Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (38)

Десета глава

За това как Алфануи се сбогува с баба си и се върна в Кастилия

През март и април треската нагази отново бабата на Алфануи и тя се зае да мъти яйца. През май тя прибра обущата на дядото в раклата. Алфануи обу сандалите си и раздели с баба си припечелените пари.

— Сбогом, бабо Рамона!

Пред Алфануи се простираха лятото и пътищата. Той тръгна на север, прекоси планината и навлезе в Кастилия. Срещаше по пътищата птици и хора. Първите жетвари се спускаха на юг. Отиваха да жънат ранния ечемик. Тежки коли, теглени от волове или мулета, спираха пред ханищата. Те пренасяха дървени въглища от обикновен или от корков дъб. Не току-тъй песента гласеше:

Кой те, бяла Саламанка,

с чер кюмюр снабдява?

Всяка тамошна стопанка

чака въглищаря.

Въглищарите бяха плахи хора и не обичаха празните приказки. Бяха черни от главата до петите, а стоката им дори и крадците не поглеждаха и те се чувствуваха по-низши от всички останали. По ханищата тяхната черна дружина се свиваше в ъглите. Когато имаше и други пътници, въглищарите излизаха навън, за да пушат и да гледат луната, която осветяваше пътя. Ханджийките наливаха виното с пренебрежение, защото през лятото пътищата са пълни с бедняци. Ханджийките не зачитаха кой знае колко и жетварите, въпреки че те идваха от по-далече. Те всички бяха груби хора, които освен вино друго не поръчваха, плащаха само това, което се полагаше, и ни стотинка повече, и бяха свикнали да живеят без всякакви удобства. Алфануи често срещаше по пътя техните чети. Те се движеха пеш или в най-добрия случай им се падаше по едно магаре на трима-четирима души. Бяха слаби и дребни хорица, облечени в тъмни дрехи, с чисти бели ризи, привързали сърповете за дисагите. Алфануи не беше виждал досега нищо така естествено, така волно, така чисто като белите ризи на жетварите. Яките им бяха широко разтворени, също като сиромашията им, а вятърът надуваше ръкавите над косматите им и жилести ръце. Бели ризи и тъжен страдалчески поглед на хора, които жънат чужди нивя! Жетварите бяха слуги и господари на дългото лято.

Всички пътища минават през Медина дел Кампо. А тя прилича на дебела сеньора, седнала сред платото, простряла фустите си над равнината. По скъпия плат са изрисувани полетата, реките и градовете. Медина дел Кампо има четири фусти: една сива, друга бяла, трета зелена и четвърта златна. Медина дел Кампо пере фустите си в реките и се преоблича четири пъти през годината. След това ги събира бавно. От нея започват и свършват четирите годишни времена. Когато дойде лятото, тя разпростира златната фуста и казва: „Хайде, бедняци, път ви чака!“

След като напусна Медина дел Кампо, Алфануи вървя още дълго на север, под лъчите на слънцето и на луната. Под голямата и светла лятна луна, която се движи ребром, като кукумявка по жица и намига често-често на полето. Километричните камъни танцуваха като бели призрачни пламъци. Сенките им пък танцуваха по земята. Понякога под сянката на някой камък седеше дяволът и броеше на пръстите си греховете на хората.

Накрая Алфануи стигна до хълмиста местност. Голите хълмове приличаха на бели кръгли барабани и се издигаха на четиридесет метра височина. Горе завършваха с равна бяла, варовикова плоча, по която растяха хилави храсти и гниеше леш от зайци и хрътки. Между голите хълмове се простираха светли долини, прорязани от реката, която се виеше сред гъсти и високи горички. Дървета имаше само покрай реката, докато останалата част от долините бе разделена на малки ниви. Сред всяка от тях се издигаше камък с някакво име. Алфануи видя сред една нива камък с надпис:

НИВА НА РОКЕ СИЛВА

Роке Силва стоеше сред нивата и наблюдаваше своите посеви:

— Чудесна е, чудесна е реколтата! Виждате сам, нали. Утре сутрин взимам сърпа и ще ожъна нивата. Бързо ще стане. В цяло Серато няма нива като моята. Жалко, че е толкова малка, но ще вдигна от нея ято яребици, чувам ги как по цял ден пиукат…

Роке Силва се смееше, докато Алфануи го гледаше. След това заговори отново:

— В Паленсия ли отивате? Изкачете се на ей онзи хълм и от върха му ще видите града. Преди време някакъв си там очиларко заведе дело срещу мене. Искаше да ми отнеме нивата и да ме направи последен бедняк. Но, аз спечелих делото и уверявам ни, без да разчитам на нечия помощ. Никой не се оставя в края на краищата да му извадят току-тъй очите! Е, добре, щом бързате, няма какво.

— Сбогом, Роке Силва, и благодаря.

— Сбогом, приятелю, желая ви успех.

И Роке Силва се загледа отново в своята нивица.