. Пълзящи растения се виеха нагоре по бедрата му като по две мощни дървета. На рамото му висеше странна флейта.

Този просяк беше здрав и весел. Той ми разправи, че не бил никога имал покрив над главата си и поради безкрайното скитане по пътищата, изложен на дъжд и слънце, месата му започнали да кълнят. Каза ми, че през зимата цялото му тяло се покривало с мъх и други растения, подобни на тези по главата му, които го предпазвали от студа, но щом пукнела пролетта, мъхът и растенията изсъхвали и окапвали, за да поникнат на тяхно място трева и маргаритки. После ми обясни каква е флейтата му. Каза ми, че тя съвсем не прилича на другите и че на нея трябва да се свири при голям шум. Докато при другите флейти тишината е фон, а звуците се съчетават в мелодия, при неговата флейта шумът служел за фон, а тишината творяла мелодията. Той свирел на нея по време на големи бури, сред гръмотевици и проливни дъждове и от нея се разнасяли звуци на тишина, нежни и леки като пасма мъгла. И никога от нищо не се страхувал.

Прекарах следобеда в разговор с просяка и така ни завари нощта. Просякът ме покани да спя при него в корубата на едно дърво. Повървяхме малко и стигнахме до дървото. То беше голямо и вътре имаше много неща, които не се виждаха ясно. Корубата беше много висока и имаше форма на конус. Отвътре бе цялата нагъната на ситни вълни с остри ръбове. Приличаше на обратната страна на гъба. Горе някъде се синееше звездната нощ.

Просякът запали един светилник. Блесна бяло, сияйно пламъче. Пред мене лежеше жилестият камък. Разправих му тогава, че баща ми отдавна страстно желае да се сдобие с такъв камък, а просякът се показа много щедър и ми го подари. Не мигнах цялата нощ и на сутринта поех обратно за в къщи. Като стигнах у дома, още от портата започнах да викам: „Татко, татко!“

Влязох в стаята на баща си и го намерих мъртъв. Около него се бяха събрали всички близки. Стояха неподвижни и мълчаха. Дори не ме погледнаха, когато влязох. Баща ми лежеше върху масата, повит с бял повой, и само лицето му се виждаше. Устата му беше отворена като на стара риба и светлината на четири лампи блестеше в стъкления процеп на полуотворените му очи. Не го погледнах втори път и избягах. Отидох при моравата завеса, в която винаги криех лицето си, когато ми беше тъжно, и заплаках.

Учителят повдигна глава и насочи погледа си към огъня, който Алфануи беше запалил за него. После продължи:

— Няколко дена след като го погребаха, избрах най-хубавата лампа, които можах да намеря и приготвих от жилестия камък светилник, който занесох на гробището.

Баща ми почиваше в гробница под земята, поставен в кристална урна. Без да ме види някой, влязох в гробницата и окачих лампата над главата му. После я запалих с другата, която носех със себе си и погледнах лицето на баща ми при светлината на бялото пламъче.

Учителят млъкна и погледна Алфануи, който седеше на земята до камината. От огъня беше останало само малко жар. Учителят стана от стола и отиде да си легне. Алфануи замислен продължи да рови въглените с пръчица.