Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (22)

Четвърта глава

За сеньорита Флора и за някои други дреболии

Алфануи отвори прозореца на стаята си. Над мадридските балкони сияеше ведро утро. Беше празник. Алфануи погледна нагоре. Стряхата почти допираше прозореца му. Гредите бяха боядисани с кафява избеляла боя. Приличаха на напукани трупчета. Върху тях бяха наковани дъските, които носеха керемидите. Те се бяха изметнали от дъждовете. С течение на времето всичките им чепове бяха изпаднали, а помежду им имаше пролуки, в които се криеха геконите. Алфануи си спомни за геконите у дома, които на свечеряване излизаха на лов за мухи, надавайки тихи писъци. Спомни си как танцуваха по стените, подвижни и отвратителни. Но все пак, помисли си Алфануи, въпреки мръсния им син цвят и брадавиците по тях, те са по-красиви от гущерите. Те имат широко отворени очички, които също като бухалите въртят на всички страни. Главата им е плоска и груба. Лапичките им приличат на нанизани един до друг мънички кръгове или по-скоро лещени зърна. Любители на мрака, те лениво се измъкват привечер, сякаш все още протягайки се и търкайки си очите след сън. След това бързо се разсънват и се превръщат в най-чевръстите, най-пъргавите катерачи, другари на паяците, с които всяко лято си поделят богата плячка мухи. За тях най-добро скривалище са подкожурените мазилки. Те се крият в тях между варта и тухлите. Никой не знае колко красиво са оцветени, защото след като оберат праха от таваните, те целите посивяват. Все едно че са навлекли раса на калугери отшелници. Но ако в деня на смъртта им се случи да останат изложени на припек, от коремчетата им се процежда чудно красив жълто-зелен сок, който мирише на сено, смокини и мускус, същински мирис на свитост. Геконите се раждат бели и треперят като млади гълъби. После, също като сърничките или глиганчетата си променят цвета и се обагрят с тъмни бои, докато накрая, стигнали зряла възраст, те изхлузват калугерските си одежди и се отправят към своите скривалища. Колко много гекони имаше в къщата на учителя, колко много в къщата на майка му! Вечни спътници на нощния пазач, те се появяват когато при залез-слънце се спусне студената тръпка на нощта.

Алфануи погледна към отсрещната къща. Върху керемидите лежеше мъртво плюшено мече, завряло муцунка във водосточния улей. То сякаш беше умряло от жажда по време на последната лятна суша, докато бе търсило капка вода, бродейки по знойните и безучастни…

Алфануи плъзна погледа си по свещената фасада и попадна на един изрисуван прозорец. Но този прозорец не беше като другите фалитни прозорци, които поне през определен час на деня изглеждат истински: тогава когато тяхната изрисувана сянка съвпадне с тази на ниските прозорци. Този прозорец никога не изглеждаше истински, защото… му бяха обратни. Беше изписан със зелена и кафява боя и рамката му изрисувана с всички подробности и украси, наподобяваше напълно тези на по-щастливите му събратя. Но все пак дъждът я беше обезцветил и боите й вяло се стичаха по стената.

На този прозорец беше нарисува на една жена, сложила ръце на перваза. Тази жена очакваше жених. Беше на около четиридесет и пет години и плътта й беше вече отпусната. А може би чакаше така още от петнадесетгодишна. Една сеньора, розова и лилава, която все още не беше облякла в черно своята плът и своите чарове, която, макар и да приличаше на окапваща роза, очакваше жених с избледняло червило и изкуствена усмивка, горчива като гримаса. От дъжда гърдите й се бяха свлекли по стената и сега висяха печални на около педя от предишното им място. Устремила поглед през празното място между две високи къщи, тя гледаше на юг, към Пинто и неговите изгорели от слънцето поля, към железопътната линия, която свързваше Мадрид с Толедо. Тя гледаше пожълтелите житни поля и белите къщички, огрени от игриви слънчеви лъчи, там където момичетата се женят на осемнадесет години. Мечтаеше за дворците, градините и алеите на Аранхуес и за Тахо, този навъсен благородник, за напоителните канали и за буйната, весела вода, която лудува и пада в шлюзовете. За мощните градинари, които отварят и затварят с големи лостове саваците. За плодородните и грижливо обработвани полета. Тя чакаше, чакаше, а дъждът все повече измиваше лицето и мантилята й от синя вълнена дантела. Времето се плъзгаше като светла сянка по лицето й, замазваше чертите му, сливаше го с прозореца, със стената, с вятъра. Времето! Да, времето! То я превръщаше в смътен призрак, прикован върху стената, смачкваше я като цвете, загубило всяка надежда, а междувременно зарзаватчийките усмиряваха с крясъци своята многобройна челяд и я учеха на ум и разум, раздавайки наляво и надясно плесници. Докато я чакаше, на улицата се продаваше чесън, праз, лук, моркови, които после насищаха въздуха с просташка миризма на яхнии. Колоездачите, свиркайки с уста, си пробиваха път из тесните улици сред шпалир от слугини, нарамили пазарски кошници. Техните закръглени форми сякаш сами подканяха мъжете да ги щипят. Докато сеньората чакаше, всички крещяха и се движеха в някакъв груб и недодялан свят, изпълнен с махленски сплетни и гръмък смях.

О, ако този прозорец не беше се различавал от истинските! Не щеше ли тогава да дойде при нея стройният, облечен в черно толеданец, със златен ланец на жилетката, с била риза, с висока закопчана яка и елегантна шапка? Ах, колко различна щеше да бъде съдбата й ако този прозорец не издаваше същината си с обратните си сенки!

Изрисуваната сеньора, розова и лилава, със своята мантия от синя вълнена дантела, продължаваше да гледа към Пинто. Към прегорелите от слънцето листа, към железопътната линия за Толедо. Тя гледаше и чакаше със своята изкуствена усмивка. Казваше се Флора. Госпожица Флора. Каква печал!