Пейо Яворов
Проклятие

Душата ми, жена, душата ми бе храм

на смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там! —

Когато сред безименните въжделения

посегнах и извиках: името и знам.

 

Въведох те светица върху царствен трон,

на моя девствен блян облечена в порфирата.

И волята ти, думах, нека е закон:

доспехите на воин, на поета лирата,

благослови ги! — шепнех, в тих молитвен стон.

 

Но стана ти и с яд, разметнала коси,

одеждите разкъса, — своето нещастие! —

Кикотене безумно храма огласи…

Ти в блудна голота вертеп на сладострастие

душата ми направи: че бе — което си!

 

Проклет, жена, часа, когато жадна плът

внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.

Посърнали, сънливи дните се влекът…

Угасна жива мощ, калена среди битвите!

И плач е песента ми, плач в изгубен пьт.