Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (35)

Седма глава

За рибарите и ловците

В Моралеха живееше един човек, който беше видял морето. Алфануи се запозна с него веднаж, когато минаваше край къщурката му. Тя се намираше сред горичката край реката, там където живееха рибарите. Този мъж се наричаше Пабло и плетеше рибарски мрежи. Когато живеел край морето, се занимавал с плетене на мрежи и като остарял, се завърнал в Моралеха. Беше лодкар и имаше сал, който влизаше в употреба само когато реката прииждаше и заливаше бреговете. Живееше сам и нощем от отсрещния бряг можеше да се види как свети фенерът му между дърветата. Светлината сякаш надничаше през отворената врата, за да погледне към реката. Пабло обичаше да разправя следната история. Над пристанището се спускали сиви, пепеливи дни на тъга. По скелите се носела мрачната песен на хамалите и в нея се говорело за октоподите и раците в залива. За раците дърводелци, които стържели и срязвали старите дъски в пристанището и тичали косо по заоблените търбуси на гемиите. Когато моряците в гемиите чуели шума ма стъпките им, чествували как по гърбовете им се спускала като зигзагообразна пукнатина студена тръпка на ужас. Тук смъртта пръскала и разпуквала както душите, така и всяка човешка суета. Някакъв червен клон израствал на кървящото дърво на зеницата. Дървото на очите, меланхолично като японска вишна. Пабло говореше за една сурова смърт, непозната на хората от равнината. Всички го слушаха с по-особено внимание, което криеше и болка. На сушата смъртта е по-понятна. По-неприкрита. Тук тя се движи с бяла дреха по кристални равнини.

Алфануи гледаше как совалката се движи напред и назад в ръцете на мъжа и как той изплиташе мрежата. От време на време Пабло казваше бавно още нещо, като да говореше на себе си. Огънят в огнището му беше неспокоен и мрачен, сякаш се състоеше само от сини пламъци. До огъня имаше глинен съд с гъста кафява яхния, от който се носеше остър мирис. Беше яхния от охлюви. Когато успяваше да ги намери, те бяха единствената храна на Пабло. Събираше ги след дъжд по една стара стена, обрасла с пълзящи растения. А след това, когато сосът завреше, охлювите танцуваха в глинения съд, удряйки се един о друг.

Вън в нощта някой изсвири продължително откъм реката. Пабло прекъсна работата си, стана и запали своя цилиндричен златист фенер. После се показа на прага на вратата и оттам, протегнал ръка към реката, издигна и свали фенера три пъти. Друга свирка му отговори в нощта. Пабло влезе отново, закачи фенера край огъня и поднови работа си:

— Рибарите ми се обадиха. Минават оттука с лодка.

В Моралеха имаше много рибари и те живееха на три левги надолу по реката. Лодките им бяха първобитни, с ромбовидна форма. Ловяха мрени, плотви, змиорки. Имаше и въдичари, които развъждаха в заливчетата линове. Малки, зелени заливчета, с водорасли по дъното, край които добитъкът се разполагаше за водопой. В едни от заливчетата развъждаха линове, а в други ги угояваха. Заливчето, в което се развъжда риба, не можеше да служи и за угояване. Към края на пролетта изваждаха рибите от развъдниците и ги пренасяха в залива за угояване. През септември ги излавяха всички наведнаж и ги продаваха на лавките и кръчмите по панаирите. Там ги разрязваха на три и ги пържеха с много сол. След рибата човек не можеше да не си поръча вино.

Имаше и риболовци, които през летните нощи ловяха жаби с карбид.

На Алфануи му беше по-приятно да ходи с рибарите, отколкото с ловците, но ловците го привличаха повече с приказките си. Имаше двама много известни и весели ловци на име Лукинас и Галан. Галан беше ходил на гурбет в Америка. Бе работил в Буенос Айрес като зидар. С припечеленото там беше отворил в Моралеха казино с маса за игра, с американски билярд и два автомата. Галан бе петдесет и две годишен, но ходеше изправен и беше запазил веселия си нрав. Слаб и строен, той говореше, много и бързо, със звучен грубоват глас и неговите намигвания и гръмък смях привличаха много клиенти в заведението му. Галан уважаваше много стария си занаят и беше ужасът на младите зидари, защото щом като минеше край някой строеж, спираше се и най-безцеремонно проверяваше извършената работа, намираше грешки, вземаше сечивата и показваше: „Това не се прави така. Прави се ей така! Дай ми нивелира! Дай ми отвеса! Вар!“, и в десет минути разтуряше всичко изградено и отново го съзиждаше, докато смутените зидари го слушаха и гледаха. После слагаше отново шапката си и си отиваше. Зидарите търсеха да се оправдаят.

— Нищо, нищо! Няма какво да ми разправяте. Работите лошо, защото сте калпазани.

Лукинас беше около тридесет и пет годишен, нисък и набит и имаше рядка руса коса и розово лице. Беше веселяк и шегаджия и можеше да се мери по находчивост с Галан. Смехът на Лукинас, глух и упорит като кашлица, се зараждаше някъде в небцето му и нямаше гласни: „Хс, хс, хс, хс!…“ Неговият смях чудно пригласяше на волния и звучен смях на Галан. Когато отиваха на лов, настроението им се повишаваше и макар че никъде не можеше да зърнеш и една опашчица, успяваха да убедят жените си, че ще донесат най-малко двадесет и пет заека. И то само благодарение на хвалбите си. Но щом стигнеха в планината, почваха да пият, да стрелят, както им падне, и да плашат с непрекъснатите си приказки и малкото дивеч, който можеше да се намери в околността. Галан се смееше на всяка дреболия и гръмкият му смях можеше да повали и дърветата дори. Към четири часа, изтощени от честата пукотевица, те влизаха в някоя къща, изваждаха картите и започваха да играят и да пият с горските надзиратели. В разгара на веселбата Галан катурваше стола на една страна, хвърляше на друга шапката си и запяваше, колкото му глас държи:

„Страстни целувки, горещи милувки…“

Тук той спираше да пее, но тъй като влагаше много чувство в песента си, а и защото в този миг вдигаше чаша за наздравица, пред очите на всички изникваше картината на далечни презморски страни, с техните удоволствия и чудеса. Междувременно Лукинас обсъждаше разгорещено общинската политика. Спореше с тоя, дето духа, тъй като никой не му противоречеше. Но той се палеше все повече и намираше все по-нови доказателства. И така продължаваха до залез слънце. В девет часа се прибираха в Моралеха с песни на уста, забравили и зайци, и яребици.

Галан сваляше шапката си, поставяше ловджийската пушка в ъгъла и се залавяше за работа. Случваше се някой клиент да го запита:

— Какво стана със зайците, Галан?

— Виж го ти какви приказки приказва — отбиваше въпроса Галан.

В това време Лукинас продължаваше да ораторствува по общинските въпроси.