Рандал Фрейкс, Бил Уишър
Терминатор (1)

ДЕН ПЪРВИ

Лос Анджелес, Калифорния

Обсерваторията „Грифит Парк“

9 март 1984 г.

Петък, 3:48 след полунощ

„Историята е мъртва“ бе написал някой на измазаната стена, опасваща окъпаната от луната обсерватория. Може да е било студентче в спонтанна приумица, или пък въоръжен със спрей член на банда от порториканския квартал, прекъснал обичайния ритуал по маркиране на територията си с тази литературна високопарност. А може да е бил и някой, който е съзнавал, че е истина.

Трикуполната сграда тънеше в тишина. Единствено над месинговите рамки на остъклените врати мъждукаше бледожълт глобус. Наоколо бе доста чисто, благодарение на самодоволното старание на работниците от градския парк, но по огромния паркинг тук-там се вихреха купчинки боклук, докато мартенският вятър не ги сплескаше о поруганата стена.

Преди години обсерваторията бе служила за работен прозорец към космоса. Откакто я бяха построили, астрономите не преставаха да се ровят от високия връх из загадките на започналия да тиктака преди векове космически часовник. Това бе вече невъзможно — блестящата паяжина, изтъкана от светлините на града, огряваше нощем целия лосанджелески басейн и затъмняваше звездите. От промишлената и автомобилна пушилка пък се образуваше почти непрозрачна и постоянна шапка от смог и също пречеше на неизползваните вече телескопи.

С течение на времето превърнаха обсерваторията в планетариум — в таваните на куполите се отразяваха „звезди“, излъчвани от машина, сякаш единствено тя бе способна да запомни небесната им подредба. От академично средище се бе превърнала в нещо като Дисниланд — място, по пътя към което туристите се изпогубваха, храм за поклонение по време на гимназиалните излети с учебна цел, а откакто добавиха и „лазериума“ — лазери, описващи невероятни форми по сводестите тавани под тътена на рокендрола — и в свърталище за ученици, търсещи разнообразие от писналите им драйв-ин кина и рок концерти. Другата основна атракция бе изгледът от паркинга към Лос Анджелес. През онези тридесетина-четиридесет дни в годината, когато въздухът е чист — а той става чист като планинския и хвърля сенки с остротата на бръснач — влюбените двойки се застояват след последното шоу в лазериума да се порадват на по-статичната, но не по-малко впечатляваща, игра на светлините, докато зад замъглилите се стъкла на колата не усетят, че други възприятия са станали по-важни от зрителните.

Дори и без гадже да се качи човек до горе, гледката пак си заслужава да биеш толкова път. Ако пътят е сух, разбира се. Когато над града вали, пъстрата като на кино плетеница от улични лампи и неонови реклами, опряла гръб в мрачната тъмнозелена тихоокеанска шир, се кротва под наближаващите откъм Санта Моника ниски, черни, влажни облаци. Тогава не си струва друсането по змиевидното шосе. Та в този момент, току пред приближаващата буря, по шосето Върмонт Каньон се влачеше едно единствено превозно средство, наподобяващо боядисан в оранжево и жълто хипопотам — градски боклукчийски камион марка „Дженерал мотърс“.

Дел Рей Гойнс бръкна в десния външен джоб на плътното моряшко яке и опипом потърси дребното копче за усилване на уокмана. Пръстите на Би Би Кинг опъваха струните в жестоко блусарско соло — любимият пасаж на Дел, но камионът започна да поднася. Наложи се да настъпи виещия дизел и Би Би Кинг се удави в рева на двигателя. Миниатюрните слушалки, с които бе окомплектован уокманът, пропускаха прекалено много външен шум. Сети се, че отдавна се кани да купи от по-стария модел, дето покриват изцяло ушите. Да се шофира със слушалки бе забранено, още повече — на работник в кметска служба, ама да се ебат в гъза, човек трябва да е наясно кое е по-важното. „Музиката преди боклука,“ рече си Дел. Ако го гепят с уокмана на работа, моментално ще изхвръкне на улицата. За кой ли път. Не че толкова държи на сегашната работа. Хич дори. Ама трябва да яде, да плаща издръжка на Лиана, наем на гадняра хазяин, че и кучето си да храни.

Тук все пак му плащаха добре, но и Боунър хапваше яко, като всеки огромен дог. А и самият Дел хич не беше от леките категории. И в най-мизерните времена не беше падал под 113 кила. И въпреки всичко, да влачи боклука от единия край на парка до другия не му беше най-любимото занимание. Виж, преди двайсет и две години наистина правеше нещо по душа: защитник в професионалния футболен отбор „Хюстън Ойлърс“. Два добри сезона — всъщност, най-добрите в цялата история на „Ойлърс“ — след което лошият късмет се изпречи отпреде му като тухлена стена. Контузията на коляното. Разводът. Изпадането от отбора. Основната част от заплатата му бе преминала в джоба на един по-добър от него покерджия. Оттогава животът му тръгна като влакче в лунапарк: понякога нагоре, но в повечето случаи копелето го влачеше надолу. И ето го боклукчия — па-а-рдон! — служител в градския отдел за чистота, полеви инженер. Шибан лайновоз. Наеха го, защото го препоръча един бивш съотборник.

Ставаш в два след да го еба полунощ. Набутваш се в тоя проклет метален слон и го шпориш с триста зора по тесните чакълести алеи да събираш останките от нечий пикник. А миризмата на прокиснали портокалови кори от проклетата гнилоч ти се лепва по тялото. Неизменно. Като мръсна пиявица.

Сграбчи лоста за скорости в широката кафява длан и направи рязко двойно амбриране. Бе почти под върха на последната стръмнина и без слизане на по-долна предавка нямаше да може да я изкачи. Запъхтяният дизел се раздруса върху тампоните си, разтърсващите стомаха вибрации преминаха по цялото шаси и по кормилния лост се предадоха на яките ръце на Дел. Насочи камиона към паркинга на обсерваторията и примига от изненада като видя барутносивия шевролет-малибу, изпречил се като преграда на пътя му. През двете секунди, които потрябваха на мозъка му, за да отчете напълно учудването, страха, а сетне — и болката, че някой може да направи работата му още по-опасна, по-трудна, забеляза бял младеж да пикае върху предната броня на колата. Черното му кожено яке бе опасано с вериги, лилавата коса стърчеше като таралежови бодли, с което напомни на Дел за Бъкуит от старите детски филмчета „Малките негодници“, а сивият клин бе напъхан в пехотински полуботи. На тия им викаха пънк-рокери. Дел се изправи на спирачката и завъртя огромния волан. И мускул не трепна по лицето на младежа — имаше вид на седемнайсет или осемнайсетгодишен — докато чудовището на Дел изфуча край него. Дел гледаше в огледалото за обратно виждане дали хлапакът няма да отскочи. А той само изгледа спокойно прелитащия камион и продължи да пикае, като улучи със струята задната гума на камиона.

Страхът на Дел бе заменен от избухналата остра злоба и той трясна с длан средата на кормилото. Ревът на пневматичния клаксон можеше да събуди и умрелите. Съвсем щеше да му щръкне косата на малкия. Но в огледалото зърна единствено неприличния жест на смаляващата се пънкарска фигурка.

Пънкар ли? Дрисльо. Само ако повтореше същото на връщане, Дел щеше да му даде нещо за препикаване.

На бронята на камиона бе залепил надпис: "Имотът е застрахован от „Смит енд Уесън“. И наистина бе въоръжен, макар и с най-прост патлак HR калибър 22, купен преди няколко години от шурея му за седемдесет долара. Досега не бе убивал с него нищо, освен една бирена кутия, но добре се оправяше с примерването и дърпането на спусъка.

Би Би Кинг нахлу отново в съзнанието му, докато насочваше големия камион по асфалта към големите контейнери с боклук.

Дел Рей опита да се успокои. Но после се сети защо бе започнал да носи пищова. Не заради десетките наръгвания и сбивания между разни банди, осеяли най-новата история на парка. Ставаше дума за нещо много по-лично. През първата нощ на третата седмица, откакто бе започнал в чистотата. Пак горе-долу по това време, но в друга част на парка. Тъкмо бе вдигнал един контейнер на вилката, за да го изсипе в каросерията, когато нещо тупна отгоре и се изтърколи върху капака на двигателя.

Полицията го определи като убийство, свързано с наркобизнеса. Но Дел забеляза единствено, че осемнайсетгодишният младеж бе изкормен, и че много от последното му ядене се бе размазало върху предното стъкло. Затова и се въоръжи. Всички знаеха, че Лос Анджелес е пълен с откачалки. А и белите момчета наистина бяха пощурели напоследък. Погледна отново в страничното огледало, но не видя нищо. Беше се отдалечил прекалено много. Сви покрай извивката на стената и спря в една задънена алея, където контейнерите стояха сгушени като метални отрепки. Маневрирайки с камиона така, че да закачи първия контейнер, усети, че се поотпуска. „Съвсем си се сбабичкосал, Дел,“ рече си, но работата му отне повече време от друг път, защото все хвърляше по някой поглед към огледалото — просто така, за всеки случай.

Марк Уорфилд бе насред пикнята си, когато чудовището нахлу с рев в паркинга. Като кенгуру, смразило се от фаровете на ловеца, Марк не отстъпи. Самата съдба се бе явила да изпита смелостта му. Съдбата с половин товар боклук на гърба си, трещяща като божия колесница насреща му. Ебал съм я и съдбата. И пикал съм й.

Това и направи, докато онзи минаваше покрай него.

Миг след това, докато го напъхваше обратно в гащите, клаксонът го стресна и без да иска се защипа болезнено с ципа.

Внезапно по наелектризираните му мозъчни клетки изпращя първичното съзнание, че съдбата го ебава. Продухва му ушите, наранява мъжеството му. Вдигна ръка с щръкнал среден пръст. Готов бе да се сбие със съдбата. И по-тежки противници е срещал. Земята, например. И тя се ебава с него. Люлее се под краката му като змия, пъхната в електрически контакт.

Макар да я яздеше като сърфист, и то професионал, с усет за движенията и, борейки се за надмощие, земята надви. Вдигна се и го трясна по лицето, при това яко. Видя бял проблясък, чу далечния си стон, после попипа цицината на челото, където го бе нацелил паркингът. Изсмя се. Чу, че и приятелите му се хилят, вероятно на самия него. Джони — нисък, бърз и адски гаден. Обикновено му викаха Котекс Тампона. И Рик — висок, кокалест, като призрак в съдрания си тренчкот. Приятелчета. Обичаше ги. Мразеше ги. Путьовци: Що не вземе да пореже някой от тях тая нощ? Зърна няколкото неотворени бутилки бира до основата на монетния телескоп, около който танцуваха Котекс и Рик. Бяха на площадката за наблюдения в самия край на паркинга, на милиони мили от самия него. И въпреки това ги чуваше, сякаш са на десетина метра. От масивния касетофон „гето-бластер“ се носеше „Да си направим война“ на Фиър.

Започнаха от дискотеката „Катей“: куфяха до самата сцена, вяха ръце, навиха динамото. Когато излязоха, енергията от адреналина се разля по улицата чак до паркинга, където им се изежиха някакви селянчета.

Котекс наби главата на единия през прозореца на пикапа и другите го духнаха. Динамото се завъртя още по-бързо, адреналинът в кръвта се смеси с кокаина и създаде смразяващо-горещо вихрено чувство.

Натовариха се на шевролет-малибуто на Рик и зашариха като акули — гладни и без посока — докато накрая се озоваха сред хълмовете. Марк се издрайфа на сухо. Или пък се засмя. Понякога не усещаше разлика между двете. Котекс и Рик вече се биеха. Или им беше нужно доста време да паднат един връз друг. Само да не счупят бутилките. Защото бе жаден. Достатъчен повод да пореже някого. Залази към тях.

Под закрилите небето и приближаващи се към обсерваторията дъждовни облаци блесна светкавица. На Дел хич не му се щеше да се мокри на слизане по Върмонт Каньон, затова даде малко повече зор на хидравликата и контейнерът трясна върху асфалта. Изтегляше вилката, когато над главата му пак се изсвятка. Тоя път бе съвсем наблизо, точно над камиона. Представи си заглавието: „Работник от чистотата убит от гръм“. Само това липсваше. Ръгна лоста на първа. Натисна газта, двигателят прикашля и спря. В същото време угаснаха и фаровете, заглъхна и Би Би Кинг.

Пак я осрахме, рече си. Повреда на майната си и на седем стръмни километра от най-близкия телефон.

Завъртя повторно ключа. Нищо.

— Копеле мръсно!

Трети опит. Бендиксът изобщо не чукна.

Твърдата коса щръкна на тила му. Сигурно от вътрешния глас, който го подсети, че уокманът е на батерии и няма причина да спре само защото камионът прави номера. Или пък от сякаш заредения с ток въздух. Изтресе един юмрук на таблото.

— Гадна таратайка! И китайска пара не струваш…

Всичко това бе изръмжано почти без глас и Дел тъкмо се изпомпваше да избухне, когато стана нещо далеч извън възможностите на ония мърльовци от гаража. Около камиона и над покрива на кабината се започна святкане, сякаш хиляди фотоапарати го щракаха едновременно. Завъртя пак ключа. Няма начин. Никакви тоци. В този миг огромна енергийна стрела разсече атмосферата и изсвистя като змия по ръба на един от контейнерите. Каквото и да беше, ставаше по-лошо. Дел инстинктивно пусна металните ключове, дръпна от ушите си металните слушалки и рязко вдигна лакът от металната облегалка. Ботушите му бяха гумени. Дали бяха добър изолатор? Чакай сега: изолаторите спираха ли тока, или го пропускаха? Мамичко, не ме оставяй да се изпържа! Въздухът пращеше и виеше подобно на радио, оставено между две станции, докато музиката се кривеше в дисонансен вой. Пращенето се засили, все едно грамофон на седемдесет и осем оборота набираше инерция. Настръхналият въздух около камиона се превърна в тежък бръм, като от мощен трансформатор, който предупреждава: „Не пипай! Опасно за живота!“

На Дел му идеше да зареже всичко и да хукне, но бе сигурен, че ха е мръднал, ха е умрял. Това не бе някаква обикновена светкавица. Хаотично пресичащи се и извиващи се лилавобели линии от енергия облизваха камиона, стрелваха се като гущерови езици и галеха метала на кабината.

Видя как бесният танц на енергията я сви в голямо кълбо камшичена светлина. Със събирането на стрелите топката като че стана по-светла. Косата на Дел зашумя, сякаш я повя бриз, макар стъклата да бяха вдигнати догоре. После косата му се втвърди и щръкна право нагоре, като на оня пънкар. Не защото го бе шубе, макар когато профуча покрай оня преди трийсет секунди да се бе поуплашил и едва сега започваше да осъзнава ужаса. А защото статичното електричество бе навсякъде и изпълваше дори кабината с първичния щипещ аромат на йонизиран въздух.

Точно тогава ушите му заглъхнаха от покачилото се налягане. Светещото кълбо се пръсна на лилави ивици и нещо се появи на този свят с гръм, сякаш защитник като Злия Джон Грин, но с гаргантюански размери, бе приложил бодичек на Скалистите планини.

Дел се сви на топка, когато налягането скочи, блъсна прозореца и го превърна в ситни топченца стъкло, които се изсипаха във врата му. Отдръпването на взривната вълна изсмука с плясък въздуха от вече проветривата кабина. После нещата като че се поуспокоиха.

Дел бавно се изправи и се заопипва дали не е порязан. Нищо му нямаше, освен на ушите. Сътресението.

Натисна ги с длани, та да изпукат. Никаква полза. Гърлото му се стегна, но не успяваше да преглътне, понеже глухотата бе вече без значение — той гледаше как облакът от пара на мястото, където бе станала експлозията, се разнасяше бързо от ледения вятър. И в облакът имаше нещо. А преди това не бе имало нищо. Дел не искаше да гледа.

Но съзнаваше, че трябва да види онова, което ще го убие. В съзнанието на Дел Рей Гойнс не съществуваше и капка съмнение, че това е нещо свръхестествено, появило се заради него, и понеже си е поначало скапано копеле, е дошло да го убие. А палачът винаги трябва да се гледа в очите. Затова Дел завъртя глава и съзря бялата буца насред разсейващата се пара.

Дошло бе отникъде и вече бе там.

Виждаше го как диша. После то се разви бавно и грациозно и пред него застана гол мъж. От късата военна подстрижка излизаше дим. Кожата бе покрита с бяла пепел, която се смъкна подобно на фино брашно и разкри розова като на бебе кожа. Но създанието не бе никакво пеленаче.

В отбора по американски футбол Дел бе заставал и срещу по-едри противници. Вероятно и срещу по-силни. Но нито един не бе безупречен като този. Мускулите му се свиваха и отпускаха гладко като бягащи вълни по ваяното от скулптор тяло. Ръцете му бяха достойни за студия по мощна симетрия: гневната извивка на бицепсите се свиваше прецизно при лакътя, а сетне с впечатляваща математическа равномерност преливаше в яки ръце, които се сливаха с едва ли не грациозно тънките китки. Пръстите на масивните ръце се разтвориха, после се свиха в юмрук.

Пусни такъв на футболния терен и за него няма непреодолима отбрана. И трима като Дел Рей да му се метнеха с цялата си маса, пак нямаше да го съборят. Дел изведнъж осъзна защо. Не заради тялото. А заради лицето. Непреклонно. Живо, но въпреки това безжизнено. Приемащо, но не предаващо — и то не толкова самото лице, колкото очите. В кобалтовосините очи витаеше смъртта. Невъобразима. Безмилостна. Неумолима. Оня вид смърт, за каквато хората никога не мислят, защото е прекалено истинска. Откровена, без емоции и следователно — без съчувствие. Ясно виждаше, че мъжът е впил поглед в него. А щом е толкова близо, че да вижда очите, мина му през ума, значи е достатъчно близо оня да може да го убие.

Онова, което бе създавало най-много проблеми на Дел през футболната му кариера, сега бе единствената му надежда. Краката. Сърцето му вече лумкаше.

Дел блъсна с рамо вратата и се изтърколи върху студения асфалт. Кракът му понесе зле удара и старата позната болка прониза контузеното коляно. Движи се!

Хукна покрай камиона, по-далеч от онзи, чиито очи се бяха насочили в него като оръдия на крайцер и следваха дебелото тяло в неговия добър за възрастта му спринт.

Дел се мъчеше да отхвърли разкъсващата краката му и отекваща в болното коляно болка и да помпа с бедра с все сила. Онова страшно копеле вървеше по петите му и той го усещаше. Не му се налагаше да поглежда, а и нямаше такова намерение. Шкембето му се изсули от колана и се задруса като чувал, после се надигна до гръдния му кош, но Дел успя да запази равновесие.

Ако нещо можеше да го накара да се предаде, нямаше да са червата.

Прекоси половината паркинг, преди да съзре пънкарите на площадката за наблюдения. Трябва да ги предупреди. После се сети как оня келеш препика камиона му и ги изключи от живота си. Да се оправят сами. Пък и може да позабавят оня. Човекът от Небето. Готов да опакова душицата ти в целофан. Да я замрази за после.

Бягаше като откачен.

Както никога в живота си.

Покрай барутносивия шевролет-малибу.

Покрай пънкарите.

Надолу по виещата се алея.

Като кълбо по лудешката стръмнина на шосето Върмонт Каньон. И да искаше, не можеше да спре. Инерцията го понесе, сякаш някакъв великан го вдигна в дланта си, докато накрая коляното му наистина поддаде, земята го гепи за задника и го хлъзна встрани от пътя, по стръмния склон. Затъркаля се безпомощен пред силите на земното притегляне и инерцията, а болката го накара да остави с облекчение те да решат, къде ще стигне.

Спря го туфа високи мокри треви на около половин метър от мрежата на някаква ограда. По гръб, с отпуснато тяло. И точно тогава някой засили звука на света. Започна да се чува тежкото му дишане и той изхлипа. Добре дошъл, Би Би.

Дел бавно се изправи, а светът се залюля пред очите му. Шосето горе бе безлюдно. Никакви стъпки. Никакъв злодей от Небето. Едно на нула. Умът му изреди всички благодарствени молитви, които бе учил насила като дете. Седеше върху нещо, което пробождаше бедрото му. Опипа мястото и усети затопления от тялото метал на пистолета.

Най-горещата му и искрена молитва бе за това, че не се бе сетил да го използва. Не знаеше защо, но усещаше, че нямаше да му помогне да спре онзи. Но и не щеше да знае. Успя да се изправи върху мократа земя и закуцука покрай оградата, отдалечавайки се от обсерваторията. Безработицата започваше да му се струва примамлива.

Бе един от малцината, спасили се от Терминатор.

За микросекунда Терминатор обърка ритъма си. Нещо с огромна сила го накара за миг да изгуби съзнание. След това възприятията му се възстановиха. Пращенето в ума му намаля и очертанията на предметите дойдоха на фокус. Парата все още го заобикаляше, но не му пречеше да вижда. Ефектът от хронопортирането бе почти нищожен. Пое дъх и го анализира. И Тук бе като Там, с малки изключения, дължащи се на замърсителите на въздуха и наличието в него на азот. Свил се бе на кълбо като зародиш, за да направи по-ефикасна пренеслата го през Времето обвивка. Заизправя се бавно, запазвайки идеално равновесие, и остави частите на тялото му да свикнат с новата среда. Овъглилото се желе бе успяло да предпази епидермиса му от светкавиците. Покриващата го бяла пепел създаваше впечатление за класическа статуя от бял мрамор или алабастър, внушителна с идеалната си завършеност не по-малко от коя да е творба на Бернини или Роден.

Терминатор сканира района. На четири метра пред него, на асфалта, имаше голям метален предмет. Докара очертанията му на фокус и моментално го определи като боклукчийски камион, дизелов двигател, производство на „Дженерал мотърс“ около 1975 година. Половин секунда след това определи сградата зад камиона: обсерваторията „Грифит Парк“. Секунда по-късно, след като сетивата му започнаха да функционират в оптимален режим, регистрира релефа и времето, а с помощта на запечатаната в паметта му карта — и най-общото географско местонахождение на района. Попаднал бе точно в целта.

Насочи вниманието си към мъжа в камиона: негроиден, на около петдесет, почти 150 килограмов. Изразът на лицето му издаваше страх, объркване и временен шок. Очевидно бе операторът на превозното средство, в което се намираше. Преместването във времето бе довело до счупването на стъклото и изгарянето на запалителната система. Терминатор фокусира върху мъжа. Наблюдавайки отделни, почти невидими, движения на тялото, можа да прецени поведението на обекта и да определи моментално, че нивото на потенциална опасност е изключително ниско. Миг преди мъжът да изскочи от кабината, Терминатор бе вече усетил тази вероятност, изчислявайки посоката, в която се бяха свили мускулите на горния торс.

Докато останалата част от мозъка и тялото развиха необходимата им скорост, Терминатор наблюдаваше бягството на мъжа през паркинга. Ако намереше за нужно, можеше лесно да го стигне, но мъжът не беше нито мишена, нито враждебен обект. Голият направи внимателно крачка и установи, че контролира напълно всичките си двигателни функции.

Отправи се към ръба на паркинга и сканира разпрострелия се под краката му град. Картата в паметта му се проектира върху онова, което виждаше долу. Лос Анджелес. В съзнанието му изплуваха улици с имената им и различни варианти за действие. Терминатор направи подробен преглед на събитията, откакто бе пристигнал, и долови грешка. Беше гол. Трябваха му дрехи. Черният мъж бе облечен. Трябваше да му вземе дрехите. Вариантите почваха да му пречат да мисли, когато осъзна, че този град е пълен с хора. Трябваше само да намери някого с подходящи размери и фигура и грешката щеше да се поправи. Обърна се отново към града под краката му — мускулест мъж с почти идеална физика, гол на ледения вятър — и започна да изучава релефната карта на Лос Анджелес, планирайки сто стратегии, очертавайки хиляда пътечки, натрупвайки ценни данни за околната среда, преди да се захване с изпълнението на задачата си.

Марк бе успял да се изправи, а химикалите в кръвта му го движеха като хидравлична кукла по посока на Котекс и Рик. Идеше му да сграбчи света за ташаците и да ги дръпне с все сила. Спря се на Котекс, грабна верижните еполети на якето му, завъртя го в злобна дъга и го блъсна в стоманената релса на парапета. Юмруците и краката му поддадоха от усилието, Котекс отскочи от парапета и двамата се блъснаха един в друг в братска треска.

Завъртяха се в потна прегръдка и се стовариха върху монетния телескоп, запленил изцяло вниманието на Рик. Рик халоса Марк по тила с полупразната бирена бутилка и го събори сред пръските пяна и парчета стъкло. После добре премерен ритник с бойните полуботи наруши равновесието на Котекс и го запрати върху касетофона, който изхрущя на умряло, а ехото на Фиър се отплесна от стените на обсерваторията и затихна.

Рик вдигна поглед от окуляра на телескопа, насочен към отвъдната страна на празния паркинг, физиономията му, с увиснала от учудване челюст, се превърна в злонамерено жилене.

— ЕЙ! — провикна се весело да привлече вниманието им, все едно, че не бе удрял никого по главата с бутилка. — Ей, какво му става на тоя кадър?

Оформи рамка с ръцете си, както бе виждал да правят по телевизията разните му там режисьори с каскети и пъстри шалчета около врата, а Марк погледна да види какво е попаднало в кадъра му.

И неговата челюст увисна.

Котекс остана втренчен продължително, сякаш очите му не можеха да фокусират, после захихика.

Беше един от ония с невероятните тела, дето се срещат наплескани с крем против изгаряне и с икономични бански гащета по Плажа на мускулите във Венис. Само че тоя тук бе без гащета, на пет градуса температура, дъжд и посред нощ.

— Насам идва, копеле — рече Котекс и се примъкна към другите двама.

Рик мина пред телескопа, като остави подметките на войнишките полуботи да се влачат с оня лаконичен глух звук, какъвто издаваха, когато Рик търсеше да се заяде с някого.

— Дай да го побъркаме — просъска над рамо.

Марк видя ухилената му физиономия и усети как се навират направо между шамарите на белята.

Голият се приближаваше с широки крачки, без да му трепне погледът. Марк усети предупредителни тръпки, а и Котекс май почувства същото. Каза:

— ЕЙ, Рик, поохлади двигателя, копеле. Тоя пич е цяла грамада, да го еба.

Рик се извърна с презрение:

— Тия са все педераси, бе, копеле. Помпат за пред огледалото. Не знаят да се бият. Вярвай ми. Глей какво ще стане сега.

Котекс се засмя. Явно реши, че Рик е прав. Но Марк усети нещо в решителната походка и изражението на непознатия, което го накара да се почувства несигурен.

Рик пъхна ръка в джоба на изкусно съдрания тренчкот.

Това бе сигнал за Марк и Котекс също да се хванат тайно за ножовете. Ръката на Марк бе потна, а мозъкът му жужеше от страх и наелектризиращо оживление. Ако се откажеше, другите щяха да го зарежат. И нямаше да го приемат обратно.

А той не искаше да е сам.

Пристъпи напред.

Босите крака на непознатия шляпаха по мокрия асфалт.

Струйките дъжд отмиваха бялата пепел на кривулици, сложни като жилките на дърво, а това му придаваше вид на ренесансова статуя, която е била изложена на стихиите в продължение на векове.

Спря пред тримата пънкари с отпуснати покрай тялото ръце. Свободно!

Тримата бавно се раздалечиха и го обградиха с небрежна заплаха.

Появи се подобната на череп усмивка на Рик.

— Идеална нощ за разходки — забеляза той.

Непознатият ги огледа спокойно един по един — възприемайки, не показвайки нищо. Изгледа Рик в очите и каза:

— Идеална нощ за разходки.

При което Марк се обърка, защото гласът бе почти като този на Рик. Само че говореше не Рик, а непознатият.

Лошото бе, че от наркотиците човек не може да е сигурен кога наистина става нещо ненормално. Дотук всичко бе говнарски объркано.

Рик весело прехвърляше тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Загрявам — рече, сякаш от ухото му светна крушка, като в комиксите. — Днес се перем, а? Нито една чиста дрешка за през нощта? А?

Марк не можа да сдържи смеха си, въпреки ледената змия, която някой пусна във врата му. Ама и Рик е един!

— Нито една чиста дрешка за през нощта? А? — повтори като ехо едрият.

„Тоя май се ебава с нас,“ помисли си Марк мрачно.

Ами ако е поклонник на бойните изкуства и това влиза в представите му за кеф? Да се съблече чисто гол и да смлати някого?

Марк стисна здраво кокалената дръжка на ножа. Ще ти позаголя кокалчетата, брато.

Лигавоухиленият Котекс се протегна и щракна няколко пъти пръсти пред лицето на непознатия.

Съсредоточеният поглед не трепна. Не мигна.

— ЕЙ — рече Котекс, — тоя май не си е допил бирата, като го гледам.

— Дрехите ти — каза безизразно непознатият. — Дай ми ги.

Толкова неочаквано стана, че дори Рик се изненада. Усмивката му угасна, после се върна и заля цялото му лице.

— Веднага — заповяда непознатият с леден поглед.

Усмивката на Рик пак изчезна, като зад затръшната от вятъра врата.

— Еби се в гъза!

Майка му стара, започна се, рече си Марк.

Острието на ножа на Рик изскочи със съсък, проблесна срещу неона и преди Марк да успее дори да мръдне с ръка, се озова под брадичката на големия тип.

После и той, и Котекс извадиха ножовете с тренирани жестове и ги размахаха.

Много обиграно. Много страшно. Гарантирано.

Само дето щангистът не изрази смразяващия страх, на който разчитаха.

Всъщност, той само ги огледа безизразно един по един.

Марк усети, че нещо наистина не е както трябва.

По лицето го изтряска бухалка за бейзбол и докато светът се завъртя наоколо му, осъзна, че това е юмрукът на непознатия, долетял с невероятна бързина.

Спря се в парапета и започна да се смъква към земята, но успя да види как и Котекс излетя назад от втория удар на пневматичния чук. След това се строполи на асфалта, неподвижен. Пречупен, съзнаваше Марк. Мъртъв.

Рик направи финт и се хвърли напред, вложил цялото си тегло зад острието на ножа. Нахака го до дръжката в корема на онзи, но май удари на нещо твърдо, може би ребро. Само че какво беше това ребро под пъпа му?

Рик дръпна назад окървавената си ръка и острието, за да опита втори път, когато юмрукът на Терминатор се стрелна светкавично към него.

Във него. Марк видя как голата ръка потъна до лакътя току под гръдната кост на Рик.

Очите на Рик изскочиха от избития му въздух — по-скоро от изненада, отколкото от страх.

Терминатор вдигна ръката си като хидравличен крик.

За един продължителен миг полуботите на Рик се залюляха над земята като от обесен. Чу се глухият пукот на трошещи се кости и Терминатор отдръпна ръката си.

Рик падна — мъртъв още преди лицето му да се размаже върху асфалта. Бръкна в него и му счупи гръбнака, изкрещя някакъв глас в мозъка на Марк.

Тогава непознатият се обърна към него и го прикова с поглед. Да гледаш в очите му бе все едно да гледаш в дулото на пистолет.

С приближаването на непознатия Марк заотстъпва, препъвайки се, назад.

Не можеше да откъсне поглед от ръката на оня — облята в кръв до лакътя — кръвта на Рик. Бръкна в него и…

Марк отстъпваше заднишком, без да гледа, докато накрая опря гръб в телената ограда. Огледа се, за да промени посоката, и установи, че се е наврял в далечния ъгъл на площадката за наблюдения. Мъжът пристъпи към него.

Марк прояви достатъчно разум да започне трескаво да се съблича. Протегна напред якето си, сякаш бе жертвоприношение, щит, отчаяна молба, която можеше да му спечели малко време… време да избяга… да слезе от тая планина… да се мушне в леглото… да се завие през глава с юргана и да се събуди. Излезе прав. Жертвоприношението наистина му спечели време. Горе-долу четиринадесет секунди.

 

 

Центърът на Лос Анджелес

4:12 след полунощ

Двадесет и четири минути по-късно, според линейната прогресия на времето — такова, каквото ние го познаваме — и на близо осем километра от обсерваторията въздухът отново придоби онова състояние на енергиен заряд.

Това стана в миризливата тясна уличка, пресичаща Седмо Авеню успоредно с Бродуей, и първите обитатели на уличката, които го забелязаха, бяха плъховете. Прекратиха безспирните си набези на купищата и кофите с боклук и задушиха неуверено въздуха. Усещаха нещо граничещо с физическото — някакво напрежение, задъханост. Напуснаха неохотно плячката и хукнаха към убежищата си точно в мига, в който бледата неземна светлина огря уличката като лунна пътека по морското дъно.

В обърканото бягство, един от гризачите издрапа шумно по мокрия картон, под който в алкохолно вцепенение се бе свил Бенджамин Шанц. Той изруга и замахна несръчно към плъха, след това се обгърна с ръце и възобнови безсмисленото си бръщолевене.

През процепа между сградите пред очите му се мержелееха двата ефирни хромирани цилиндъра на хотел „Бона-венчър“. Приличаха му на видение от утопичен свят и от невъобразимо далечно време, макар да бе само на три преки от него.

В редките мигове, в които разсъдъкът му проблясваше, Бен се дивеше на рулетката, която го запращаше като топче из вонящото градско чистилище, докато най-добрият му приятел от гимназията се бе издигнал до директорския пост в едно от големите киностудия.

Този обаче не бе от редките мигове, в които разсъдъкът му се проявяваше. Идващият неизвестно откъде вятър и потискащото жужене трябваше доста да се усилят, за да ги забележи изобщо. Лилавото зарево доби силата на прожекторен сноп, а вятърът заподритва из въздуха хартийки и парчета от счупени предмети. Жуженето се превърна в атмосферни шумове, каквито могат да се чуят от гигантски транзисторен радиоапарат, търсещ трескаво да намери някоя станция. Бурята от хартийки, кашони и боклук нарасна на вихрушка.

Отнесе и картонения подслон на Шанц. Той се сви, притвори очи срещу блясъка и закри уши. По мокрите тухлени стени затанцуваха лилавите пръсти на светкавицата. Съскаше, пращеше, и щом срещнеше нещо метално, пролазваше по него като живо същество.

Облизваше ръждясалите аварийни стълби, пробягваше по водосточните тръби и трептеше като сияние пред буря. Шумът се извиси до пронизителен писък. Замазаните с боя прозорци експлодираха и поръсиха с парченца стъкло вътрешностите на притъмнелите сгради. Към целия шум се присъедини воят на нечия алармена инсталация.

Бен бе виждал през живота си доста невероятни неща, ама чак толкова — никога. Във въздуха се разнесе експлозия от светлина и звук — светкавица и гръм, последвани от свистенето на сгъстяващия се въздух.

Взривната вълна довя Кайл Рийс малко по-високо и по-встрани от нужната точка. Тялото му увисна във временния континуум на цели два метра над повърхността. Задържа се там за хилядна от секундата, после земното притегляне се намеси и Рийс се тръшна силно и звучно върху уличката.

Остана да лежи гол и разтреперан, стиснал очи срещу ослепителния блясък, с юмруци, свити пред гърдите, и колене, прибрани под брадичката, като необичайно голям ембрион. Спазми раздираха всичките му мускули. След експлозията плътният като стена шум бе престанал и сега се чуваше единствено шумоленето на падащите обратно на земята хартийки.

Отвратителна воня на опърлена коса изпълни ноздрите му и започна да го души. Болка прорязваше всяка клетка на тялото му. Не ми казаха, че ще е така, рече си. А може и да не са знаели. Обаче боли, майка му стара.

Засъвзема се бавно, събирайки сили, поемайки озонирания въздух на малки порции, докато свикна да диша истински. Чувството, че някой е качил с ритник яйцата му чак в гръдния кош, започна да изчезва. Постепенно. Отвори очи и видя призраци, остатъци от гледки, които опъваха разсъдъка сякаш бе локум.

Усещанията започнаха да изчезват. Паметта не успяваше да понесе силата им, високата степен на насищане. Как се бе почувствал? Сякаш пада в асансьорна шахта с високоволтов кабел, завързан за топките му, каращ го да свети като хилядаватова крушка и инжектиращ напалм в гърлото и белите дробове.

Рийс се остави усещането за стичащия се по гърба му дъжд да му помогне да фокусира погледа си. Прибра крака под тялото, опря се на двете си ръце и остана така, като за молитва, докато асфалтът не престана да се върти. Между него и дланите си усети остри камъчета. Не знаеше къде точно се намира, но бе реално съществуващо място. Твърдо. Не като призрачната буря, с която бе пристигнал.

Вдигна поглед и срещна две очи, които го гледаха иззад купчина съдрани картони. От Шанц, чието отдавна немито лице и раздърпана брада го сливаха с материята и структурата на уличката, се виждаха единствено недоумяващо мигащите очи.

Рийс не усети непосредствена заплаха от наблюдаващия го, тъй като инстинктивно го прецени: безвреден скитник. Засега можеше да не му обръща внимание.

Хайде, движи се, Рийс, рече си. Размърдай си задника и се изправи на крака, боецо. Тръгвай напред.

Изправи се с върховно усилие на волята и, залитайки, се добра до парапета на някакво стълбище, където се стопи в закрилата на сянката. Съзнаваше, че от пристигането му са минали само няколко минути, но се наруга за това, че се е оставил да лежи толкова дълго беззащитен и безпомощен. Огледа се наоколо. Сгради. Тухлени или бетонни. Остъклени прозорци. Здрави. Улична лампа. Движение в дъното на уличката, отминаващи червени и бели светлини — автомобили. Несъмнено предвоенни модели. Добре.

Несъзнателно разтри ръката си — охлузена при приземяването. Техниците го бяха доставили доста високо. Поради малкото време, дадено им за запознаване с оборудването за преместване на енергийните полета и настройката му, вероятно бяха сбъркали от желание да гарантират безопасността му. Което бе за предпочитане, отколкото ако се бе материализирал, потънал до колене в асфалта. Чудесно.

Оглеждайки се, Рийс забеляза, че е покрит с фина бяла пепел, макар дъждът да я бе поотмил. Отупа я с ръка и осъзна, че това са овъглените останки от желето-смазка, с което го бяха наплескали техниците.

Не им беше възразил за нищо. Казаха „Събличай се“ и той се съблече. Казаха „Заминаваш сам“. Добре. Без оръжие? Без. Майната му. Металите не се поддават на хронопортиране. Ебал съм им майката. Окей, той самият не е техник. Обикновен войник. И все пак жалко, че не можа да вземе нищо със себе си. Пръстите му несъзнателно обвиха спомена от приклада на плазмената пушка „Уестингхаус М-25“.

Вдигна очи. Нищо освен небе над високите сгради. Никакви ловци-убийци, естествено. Преди войната ги е нямало. Но проверката бе рефлекс — рефлекс, спасявал го вече неколкократно. И все пак, дали нямаха нещо от рода на летящите щурмоваци „Марк Севън“? А хеликоптери? О, да. Май имаха. Но не бе сигурен. Историята му бе като мъгла. Кое кога е изобретено? Кой да ти помни? Предвоенната епоха му напомняше разсипан по пода пъзъл, сред чиито парченца бе прекарал целия си живот. Сред овъглените парченца.

Сепна се от мисълта колко секунди вече стои унесен на едно място. Насили се да мисли ясно. Стратегически.

Първо — дрехи. За топлина и камуфлаж.

Второ — оръжия. Трето…

— Ей, брато!

Рийс се извърна по посока на размазаното грачене и си спомни за стария скитник.

— Скива ли каква гадна буря имаше преди малко? — попита неуверено Шанц.

Рийс определи езика като английски, вероятно американски, макар акцента да му бе непознат. Добра новина. Спринтира до входа, в който се бе свил скитникът.

— Сваляй дрехите — заповяда Рийс и задърпа якето на стареца.

— Кво-о-о…?

— Без приказки! — изсъска Рийс. — Действай!

Сви юмрук, за да си осигури послушание, но старецът усети напрежението в гласа на Рийс и започна да се подчинява.

— Не ме удряй… Не ме удряй — захленчи Шанц и се отпусна във вцепенението си, докато мръсните му пръсти се бореха безпомощно с непокоряемата сложност на ципа.

Рийс изу бързо отдавна непраните панталони от кльощавите нозе на Шанц. Воняха — урина и напластила се мръсотия. Но Рийс почти не забелязваше, а и не го интересуваше.

В очите на Шанц Рийс бе фигура, която постоянно губеше остротата на очертанията си. Имаше вид на млад човек — на двайсет или двайсет и пет, макар че нещо го правеше по-стар. Ами, да: очите. Очи на старец. Видял е прекалено много, мина необичайно ясно мехурче мисъл през мозъка на Шанц. Като мен.

Но не съвсем като Шанц. Нещо във втренчения поглед на Рийс накара червата на Шанц да се смразят. Замлъкна с надеждата да оцелее.

Рийс бе обул панталоните и протягаше ръка към якето, когато с крайчеца на съзнанието усети неприятност. Сетивата му бяха свръхчувствителни от годините криене, ослушване, чакане и следене. Свикнали бяха да поемат частици от мигновените гледки и звуци, които подсказват кога смъртта се навърта наоколо с надеждата да те удуши със студената си, влажна целувка за сбогом. Рийс се завъртя на пети и приклекна, а очите му се насочиха инстинктивно към главната улица.

Към него се насочи ослепително бялото острие на прожектор, опипа стената, после го прикова с лъча си като насекомо. За милионна част от секундата Рийс се взря в светлината и отвъд нея, в източника й: чернобял патрулен автомобил на лосанджелеската полиция, с монтиран на вратата прожектор, с двама мъже в купето. Рийс моментално разбра какви са. Полицаи. Врагове. Ако имаше излишно време, щеше да се наругае отново за бавните си действия. Там, откъдето идваше, отдавна да е мъртъв.

Рийс превключи на автоматичен режим и започна да взема решения със светкавична скорост. Трябваше му онова, което те имаха — кола, оръжия, радио — но те сигурно бяха въоръжени, а той — не. За двубой и дума не можеше да става.

Оттегли се. Извърна се от лъча и се стопи в сянката.

Оттегли се. Оттегли се. Думите отекваха тревожно в главата на Рийс. Колко пъти ги бе чувал? Хиляди може би? От колко различни гласове? А като грабнеш ранен и се обърнеш да бягаш, след думите неизменно идат и други звуци — шумът на приближаващия се убиец. Този път чу стърженето на гумите от спирането на патрулната кола. Още преди звуците да затихнат и отмрат, Рийс се бе отдалечил на половината път към другия край на уличката.

Сержант Майкъл Найдифър зашари неуспешно с прожектора по уличката, да напипа младежа, когото бе приковал само преди секунда. Ама че бързак, рече си.

— Ще офейка — каза Найдифър. — Заобиколи с колата. Уличката излиза на Седмо Авеню.

Партньорът му, новобранец на име Луис, кимна и превключи на задна. Наидифър скочи от колата и извади револвера калибър 38, а колегата му се отдалечи бясно с виеща сирена и синьочервено светлинно шоу.

В някакво петно светлина Наидифър зърна за миг Рийс, насочил се към точката, където уличката се пресичаше с друга, подобна на нея. Пое дълбоко въздух и се впусна да го преследва.

Рийс чу оттеглянето на автомобила и самотния чифт обувки по петите си и се досети какво са замислили онези. Излезе му късметът. Зад гърба му имаше само един. А един е по-добре. Щеше да го премахне и да се сдобие с оръжие. Съсредоточи се върху тази единствена задача, изключвайки от вниманието си всичко останало. Уличката бе покрита с натрошено стъкло. Усети болка по порязаните си ходила. Изтласка я от съзнанието си. Усилието му помогна да проясни мисълта си.

На пътя му се изпречи купчина повалени кофи за боклук. Рийс ги разчисти и продължи да бяга без да намалява скорост, като побеснял плъх в градския лабиринт.

Сви внезапно зад ъгъла и изчезна.

Найдифър инстинктивно намали ход. Дробовете му свистяха от петнадесет години долнокачествено кафе, уиски "Тако Бел "и цигари. Но не заради тях забави крачка. Решението бе продиктувано от страха.

Изпсува под нос. Изпуснал го бе от погледа си. Сега ставаше по-опасно. Мръсно копеле. Лешояди кръжаха из стомаха му. Не си заслужава при парите, които ти плащат. Ама никак. Запъна ударника на револвера, пристъпи към средата на уличката и бавно се запъти към пресечката.

Погледна към страничната уличка, стиснал в една ръка пистолета пред себе си като щит, а с другата несъзнателно закрил корема си. Никого не видя. Внимателно навлезе в почти непрогледния коридор и за миг спря, след като се изравни с двата големи контейнери за боклук. Препълнени бяха със сплескани кашони и дървени каси. Вътре не може да се е скрил. Но между тях имаше място. Достатъчно за един човек.

Найдифър обхвана пак револвера с две ръце и го вдигна на нивото на гърдите си. Впери поглед в отвора между двата контейнера. Нищо. Само няколко небрежно захвърлени дъски.

Но Рийс бе там. И чакаше. Найдифър гледаше право в него, но не виждаше нищо. Освен стената и дъските. Рийс бе впил поглед в револвера на Найдифър така, както умиращият от глад гледа ядене. Бе стар модел, но идеално запазен, вероятно неизползван. Рийс го разпозна мигновено: „Смит енд Уесън Полис Спешъл“ калибър 38 супер. Дори бе стрелял навремето с такъв няколко пъти. Откатът му бе слаб, а мерникът — точен. Не бе сериозно оръжие в сравнение с „Магнум 44“. Но и по-калпави оръжия му се бе налагало да използва.

После Рийс пренесе вниманието си върху човека пред него. Средна възраст, възпълен, задъхан и уплашен. Рийс не можеше и да мечтае за нещо по-добро.

Излетя от мрака като високоскоростен шепот, съсредоточил изцяло всеки грам от собствената си материя в една точка на върха на рамото. Насочи тази точка в средата на гърба на Найдифър и връхлетя отгоре му със силата на товарен влак. Дясната ръка на Рийс се впи в китката с пистолета, но с падането на Найдифър се чу оглушителен гръм и от дулото изскочи блясък. Рийс изви злобно ръката и издърпа оръжието. С другата ръка успя да овладее търкалящото движение на тялото си и стъпи здраво на двата си крака.

Като вдигна замаяния полицай и го блъсна о стената, Рийс отстъпи една крачка, вдигна оръжието, запъна ударника и го насочи право в лицето на униформения.

Найдифър се втренчи покрай дулото на собствения си служебен револвер в очите на най-стария младеж, когото бе срещал. Очите бяха безизразни. Дори не излъчваха гняв. Просто напрегнати. Всяващи ужас.

В главата на Рийс шетаха хиляда въпроса, които се нуждаеха от отговор: точното му местонахождение, местоположението на целта му, броят и състоянието на превозните средства в района. Безкрай. Видя значката на Найдифър с надписа „Полиция Лос Анджелес“ и от това разбра, че е улучил града. Но имаше един въпрос, чийто отговор можеше да направи всички останали безсмислени, а Рийс съзнаваше, че му остава много малко, преди другият полицай да долети със свистящи гуми от съседната уличка.

— Колко е часът? — излая Рийс.

— Към четири и тридесет, ъ-ъ… след полунощ.

— Кой ден е?

— Петък — отвърна Найдифър, с надеждата, че това ще успокои някак си лудия. Не успя.

— Датата! — сопна се Рийс с нетърпелив тон. Найдифър не бе особено сигурен. Запъна се.

— Ъ-ъ девети… Девети март.

Рийс го изгледа злобно и зададе ключовия въпрос:

— Коя година?

Найдифър усети как слепият ужас пролазва от средата на корема към ръба на мозъка му. Пита коя година сме? Това ще ми остане, мина му през ума. Ами лицето на тоя луд хлапак? Майка му стара! Найдифър затвори очи и зачака куршума.

От стените на сградите отекна воят на спирачки върху мокър асфалт. Рийс се извърна и видя синьочервените светлини на патрулната кола, спираща на входа към уличката. Отвътре изскочи Луис с изваден пистолет. Рийс се завъртя на пети и хукна към противоположния край на уличката, но пред него се изпречи втори патрулен автомобил със святкащи сигнални светлини.

Обграден. Отрязан. Откъснат.

Рийс сканира терена със светкавична точност. Заключената с катинар стоманена врата бе само на няколко метра. Хвърли се към нея, съсредоточил масата си в таран, насочен към конкретна точка току над катинара. Силата на удара едва не му изкара въздуха, но вратата поддаде и го прикани към мрака зад себе си.

Очите му се напрегнаха, за да свикнат с новата тъмнина. Усети под босите си крака гладката, студена повърхност на покрития с плочки под. Втурна се напред огъвайки се, слаломирайки, блъскайки се из лабиринта на коридора, отскачайки от натрупаните високо редици от кашони, докато най-сетне съзря слаба хоризонтална ивица светлина, означаваща наличието на врата. Налетя й с пълна скорост и с удар на юмрука си я отвори.

Озова се в огромна зала, нашарена от ивици светлини и сенки, и продължи да бяга по мрежата от проходи между островите от маси и лавици. Мъчеше се да се ориентира в терена, заповядваше на зениците си да се отворят и да вършат работата си.

Ароматът на въздуха му бе познат. Антисептичен, филтриран. Като онзи, който бе вдишвал в подземните бункери миг преди сапьорският му екип да ги вдигне във въздуха. Никак не обичаше тая миризма. Ушите му доловиха далечното аморфно бръмчене на климатичната инсталация, преработваща атмосферата в сградата, а след това, зад гърба си, близо до вратата, през която бе минал, до болка познатото кънтене на бягащи стъпки, което му подсказа, че не е вече сам в мрачната утроба.

Рийс усили скоростта. Почти летеше през заобикалящата го тъма, ориентираше се по инстинкт, а звуците, създавани от собственото му движение, отскачаха от стените и се връщаха при него.

Едва тогава задейства зрението му. Пред него се простираха безброй редици несметни съкровища. Дрехи, мебели, инструменти. Дори само очертанията, които се мяркаха в мрака, му говореха за нещо невероятно, фантастично съкровище от бляскави многоцветни стоки.

Попаднал бе в универсален магазин.

Рийс се хвърли от пътеката в сянката на дълга закачалка с палта, затаи дъх и включи радара си. Въпреки гръмотевичния тътен на вилнеещата в ушите му кръв успя да засече звука на заплашващата го сила. Трима. Разделени. Приближават го в неравномерна дъга.

Рийс сканира стаята квадрант по квадрант, търсейки маршрут за оттегляне. Северозападната стена представляваше дебело стъкло. Здраво. И гледащо към улицата. Зад стъклото бавно пролази чернобяла патрулна кола, после изчезна от погледа.

Камуфлаж. Рийс се протегна безшумно към закачалката над главата си, откачи един шлифер, облече го и едва тогава осъзна, че му е било студено. Стъпките се приближаваха тихо към него. По плочките на съседния проход между дрехите проблясна шарещият пръст на фенерче. Движи се, движи се, движи се.

Издаващ не повече шум от струйка дим, Рийс се измъкна от сянката на закачалката и се спусна приведен ниско, рачешката, по ръба на пътеката по посока на стъклото. По цялата дължина на витрината стояха издокарани манекени и гледаха невиждащо към улицата. Рийс се промъкна между тях, опипа с поглед стъклото, но не откри изход. Вдигна очи. Над манекените висеше книжен транспарант: „МОДА ’84“. Идеално. Попаднал бе точно в целта.

Изведнъж по витрината пробяга прегарящата дъга на прожектор на патрулна кола. Рийс замръзна. Безполезно е, мина му през ум и се оттегли към центъра на сградата. Вече чуваше около себе си приглушени гласове и внимателно пристъпващи крака. Почти бе отминал някаква маса с мокасини от кожа и брезент, когато нещо го накара да спре. Сканирай! Движение? Никакво. Безлюдно. Къде сте, бе, копелета мръсни? Тишина. Добре, рече си Рийс, грабна чифт обувки от масата и ги лепна върху стъпалото на крака си. Малки. Друг чифт. Почти. Ще свършат работа.

Рийс се втурна по пътеката. Пред него запримигваха още фенерчета. Разузна района непосредствено около себе си. Накъде? Само на няколко метра в тъмното се гушеше метална кабина с отворена завеса. Отвън пишеше: „Снимки за паспорт“. Рийс се шмугна вътре, дръпна завесата, приседна на малкото столче и бързо нахлузи обувките.

Откак свят светува, всеки пехотинец знае, че чифт удобни ботуши са не по-малко важни за оцеляването от най-доброто оръжие. Рийс завърза обувките и размърда пръсти. Сториха му се леки и несигурни, с тънка подметка, която не ставаше за лош терен, но изработката бе здрава и горе-долу му ставаха. Отстрани имаха извезано по едно „Nike“. Сети се, че навремето е имало балистична ракета с такова название.

Дебел колкото пръст светлинен лъч се пъхна под завесата, завъртя се наоколо, след това се оттегли. Настъпи пауза. Пак приглушен говор. Рийс напрегна всички мускули. После гласовете се отдалечиха. Рийс издиша и се изсули безшумно от будката.

В мрака зърна безчувствен ескалатор. Изключили го бяха преди няколко часа, което го превръщаше в най-обикновено метално стълбище. Прелитайки през едно стъпало, Рийс се качи на втория етаж. Домашни потреби. И дамско бельо.

Но до югозападната стена откри онова, което му трябваше. Авариен изход. Гладката метална врата бе заключена. По ръба й минаваше жица на елементарна алармена верига, а от металния прът, поставен напреко на вратата, висеше табелка, която предупреждаваше изходът да се използва само при авария. Нима? Рийс удари пръта с юмрук и вратата зейна. Не се чу нищо. Алармената инсталация или бе беззвучна, или бе изгоряла от претоварването при преминаването му през времето.

Кацна безшумно върху откритата скара на аварийната стълба и сканира уличката под краката си. Точно под него бе паркирана чернобяла патрулна кола със святкащи сигнални светлини, но празна.

Рийс се приземи върху асфалта като котка и приклекна до вратата на автомобила. Никой по улицата. Действат зад ъгъла. Дръпна вратата. Отворена. Невероятно. Сигурно много са бързали, рече си. Отвори вратата докрай и опипом потърси ключовете. Нямаше ги. А му трябваше някакво превозно средство. Хрумна му да я запали с кабели. Прекалено очебийна е, майка му стара. Отказа се от колата и се съсредоточи върху съдържанието й.

Пъхната в кобур и облегната на таблото почиваше чисто нова полуавтоматична пушка „Ремингтон 870“. Рийс почти ахна. Беше виждал такива пушки, но бяха все очукани музейни реликви. Тази, като повечето чудеса наоколо му, имаше съвсем нов вид.

Измъкна я и я пъхна на топло под шлифера. Така, мушната под ръката му, нямаше да се вижда. И нямаше да се мокри. Щеше да му е приятелка.

После Рийс се завъртя на пети и светкавично се отдалечи от колата. Сви зад ъгъла и тръгна бавно по тротоара. Само преди три и половина минути бе гол като новородено. Сега бе въоръжен, облечен и се сливаше с останалите хора. Трябваха му още пари, провизии и превозно средство. Но за това разполагаше с предостатъчно време.

Успя, майка му стара! Вече е тук. По тялото му пробяга струя адреналин. Огромната радост от това, че е жив, че номерът е минал, леко замая главата му. Вдигна очи, примигна срещу падащия в тях дъжд и сканира невероятния пейзаж около себе си. Намираше се на ъгъла на Шесто Авеню и Олив Стрийт. Пред него бе Пършинг Скуеър. Осъзна, че родното му място е на не повече от километър и половина от тук. Като дете бе играл наоколо. Но мястото тогава изобщо не изглеждаше така. Пет и шест-етажни сгради заобикаляха малката градинка. А пък и осветлението — навсякъде отгоре му струеше светлина. Рийс се позадържа в сянката на някакъв вход — не можеше да се надиви на страхотната гледка.

Колко отдавна бе всичко това? — запита се той. От негова гледна точка, бяха изминали само няколко минути, откакто заедно с останалите от своя сапьорски екип бе изтичал по оня стоманен коридор.

Зад тях отекнаха оглушителни взривове и разкъсаха на парчета коридора и оборудването му. Хората му сринаха онова място. Всичко под огън. Всичко под нож. Чувството за победа бръмчеше като ток през телата им.

А сетне — това.

То като че ли не притесняваше Джон. Нищо не бе способно да го притесни. Именно затова бе станал такъв, какъвто бе. Тичаше редом с Рийс, ръката му стискаше успокоително рамото на младежа, докато устата му сипеше в ухото на Рийс кратки нареждания. Именно Джон бе избрал Рийс за задачата.

След малко стоеше сред група техници заети с окончателната настройка на цяла стена с оборудване. Рийс смъкна бързо униформата и подаде пушката-пулсатор на един от съекипниците си. Техниците се нахвърлиха отгоре му като мравки да му правят биограми и да впомпват химикали в кръвта му. Джон отстъпи назад и безмълвно прикова погледа си върху Рийс.

После нещата се развиха светкавично. Техниците го наклепаха от глава до пети с някакво гъсто синкаво свръхпроводящо желе. От вонята му Рийс едва не се задуши. След това го отведоха в малката камера и се оттеглиха Рийс и Джон останаха очи в очи. Нещо необичайно ставаше с лицето на Джон. Появи се изражение, което Рийс дотогава бе виждал само веднъж — преди няколко години, когато Джон го изтегли от 132-ри полк и го взе в своя разузнавателно-охранителен екип.

Рийс се вторачи във впитите в него погледи. Неговите си хора. Последва ужасна и безкрайна светкавица от светлина и болка. После — асфалтът на уличката.

Но Рийс никога не се бе чувствал толкова самотен през живота си, колкото сега — под дъжда, загледан в Пършинг Скуеър. Нито толкова развълнуван. Точно това място. Беше едновременно същото и безкрайно различно. Очакваше, че ще изглежда така. Но не знаеше, че ще го усети по този начин.

Не мисли, заповяда мозъкът му. Не усещай това място. Рийс го елиминира напълно: пъхна го в мъничка килийка и заключи вратата.

Задачата е всичко. Само тя има значение.

Запъти се право към телефонната кабина на близо две преки разстояние и вдигна тежкия указател от малката метална поличка. Отвори на „К“ и започна да сканира страниците. Само след секунди пръстът му се спря върху едно име: „Сара Д. Конър“.

 

 

Квартал Палмс

Джасмин Стрийт 656

8:28 сутринта

Сара Джинет Конър слезе от апартамента си на втория етаж до входа. Вчера следобед бе забравила да провери за пощата, а в това отношение не можеше да разчита на съквартирантката си. За всичко друго — да, но пощата не заемаше почетно място в интересите й. Сара, напротив, я възприемаше едва ли не като дълг. Писма получаваше повече от рядко. Не се учудваше, понеже и тя не пишеше никому. Затова пък получаваше сметки. Сметки, които плащаше с религиозна преданост, което винаги изпразваше банковата й сметка в началото на месеца, та през оставащите седмици караше на бакшиши, но затова пък доволна и спокойна, че няма неуредени дългове.

Съквартирантката й правеше точно обратното. Но за щастие Сара и Джинджър успяваха да намерят повече общи неща, отколкото разлики през последните осем месеца, през които съжителствуваха — жизнеността им и склонността да се веселят просто и непредвзето, макар на Сара понякога да й се струваше, че е малко по-консервативна от Джинджър — всъщност, може би не чак толкова малко. Въпреки, че Джинджър бе на двайсет и четири, а Сара — само на деветнайсет, понякога бе трудно да се каже, коя е по-младата.

Сара спря пред автоматично заключващата се входна врата. Някой я бе оставил отворена с помощта на камък. Докривя й. Някой явно го мързеше да рови за ключове.

В преддверието с пощенските кутии бе нападната от ослепителна слънчева светлина и мириса на влажна трева, пържеща се в утринната жега. Бурята бе отминала. Идеален ден за разходка с хондата. Небето й напомняше тюркоазения пръстен, подарък от първото й гадже в прогимназията. Как му беше името? Чарли… Няма значение. Пръстенът още се мотаеше някъде из кутията за бижута, заедно с останалите спомени от малкото връзки, за които не й беше неприятно да си спомня.

Палмс бе тих квартал с къщи и блокове и със здравословна смесица от стари и млади, черни и бели, евреи и протестанти. Заобиколен бе от самия Лос Анджелес, Бевърли Хилс, Санта Моника и Калвър Сити и се явяваше неофициалният център на еклектичната сбирщина от невъобразима демография, от която изследователите на общественото мнение получават главобол. Благодарение на многоетажните блокове колите покрай бордюрите бяха постоянно паркирани броня о броня. Една от причините, поради които Сара бе избрала именно сградата, в която сега живееше, бе подземният й гараж. И автоматично заключващата се врата.

Отключи кутията, разгледа пачката пликове, изпаднали в ръката й — две сметки, писмо от майка й, останалите — за Джинджър.

Нито едно писмо от страстен и богат мъж, съкрушен от отказа й да се среща с него. Е, и какво? Голяма работа. И това й стигаше, след като за вечерта си бе уредила среща. От седмица очакваше този ден. Ден, който щеше да помни цял живот. Стига, изсмя се Сара доволно на себе си, хайде да не се увличаме. Не бе някой приказен принц, нито що-годе свестен като характер, но пък имаше билети за концерта на Джулиън Ленън на стадиона „Холивуд Боул“.

Сара се отдаде на сладострастна мечта, изпълнена с плам, започваща учтиво с романтични възможности и завършваща с кресчендото на екстаза…

Завръщащата се от своя джогинг Джинджър Вентура връхлетя безмилостно върху фантазиите на Сара, засмяна, сякаш реалността е нещо много по-приятно.

Високата брюнетка бе останала без дъх, но не и без енергия. Докато разговаряха, продължаваше да тича на място, а абаносовите й къдрици, които стигаха до раменете, подскачаха като наелектризирани захарни пръчки с ритъма на краката й. Напоената с пот лента около челото й притискаше към ушите й слушалки. Брус Спрингстийн ревеше от тях с такава сила, че Сара го чуваше съвсем ясно. Сара се усмихна на съквартирантката си. Ех, ако от Джинджър ставаше актриса и търсеха кандидатки за ролята на Супергърл, тя сигурно щеше да живее вече с някой от най-видните мъже на Холивуд. Джинджър — метър и седемдесет — бе чистокръвна амазонка, без грам тлъстини или увиснала кожа. Не се спираше на едно място, но дори и когато го стореше, пак завърташе мъжките глави. Наподобяваше жица, по която е пуснат ток, а тя се гъне и увива като змия около някакъв неизтощим източник на оптимистичен възторг.

— Нещичко за мен? — изпуфтя Джинджър.

Сара й подаде повечето пликове. При вида на един от тях Джинджър се ококори.

— Божичко, та днес е денят!

Джинджър грабна Сара под ръка и я повлече към апартамента им, като пътьом разсеяно ритна камъка, подпрял вратата.

— За какво говориш?

— За резултатите от изследването. Хлъц!

— Изследване ли? За какво?

— За бременност, миличко. Не ти ли казах?

Сара се спря пред вратата.

— Джинджър! Разбира се, че не.

— Сигурно съм забравила — рече Джинджър безгрижно и влезе в хола. Сара бе като ударена по главата и опипваше слепешком къде е вратата, за да я затвори зад себе си, преди да последва Джинджър в апартамента.

— Но нали се пазиш, Джинджър? Как може да си забременяла? — запелтечи тя.

Джинджър започна да отваря писмото от клиниката, след което леко се позапъна:

— Ами, нали знаеш, че не обичам изкуствените неща. Ненавиждам хапчетата. А и пяната в двайсет процента от случаите изневерява. Та като не ми дойде миналия месец…

Сара се втренчи в писмото:

— Е, и каква е присъдата?

Джинджър прикри притеснението си с лукава усмивка:

— Ха на бас по пет долара, че е отрицателна.

— Отвори го, Джинджър!

Джинджър хвърли поглед на сгънатия на две лист.

— Чудесно — рече, стараейки се да звучи смело и непоколебимо, въпреки, че й се е дръпнало лайното. Разтвори листа. Докато шареше по съдържанието му, Сара наблюдаваше очите й. Изведнъж те я изгледаха с тъпо примирение. — Кое име ти харесва? Или просто ще му викаме Бебчо, а?

Сърцето на Сара подскочи:

— Божичко, Джинджър… Да не би… Искам да кажа, да не се каниш… Джинджър!

Джинджър направи гримаса, после смачка писмото и го захвърли на масичката.

— Интересува те какво ще направя ли? Ще му дрънна едно.

И като осъден на път за бесилото се повлече едва-едва към кухнята.

Поразената Сара остана да я гледа. Божичко, каква бъркотия! А уж на Джинджър не и се случваха такива неща. Джинджър знаеше всички чалъми в живота. Джинджър бе родена с късмет. Джинджър бе…

Изведнъж, обзета от някакво нарастващо подозрение, Сара присви очи и се отправи към масичката. Разгъна писмото и прочете резултатите.

… Истинска веселячка.

Поклати глава, изгаряна едновременно от срам и гняв. Нахлу бясна в кухнята.

— Браво, Джинджър, мно-о-го смешно!

Джинджър изскочи иззад хладилника и обля Сара с пръски от разтръскана бутилка газирана вода. Сара изпищя и замаха безпомощно с ръце.

— Кучка такава! — крещеше Сара, но въпреки нежеланието й, в гласа й вече напираше смях. — Защо ли ти позволявам да се държиш така с мен?

Джинджър й смигна:

— Сериозно ли питаш?

Сара кимна.

— Сериозно ти отговарям. Защото ти е приятно, миличко.

— Еби се — отвърна Сара с усмивка. Включи на по-високи обороти и почти насериозно се нацупи. — Знаела си през цялото време, че е резултат от профилактично изследване по Папаниколау, гаднярка такава.

— Най-малко съм смятала, че може да съм бременна. Откакто навърших тринайсет, съм точна като часовник всеки месец.

— Добре, тогава защо ми скрои този номер?

— Лесно се връзваш.

— И аз мога да те изненадам някой ден.

— Нямам нищо против.

Задявките на Джинджър приемаха все по-сериозна нотка. Сара поклати отчаяно глава. Според Джинджър, кармата й налагаше да превежда ежедневно Сара през бурните води на живота. Онова, което нито Джинджър, нито майката на Сара, нито кой да е друг осъзнаваше, бе, че малката Сара се оправя идеално. Работеше, учеше, та дори успяваше и да внесе някой друг долар в спестовния си влог.

Е, не че нямаше проблеми, но нито един, с който да не може да се справи. Нищо, от което и останалите не си патеха — освен Джинджър, разбира се. Човек оставаше с чувството, че Джинджър направо отскача от лошото, от което придобива енергията да се забие още по-бързо в хубавото. Хрумна и необичайна мисъл. Да не би пък Джинджър да беше още девствена?

— Ей, Джиндж? — подхвана, несигурна в думите, които щяха да изскочат от устата й, но така или иначе поддала се на импулса. — Какво щеше да направиш, ако наистина беше бременна?

Джинджър изпръхтя:

— Щях да се издрайфам с кеф върху физиономията, която ще направи Мат, като му кажа.

Сара много рядко си бе представяла, че става майка, и всеки път потръпваше от мисълта. Неминуемо си спомняше за годините след смъртта на баща й, когато на майка й се налагаше да създава импровизирано правилата, по които я възпитаваше: насочвай, но не се налагай, обичай, но не задушавай. Все едно да пресичаш Хималаите, яхнал пияна коза. Да не говорим, че самата Сара нямаше особено високо мнение за себе си. Не че бе по-лоша от повечето хора, но нямаше и капка от заложбите, присъщи на великите мъже и жени.

Но на Джинджър каза само:

— Е, като нямам свое, ще гостувам на твоето.

Джинджър я потупа по коляното:

— Не се самозалъгвай. И у теб има майчински инстинкти.

— Но мога да ги потискам, честна дума.

Да, мислеше си Сара, способна съм да обичам. Стига някой да ми даде мъничко възможност. Аз съм сигурна, че и той ще ме обича.

Но да срещнеш мъж, комуто да имаш такова доверие, бе все едно да намериш сметанов сладолед насред пустинята. А всичките й приятелки, с които бе израснала, се учеха вече в други университети или се бяха изпоженили. Налагаше се да се оправя сама. Да разчита някой да я запознае с някого. На случайни запознанства в колежа. И все така ставаше, че онези, които я интересуваха, бяха или вече заети, или не проявяваха и капка интерес.

Джинджър наблюдаваше с лека усмивка потапянето на съквартирантката й в собствените й мисли. Сара наистина бе сладурана. Може би малко повече от необходимото. Понякога ползваше наивността си като щит срещу реалния свят. Точно затова Джинджър обичаше да я постряска от време на време. Да я разбуди от мечтаенето, към което мнозина бяха склонни. Мечтата за онова, което трябва да е, вместо онова, което е. Затова, вместо да прегърне Сара, което им се искаше и на двете, Джинджър прилагаше по малко шокова терапия. Писмото от клиниката бе идеален повод.

Неуверено, Джинджър огледа подметките на маратонките си.

— Май стъпих на Пъгсли.

Сара хвърли бърз поглед към далечния край на стаята. Пъгсли стоеше в пластмасовия си терариум в замръзналата поза на препариран кожен динозавър. Немигащите му очи се блещеха насреща с хладнокръвното достойнство на влечуго, включено на първа скорост. Пъгсли бе еднометров гущер игуана, наследен от Сара от последния й приятел. Между нея и Пъгсли се оформи трайна връзка на взаимно уважение и обич, далеч по-силна от онази, която бе изживяла с предишния му собственик.

Сара сложи ръце на кръста и изгледа отвисоко Джинджър, която й намигаше самодоволно:

— Пак се върза, а?

— Край! Сега ще мреш, Вентура!

Скочи отгоре й и се насочи безмилостно към най-слабото място на Джинджър — пъпа.

Режещият вой на домофона изненада и двете. Джинджър скочи и натисна копчето.

— Добри новини или пари? — запита с ентусиазъм. Отговорът се изниза от високоговорителчето подобно на мишка през иглено ухо — доста посмален.

— А какво ще кажеш за секс?

Джинджър се ухили на лежащата на пода Сара и й смигна. После пак се обърна към домофона.

— Дадено, бе, приятел. Качвай се. И остави дрехите си пред вратата.

Натисна копчето за отключване на входа.

Мат Бюканън не се съблече пред вратата. И без това не бе облечен кой знае колко. Потник и изрязани гащета, които подчертаваха тялото му на културист. Не че обичаше да се перчи с мощната си физика. Сара все не можеше да съвмести факта, че тоя тип, способен да вдигне човек над главата си, бе по-нежен и се правеше по-малко на мъжкар от всеки друг неин познат.

Сара още събираше учебниците от спалнята си, когато ги чу да се стоварват с трясък на дивана. Грабна чантата си и излезе от лудницата.

— Три туша от пет, приятелче! — викаше Джинджър, измъквайки се изпод Мат, после го дръпна за показалеца и го завъртя така, че да падне по задник. — Сара, помогни ми да се справя с това животно!

— Съжалявам, но за една сутрин ми стига — отвърна Сара, седна на дивана и започна да реши светлокестенявата си, дълга до раменете коса. Хвана я на опашка и я върза с ластик.

Джинджър и Мат се бяха вече прегърнали и се усмихваха един на друг по онзи мигновен и много интимен начин, присъщ на влюбените. Мат имаше такъв вид на предано кученце, че Сара чак я обзе завист. Не бе имала кой знае колко гаджета. Някои наистина я харесваха. Но никога не бе предизвиквала у тях страст, равна на излъчваната от Мат. Знаеше обаче, че един ден ще успее. Може би още довечера.

На път към подземния гараж Мат пусна по една ръка, обгърна и двете през кръста и ги притисна към себе си.

Сара приклекна до скутера си — хонда-елит. Прибра веригата, с която го бе заключила, и се обърна към съквартирантката си:

— Да те взема ли от работа?

Джинджър кимна.

— Хайде след това да отидем в „Стоукърс“ да изядем по една пица.

Сара едва успя да прикрие нотката на нервно нетърпение в гласа си.

— Съжалявам. Имам среща.

Мат я удари игриво с юмрук по ръката.

— И си траеш, а?

— Нищо особено, Мат. Колега.

— Оня с черното порше ли? — залюбопитства Джинджър.

Сара кимна, след това направи гримаса:

— Какво значение има? Сигурно е член на клуба „Смотаняк на месеца“.

Мат прегърна Сара през шията и я отведе на няколко крачки встрани.

— Имаш ли нужда от нещо, Сара?

— От какво? — попита Сара в пълно недоумение.

— Нали знаеш: малко пари за всеки случай. Да не му скимне на оня да започне да се натиска преди да е платил вечерята. В края на краищата, какво знаем за него? Може да те зареже някъде на майната си… А?

Сара се усмихна накриво и сне ръката му от рамото си.

— Мерси, татко. И друг път съм ходила на срещи.

Шеговито наричаше „малките Сари“ онези шепнещи отдълбоко вътрешни гласове, които бяха точно това: умалени нейни версии, които си седят у нея, гледат и цъкат, щом започне да се поддава на някое чувство, което й се струва неприлично. Понякога бе благодарна на малките Сари. Друг път й идваше да ги удуши. Този път й подсказаха, че Мат и Джинджър наистина се тревожат за нея, затова се отпусна и се усмихна:

— Ще се оправя.

Мат се засили и леко я гризна по носа.

— Да, но какво ще направиш, ако ти излезе с такъв номер?

Без да се замисли, Сара заби юмрук в твърдия му корем. Нямаше начин да го е заболяло, но Мат залитна, започна да се бори за въздух и се свлече в краката на Джинджър.

Джинджър не обърна внимание на театралните му гърчове, а целуна Сара по бузата.

— До довечера.

Сара се метна на скутера и натисна стартера. Сто двайсет и пет кубиковият двигател изви възмутено. Сара се обърна да им махне за довиждане и видя как Мат скочи на крака като балетист.

— Чао, Сара — провикна се ухилено.

Смешко. Обичаше ги и двамата с Джинджър. Махна им с ръка и засили хондата по бетонната рампа към топлото слънце.

Умът й не регистрира нищо необичайно — нищо, което да й подскаже, че предстои последният нормален ден от живота й.

 

Квартал Миракъл Майл

8:31 сутринта

На моменти преди разсъмване, докато притичваше из лабиринта от задни улички и забравени пътечки между сградите на централен Лос Анджелес, Рийс дори изпитваше съмнение, че наистина е във времето отпреди войната. Някои от опиканите и изоставени коридори съществуваха и по негово време. Но после се втурваше към следващата пряка, приготвяше карабината, пускаше сканиращ поглед зад ъгъла — ей така, за всеки случай — и пред очите му се разкриваше карнавално-ослепителен предвоенен булевард, невероятен и екзотичен като мечта.

Това се повтаряше цялата сутрин.

Не можеше да се отърве напълно от глождещото го чувство, че се намира на две места едновременно. Съзнаваше, че единственият начин да се установи на едно място бе като остане на улицата, но това щеше да е тактическа грешка. Улицата бе безлюдна; не можеш да се скриеш сред тълпата, докато спи. После му хрумна, че пътуването през времето може да е поразмътило мозъка му. Или пък изживява някой катастрофален страничен ефект от амфетамините, с които го бяха наблъскали техниците. Провалът на мисията му щеше да означава край за всички. Не желаеше да си представи дори последствията, ако осереше нещата. Лек спазъм на паника опита почвата в ума му. Задуши го по навик в зародиш, от инстинкт за самосъхранение.

Имаше на разположение доста време, куп време. Според инструктажа на Джон, засичането на целта бе насрочено за 20:19 ч. на Джасмин Стрийт номер 656 в Палмс. Сара Д. Конър щеше да напусне района. Откъде Джон знаеше всичко това Рийс не можеше да проумее. Но щом Джон го казва, значи е вярно. Можеш да си обзаложиш гъза.

Реши да продължи пешком — да усети характера на мястото, да провери основните и резервни маршрути. Прегледа пак списъка на необходимите неща, който пазеше в съзнанието си. За да изпълни задачата, на първо място му трябваха още боеприпаси. И то много. Страхът от смъртта, който често бе изпитвал в началото на битката, този път бе засенчен изцяло от страха да не се провали. Собствената му смърт нямаше значение. Но въпросът със Сара Д. Конър стоеше по коренно различен начин. Нейната смърт бе важна.

Плъзгаше се покрай стената по една особено неприятна отсечка — уличка, успоредна на Уилшър Булевард, зад сервиза за вносни автомобили на някой си Гаджевски, когато чу зад гърба си рев на двигател. Скрий се! Скрий се! Скрий се! Още преди мозъкът да включи, тялото му вече се движеше. Хвърли се към далечния край на наредените покрай порутения зид кофи за боклук и се заби зад тях. Някакъв камион сви прекалено бързо в уличката, гумите изсвириха по мокрия асфалт, докато полузаспалият шофьор се изправи на спирачките, за да не се блъсне в стената. Нервите на Рийс изкънтяха като опънат кабел на далекопровод. Вкара патрон в цевта на пушката и я насочи към скърцащия и пъшкащ покрай него камион. После бавно охлаби нарасналия натиск върху спусъка и свали оръжието. Сънливият шофьор изобщо не го видя. Така и не разбра, че се е разминал само на косъм с възможността жена му сама да отгледа децата.

Сърцето на Рийс думкаше. Хвърли поглед към небето в процепа между заобикалящите го сгради. Беше светло.

Няма смисъл да се крия повече из уличките, реши Рийс. Трябва да се смеся с тълпата. Продължаваше да носи пушката стисната под мишница, скрита под шлифера, но не можеше да се движи така сред хората посред бял ден. Време бе да приспособи оръжието към режим за улични боеве. Разрови боклука около себе си — изхвърлени авточасти, парчета маркучи, мазни железа. Накрая намери, каквото търсеше: ръждясал, но все още годен лист от ножовка. Не проумяваше как може да изхвърлят толкова полезни вещи. От намереното само в една кофа можеше да се построи цял бронетранспортьор.

Рийс отряза приклада досами пръстена на спусъка, така че остатъкът от дървото да служи като дръжка на пистолет. Зарови с ръка по дъното на кофата, но късметът му бе престанал да работи. Нямаше с какво да направи примка.

Едва при четвъртия опит, в една от следващите наредени покрай стената кофи, напипа раздърпано парче въже. Завърза единия му край около скъсения приклад и си направи висящ от рамото кобур. При нужда можеше да измъкне оръжието бързо и без засечка. А иначе бе добре скрито. Единствено при обиск можеше да се установи, че е въоръжен. Но докато се стигнеше до подобно нещо и без това щяха да са разбрали.

Закопча шлифера догоре, до последното копче, въпреки безоблачния и слънчев, необичайно топъл мартенски ден.

Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен — разузнавателен дозор на армия, която тепърва щеше да се роди. Претърколи се внимателно до края на уличката, хвърли бърз див поглед по Уилшър Булевард и с всичката възможна непринуденост стъпи на тротоара. Започна да разузнава психеделичния терен около себе си с опънати до скъсване нерви.

По улицата започваха да се появяват хора. Неколцина бяха жители на тесните съседни улички. Но повечето бяха работническа класа, застанали на ъгъла да чакат автобуса или слизащи от него със съсредоточена забързаност и с чашка изстиващо кафе в ръка.

Трудно му бе да започне дори да свиква с ритъма на предвоенния градски живот; сетивата му бяха настроени към един съвсем различен интензитет на възприятията. Явно в този свят не можеше да се оцелее чрез нехайно разхождане посред бял ден. Те контролираха деня. На него му оставаше свободата на нощта. И докато рационалният му ум нашепваше, че е в безопасност, инстинктите му направо истеризираха. Трябваше да се насили, за да се измъкне от сянката на сградата и да се смеси със заобикалящия го многоцветен водовъртеж.

Облечен в шлифера, за да скрие набръчканите белези от лазерни импулси, с които бе осеяно набитото му тяло, Рийс не се открояваше с нищо от останалите по Уилшър, само дето не бе в синхрон с тях. Бе прекалено див и сериозен дори за тази озлобена част на града, като неопитомена пантера пусната насред някоя бляскава, шарена, упадъчна зоологическа градина.

Тръгна внимателно по тротоара, оглеждайки всяко от подскачащите и люлеещите се насреща му лица. Забеляза едно качество, което никога досега не бе срещал. Някаква непорочност, невинност, неосведоменост, от която дори по-старите изглеждаха млади. Между пешеходците слаломираше момче, обуто в протрити дънки, кацнало върху половинметрова дъска на колелца. Гънеше и друсаше тяло в ритъма на „Born in the USA“ на Спрингстийн, която заливаше улицата от големия стереокасетофон върху рамото на момчето.

Тротоарите представляваха вавилонско стълпотворение от витрини, изложили на показ невероятни съкровища. Радиоприемници, лампи, стереокомбайни, телевизори — редици, купища, по три-четири един връз друг. Една от витрините бе пълна само с телевизори, включени на един и същ канал. Брайънт Гъмбел и Джейн Поли^[1] си бъбреха едновременно на четиридесет екрана. Рийс се вцепени от безкрайната вулгарност на гледката.

Накъдето и да погледнеше, очите му бяха изложени на опасност от визуално претоварване. От розовожълтия навес пред кинотеатър „Пусикат“ на отвъдната страна на улицата се хилеше гротескна кукла-клоун. Отвисоко му се усмихваха нарисуваните върху огромни плакати гаргантюански лица на красиви мъже и жени, превъзнасящи достойнствата на казината „Сизърс Палас“ и „Голдън Нъгет“. Шестнадесетметров обветрен мъжага в овчи кожух го канеше да посети страната Марлборо, където е истинският аромат. Рийс я чуваше за пръв път. Но плакатът го подсети, че е гладен.

Малко по-надолу по улицата попадна на мръсно и сбутано павилионче, чиято избеляла табела обявяваше гордо, че от там може да се купи парче пица по всяко време на денонощието. Рийс не знаеше какво е това пица, но по миризмата усети, че става за ядене. Позавъртя се около павилиончето и дискретно го проучи, за да разбере как действува системата. Видя как някакъв дебелак в ярка карирана риза се приближи до прозорчето и каза:

— Една с всичко. Без аншуа.

Човекът от другата страна на прозорчето му подаде изпускащ пара триъгълник. Карираната риза пък подаде на онзи някакви зелени банкноти и си тръгна. Рийс попи с очи всяко тяхно действие.

Знаеше за парите, но ги нямаше. Пребърка набързо джобовете на Шанц. Нищо. Но миризмата на пицата се гавреше със стомаха му, който започна да къркори възмутено. Ебал съм го, помисли си Рийс и пристъпи към прозорчето. Мъжът от другата страна вдигна очи от вестника си и го изгледа с досада.

— Казвай — рече с безразличие. Рийс повтори чутото.

— Една с всичко. Без аншуа.

Човекът постави парче от онова, дето вдигаше пара, току под носа на Рийс, после се извъртя към касата.

— Долар и шейсе — рече през рамо.

Но когато се обърна, Рийс беше изчезнал. Вбесеният продавач се надвеси през прозореца и зашари с очи по улицата. Рийс не се виждаше никъде.

— Копеле мръсно! — изрева по адрес на всички минувачи.

Рийс отпердаши по тротоара, свърна в първата странична уличка и се сгуши сред купчина изхвърлени кашони, чиито сенки го обвиха като защитен плащ.

Огледа се, продължавайки да държи парещата пица под шлифера. Екзотичният аромат на подправките вече го бе обладал така, както миризмата на прясна кръв завладява мозъка на дивото животно. Когато се убеди, че е сам, извади парчето и го налапа, изпълнен с възторг от вкуса, почти без да обърне внимание на това, че кашкавалът прегаряше небцето му.

Но не бе успял още да преглътне, когато чу зад себе си ръмжене. Моментално се извърна. В сянката на съседния вход стоеше приклекнал помияр със зъл вид и гледаше гладно остатъка в ръката му.

Рийс поднесе парчето към устата си, но изведнъж спря. Майка му стара, рече си и свали ръка. Престъпление е да откажеш на гладно куче. Бяха съдружници по оцеляване. Бавно протегна ръка към животното. Помиярът притича предпазливо и, без да откъсва очи от непознатия, грабна коричката.

Рийс прокара пръсти по козината между ушите му — за късмет — и продължи да го гали, докато кучето не започна да маха дружелюбно с опашка и накрая се настани на асфалта до краката му.

Рийс остави гладното куче да си довърши закуската и се доближи до ъгъла. Спазмите на глада бяха изчезнали, а слънцето се бе възкачило високо на утринното небе. Застоя се на ръба на стената и се зае да разглежда отминаващите автомобили. Скоро щеше да му потрябва кола. И куп други работи.

Време е да започвам, каза си.

 

 

Квартал Силвър Лейк

Хотел „Панама“

10:20 преди обед

Четириетажният пожарникарски кошмар вонеше на дезинфекционен разтвор и запушени тоалетни. През зимата бе хладилник, а през лятото — пещ, безмилостно замразяваща или изпичаща човешкото си съдържание. Но стаите бяха евтини. И бе встрани от главната улица. По аварийната стълба можеше да изскочи на задната уличка, без администраторът да го види.

Точно по тази причина спря избора си на него, хвърли шепа банкноти върху тезгяха на рецепцията и отказа да се подпише в книгата за гости. Клепоухият очилат петдесетгодишен администратор се почувства като прикован към стената от стоманеносивия му поглед. Измърмори, че ще напише от негово име „Мистър Смит“, и му подаде ключа за стаичката на горния етаж.

Още докато се качваше с решителни стъпки по стълбите и после по тесния коридор, сканира най-подробно вътрешността на сградата. Изгнили подови дъски. Стени на бубуни, с плюски, от които вече се белеше набързо нанесеният трети пласт боя.

И звуците. Гласове във влажните стаи-кутийки. Потиснат гняв. Самотно ридание. Сексуално гукане. Тишина. Много от стаите бяха свободни. Добре.

Стигна до своята стая и спря, обгръщайки всичко с един-единствен поглед. Прозорец, водещ към аварийната стълба. Масичка. Писалище. Легло с ръждясала пружина. Ниша с мивка и тоалетна. Контакт 110 волта. Добре.

Започна да разполага инструментите си.

Спусна се по шосето Вентура Каньон в тъмното, без да срещне автомобил или хора. Наложи му се да се придвижва пеш, тъй като хронопортирането бе дало на късо всички електрически инсталации в радиус от сто метра.

Слезе от планината като непреклонен бог, спускащ се от Олимп, придружен от подрънкването на декоративните вериги по полуботите на умрелия пънкар. Търсеше.

Разполагаше с неопределено време за откриване и ликвидиране на обекта, следователно можеше да посвети цялото си внимание на снабдяването с подходящо оборудване. Дрехите му бяха малки, но ако се наложеше, щеше да намери други.

Първо, да се ориентира.

Хоризонтът бе започнал да порозовява от зората, когато Терминатор срещна жена на около петдесет години, запътила се от изхода на къщата към BMW-то си. В ръката й се полюляваха ключове. Носеше и огромна кожена чанта. Терминатор се скри зад един храст на ръба на автомобилната алея и провери дали голямата къща, от която бе излязла жената, издава признаци на живот. Ни звук, ни светлина, ни движение. Добре.

Прецени вариантите за действие и реши да изчака. И да наблюдава.

Жената отключи вратата на автомобила с един от ключовете на верижката и седна зад волана. Пъхна друг ключ в процепа до кормилото и го завъртя. Стартерът ви, докато в цилиндрите не бе впръскано гориво, което се възпламени и двигателят заработи. Жената дръпна някакъв лост и зъбните колела изтропаха при включването на задна скорост. Дръпна друга ръчка и една лампичка на таблото угасна. После вдигна крак от педала на пода и излезе на заден ход от алеята.

Просто.

Продължавайки пеш към града, Терминатор прецени възможните алтернативи.

Десет минути по-късно успя да намери подходящ автомобил. Форд комби. Модел около 1978 г. Наоколо бе безлюдно. Улицата в предградието продължаваше да е обгърната от сиворозовата синева на ранното утро. Приближи жълтата кола и с юмрук разби страничното стъкло. От силата на удара стъклото се раздроби на кристалчета. Без да обръща внимание на разпръсналите се по седалката парчета, Терминатор бръкна с ръка и отвори вратата. Седна зад волана и сканира вътрешността. Контролно табло. Необходим му бе само миг, за да си спомни данните за този конкретен модел. Те се появиха с най-малки подробности в паметта му.

Наведе се напред и с ръба на дланта си разби кутията на стартерния ключ върху кормилната колона. Цъфна от удара му като зрял плод. С едно движение откъсна пластмасовата обвивка на колоната и цилиндъра на ключалката изскочи. Използвайки пръстите си като клещи, бръкна и завъртя с ръка оголеното лостче. Двигателят направи два оборота и запали. Припомни си жената в BMW-то, пригоди движенията й към автомобила, в който се намираше, и го изкара на заден ход на улицата. Спря за секунда, разгледа повторно лоста за скорости, включи на първа и отпердаши по улицата. Общо време: единадесет секунди.

Отбеляза си разположението на града. Улиците съвпадаха с картата в паметта му — в съвършената му и почти безгранична памет. Старателно отбелязваше всяко име на улица и съответна забележителност, за да не ги забрави никога.

Мина по Лос Фелис Булевард до вливането му под кос ъгъл в Сънсет и оттам зави на югоизток. Няколко преки по-нататък намери, каквото търсеше. Собственик, който току-що отваряше железарския си магазин.

Терминатор стана първия му клиент. И последния. Малко по-късно, тръгнал да търси оръжия, установи и оперативната си база, наемайки стаята в „Панама“.

Разгледа задигнатите инструменти, разположени върху леглото.

Технически скалпели. Пинсета. Клещи, фенерче-писалка. Гаечни ключове. Отвертки. Няколко пили. И други дреболии. Бе грабнал и купчина работни дрехи заедно с коженото яке на собственика, за резерва към дрехите на гърба му. В касата не откри много пари, но и тези щяха да му стигнат. Мисията на Терминатор щеше да е кратка.

Спусна се веднъж по аварийната стълба да провери дали е годна за резервен маршрут. Никой не го видя да излиза.

 

 

Оръжеен магазин „Гаретс“

10:23 преди обед

Застанал зад стъкления тезгях, Роб Гарет срещна стоманеносините очи на клиента.

Имаше вид на щангист, но дрехите му бяха като на откачените младежи по Мелроус. Луд, вероятно. Градът бъкаше от такива като него. Всякакви чешити. Първия си магазин — дрогерия — Боб бе открил преди четиринадесет години в град Бангър, щата Мейн.

Но се имаше за авантюрист, затова си стегна багажа и замина на Запад. Беше колекционер на оръжия, така че закупуването на оръжейния магазин на Сънсет Булевард бе нещо съвсем естествено. Отначало търгуваше с неохота с явната измет, която влизаше в магазина му, но през последните години се бе научил да различава ония, които бяха истински опасни, и поначало се стараеше да си няма неприятности. Новодошлият не изглеждаше кой знае колко опасен. Изразът на лицето му бе отпуснат, празен, освен когато вдигна очи към стелажа с оръжия зад тезгяха. Тогава физиономията му се превърна във фокусиран конус. Погледът му се спираше върху всяко отделно оръжие, сякаш го определяше на мига.

Любопитството на Роб стигна своя краен предел. Може би беше колега-колекционер. Желанието да установи контакт със сродна душа накара Боб да пренебрегне странните дрехи на непознатия и да види в него човека. По дяволите, и сред колекционерите на оръжия се срещат всякакви.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, сър? — рече с надежда. Колекционерите на оръжия имат склонност да харчат по много.

Най-сетне непознатият сведе немигащ поглед към Роб, сякаш едва сега го забеляза.

Започна да иска от тежката артилерия — полуавтоматичните — военно производство, каквото Роб не искаше да държи, но го правеше, защото продажбите му взеха да потръгват.

Нито един от наличните модели не бе забранен от закона, освен ако човек знаеше как да изпили ударника на полуавтоматичните, за да станат автоматични.

Мамка му, мина през ума на Роб, тоя има бая добър вкус. Примъкваше една пушка след друга, докато на тезгяха се оформи внушителна купчина.

С тон, какъвто се използва при купуване на ножчета за бръснене, клиентът каза:

— Искам да видя SPAS-12 с автоматично зареждане.

— Зарежда се и ръчно, и автоматично, както знаете — вметна Роб.

Мъжът не откъсваше поглед от стелажите.

— Armalite AR-180 полуавтомат — поиска.

Докато Роб я сваляше от стелажа, клиентът продължи:

— Полуавтоматичен откатногазов пистолет „Магнум 375 Дезърт Игъл“ с пълнител за десет патрона. Полуавтомат АR-15 5 56 със сгъваем приклад.

Роб се запъхтя да му угажда на желанията.

Клиентът продължи с глух глас:

— Сфазиран пулсиращ плазмен лазер, четиридесет вата.

Роб замръзна от объркване, мъчейки се да свърже искането със складовата си наличност, после изгледа клиента с присвити очи. Сфазирана плазма. Мно-о-о-го смешно.

— Всичко е изложено, приятел. Нещо друго?

Ако питаха Роб, оня сигурно бе бивш военен. Начинът, по който избираше оръжието, да не говорим за поведението му, направо го издаваха: морска пехота. Или кой знае какво. Току-виж се оказал истински наемник. Клиентът претегли на ръка и един колт 45 с петсантиметров откат при автоматично зареждане и огледа монтирания отгоре лазерен мерник. Приличаше на оптически, но бе всъщност малък лазерен генератор с вградена батерия. Като натисна леко спусъка, от края на мерника изскочи съвсем тънък червен лъч.

— Чудесни пистолети. Току-що ги докараха. Точката трябва да сочи мястото, където искаш да попадне куршумът. Няма начин да не улучиш.

Клиентът насочи лъча към стената. В стелажа зад Роб. В Роб. Щом срещнеше някаква повърхност, лъчът образуваше миниатюрна, плътна червена точка.

Роб изпитваше огромно удоволствие да наблюдава клиента. Местеше затвора напред-назад, напред-назад и буквално се срастваше с оръжието. Невероятно.

Мъжът пак прекара внимателно поглед по лавиците, като не преставаше да изпитва механизмите на растящата купчина оръжия, сякаш моментално опознаваше действието им. После отново изгледа от упор продавача.

— Деветмилиметров UZI.

Роб се отправи да го донесе с думите:

— Наясно си с оръжията, приятел. Всяко едно от тези е идеално за защита на дома.

Очакваше да види усмивка, но онзи не реагира. Заеби майтапите. По-добре си гледай работата.

— Кои ще вземете?

— Всичките — отвърна мълчаливият, с равен и категоричен тон.

Роб вдигна вежди:

— Днес може да ми се наложи да затворя по-рано. За пистолетите се чака задължително петнадесет дни, но пушките можете да вземете веднага.

И започна да ги опакова, но като чу трополенето на гилзи върху стъклото, се извърна.

Мъжът най-спокойно разкъсваше кутия с патрони дванайсети калибър и бързо ги пъхаше в пълнителя.

— Ей, това е забранено…

Мъжът се обърна с лице към Роб и насочи пушката в лицето му.

— Грешиш — рече.

Роб реши, че това е пак някаква шега, а сетне — миг преди пушката да гръмне, осъзна, че е трябвало да си стои в Мейн.

Терминатор изнесе оръжията и торбите с боеприпаси до комбито и ги натовари отзад. Макар и примитивни, тези механизми за убийство щяха да му осигурят огнева мощ далеч над минималната, необходима в конкретната ситуация.

В началото, непосредствено след като открадна комбито, му потрябваха около шестнайсет минути да привикне с непредсказуемото градско движение. Принуди две коли да се качат на тротоара, а веднъж навлезе в кръстовище на червено и се удари странично в градски автобус. После обаче се научи да изчислява приливите и отливите на трафика и с помощта на паметта и на анализ на контекстуалната дейност скалъпи правилата за уличното движение. Свикваше със заобикалящата го среда.

 

 

Хотел „Панама“

11:19 преди обед

Седнал пред масичката, Терминатор изпилваше внимателно заварената плочка, която пречеше на UZI-то да стреля в автоматичен режим. Тридесет минути работа в равномерен, неуморен ритъм му стигнаха да преработи и зареди и останалите оръжия. Плочката падна с тих звън. Сега при натискане на спусъка скоростта на стрелбата щеше да е над осемстотин деветмилиметрови куршума в минута — тайната на легендарната огнева мощ на UZI-то.

Зареди пълен пълнител и в автоматичния пистолет и го постави на леглото до другите оръжия.

Бе ги внесъл през прозореца откъм аварийната стълба. Тук бе оперативната му база. Трябваше да е сигурна; следователно, не биваше да привлича внимание върху себе си с прекалено агресивно поведение — например, с отнемането на нечий живот. Знаеше достатъчно за тукашното общество, за да разбира, че не бива по никакъв начин да поставя в опасност тази неутрална зона. Точно затова и плати на администратора за стаята. Затова и настоя стаята му да има и втори вход. Но извън стаята можеше да прави каквото си иска, без да се притеснява, понеже щеше да е постоянно в движение, щеше да се придвижва неумолимо напред, докато стигнеше и ликвидираше зададения обект. След това всичко щеше да е без значение.

Терминатор се изправи, натъпка резервните пълнители в джобовете си и избра UZI-то, 45-калибровия с лазерния мерник и никелирания пистолет калибър 38. Искаше по време на първия опит да не е обременен с излишен товар. Ако се наложеше втори, щеше да има предостатъчно допълнителна огнева мощ.

Сетне се промуши през прозореца и с лекота се спусна по аварийната стълба до колата. Време бе за достъп до обекта.

 

 

Квартал Силвър Лейк

Сънсет, близо до пресечката с Фаунтин Булевард

11:42 преди обед

Канадецът така и не разбра кой и как го удари. Бе едър като мечка — сто и десет кила преди да е обядвал — а широкото му, пълно лице бе опасано с брада. Карлайл Лайдл изработваше закалени режещи инструменти, работеше върху получаването на „зелена карта“ и се учеше как да стане американски гражданин. Преди двадесет минути яхна деветстотин-кубиковия си харли-дейвидсън, за да свърши поставената от шефа му задача. Две минути по-късно пред колелата му падна ауспуха на движещия се отпред камион додж, модел 1968 г., с избили по него петна от ръжда. Карлайл, влязъл вече в завоя, поднесе върху ауспуха и се преметна, преди да успее да пусне крака и да се подпре. Пострада незначително: малка рана на китката и поохлузено коляно. Харлито обаче бе зле. Паркира го на тротоара и с надигащо се отвътре отчаяние се отправи към близкия телефон. Изчака дванадесет пъти сигнала „свободно“, ругаейки нетърпеливо през цялото време под носа си. Жена му, както винаги, спеше до късно.

Тя вдигна най-сетне и тъкмо се чудеше кой е тоя нахал, дето я буди след изнурителната дълга нощ, когато някой с мощен захват вдигна Карлайл във въздуха и го хвърли като парцалена кукла към паркираната наблизо кола. Карлайл така тупна върху масивния си задник, че кокалите му насмалко да се изпотрошат. В мига, в който се готвеше да изреве от бяс и да се хвърли върху нападателя си, видя неговите очи. В тях нямаше нищо. Нито злоба, нито закана. Само разфокусирана решимост. Грабнал бе телефонния указател и го разлистваше без да обръща ни най-малкото внимание на Карлайл. Бе едър мъж. Но Карлайл бе още по-едър. Изправи се и рече на гърба на другия:

— Какво ти е крив светът, бе, приятел?

Думите му не направиха никакво впечатление на мъжа в телефонната кабина. Слушалката се люлееше провиснала под апарата. Това бе вече прекалено. Карлайл се насочи към нахалника, но в този миг забеляза как гърбът на онзи се стегна, а показалецът му, плъзгащ се по колонката, изведнъж замръзна под едно от имената, после — под друго, и под трето. Мъжът се извъртя и тръгна да излиза. Карлайл понечи да му прегради пътя, но срещна отново очите му. Гледаха право в него, но виждаха нещо съвсем друго — нещо в близкото бъдеще, което можеше и да е интересно, но не ставаше тук, нито сега. Отмести от пътя си Карлайл, скочи зад волана на комбито и отпраши. Карлайл преглътна. Едва сега си даде сметка, че оня го беше уплашил. Никой не го бе гледал така през живота му. И никак не му се щеше да му се случи пак. Върна се с въздишка в кабината да се обади отново у дома. Погледът му попадна на отворения указател. Редом с три имена имаше нещо като белег, оставен от забития нокът на мъжа. А имената: Сара Ан Конър, Сара Хелън Конър и Сара Джинет Конър. Докато домашният му телефон звънеше, Карлайл ги гледаше втрещен. За миг, за хилядна от секундата, му мина през ума да се обади и да предупреди трите жени, че ги търси някакъв, от когото могат да ти настръхнат косите. Но мисълта бе крехка и се изпари безследно, когато жена му се обади и той започна да й се оплаква от собствените си проблеми.

Единадесет часа и половина по-късно, Карлайл щеше да седи в мърлявия си фотьойл пред телевизора, зазяпан в късните новини. Жена му щеше да подскочи при израза на ужас, от който лицето му се обезобрази. Известно време той щеше да е в състояние да повтаря единствено:

— Трябваше да се обадя… Трябваше да се обадя…

 

 

Колеж „Уест Лос Анджелес“

11:53 преди обед

Само това й липсваше. Сара приближи ядно към хондата и поклати отчаяно глава при вида на спадналата задна гума. Ама хич не беше честно. Защо точно на нея трябваше да се случи? Е, добре, да кажем, че се е набила на пирон — колко му е? Но защо точно днес? Защо не утре? Или вчера? И в двата случая програмата й не бе претоварена и щеше да има време за борба с бедствието. Но днес? Защо?

Нещата бяха започнали съвсем нормално. След като излезе от дома, пътува спокойно и занесено до колежа. Движението бе изненадващо слабо, а шофьорите се държаха невероятно внимателно и мило. Точно затова си бе позволила да помечтае — нещо крайно самоубийствено, когато пътуваш на две колела в Лос Анджелес.

Замислила се бе за Стан Морски и за срещата им вечерта. Без да иска, образите закриха пътната обстановка от очите й и направо отмиха реалността. Представи си тъмносините му очи и усмивката му. Не бе съвсем искрена, но бе мила и най-важното — бе вдъхновена от самата нея. Добре де, вярно, че нямаше нищо общо с изражението, което Джинджър предизвикваше на лицето на Мат. Но затова пък и напомняше за друга усмивка, която бе успяла да вдъхнови преди две години. Като абитуриентка. Застанала в училищния коридор след часовете с Рич Уелкър. Свръхсладка усмивка, загрозявана съвсем леко от счупения зъб, за който Рич не пропускаше да напомни всекиму, че е пострадал при победата, която бе донесла шампионската титла на училищния им отбор по американски футбол. Бе сред най-отличените спортисти на гимназията, президент на класа си и се обличаше така, че всички да го забележат. Имаше богати родители, естествено. Сара се бе напънала да се включи в екипа на клакьорките единствено, за да е близо до него. Месеци наред той проявяваше учтивост и готовност да ухажва всяка друга, освен нея. Докато най-сетне един ден в коридора я видя за пръв път, застанала в рамката на гардеробчето си. Наоколо нямаше жива душа. Тогава той я целуна. И й дари усмивката.

Излизаха три пъти, преди да й съобщи, че ще се жени за красавицата на випуска.

Сара притеснено изключи спомена и се върна към Стан. Много й напомняше Рич. Изискан, красив, с порше, замечтан вид и разкошна усмивка. С чувство за хумор и учтив. Поканата му да излязат я изненада. Нищо не я бе подготвило. Обслужваше масата му и докато полагаше старание да не му липсва нищо, той от време на време пускаше по някоя шеговита забележка. Когато клиентът от съседното сепаре се заяде с нея, той я спаси като каза нещо, което разведри обстановката. Докато му благодареше за намесата, той успя да я покани на концерта. Единственият й проблем сега бе какво да облече. Стан бе изключително изискан. Джинджър сигурно щеше да и даде някой полезен съвет.

Точно тогава скутерът й започна да се дави и киха. Изгасна. Накрая спря в средното платно. От всички страни започнаха да й подсвиркват с клаксони. Шофьорите моментално взеха да злобеят. При наличието на подходяща мишена стаената им агресивност изби изпод тънкия повърхностен слой учтивост.

Самата тя някак си не се изненада. И тъкмо това й се стори най-учудващо, докато тикаше скутера към тротоара. После осъзна защо не е изненадана. Сети се, че снощи на връщане от библиотеката забрави да зареди хондата.

Кофти.

Е, няколко минутки закъснение нямаха значение. Избута скутера до бензиностанцията на следващата пряка и въпросът приключи.

Първият петъчен час бе винаги истинско приключение. Езикознание. Професор Милър я задържаше след часа заради все по-честите й закъснения.

Следващата голяма криза се прояви в часа по психология.

Род Смит бе сред малцината мъже в колежа, забелязали, че часовете по психология се посещават от най-красивите жени. Досадникът си бе опитал късмета с всички останали момичета освен Сара. И точно днес й излезе късметът.

Бе седнал само на две места встрани от нея и хвърляше коси погледи към голите й бедра. Сара се прокле, задето не си обу дънките, но в такъв прекрасен ден бе истинско удоволствие да караш скутера по шорти, а вятърът да гали кожата на краката.

Естествено, Род й напомняше подсъзнателно за неписания закон на цивилизованата джунгла. Щом си облякла нещо секси, мъжете имат право да гледат. Реши да не му обръща внимание и макар той да не се махна, в съзнанието си тя го сведе до размерите на дребна досада. Докато не свърши часът.

Последва я извън сградата и тръгна редом с нея по площада, повеждайки учтив разговор. Но тя не слушаше думите му; чуваше единствено тонът им — настойчив и алчен. Вероятно той самият не се чуваше. Завърши с думите:

— Не сме разговаряли много досега. А мисля, че трябва. Има много, което можем да научим един от друг.

Сара спря и се обърна с лице към него. По очите му не личеше, че е способен да я различи от останалите жени в колежа. За него тя не бе Сара, а най-обикновена бройка за сваляне. Най-идеалното бе да го накара да изчезне, затова му каза:

— Единственото, което искам да науча от теб, Род, е как изглеждаш в гръб.

Ефектът от думите й я порази. Внезапно унизен, той се изчерви и страшно смутено се отдалечи с бавни крачки. Май преиграх, рече си тя. Ей Богу, не исках да съм жестока. Бедничкият може и да е изпитвал някакви чувства към мен.

Точно тогава стигна до хондата и видя спуканата гума.

Извика на Род да се върне. Направи го импулсивно и това впоследствие щеше да я измъчва. Пусна красивата си усмивка и Род цъфна. Само след минути пъшкаше в краката й, докато лепеше и монтираше гумата.

И двамата знаеха, че му дължи отплата за проявената щедрост. Когато свърши, Род отри длани о дънките си и я прегърна през кръста. Придърпа я към себе си и каза:

— Знаех си, че ще кандисаш.

И на лицето му пак се появи онзи израз, от която то се превърна за Сара в типичен пример за лигава похот. Не можа да се сдържи. Разсмя се.

Наблюдавайки гневно отдалечаващия се Род, осъзна, че си е създала враг. Чудесно, рече си и яхна скутера. Дотук — не съвсем лош ден. На път за работа Сара си позволи да се надява, макар и съвсем слабо, че ще закъснее само с няколко минути. Ако и целият този отвратителен предиобед не омилостиви боговете, нищо нямаше да е в състояние да го стори.

Боговете обаче трудно могат да бъдат задоволени.

 

 

Студио Сити

Хатерас Стрийт 12856

12:02 на обед

Майк и Линда стояха на бордюра и се караха за камиончето. Майк държеше на това, че камиончето е негово. Линда държеше камиончето. Бе деветгодишна, с две повече от него. Камиончето бе пластмасов самосвал, досущ като истински, и Майк го използваше да разкопава цветната леха на съседката мисис Конър. Линда го изненада в гръб и грабна играчката.

— Мама каза повече да не играеш тук.

Майк се вкопчи в камиончето.

— Ама ти не си мама, гаднярко!

— Тя каза, че аз командвам, докато отиде до магазина — отвърна Линда важно.

Но Майк налетя и изби камиончето от ръцете й. Когато падна на земята, скочи отгоре му. Камиончето се изтърколи на улицата и спря.

— Много си бил хитър, бе, Майки.

Майк сви рамене и тръгна към играчката. По улицата приближаваше кола. Шофьорът оглеждаше къщите методично, търсейки нужния му адрес.

Линда я видя и изтича подир Майк. Дръпна го назад.

— Пази се от колата, глупчо!

Докато комбито приближаваше, Майк се опитваше да се изтръгне от ръката й.

— Давай, давай — командваше на шофьора.

Застанали на бордюра, Майк и Линда видяха как колата сви бавно към тях, след което премаза камиончето на пластмасова палачинка и спря.

Децата замръзнаха. Линда се втрещи от уплаха. Майк запримигва от изненада и нарастващо възмущение.

И двамата видяха как от колата се измъкна огромен мъж и тръгна към тях. Висок е като върлина, рече си Майк. А Линда стоеше ужасена, стиснала Майк за врата.

Мъжът мина край тях сякаш без да ги забележи.

— Ей! — извика Майк, преди Линда да успее да запуши устата му с длан.

Терминатор не им обърна внимание, а продължи да се движи към къщата на Конър. Почука на вратата. Някакво паленце джафкаше безплодно по петите му. Не заслужаваше внимание. Той чакаше Сара Конър.

Тя дойде до вратата и я отвори толкова, колкото позволяваше стоманената верижка.

— Да? — попита предпазливо през процепа огромния и странен мъж.

— Сара Конър? — каза Терминатор безизразно.

— Аз съм.

Удари вратата с юмрук. Верижката се скъса и от удара на вратата жената политна навътре с писък. Терминатор извади колта и включи лазерния мерник. Лъчът прекоси стаята и се закова на челото й. За миг я заслепи; миг след това зрението й се разби на парчета от куршума, влязъл на два сантиметра над дясната й вежда.

Падна на килима, а Терминатор насочи лъча надолу към гърдите й. Държа спусъка натиснат докато свършиха патроните. Сухият трясък отекваше над истеричното джафкане на палето в преддверието.

Терминатор се наведе и направи със скалпела разрез от глезена до коляното на жената.

Майк бе изтичал подире му преди да влезе в къщата и сега стоеше на тротоара, втренчил се през отворената врата в насилието, което ставаше в къщата. Умът му не разполагаше с необходимите мащаби, за да оцени видяното. Обичаше да гледа анимационни филми. Особено Том и Джери. Заливаше се от смях, когато Том успееше да събори нещо върху Джери и да сплеска котарака така, както се беше сплескало камиончето му, след което котаракът възвръщаше обичайния си вид. Но мисис Конър не се възстановяваше, а боядисваше килима под себе си в червено. Не бе виждал дотогава някой да лежи толкова неподвижно. Линда се приближи в мига, в който мъжът започна да разпаря крака на мисис Конър с такова спокойствие, сякаш разрязваше печено.

Линда грабна Майк за ръката и го повлече към къщи. Блъсна вратата зад себе си и я заключи.

Терминатор се изправи над тялото на мъртвата. Не бе намерил онова, което търсеше. Идентификация на целта — отрицателна. За миг прецени какво да предприеме от тук нататък, след което прибра скалпела в джоба си и се отправи към вратата.

Децата наблюдаваха през прозореца как се върна в колата и се качи. Когато замина, Линда се разплака.

Единствената мисъл в главата на Майк бе за сплесканото му камионче там, на асфалта.

— Счупи ми го — измърмори.

Цялото действие се разви за две-три минути. Отсега започваше да става нереално в умовете им. Не съдържаше никаква драма. А само смърт. Внезапна и явно безсмислена. В събитието всъщност имаше някакъв много дълбок смисъл, който малцина щяха да разшифроват. Но за двете деца, притиснали носове о стъклото, този смисъл бе прекалено тъжен и дълбок, за да го проумеят.

През следващите няколко години родителите на Линда и Майк щяха да похарчат хиляди долари за психотерапия.

Без никаква полза.

 

 

Семеен ресторант „Биг Джеф“

12:17 следобед

Сара се носеше с бръмчене през постепенно сгъстяващата се мараня. Трептенето на нагорещения смог превръщаше хоризонта в мираж от яркооцветени пътни знаци и рекламни пана. Насочи хондата към паркинга на „Биг Джеф“. Привърза нервно скутера към стълба за осветление до изпълнената от гипс и фибростъкло огромна икона на самия Биг Джеф с килната шапка на майстор-готвач и неприлично весела усмивка. Луничавият палавник непрестанно предлагаше изкуствен хамбургер с потекла по сусамовото хлебче горчица, готова всеки миг да капне на паважа, като жертвоприношение към неизвестното божество, което бди над дебелите момченца и момиченца.

Здравословната атмосфера на „Биг Джеф“ се втурна насреща й и я обви в гадната сладникава миазма на застоял цигарен дим, недоядени възстудени хамбургери с техния „специален сос“, съсирващ се и добиващ тъмния цвят на меласата.

Обедната тълпа постепенно прерастваше в пълен хаос. Помощник-келнерите кръжаха като търпеливи лешояди и разчистваха кулинарните остатъци от масите само мигове, след като създателите на мръсотията си тръгнеха. Сервитьорките подтичваха, клиентите лапаха и дори по-възрастните посетители спринтираха към тоалетните.

Над вратата с надпис „Служебен вход“ видеокамера обследваше обстановката в залата. Минавайки под нея, Сара й направи гримаса, поради което не видя и се блъсна в Нанси Дайзън набита мургава сервитьорка — полуфилипинка, полуирландка.

— Извинявай — рече запъхтяно Сара.

Нанси махна успокоително с ръка.

— Грешката е моя. Бързах, защото закъснях.

— И аз — отвърна Сара към бързо отдалечаващия се гръб на Нанси.

В служебния коридор Сара забави ход и започна да рови в чантичката за присъствения си картон, като успя да изпусне учебниците. Докато ги събираше коленичила, чу тенекиен глас да я вика по име.

Погледна към камерата, монтирана на тавана над вратата с табелка „Чък Брийн — Управител“.

— Сара, би ли се отбила при мен, ако обичаш.

Прехапала устни, Сара пъхна личния си картон в часовника и потръпна от силното, обвинително потракване, с което бе обработено и обезсмъртено закъснението й. После сграбчи учебниците под мишница и отвори вратата.

Чък Брийн седеше зад бюро, отрупано с цяла батарея монитори. Само униформата му липсваше, за да прилича на въоръжена охрана. Нямаше и значка — освен, може би, в душата си.

Сара се опита да пусне най-ведрата, най-смелата си усмивка.

— Здрасти, Чък. Познай! Закъснях.

Изрече го като една дума, но Чък го раздроби и вникна в смисъла му.

Наведе се към осветяващия го отдолу монитор и надупченото му като лунен пейзаж от шарката лице се превърна в барелеф. Очарователно.

— Това тук — посочи Чък компютъра на бюрото си, — е „Апъл Макинтош 128К“ с многопланова електронна таблица Служи ми за организатор. Съхранявам в него надниците, бакшишите, работните графици и, което е най-важното, данните от часовника. Закъсня точно осемнадесет минути, Конър. Оправдание?

— Спуках гума.

— Кажи ми, Конър, защо гумите на толкова много хора се оказват неспособни да задържат въздух, а пък аз от десет години не съм пукал гума?

— Защото от десет години пътуваш с автобуса — отвърна Сара с равен глас.

— Както трябва да прави всеки, който няма транспортно средство, на което да може да разчита.

— Моторът ми поначало е сигурен. Не бях пукала гума от…

— Извинявай, Конър. Никак не желая да изслушам историята на мопеда ти.

— Скутер, Чък.

Какво правиш, скараха й се малките Сари. Не допускай да те уволнят. За миг Сара се опита да прогони предпазливите гласове, но после се предаде.

— Виж какво, Чък… Страшно съжалявам. Няма да се повтори.

Просто, смирено, успокояващо. За повечето хора щеше да е достатъчно. Но не и за тоя.

— Крайно време е, Сара, да започнеш да свикваш с мисълта, че възрастните хора носят ред отговорности. Да се грижат за себе си, за семействата си и да спазват поетите ангажименти към други. И по-точно — към работодателя си. Да не се повтаря.

Защо трябва хората да се държат по такъв начин, запита се тя. Желанието й да обясни на Чък доколко мирогледът му я интересува достигна максимални стойности, но бе отблъснато от малките Сари, които я съветваха да си пази мястото. Задушаваше се от раздвоение. Някаква друга част от Сара смяташе, че трябваше да каже далеч повече от онова, което бе излязло от устата й. Но не го стори. Стана й мъчно. Но решението бе вече взето. Нямаше намерение да сяда върху ръцете си, а после да крещи от болка.

— Отрязвам ти половин надница.

Подкани я с жест да се приближи и й показа името й, мигащо като миниатюрна неонова реклама върху призрачното електронно небитие.

— Виждаш ли? Вече е в паметта.

Чък се върна към чернобелите си аквариуми. Наблюдаваше ги разногледо и напомни на Сара за начина, по който Пъгсли гледа маруля.

— Велика работа е туй, животът — измърмори тя под носа си на излизане.

В коридора усети как се вкаменява от бяс. Сви бързо зад ъгъла и точно преди да влезе в съблекалнята се извъртя и направи неприличен жест по посока на вратата на шефа.

Гласът на Чък долетя от високоговорителя:

— Овладей нервите си, Конър. Една сервитьорка в „Джеф“ не бива да постъпва така. А ти все още работиш в „Джеф“… поне засега.

Сара бе забравила, че и в другия край на коридора има камера.

— Не пропускай да хвалиш салатата „Джеф“ днес, о’кей? — приближи се Нанси по коридора. — Хайде, Големият Джеф те наблюдава.

В съблекалнята Сара пусна уморено учебниците на пода пред гардеробчето си.

— Бас държа, че и тук е пъхнал някоя камера.

— Така ли? — измърмори Нанси. Запретна сервитьорската си поличка, смъкна пликчетата си и завъртя оголен задник по всички посоки на стаята. — Специално за теб, сипаничав красавецо.

Сара се изсмя, ядът окончателно я напусна и тя започна да се съблича.

— Внимавай — предупреди я Нанси, мляскайки неразделната буца от пет дъвки.

Сара се престори, че е обзета от параноя и се мушна зад вратичката на гардеробчето с лице към стената и така смени уличните си дрехи с блузата и полата в лилаво и розово.

Нанси се мотаеше, умишлено си губеше времето и докато Сара се обличаше, се отдаде на любимото си занимание — да клюкарства по адрес на колежките-сервитьорки. Днес бъбреше безгрижно за Сю Елън, новата стажантка с ужасния навик да киха, пръскайки слюнки, върху храната точно преди да я поднесе.

Сара се гримира набързо — малко молив на клепачите и леко докосване с руж — което донякъде я посъживи. Няма как. Денят си вземаше своето.

Когато бе малка, майка й все разправяше, че имала очи, по които мъжете един ден щели да лудеят. Огледа ги. Долните клепачи бяха леко провиснали. Според майка й, жените щели да й завиждат за това. Но Сара смяташе, че й придават вид на току-що надигнала се след тежка нощ. Ами цветът им. Майка й и него превъзнасяше. Махагон. Отивал на кестенявите й коси. Сара се усмихна на образа в огледалцето, после отметна назад глава, стегна мускулите на лицето и се зае да изучава ефекта от туша за мигли. Нищо по-различно от друг път. Единственото, което виждаше, бяха тъмнокафяви очи и светлокафява коса. Това е положението, мамо.

Миг по-късно застана пред огледалото на стената и пъхна косите си в официалната мрежичка, въведена от „Биг Джеф“.

— Здравейте — изрепетира с безсъдържателна усмивка. — Казвам се Сара и обслужвам вашата маса.

За всеки случай пощипна бузите си. Естествена руменина.

— Ама че шибано здравословен вид имам!

Нанси падна на пода от смях.

 

 

Семеен ресторант „Биг Джеф“

4:34 следобед

Сара търчеше смело сред шпалира обезумели клиенти, виеше се между масите като балерина от второстепенна трупа, балансирайки умело три обедни комплекта върху протегнатите напред ръце и стиснала салата „Джеф“ с пръстите на едната. Някакъв дебеланко на средна възраст с мечешко лице и възмутен вид се пресегна и я дръпна за престилката. Сара с тренирана самоувереност прехвърли тежестта върху другия си крак, за да избегне внезапната катастрофа, и се обърна към мъжа, сочещ ядно пържените картофи в чинията си.

— Какво ще кажеш за малко кечъп, а?

Сара си сложи безизразния поглед и изгука находчиво:

— Освен онзи, който вече е на масата ви?

Мъжът проследи погледа й до шишето с кечъп, пъхнато зад стойката за менюто. Сара отмина делово и разтовари кулинарната стока в сепаре, изпълнено с нетърпеливи мъже. Докато разпределяше кой какво иска, един старец през няколко маси се развика, че искал кафето си сега. Подхвърли му през рамо „моментално идва“, после се зае с непосредствения проблем.

— О’кей, за кого беше телешката пържола?

— Моето беше телешко на скара — рече единият.

Друг се намеси:

— Струва ми се, че е за мен, но не съм поръчвал пържени картофи.

Включи се и трети:

— Аз имам подлютено сирене делукс.

Сара окончателно загуби контрол над ситуацията. Прасците й бяха вече наполовина схванати от болка и агонията се насочваше бързо към стъпалата й. Поначало се оправяше с лекота, но днес не бе от най-добрите й дни.

Не по-малко необичаен бе начинът, по който дребните заяждания, врънкания и оплаквания на клиентите се натрупваха без покана едно връз друго, докато накрая не бе в състояние да се съсредоточи. Но точно в този момент, сега, целият свят се свеждаше до болезнено простия и конкретен въпрос: „О’кей, за кого тогава е телешката пържола?“

Дебелата блондинка с двете палави момиченца в съседното сепаре докосна настоятелно ръкава на Сара:

— Госпожице — рече, като че Сара си нямаше друга работа, освен да я зяпа в устата за всяка дума, — вече сме готови да поръчаме.

— Да, госпожо, хей сегичка идвам, ако обичате само…

Превключила бе на автопилот. Остави и последната чиния върху масата. Докато се изправяше, закачи чашата с вода, тя се извъртя и обля якето на мъжа седнал на края на сепарето. Той отчаяно вдигна ръце.

Сара започна притеснено да отупва якето му и без да се замисля запопива скута му със салфетка, като не преставаше да бръщолеви:

— Съжалявам, сър. Не е естествена кожа, нали?

Но якето, естествено, бе от естествена кожа, ако се съдеше по израза на лицето му.

Междувременно едно от момиченцата в съседното сепаре гребна топка сладолед и злобно го изсипа в джобчето на престилката, в което Сара събираше бакшишите. Сара потисна вика на възмущение. Момиченцето се заля в победоносен смях. Сара го изгледа отчаяно, а малките Сари задърпаха юздите, едва успявайки да удържат отчаянието й.

Залятият с вода измърмори:

— Браво, малката. Май ти заслужаваш бакшиша.

Сара продължаваше да стои неподвижно, усещайки как злите сили отвътре й се надигат все повече. Минаващата по пътеката зад гърба й Нанси я потупа по рамото и дяволито й се ухили:

— Погледни другояче на нещата, Конър. След сто години на кого ще му пука?

 

 

Сенчъри Сити

5:41 следобед

Нервната система на Рийс започна да помпа пот, а около него, на кръстовището на булевардите Пико и Доъни, постепенно се струпа цяла тълпа безукорно чисти мъже и жени, с коси лакирани в идеални чупки, в безупречно поддържани, неомачкани дрехи. Чакаха светофара да светне зелено.

Хората му приличаха на някаква извънземна раса. Точно това не бе очаквал. Излъчваха в негова посока гладен страх, от който му щръкваха антените и му се изопваха нервите. Минали бяха шест часа, а още не можеше да свикне с тях. Външно обаче правеше номера на статуята. Внушаваше покой, като изпаднал в несрета Буда: кафява книжна кесия в едната ръка, а другата увита уверено около дръжката на револвера в джоба на шлифера. Всички около него бяха вперили очи в червената светлина на двадесет метра от тях.

Рийс помириса есенцията, с която изпълваха въздуха — пак онази ужасна воня, парливо-сладката химическа лъжа, наречена парфюм. Цял ден не срещна успокояващия, остър аромат на човешко същество.

Най-после светофарът стана зелен, движението смени посоката и групата пешеходци в камуфлаж от моделиера Калвин Клайн нахлуха на пешеходната пътека. Рийс поизостана, остави ги да го отминат, да са на подветрената му страна.

Когато стигна до югозападния ъгъл на Доъни, бе вече сам и това му даде възможност да огледа паркираните по улицата коли. От сутринта продължаваше да търси онази, която ще е най-подходяща за мисията му. Наблягаше на функционалността, не на формата. Автомобилът му трябваше да е тежък, с яко шаси, способно да поеме насрещния огън, и да е с мощен двигател, за да се движи бързо. Освен всичко останало, трябваше да не бие на очи.

В търсенето си се бе ограничил със задните улички и паркингите. Автосалоните не му вършеха работа; колата си щеше да купи с кука от закачалка. Няколко пъти насмалко не успя: подходящ автомобил, чист терен, нито душа наоколо. Беше се напъхал наполовина в един окалян кадилак на Сполдинг Стрийт, когато децата на собственика се върнаха от училище. Час по-късно, в утробата на бетонния гараж под административна сграда от стомана и стъкло успя дори да влезе в някакъв светлосин крайслер и да бръкне под таблото, за да свърже жиците на стартера, когато в ушите му запищя алармената инсталация, надута така, че да ти сцепи нервите. Позволи си шест секунди, за да я открие, не успя и реши да се маха. Шибани машини. Няма да им позволи да го победят.

Докато Рийс измина разстоянието от Пико до следващия булевард — Олкът, слънцето почти се скри. Ефектът от амфетамините, с които го бяха натъпкали техниците, бе преминал още преди часове, но от тях преумората му придоби някаква особена острота и кухост.

Движи се, боецо, заповяда си сам. Проучи терена. Не стой безцелно. Очите му изследваха обстановката по квадранти, започвайки от тила. На изток — асфалтирана улица, никакво движение… от югоизток до югозапад — двуетажни сгради, вероятно апартаменти, без видимо движение във или около тях… На север — пак улица без движение… От северозапад до североизток — строителен обект. Около двадесет хиляди квадратни метра. Оградна мрежа. Две фадроми, автокран, шест работника на около седемдесет и пет до осемдесет метра, а до тях — открит терен…

Изведнъж космите на ръцете му щръкнаха като игли. Замръзна. По дланите му избиха капчици пот — паметта му излъчи неприятно усещане. В главата му зажужаха беззвучни тревожни сигнали. Нещо, свързано с това място. Но какво? Някакъв страх… но и още нещо. Майка му стара! Какво беше? Сюрреалистични проблясъци на части от човешки тела и нощна битка защракаха пред очите му и се мъчеха да се проектират върху пейзажа. Рийс пое дълбоко въздух и заповяда на мозъка си да се успокои. Мисли! Но отговорът не идваше. Може да е ловец-убиец, мина му през ума.

И тогава си спомни.

За секунда остана неподвижен. После оправи спокойно примката, от която висеше пушката под шлифера му и продължи по тротоара. По-добре наистина да бе „екстремална халюцинация“, рече си, блъсна съответната врата в паметта си и се опита да я заключи, като не преставаше да изучава колите, покрай които минаваше. В един момент съзря форда-ЛТД и го обиколи: протекторите на гумите — о’кей; набитости по каросерията — незначителни; боята — матова, неотразяваща, още по-добре.

Огледа улицата, после вдигна нехайно капака и остави уличните лампи да осветят двигателя. Под купчината щуротии за намаляване на вредните емисии, които с удоволствие би изхвърлил, имаше шестлитров двигател с карбуратор с четири всмукателни отвора. Гаранция за мощна тяга. Добра машинка. Отиде до вратата на шофьора и извади от джоба си сгънатата телена закачалка. Сканирайки непрестанно района, изправи единия край и го пъхна покрай ламарината на вратата, близо до дръжката. Опипом затърси лоста на ключалката. Все още никой, който да му пречи. Щрак, и вратата се отключи. Пъхна се в кабината, постави кесията на пода и тихо затвори вратата.

Кутията с кабелите бе под кормилната колона. Действайки по памет, пръстите му моментално напипаха стартерния, оголиха го и докоснаха медта до захранващия кабел от акумулатора. Двигателят замърка делово. От приближаването му до колата бяха изминали две минути.

Натисна педала и увеличи леко оборотите. Тонът на двигателя се повиши равномерно. Никакво чукане, нито детонация. Добър реглаж. Прекрасно.

Остави двигателят да позагрее, като в това време развърза примката на пушката, измъкна оръжието изпод шлифера и го положи на седалката. Докато оглеждаше луксозната вътрешност на колата, погледът му се изпълни със страхопочитание. На пода имаше дебел килим. Вграденото радио бе заработило с включването на двигателя. Завъртя копчето, докато попадна на станция. От тонколоните се понесе сомнамбулистичният глас на Джим Морисън — („Следвай шосето, водещо към края на нощта…“) — и изпълни малката луксозна кабина. По друга станция набожен баритон порицаваше стадото грешници задето не са му пратили достатъчно пари, за да може да продължи да порицава стадото грешници. Рийс се заразхожда по скалата, сякаш бе гост на банкет, неял от седмици. Попадна на станция, предаваща новини, и се задържа за известно време на нея. Нищо особено. Единадесет местни войни в света и три убийства в града. Свери откраднатия електронен часовник по сигнала за точно време. Синхрон.

Поемайки дълбоко въздух, Рийс се разтопи в слабото ухание на нов автомобил, което тапицерията все още излъчваше. Значи така е било едно време, рече си и се наведе да усили радиото. С недоумение се вслуша в глуповатия текст на някаква песничка за разбитото сърце на едно момиче.

Отпусна се на седалката и облегна глава назад. Усети как започват да се разпускат стегнатите от напрежение и употреба мускули. До брега на съзнанието му се плисна вълна и му предложи да го отнесе на тихо, спокойно място, където да поспи няколко часа.

Изключено. Изправи гръб и се зае да изпразва джобовете си: три кутийки с патрони супер 38 и още четири със сачми 00. Засега му стигаха. В 9:15 бе разбил магазин за ловни принадлежности; в 9:16 джобовете му бяха вече натъпкани, а кучето пазач го изпрати със съжаление в погледа.

Рийс се наведе и вдигна книжната кесия от пода. Съдържанието й бе от малък магазин за алкохол ни напитки на Креншо Стрийт, поверен на стара корейка, която не отлепяше очи от двайсетсантиметровия екран на телевизора до касата.

Рийс обърна кесията с дъното нагоре и я изсипа върху седалката. Изпадна екземпляр от списание „Космополитън“, заедно с две бутилки „Перие“ и четиринадесет шоколадчета „Сникърс“. Спомнил си бе, че като дете е ял шоколад; кътал го бе, докато и последната скъпоценна трошица не се разтопи като мечта на върха на езика му. Сега разполагаше с цели шепи. Натъпка едно в устата си — цяло — и задъвка. Остави се на вкуса да го завладее, като не спираше да си мисли какви лайна бе свикнал да дъвче. Представи си как би го гледал Уили — отдавна загиналото момче от тактическия взвод — как очите му щяха да станат по-големи от цялата му глава, докато го питаше с недоверие: „Майка му стара, сержанте! Напипа цели четиринайсет, а?“ Рийс глътна първото и отвори второ — за Уили.

Заразглежда списанието. Няколко статии. Прескочи ги и стигна до рекламите. Божичко, какъв прозорец към света му предлагаха те! Гледаше втрещен, онемял. Жените, които бе видял по улиците през деня, му се сториха невероятно красиви, толкова чисти и нежни. Изключително трудно му бе да ги свърже с нещо познато.

Тези тук обаче бяха нещо съвсем различно. Жени-фантазия. Изящни, безупречни, невероятни, с лъскави, лишени от изражение лица, ако се изключи пресметнатото начупване на устните или прелъстителната усмивка, нарисувана от точната четчица на майстора-гримьор. Дългите вратове и нежните ръце му се струваха слаби, а маникюрите — непрактични и упадъчни, като на някой мандарин. Мина му през ум, че нито една от тези сърнички на висшата мода не би изтраяла и няколко минути във времето, от което идваше, и това пооблекчи болката му. И въпреки това усети как белязаните му мазолести пръсти галят красотата на фигурите им, наподобяващи порцеланови статуетки — красота, която възприемаше с повишена болезненост именно заради нейната крехкост. Крехкост, която бе изключено да оцелее в собствения му мрачен свят с неговите остри като бръснач правила за оцеляване.

Главата му се отпусна върху рамката на вратата. Тапицерията под него се проявяваше като прелъстителка, мамеща го все по-дълбоко в мекото си тяло, нашепвайки му да си почине — само за миг. Сети се за всички онези неща, които никога нямаше да притежава и за онова, за което най-силно копнееше, за което бе мечтал цял живот, което сега бе толкова наблизо, а на него му бе забранено да го има.

Погледът му се зарея през предното стъкло отвъд телената ограда, към дебелите стоманени вериги на булдозера, който бавно и систематично дъвчеше разораната земя. Ревът и тракането на веригите дънеше в главата на Рийс, а очите му…

 

… се фокусираха върху чифт огромни блестящи вериги на около четиридесет метра от него. Приближаваха го. Стържеха гладно през окъпаното от лунна светлина поле от железобетон и плюеха изпод себе си безжизнени колони, натрошени дъски, парчета облекло и кости.

Хиляди кости. Цели планини.

Почернели и овъглени от пожари, които бяха се превърнали в спомени още по времето, когато Рийс се бе родил. Стояха натрупани на тъжни купчини и се срещаха толкова често, че никой от познатите му не си даваше сметка за това, как контурите на местността на места са оформени от човешки останки.

Рийс наблюдаваше спокойно как черепите попадат под веригите на ловеца-убиец. Безмесните лица, които се завъртаха и попадаха в плоските метални зъби, не му говореха нищо до един миг, в който празните орбити на нечий череп му хвърлиха поглед, който сякаш казваше: И ти.

Оттогава спря да ги гледа.

Лицето му още нямаше белезите, които щяха да се натрупат през идните години. Току-що бе навършил шестнадесет.

Веригите се приближаваха бързо. С трясък. Повече от оглушителен. Извън нормалното човешко възприятие. Звукът се превърна в нещо материално, което дереше мозъка му, тресеше, теглеше и разкъсваше тялото му.

Рийс видя взривове. Калейдоскопичен океан от експлозии с всички цветове на дъгата присвяткваше на хоризонта. Интервалът „светкавица-тътен“ бе хилядна от секундата. И се скъсяваше. Приближаваха се. Затваряха периметъра с високоексплозивен порой: нахлуваха, блъскаха и вдигаха почвата до облаците. Вече не се различаваше кое е земя и кое — небе.

По разбития пейзаж лазеха прожектори. Издирваха разпръснатите островчета човешка болка. Търсеха, опипваха, шареха.

Рийс се бе проснал по корем сред развалините на взривен жилищен блок. Ноздрите му бяха изпълнени с острата миризма на горяща плът и влажна пръст. Потуши непреодолимото си желание да побегне и да се зарови в дълбините воняща пепел под себе си.

Ако се паникьосаш — ще умреш, каза си Рийс. Не се поддавай на паниката. Вграденият в каската му кинескоп бе престанал да действа. Опита се да го настрои. Късно. Никаква визуална връзка с Центъра. Добре поне, че наушниците и шлемофонът работеха Чуваше надвикващите се картечни залпове от искания, идващи от бойното поле, а освен тях — и гласове на мъже и жени. Някои крещяха в предсмъртна болка, други молеха за още боеприпаси, прикриващ огън, санитари и извеждане.

През рамо хвърли поглед на единствения оцелял боец от дванадесетте в екипа му — ефрейтор Феро, мрачна, изнемощяла сапьорка. На петнадесет години от миналия вторник и въоръжена до шибаните си зъби. Не се отделяше от Рийс. Лепнала се бе като сянка за своя пряк началник.

Вдигна очи към бомбардираните кули на срутената сграда и на фона на нощното небе видя движещо се тъмно тяло — бойницата на чудовището. Прожекторите му шареха из развалините. Рийс провери колко пулсиращи заряди са останали в уестингхауса. Останал бе с един-единствен плазмен заряд. Стреляй! Заслепи копелето! Рийс се прицели в очите му — инфрачервените обективи на оръдейната кула.

Вдигна оптическия мерник на пушката — Хайде, давай, давай! — взря се в кинескопа на мерника — Движи се, майка ти стара, движи се! — и изстреля заряда високоенергийна плазма.

Свръхчувствителните обективи на ловеца-убиец избухнаха в дъжд от стъкло и разтопени микрочипове.

Но тогава и лъскавият черен звяр стреля.

Рийс и Феро успяха да изскочат от сградата, а чудовището превърна в пара онова, което бе останало от нея. Но Рийс бе успял да го ослепи от едната страна. Добре. А сега ще те ликвидирам, каза си той.

Придвижи се бързо, като настървена котка. Виждаше нещата с такава бързина, че не всичко успяваше да възприеме. Очите му мернаха тяло на дете, момче на десетина години, пробито точно в средата от димяща дупка, стиснало разбита древна пушка М-16, с лице втренчено в нищото. Още трупове. Някои в униформа. Други в дрипи. Жени, старци, деца. Мъртъвци.

Последваха още взривове. Попаденията бяха разсеяни и се приближаваха от изток — от Рексфорд към Шеърбърн — като помитаха всичко по пътя си.

Рийс се изтърколи в тъмен бункер. Дупка за плъхове. Пълна с човешки същества, стиснали кални оръжия, сгушили се едно в друго срещу носещата се отвън смърт. Чуваха се хлипове. И писъци. Заревото на експлозия освети лицата им. Някои бяха деца.

Войници в кошмарна война.

Защо, по дяволите, още се мотаят тук? Бяха му казали, че зоната ще е очистена за сапьорския му екип. Рийс се бе заклел да унищожи чудовището.

— Къде е командирът ви? — извика.

Отговорът бе изписан по лицата им: там някъде навън. Изпържен.

— Ставай! — изрева. — Оттегляй се.

Не помръднаха. Стояха като замръзнали. Страхът бе унищожил способността им да мислят. Задърпа ги да се изправят на крака, повлече ги, почти ги изхвърли от бункера.

— Изчезвайте! — тръбеше Рийс. — Батальонът се прегрупира в дванайсети бункер.

От тях избиваше страх и кръв. Кимнаха и хукнаха в мрака. Някои от тях — във вярната посока.

Рийс остана в сянката на бункера и набързо огледа обстановката. Къде изчезна онова шибано копеле? В този миг и Феро се гмурна в дупката.

В бункера попадна плазма от оръдието на ловеца-убиец. Изригнаха парчета дърво, тухли и брезент, после изчезнаха. Взривната вълна и отломките вдигнаха Рийс и го запокитиха срещу някаква бетонна колона. Озова се по гръб в димящ кратер. Ето го!

Отвори очи. Униформата му димеше. Тялото му се тресеше от попадението. Изрева. Не от страх, а от бяс.

Феро бе коленичила над него и нещо крещеше. Но Рийс не я чуваше.

— Какво? — изрева в отговор. — Какво?

Ушите му пищяха.

Седна, все още замаян, Феро сочеше каската му. Бе натрошена. Свали я с един замах, нахлузи слушалките направо върху сплъстената си коса, центрира ги и хвърли каската. А сега да размажем копелето. Бягай. Движи се. Не спирай!

Минаха откъм фланга на масивния танк и се свиха зад някаква порутена стена. Святкащите сини прожектори на чудовището опипваха стените и търсеха сред развалините.

Постепенно раненият от изстрела на Рийс хромиран великан се появи пред очите им. Огромните оръдия, наведени за стрелба от упор, описваха дъга и превръщаха околните развалини в равнина от руини.

Рийс свали мешката от гърба на Феро, измъкна бързо една от цилиндричните противотанкови мини и я положи върху коляното си. Феро повтори действията му. Чуваха как ловецът-убиец се завърта около оста си и се насочва към тях.

Свали противопрашния предпазител. Рийс успокои дишането си. Провери електрическата верига. Огромният звяр вече влизаше в обсега им. Освободи предпазителя. Потните ръце на Рийс се плъзгаха по цилиндъра от неръждаема стомана. Завърти ръкохватката по часовника, в положение „Бойно“. Пръстенът, опасал горната половина на мината, светна. Беше гладен.

Рийс надникна над стената. Танкът бе само на няколко метра от тях и ревът на двигателите му стана трескав. Закова поглед във веригите му.

Умри сега, копеле мръсно!

Скочи и запрати мината право пред великана. Една от веригите мина точно през бомбата. Чудовището спря. Завъртя оръдия и прожектори. Главата се премести тежко.

Докато падаше обратно зад стената, Рийс видя как Феро се хлъзна по парчетата нападал бетон в сянката на стената и загуби равновесие. Продължаваше да държи мината, а часовниковият механизъм отброяваше последните мигове.

— Хвърляй! — изрева Рийс.

Но за да го стори, тя трябваше да скочи върху стената, да се изложи на противниковия огън, а танкът се бе вече насочил натам.

Всичко отиваше по дяволите. За един безкраен миг Рийс и Феро се погледнаха в очите, после тя скочи и хвърли мината. Започна да пада обратно и бе изминала вече половината път, когато плазменият изстрел проби тялото й. Дори не изпищя. Изчезна в облак розова мъгла. Част от нея попадна върху Рийс. Той дори не си направи труда да я почисти.

По-късно щеше да се сеща за нея.

Хвърлената от Рийс мина избухна първа, точно под основния лагер на задния двигателен вал — една от малкото слаби точки в бронята на машината. Експлозията пръсна парчета от шасито далеч навътре в корпуса и разби една от страничните бойници. Детонациите взривиха тоновете от навити ленти със заряди, а накрая гръмнаха и резервоарите, при което високото петнадесет метра чудовище изчезна в огромна огнена топка. Отскочила от титановия корпус, мината на Феро изтрещя встрани — без полза, но поне придаде ефектен завършек на адската сцена.

Цялото небе се озари, когато ловецът-убиец се пръсна като супернова звезда и се разпиля по вонящото на смърт поле, сякаш се раждаше нова вселена. Рийс надникна над ръба на кратера и загледа горещия светлинен душ с напрегнато, страстно удоволствие.

После реши да се изтегли в точката за извеждане на бившия булевард Доъни. Дробовете му се бяха задръстили от миризмата на горящи предмети. Метал. Бетон. Хора. Всичко бе в пламъци.

Издърпа двамата други оцелели след себе си в бронетранспортьора и се метна зад волана, форсира двигателя и включи камарото на първа. Летящият щурмовак вече правеше вираж към тях, прехванал ги бе в оптическия си мерник, но сетне ги изгуби в бъркотията от редуващи се пълен мрак и отблясъци по взривяващото се бойно поле.

От бясното шофиране на Рийс развалините се превърнаха в безумно размазани полувидения. Шпореше бронетранспортьора с пълна газ по безжизнения терен. Хлапакът се метна на столчето на мерача и прилепи очи към мерника на голямото плазмено оръдие. Шареше трескаво по небето да открие щурмовака.

Но въздушният противник го изпревари. Спусна се към тях в четиридесетградусов боен завой с облещени прожектори и виещи с пълна сила турбини и изстреля гръмовит плазмен залп.

Зарядът улучи борда на камарото и го сплеска като бирена кутия. Воланът се изтръгна от ръцете на Рийс. Второто попадение преобърна бронетранспортьора неколкократно.

Рийс се озова заклещен в останките му. Кръвта се стичаше по челото му и го заслепяваше. От седналия до него мъж бе останала само долната част. Рийс извърна поглед. Опита се да мръдне. Прониза го режеща болка в лявото рамо. Видя как пламъците облизват капака на двигателя и стават все по-големи, докато накрая започнаха да го пърлят по лицето и ръцете. Затвори очи и направи отчаян опит да се измъкне. Усети мирис на горяща коса — неговата. Чу нечий писък — нечовешки рев от болка и гняв. Гласът му се стори познат. Бе неговият…

 

Рийс стреснато отвори очи. Оставената на седалката пушка сега бе в ръцете му, а дървената ръкохватка под цевта се върна с трясък на мястото си, след като патронът влезе в затвора. Избила го бе пот и дишаше бързо, а съзнанието му бе обзето изцяло от вечния първи въпрос след всяко събуждане: Къде съм?

В един миг възприе луксозния интериор на форда: списанието, бутилките минерална вода, шоколадчетата върху седалката, странния град отвъд стъклата на автомобила. Задачата! Дръпна ръкава на шлифера и се взря в светещите червени цифри на часовника. Бе проспал по-малко от три минути.

Рийс започна бавно да се отпуска, оставяйки свръхнапрежението да се изцеди от тялото му. Хвърли поглед на безобидния булдозер „Катерпилар“, разкарващ се тромаво напред-назад по разровеното поле. На строителния обект имаше само червеи и буренаци. Засега. Рийс прогони от очите си бъдещите спомени за черепи и димящи трупове.

 

Семеен ресторант „Биг Джеф“

5:58 следобед

Сара тъкмо се канеше да пъхне картона си в часовника в коридора, когато Чък я възпря с упрек:

— Къде отиваш, Конър? Нали само преди час прави почивка?

Сара се усещаше като изцедена, раменете й неусетно се бяха отпуснали, а униформата й бе измачкана и опръскана с храна. Мускулите на шията й бяха изтръпнали, та не можеше да мръдне глава, без да предизвика остра болка чак до подутите крака и обратно до основата на черепа й. Озъби се на червеното око на камерата:

— Точно така, Чък. Изключително наблюдателен си.

— Та какво си намислила?

— Напускам.

— Работното ти време свършва в седем.

— Да, Чък. Всеки ден, освен петък, когато Дениз ме сменя час по-рано от обикновеното.

Въпреки двадесетпроцентовото изкривяване на звука, което даваше разговорната уредба, Чак успя да усети, че нервите на Сара са опънати докрай.

— М-м-да, Конър. А къде ти е смяната? Не можеш да напуснеш, докато не се е явила смяната ти…

Дениз, едрогърда блондинка, нахлуваща безгрижно в третото си десетилетие, се появи в коридора и смигна на Сара.

После се обърна към камерата и заговори успокоително:

— Какво ти е, Чък? Да не те мъчи пак запекът?

Потискайки смеха си, Сара набързо пъхна картона в часовника. Усмихна се на себе си, щастлива, че има приятелка като Дениз. Това даваше на малките Сари миг за отдих и сигурност.

Точно тогава Нанси я сграбчи възбудено за лакътя, сякаш Сара бе тръгнала да пада от ръба на света и трябваше в последния момент да бъде дръпната назад.

— Ела да видиш. За теб говорят. Е, в известен смисъл — каза Нанси с глас, прегракнал от провисналата от ъгъла на устата й цигара.

Измляска с дъвката и повлече обърканата Сара през стаята. Клаудия, вдигнала отеклите си крака върху надрасканата тикова масичка пред тридесет и два сантиметровия екран на чернобелия телевизор, се засмя, когато Нанси настани Сара на металния сгъваем стол.

— Гледай, Сара! Шантава работа!

Удивлението на Клаудия подклади някакво чувство на ужас у Сара и неуверената й усмивка замръзна.

Напрегна се да чуе превзетата говорителка в строг костюм и с лакирана коса, която изведнъж като че ли започна да говори за нея: „… а говорител на полицията заяви на местопроизшествието, че не желае да гадае за мотивите, довели до екзекуцията на тази домакиня от Студио Сити. Той каза обаче, че от няколко свидетелски показания полицията е успяла да се сдобие с точно описание на предполагаемия убиец. И така, повтарям: Сара Конър, тридесет и пет годишна, майка на две деца, бе застреляна брутално в собствения й дом днес следобед.“

Говорителката обърна на нова страница и погледна към монитора за началото на следващия видеорепортаж — профсъюзът на транспортните работници щял да обявява стачка…

Но Сара вече не слушаше. Божичко, какъв ужас! И то жена, която носи моето име. Е, в сравнение с нейното, моите проблеми са нищожни, но защо някои хора откачат и стават способни да унищожат някого, сякаш е празна опаковка от пържени картофи, която смачкваш и изхвърляш… Казвала се е Сара Конър.

— Умряла си, скъпа — засмя се Нанси и я потупа весело по рамото, сякаш бе чула най-големия виц на деня.

 

 

Квартал Ханкок Парк

6:12 следобед

Терминатор натисна лостчето, освободи празния пълнител от пистолета с лазерния мерник, пусна го на пода и моментално пъхна нов. Застана над гърчещото се, обляно в кръв тяло на Сара Хелън Конър, вкара патрон в цевта и насочи лазерната точка в средата на челото й, в случай, че се наложи да стреля повторно.

Не бе нужно.

Коленичи до тялото в тесния коридор на отрупания с вещи апартамент и извади от джоба на палтото си скалпел. Внимателно, точно и без всякакво колебание направи разрез в основата на глезена, прокара скалпела през мускула, обхванал пищяла, и спря под капачката на коляното. Раздели срязания по средата мускул и опипа с пръсти блестящия кокал.

Не намери онова, което търсеше. Второ убийство без потвърдена самоличност на целта. Идентификация — отрицателна. Прибра скалпела и се изправи. Прецени какво да предприеме оттук нататък. Две от трите Сара Конър в указателя бяха ликвидирани. Оставаше една: Сара Джинет Конър. По силата на логиката, трябваше да е тя.

Терминатор набеляза стратегията си. Да се завърне в оперативната база. Да се превъоръжи. И да извърши последния опит.

Пое решително в смрачаващия се ден.

 

 

Санта Моника

Фитнес-център „Гуд Лайф“

6:18 след обед

Сара свърна в паркинга на Фитнес-центъра „Гуд Лайф“, скочи от хондата и влезе в двуетажната сграда. Като повечето спортни обекти и този имаше малко прозорци, и въпреки гредите и пастелния цвят на хоросана около входа, й напомняше повече за затвор, отколкото за дворец на здравето.

Махна на момичето от рецепцията и бе поканена с жест да влезе в залата за аеробика. Докато минаваше между група потни младежи, слухът й бе атакуван от приглушеното дънене на любимата рокмузика на Джинджър. Бутна вратата и бе посрещната от вълна преработен от климатичната инсталация и въпреки това застоял и затоплен от тела въздух.

Тръшването на вратата с повредена хидравлика се изгуби сред безкрайно отекващата звукова бъркотия, създадена от Денийс Уилямс и вдъхновяваща сбирщината пъшкащи същества от женски пол да изпълняват коя как може прусашки гимнастически упражнения едва замаскирани като „танц“. Стегнатите в трика подкожни мазнини подскачаха, свиваха се и се отпускаха, а през това време Джинджър броеше строго на глас, сякаш ръководеше армейски лагер за новобранци.

На част от жените като че им бе приятно да следят неуморните и точни движения на Джинджър и да черпят енергия от тях. Но повечето имаха вид на изяли само преди минути един от хамбургерите на „Биг Джеф“, а сега страдащи от неизбежните киселини. На Сара й стигаше тренировката от тридесет и четирите часа седмично в ресторанта.

— Две, три, четири, го-о-о-ре! — ревеше Джинджър, изцяло в стихията си.

Но след три минути и на самата Денийс Уилямс й писна и лентата свърши. Внезапната тишина, нарушена единствено от съсъка на уредбата, бързо се изпълни с хор от стонове. Джинджър, съвсем леко задъхана, изгледа войските си с гримасата на инструктор по физическа подготовка и попита:

— Е, как е? Чудесно, нали?

В отговор се дочу изключително ентусиазирано мърморене, примесено с полуизречени неприлични слова.

— Променете отношението си, иначе другия път ще ви пусна микса, предназначен за УКВ-станциите.

От огледалните стени едва отекна приглушен смях. В съблекалнята Сара седна до Джинджър, която най-сетне се напъха в свръхтесния си панталон и пуловер.

— Същото име, а? Идиотски свят — рече съчувствено.

— Да, абсолютно същото — отвърна Сара, загледана невиждащо в сивите гардеробчета пред себе си, докато пръстите и разсеяно усукваха кабелите от уокмана на Джинджър.

Джинджър застана пред Сара с израз в стил „Нощта на живите мъртъвци“, после направи доста прилична имитация на теремин^[2], като заизвлича от гръкляна си странно трептящи глисиращи тонове: Ауууууу-чииии-ду-уааааа.

Натъртено и притеснено зашепна в ухото на Сара:

— Там наблизо има табела…

Сара насила потисна усмивката си. Джинджър обаче продължи да се хили като откачен труп само на сантиметри от лицето и:

— Сара Конър смяташе, че се прибира у дома след изнурителния ден, като ни най-малко не подозираше, че навлиза в…

— Добре, стига вече.

— Винаги съм знаела, че името ти ще се появи в новините, Конър.

Джинджър спаси уокмана и слушалките, преди Сара да успее да върже кабела на възел.

Сара улови погледа й и каза:

— Много странно се почувствах, разбираш ли? Сякаш самата аз съм умряла.

— Е, и как беше? Стана ли ти достатъчно топло за по бикини?

— Започнах да си мисля…

— Нещо необичайно за теб.

— Престани, Джинджър!

— Извинявай. И така…

— Ами, просто ми мина през ум: в случаи, че умрялата бях аз, дали съм успяла да направя досега нещо значимо? В смисъл, щеше ли да има някакво значение дали съм жива или мъртва?

Джинджър присви очи:

— Сериозно ли питаш?

Сара кимна. Джинджър се замисли.

— Като начало, винаги си плащала навреме своя дял от наема. А това си е истинско постижение.

— Безчувствена си като пожарен кран.

Джинджър усети, че е прекалила, прегърна Сара през рамото и се предаде:

— Успя да ми станеш най-добрата приятелка. — Изгледа Сара със сияещ поглед и предложи: — Дай да изчезваме от тук. Разбиваш ми сърцето.

Отбиха се в залата за вдигане на тежести да кажат довиждане на Мат. Джинджър се приближи към него, като най-безочливо заоглежда младежа на лежанката, който слушаше инструкциите на Мат:

— Дишаш неправилно, а и хватката си трябва да преместиш ето… здрасти, Джинджър… така. — Мат зае мястото на младежа и започна да помпа с лекота: нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Вкисната от изобилното внимание, което и бе оказано, Джинджър се пресегна зад „гладиатора“, изчака Мат да отпусне лоста докъм средата и с бързо преместване на щифта увеличи тежестта с трийсетина килограма.

Мат се засили за ново вдигане, очите му насмалко не изскочиха от орбитите си, но въпреки всичко успя да покори тежестта. Изпусна дълбоко въздух и върна лоста в изходно положение.

— Благодаря, Джинджър.

Но Джинджър още не бе свършила. Обгърна кръста на младежа и го огледа най-откровено.

— Какво ти преподава тоя слабак? Сънна терапия ли? Погледни как трябва да изглежда един мъж, Мат. Ти трябва да вземаш уроци от него.

Обърна се към Мат и го заудря безполезно с юмруци по твърдия като скала корем.

— Така си и знаех. Мек си като спагети. — После ущипа, или по-точно, опита се да ущипе, стегнатите мускули на ръката му. — Сбръчкани бицепси. Безобразно мек корем. Отвратително. — Обърна се отново към вече притеснения младеж, чието по-дребно тяло далеч не бе постигнало очертанията на Мат. — Тоя тук явно работи упорито, нали ме разбираш?

На Мат му прекипя. Изръмжа и се хвърли към Джинджър. Сграбчи я преди да е успяла да му се изплъзне и я вдигна над главата си, сякаш бе щанга.

— Здрасти, Джинджър — каза весело. — Тежко ли мина денят?

— Цункай ме — рече Джинджър разглезено.

Мат моментално я остави на пода и изпълни желанието й.

Джинджър го щипна по зачервените бузи и изписка с тънък фалцет:

— Страхотен си, Зайо.

Неколцина от околните щангисти се разсмяха и се провикнаха в хор:

— Зайо!

Сара се приближи:

— Здрасти, Мат.

Мат й кимна. Джинджър лепна влажна и шумна целувка на врата му, от която му остана яркочервена следа.

Джинджър продължи да се будалка с Мат, а Сара отиде да пие вода от чешмата в ъгъла. От крана вдигна глава строен щангист с тъмна къдрава коса и огромно самочувствие. Кимна й:

— Здравей. И друг път съм те виждал тук. Готина си. Готините ги помня. Казвам се Марко.

Джинджър направи крачка назад и заклати глава от недоумение, докато гледаше как Сара преживява за нула време объркване, смущение и накрая — внезапен интерес.

— А, да. Здрасти. Аз съм Сара.

Подаде му ръка, а Марко се наведе и я целуна. Свари я неподготвена.

Бързо отдръпна ръката си и смутено я отри о шортите си. Но Марко още не бе приключил. Надвеси се над нея и й пошепна:

— Ако не си заета довечера, можем да прекараме много готино.

Още преди Сара да успее да измисли остроумен отговор, Джинджър застана пред Марко, небрежно закачи с пръст ластика на гащетата му и го дръпна към себе си. Погледна презрително в тях, поклати разочаровано глава, обърна се към Сара и рече:

— Само си губиш времето. Хайде да вървим.

Сара не успя дори да реагира. Джинджър я грабна под ръка и я задърпа навън. През процепа на затварящата се зад гърба й врата Сара успя да зърне останалия безмълвен Марко.

Джинджър се хилеше тържествуващо. Успяла бе да свие едновременно два взаимно изключващи се номера от женския арсенал: „териториална претенция“ и „обща задявка“.

Сара се обърна към Джинджър:

— Ей, благодаря ти много. Още десет секунди и щеше да се наложи сама да се оправям с него.

Без да обръща внимание на полусериозния й тон, Джинджър се изсмя сърдечно и отвърна:

— И съм сигурна, че щеше да се справиш. Пази си силите за Мистър Порше довечера.

 

 

Участък Рампарт

Полицейско управление Лос Анджелес

6:31 следобед

Едуард Тиодор Тракслър пристъпи предпазливо от стаята за отдих в оживения коридор на отдела за въоръжени обири и убийства на ПУЛА.

Едър черен мъж на четиридесет и няколко години, солиден като монолит, Тракслър крепеше внимателно с два пръста горещата пластмасова чашка с кафе и слаломираше между препятствията подобно на мечка, качена на летни кънки. Избегна някакъв съпротивляващ се арестант с белезници и се насочи към по-безопасната зона покрай дясната стена. Успях, похвали се сам, без да разлея нито капка.

Зает бе с прочутото си „върховно постижение на натрапчивата невроза“: едновременно да дъвче дъвка, да пуши цигара и да пие кафе.

— Ей, Ед — чу Тракслър гласа на сержант Хал Вукович. Обърна се и изчака своя върлинест и изнурен партньор.

Вукович бе леко задъхан. Обърнал бе участъка наопаки, докато открие шефа си. Настигна Тракслър и положи тежко съчувствена ръка върху рамото му. Тракслър направи гримаса — китката му се обля с вряло кафе. Вукович посочи с глава двете папки в ръката си и вдигна вежди, в смисъл: „Чакай да видиш тая история. Толкова е гадна, че чак не е смешна.“ Подаде една от папките на Тракслър и отвори вратата към кабинета им.

Тракслър остави неохотно вече полупразната чаша с кафе — повечето от което бе отишло по ръкава му — и постави на върха на носа си очилата за четене. Най-отгоре в картонената папка се мъдреше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, направена от екипа по съдебна медицина и изобразяваща горната част от торса на жена, просната на пода и облята с кръв, която би трябвало да е в нея.

— Какво е това? — попита Тракслър и нетърпеливо почука по снимката. Вукович кацна на ръба на белязаното от хиляди кафета бюро на Тракслър.

— Мъртво момиче — рече и неволно се засмя с една от онези нервни рефлекторни усмивки дето цъфват на лицето, когато няма абсолютно нищо смешно.

— Това и аз го виждам.

Усмивката угасна. Тракслър чакаше, загледан в мъртвата жена. Куп такива снимки бяха минали вече през ръцете му. Всички бяха гадни, но нищо извън обичайното.

Вукович запали „кемъл“ без филтър и подхвана:

— Сара Хелън Конър. Трийсет и пет. Простреляна шесткратно от по-малко от три метра. Едрокалибрено оръжие…

— Тия са истински, нали знаеш? — прекъсна го Тракслър и посочи очилата си.

Вукович му подаде безмълвно и другата папка.

— А това какво е?

— Мъртво момиче номер две — отвърна Вукович, сякаш това обясняваше всичко. — Изпратиха ни я от участъка Вали днес следобед.

Тракслър се втренчи в окървавеното, надупчено от куршуми тяло на друга жена. От пръв поглед й личеше, че е мъртва. Но това не обясняваше кой знае колко.

— Убеден съм, че искаш нещо да ми кажеш — рече Тракслър с престорено безгранично търпение.

Вукович се надигна сериозно от бюрото и издърпа изпод снимката формуляра с данните на жертвата. Вдигна го пред очилата на Тракслър.

— Виж името, Ед.

Тракслър погледна нетърпеливо. Спря. Какво? Погледна пак и го прочете втори път — бавно.

— Сара Ан Конър. Вярно ли е? — попита.

Вукович кимна. Тракслър продължаваше да не е убеден, че това не е някаква сложна проява на изчанченото чувство за хумор на партньора му. Зачака смигането и усмивката, обозначаващи край на майтапа.

Но Вукович не се смееше.

— Занасяш ли ме? — попита с недоумение Тракслър.

Партньорът му поклати безгласно глава. Не бе никак смешно, дори за него.

— Има и още, Ед — рече сериозно.

Вукович разрови папката и измъкна други две снимки. Левите крака на двете жертви в едър план: полупрозрачната бяла кожа, дръпната равномерно назад като отвратителна обвивка на бонбон, за да разкрие гадните червенобели тайни под себе си. Разрезите създаваха изключително тревожно усещане. Бяха идеално прави и равни. И абсолютно еднакви и при двете жени. Абсолютно. Сякаш са ги правили на конвейер. Тракслър усети как гневът му се разбужда в определеното му отделение в мозъка и заедно с него разглежда кръвопролитието. Що за гадост е способен да стори човек на себеподобните си?

Двамата детективи се сгушиха един до друг под процеждащата се през щорите шарена светлина като монаси, съвещаващи се с приглушени гласове над гроба на здравия разум.

— И двете разрязани от глезена до коляното. По един и същ начин. И само левия крак. Един и същ хирург — излишно добави Вукович. Нервната усмивка пак се мярна и угасна. — Гадно, майка му стара.

Тракслър продължи да гледа снимките, после ги пъхна обратно в папките и ги хвърли на бюрото си. Очертаваше се тежка нощ.

Обзет от нова мисъл, Вукович тръсна глава с отвращение:

— Вестниците направо ще се разчекнат от кеф.

Тракслър кимна и пъхна ново парче дъвка в устата си.

— Убиец по шаблон действа в един и същ ден — каза, представяйки си картинно тлъстото заглавие.

Отвори чекмеджето на бюрото и затърси безуспешно аспирина, за да отбие неизбежния зараждащ се главобол. Нямаше го. Майната му.

Вукович се изправи и прекоси бавно стаята. Грабна полупразния флакон с хапчета „Тайленол“ върху кантонерката на Тракслър и му го подхвърли.

— Ненавиждам откачалките — измърмори.

 

 

Квартал Палмс

Джасмин Стрийт 656

6:57 вечерта

Подготвяха се за предстоящите битки, натъпкали се в единствената баня на апартамента, след като се бяха избутвали взаимно изпод душа. Джинджър, повела борба за място пред огледалото, бе в найлоново халатче, стигащо до средата на бедрото й, а Сара бе по памучен слип и тениска с надпис „Джетсънс“, с няколко номера по-голяма от необходимото. Образите им в огледалото изглеждаха размазани от дезодоранта и лака за коса. Оръжията им бяха подредени над мивката: спирала, руж, молив за сенки, четчица. Джинджър полагаше блестящо розово червило.

Забеляза борбата на Сара с молива за мигли и смело й се притече на помощ. Ефектът бе поразителен. Не изглеждаше никак зле. Ни най-малко.

Приключила с доброто си дело, Джинджър се зае отново със себе си. Нахлузи слушалките на уокмана наопаки — под брадата — та да може да работи по косата си. Завъртя копчето за звука и тъпанчетата й бяха заляти със сто и двайсетдецибелов рок концерт. Дори отстрани Сара чуваше всеки такт.

— Ще оглушееш, Джинджър.

— Какво? — извика Джинджър, чиито крака вече ритмуваха.

Неволно, Сара оплете шнура от сешоара си в кабела на слушалките на Джинджър и ги смъкна от врата й.

— Извинявай — рече.

Докато разплитаха жиците, Джинджър попита:

— Ще ми кажеш ли нещо повече за загадъчния господин?

— Казва се Стан Морски. Запознахме се в ресторанта. Учи кинорежисура в Южнокалифорнийския университет, а баща му е телевизионен продуцент. А, да. Кара черно порше.

Джинджър се престори, че й потичат лигите, после пожела да знае как изглежда.

— Малко необичайно. Нещо като кръстоска между Том Круз и… Пий Уий Хърман.

Джинджър се изсмя весело.

— Но поршето изглежда добре, нали? — подметна.

— Джинджър! — възмути се Сара. — И Хитлер е имал порше.

— Бре! Ама се обзалагам, че не е имало люк на покрива.

Телефонът иззвъня повторно и Сара отиде да се обади. Джинджър нахлузи отново слушалките, наду звука до границата на болезненото и започна да се люлее в равномерен ритъм.

Сара вдигна слушалката и каза „ало“. От другата страна бе някакъв мъж. Ниският му гърлест глас хриптеше, сякаш бе асматик:

— Първо ще откъсна копчетата на блузката ти, едно по едно. После ще ти я сваля от раменете и ще ти пусна език по шията…

Сара стоеше вцепенена. За пръв път й се обаждаше мръсник. Някак си не бе толкоз зле. Заслуша се. Мъжът продължи, задъхвайки се от усилието да говори тихо:

— После ще оближа голите ти лъскави гърди…

В този миг Сара изпита поредното разочарование за деня. Мръснишкото обаждане не бе за нея, осъзна тя, след като разпозна гласа. Предназначено бе за Джинджър.

Постави ръка върху микрофона и се провикна към съквартирантката си:

— Мат се обажда!

А онзи продължаваше, без да се усеща, че говори не с онази, с която трябва. Сара реши, че ако не друго, може да си направи малко майтап. Послуша още известно време.

— А след като паднеш на пода, ще ти смъкна бавно дънките, сантиметър по сантиметър и ще оближа коремчето ти в кръгове, и ще слизам все по-надолу и по-надолу. След това ще ти събуя със зъби гащичките…

Сара с труд потискаше смеха в гърлото си. Изкашля се и се опита да се престори на строга:

— Ало, кой се обажда?

След прекрасния миг на шокирано мълчание чу гласа на Мат:

— Сара? О… извинявай… Ей Богу, аз…

Сара пусна смеха си на свобода.

— … наистина съжалявам. Помислих, че е… виж какво, може ли да се обади Джинджър?

— Дадено, бе, Зайо — отвърна развеселената Сара.

Докато Джинджър и Мат се будалкаха кой кому какво щял да направи през остатъка от вечерта, Сара вдигаше блузите си на показ една след друга, за да чуе мнението на Джинджър.

На всяка една получи одобрително кимване.

— Страшна помощ, няма що — нацупи се Сара.

Джинджър закри с ръка слушалката. С половин съзнание продължи да слуша как Мат дава обещания, каквито в никакъв случай не бе способен да изпълни, а с другата половина се съсредоточи върху най-новата миникриза на Сара.

— О’кей — прошепна най-после, — бежовата.

— Ненавиждам я.

— Тогава не я обличай.

Сара сграбчи отчаяно блузите и каза:

— Дори не знам за какво се напъвам. Този тип не заслужава толкова старание. И той е човек като всички останали. И той ходи в тоалетна. Пък и надали ще намерим някакви общи интереси. Сигурно си пада я по Бари Манилоу, я по Туистид Систърс или кой знае кого.

Излезе вбесена, а Джинджър се запревива от смях. Само след секунда Сара отново подаде глава през вратата:

— Значи бежовата, така ли?

Няколко минути по-късно двете момичета се събраха във всекидневната и зачакаха кавалерите си. Сара се залови да търси Пъгсли, който бе успял да избута с нос пластмасовия капак на терариума и без разрешение бе тръгнал да търси буболечки.

Джинджър седна на дивана и извади пила за нокти, продължавайки да слуша частния си концерт в слушалките. В един момент забеляза мигащата лампичка на автоматичния секретар. Беше го включила след разговора с Мат, иначе двете със Сара нямаше да успеят да се облекат.

— Сигурно е майка ти — рече Джинджър и се наведе да натисне бутона за изслушване на съобщенията.

Оказа се права.

Сара слушаше с половин ухо монотонния монолог за това, как майка й забравила да я помоли да й донесе рецептата за лазаня с кренвирши, като й гостува в неделя; явно майка й не бе чула още за убийството на Сара Ан Конър. Слава Богу, иначе щеше да се наложи да й се обади, за да я успокоява. По-важно бе да прибере Пъгсли обратно в терариума му преди да излязат. Най-сетне го откри върху библиотеката до прозореца. Гушна го и започна да му говори нежно, сякаш бе малко коте или куче, а Джинджър набръчка нос:

— Отврат! Рептофилия. Да му се придрайфа на човек.

В този миг автоматичният секретар щракна — ново съобщение.

— Здравей, Сара — изрече бодро машината с глас на радио-диджей. — Обажда се Стан Морски. Виж какво, възникна един проблем и май няма да успея за срещата довечера. Изключено е да се измъкна. Адски съжалявам. Обещавам ти да се реванширам. Може би някой ден следващата седмица, а? Скоро ще ти звънна. Чао!

Сара стоеше смразена с гущера в обятията си.

Джинджър побесня:

— Идиот! Ще му пукна капачките на коленете. Какво от това, че има порше? Как може да ти свие такъв номер? Петък вечер е, за Бога!

На Сара й мина през ум, че тайно бе очаквала това. Не само защото целия ден бе оформян от нечии мощни, невидими ръце, та да приключи с подобно бедствие, но и защото Стан всъщност й бе натупал срещата доста така, между другото. Сигурно е бил толкова ентусиазиран, че чак е забравил, а когато е видял, че става осем часа, е изсмукал това жалко анти-извинение от… поршето си. И въпреки всичко, усещането, че е пренебрегната, я удари с пълна сила. По инстинкт направи опит да се пошегува — така, както би постъпила Джинджър.

— Е, ще го преживея някак — рече, но се получи по-скоро въздишка, отколкото сарказъм.

Сведе поглед към Пъгсли и воднистите му, мембранести очи.

— Поне Пъгсли още ме обича.

Наведе се и лепна нежна целувка върху муцуната на влечугото. Единствената реакция на гущера бе да примига търпеливо на хорските нежности.

Сара бързо съблече блузата и полата. Тъкмо се канеше да си свали и грима, когато изведнъж нарастващият й гняв я предизвика да не го хаби. Напъха се в дънките, нахлузи си тениската, ботушките и грабна якето. След кратка проверка на финансите в чантичката съобщи на Джинджър, че отива на кино да гледа филма, който отдавна се канела да види и ако се мотаела още, щяла да го изпусне. Помъчи се да изрови някакво заглавие из паметта си и спомена първото, което й дойде на ум, но по изражението на Джинджър усети, че не е никак убедителна. Но пък нямаше ни най-малкото намерение да кисне цяла вечер пред телевизора и да се опитва да не чува звуците, които Джинджър и Мат щяха да правят в съседната стая, след като се върнеха от вечеря.

— Виж какво, ще се видим по-късно. Пожелавам ви приятно прекарване с Мат.

Беше се загледала в чантичката си, да провери дали си е взела ключа, затова не забеляза как мощната мъжка фигура изникна пред нея. Мъжът се приближи като стоманена колона и протегна ръце.

Сара вдигна очи и едва не подскочи, когато той я сграбчи и изръмжа:

— Ела тук, малката.

Заблъска го безсилно по рамото:

— Проклет да си, Мат!

Ухили й се отвисоко хем похотливо, хем като по-голям брат. Тя понечи да тръгне, но Мат я притегли и лепна на бузата й огромна влажна целувка, после я пусна да върви, докато една полуусмивка си проправяше път към устните й.

В подземния гараж бе тъмно; само тук-таме голите крушки от тавана хвърляха по някое петно студена светлина. Точно над хондата й крушката бе изгоряла. Какво друго, рече си. Стъпките й отекваха зловещо. Помещението отсега бе почти празно. Повечето наематели на сградата вече се веселяха някъде.

Коленичи до скутера и занаглася шифъра на катинарчето. Изведнъж спря. Това не беше ли някакъв звук? Огледа гаража. Шест коли и един мотоциклет. Една от колите, паркирана в мрака близо до изхода, почти не се виждаше. Сигурно е чула ехото от собствените си действия.

Сети се за ужасните убийства на Тереса Салдана и Сал Минео, а мисълта пролази по гръбнака й и кацна на върха на шията. Набързо прибра веригата и се метна на хондата. Това пък ако не е тъпа смърт — да те пречукат в собствения ти гараж. И то на връх ден като днешния…

Потръпна, вдигна ципа на якето и запали скутера. Моторът запърпори успокоително. Поотпусна се и стисна кормилото. Новината от следобедните часове я бе подсетила за това, че и тя самата е смъртна и колко незначителна би била личната й кончина: „Сара Джинет Конър, сервитьорка, мъртва на деветнадесетгодишна възраст.“ Още едно име по телевизията, което никому нищо не говори и забравено още преди да започнат да съобщават резултатите от университетските баскетболни мачове. Осъзна, че мисълта се е въртяла из главата й цяла вечер, че именно тя бе подклаждала обичайните й опасения от празния гараж, докато ги бе превърнала в нерационален страх. У нея се надигна чувството, че е следена, изучавана отблизо, от някакво злонамерено присъствие.

Вдигна стойката и отпърпори към колите. На минаване покрай прашната сива лимузина надникна и видя, че в нея няма никой. На рампата спря и се огледа за напречното движение. Ако бе погледнала назад, щеше да забележи изправящата се на предната седалка фигура, която положи белязаните си ръце върху волана.

Кайл Рийс.

Щом я видя да минава през заключващата се входна врата в 20:19 ч.. закова очи в нея и регистрира целта. Сара Джинет Конър. Същата като на снимката. И точно навреме. Нямаше начин да не е тя. Усещаше го вътрешно. И въпреки това не можеше да повярва докрай. В гърдите му забушуваха противоречиви чувства, та му се наложи да свали поглед от нея и да залегне, преди да го е забелязала. Чу как скутерът запали и мина покрай него и бе почти сигурен, че и тя ще чуе тътена на сърцето в ушите му.

Когато се изправи, тя вече се готвеше да завие надясно. Затърси кабелите, за да запали колата. Чувството за дълг успокои ръцете му и фокусира мислите му като спускаща се спирала единствено върху онова, което трябваше да стори, за да изпълни задачата. Цел. Преследвай. Прехвани. Когато Сара излезе на улицата, той не беше далеч зад нея.

 

 

ПУЛА

Участък Рампарт

7:44 вечерта

В мига, в който Тракслър отвори вратата на конферентната зала, попадна в бурята от прожектори и брътвежа на струпалите се в коридора репортери. Бяха двайсетина, най-вече от местната преса. Освен тях присъстваше и екип от известното новинарско предаване „Айуитнес Нюс“ и операторите се натискаха да минат напред за кадър.

Тракслър ги изгледа с неприязън, после се приготви да пробяга през шпалира и да се шмугне в безопасността на кабинета си, само на три метра оттам.

Набута се в тълпата репортери с вика „Нямам какво да кажа“ още преди да е чул първия въпрос. Ненавиждаше тези сцени. Нямаха нищо общо с работата, за която бе учил, освен дето я правеха още по-неприятна. Хвърли поглед към подскачащите и люлеещи се лица пред себе си. Нито капка самоуважение. Божичко, как ненавижда репортерите.

Репортерът на „Айуитнес Нюс“ — чиста проба манекен с микрофон — застана на пътя на Тракслър. Камерата вече работеше. Тракслър спря и закова очи върху копелето. Беше го виждал по телевизията. Дрисльо. Репортерът отвърна с мигновена усмивка, после влезе в ролята си на сериозен журналист-герой.

— Лейтенанте, съзнавате ли, че двете убийства са извършени по реда, в който имената на жертвите фигурират в телефонния указател? — попита с тон, в който се съдържаше намекът, че Тракслър като нищо може да се окаже последният човек на земята, който не е чул този факт. „Естествено, че знам, лайно тъпо.“

— Нямам какво да кажа — отвърна безизразно Тракслър, отмести репортера и продължи пътя си.

Баражът от гласове се надигна повторно. Всеки гледаше да не обръща внимание на другите, да надвика останалите. Най-после, както става винаги, бърборенето на мнозинството се подчини на моментната победа на един.

— Ей, лейтенанте, дай да играем честно, а? И ние си вадим хляба — провикна се някой, изразявайки мнението на братството.

Точно този момент Тракслър никога не пропускаше. Спря с ръка върху дръжката на вратата и се обърна с лице към тълпата. Изгледа ги и пое въздух, сякаш бе поразен от неоспоримата логика на току-що чутото. Над насъбралите се се възцари тишина. Очите им се впериха в него. Сега щяха да научат новото.

— Виждате ли това? — попита Тракслър и посочи вратата. — Това е кабинетът ми. Тук живея. Заповядайте по всяко време.

Шмугна се вътре, преди репортерите да успеят да направят последен отчаян опит да привлекат вниманието му.

Клатейки с отвращение глава, Тракслър трясна вратата и гласовете утихнаха. Добра врата, рече си. Почти не пропуска звук.

Вукович вдигна поглед от разтворената на бюрото папка и му се усмихна разбиращо. Цяла вечер бяха под обсада. Дори едно изпикаване се превръщаше в цяла драма.

Тракслър изплю старата дъвка и разпечата нова. Хвърли поглед към партньора си, който като че се бе вглъбил в подробностите на лъскавите кървища, разположени върху снимката двадесет на двадесет и пет сантиметра, която държеше в ръката си. Не си казаха нищо. Подобно на стара семейна двойка, всеки бе свикнал с присъствието на другия и не изпитваше нужда да изпълва мястото между тях с думи, освен за нещо важно.

Или ако му доскучаеше.

Тракслър запали цигара и отвори чекмеджето на бюрото. Рови из бъркотията, докато откри аспирин и си сипа пълна шепа. Дръпна яко от цигарата и се пресегна за кафето. Разбърка го. На повърхността се бе оформил мазен слой. Тракслър му посвети цяла секунда. За прясно кафе трябваше да мине по коридора. Сиреч, да излезе пак. Майната му, си каза, метна аспирините в устата си и надигна чашата.

Мислеше за третата Сара Конър. Продължаваше да им се изплъзва. Цяла вечер се мъчеха да установят връзка с нея. Без полза. Боеше се, да не би вече да лежи на някой под с разрязан крак и пръснат череп. От отдела за контрол на движението се бе сдобил с копие от снимката на шофьорската й книжка и от два часа я гледаше втренчено, мъчейки се да разшифрова нещо в образа. Или от него. Но в лицето й нямаше почти нищо, което да му подскаже каквото и да било. Например къде би могла да се навърта, или с какъв вид хора общува. Нищичко.

— Успя ли да я намериш?

— Конър ли?

— Ъ-хъ.

— Не. Стигам единствено до автоматичния й секретар.

Тракслър остави чашата и закрачи напред-назад, прехвърляйки на ум всичко, което знаеше. Ненавиждаше чувството за безсилие, което му се налагаше да преживее.

— Изпрати патрул — каза.

Вукович остави папката и се изправи на стола. Познаваше Тракслър достатъчно добре, за да предположи какво следва. Засега бяха сторили всичко възможно. Нямаше да е зле Ед да се отдаде на марихуана, медитации или мастурбация. Каквото и да е — стига да му подейства успокоително.

— Изпратих патрул — отвърна. — Но никой не отваря вратата, а управителят на сградата е излязъл.

Но Тракслър изобщо не го слушаше.

— Обади й се — каза.

— Току-що го направих.

— Опитай пак — заповяда Тракслър.

Вукович изморено вдигна телефона и набра номера. Тракслър разпечата нова дъвка, хвърли я при първата и протегна ръка към пакета с цигари. Празен. Майната му.

— Дай една цигара.

— По две наведнъж ли си почнал да пушиш? — попита Вукович и посочи запалената „палмал“, която Тракслър държеше в другата си ръка. Тракслър я изгледа така, сякаш я виждаше за пръв път. Сви рамене и дръпна от цигарата.

— Същата история — рече Вукович и затвори телефона.

Трясъкът на слушалката прекъсна записа на чуруликащия глас на Джинджър насред думата. Вукович изгледа шефа си, седнал на ръба на бюрото в другия край на стаята. Тракслър разтриваше слепоочията си и размишляваше. Измърмори нещо.

— Какво каза? — попита Вукович. Тракслър вдигна уморени, кръвясали очи.

— Знам как ще го кръстят. Отсега го чувам. — Някаква далновидност бе родила утрешните заглавия пред очите му. Тракслър хвърли фаса на пода и го настъпи. — Неминуемо ще е „Убиецът по телефонен указател“ — каза с категоричен тон и отново потъна в размисъл.

И Вукович си представи сутрешните вестници.

— Ненавиждам раздуваните от пресата случаи — рече, — особено, когато става дума за откаченяци.

Сведе поглед към папката и я запроучва за ен-ти път. С надеждата, че е пропуснал нещо и със съзнанието, че не е.

Внезапно Тракслър се изправи.

— Къде отиваш?

— Ще направя изявление за печата. Защо пък и ние веднъж да не накараме тия дрисльовци да ни помогнат. — Отново се бе превърнал в заряд от енергия. Поправи вратовръзката си и отупа пепелта от сакото. Дори се усмихна. — Ако успеят да предадат това по телевизията до единайсет, току-виж се обадила.

Свали очилата за четене и ги пъхна в джоба.

— Как изглеждам? — попита.

Вукович го огледа и вдигна рамене:

— Като лайно, шефе.

Тракслър се засмя. След това отвори вратата и пристъпи към полицейския ад.

 

 

Квартал Палмс

Джасмин Булевард 656

8:05 вечерта

В апартамента горе Мат веселеше Джинджър с пъргавото си боравене с копчето за силата на звука на уокмана. Тя се движеше под него в ритъма, изливащ се през вечно пъхнатите в ушите й слушалки.

От него се искаше единствено да издържа собственото си тегло. Джинджър и музиката вършеха всичко останало. И му беше гот. Толкова гот, че нямаше никакво намерение да става, за да отвори вратата. А когато движенията на Джинджър започнаха да причиняват ядрени експлозии по цялото му тяло и да карат кръвта да шуми в ушите му по-силно и от Ниагарския водопад, бе вече изключено да чуе автоматичния секретар във всекидневната и рязкото съобщение оставено от детектива сержант Вукович. Сериозно, макар и простимо, извинение.

 

 

Центъра на Лос Анджелес

Пицария „Стоукърс“

10:08 вечерта

Сара наблюдаваше несигурното слаломиране на сервитьорката към масата й сред възбуденото и смеещо се човешко стълпотворение. Усещането й бе познато. Сервитьорката бе дребна, невзрачна и ако вечерта продължеше в тон с изминалия ден, бе обречена да изтърве предназначената за нея пица. За най-голяма изненада, напрегнатото момиче изблъска встрани група шумни тийнейджъри, от което метълистките им украшения се раздрънчаха, успя да запази равновесие и се добра до масата на Сара с износена, но честна усмивка.

Пицарията бе пълна с хора, посветили се изцяло на собствения си живот и очевидно радващи му се. Сара бе дошла по навик, с надеждата, че и Джинджър може да цъфне с Мат. Но те вероятно прекарваха скапано у дома в леглото.

Сара отвърна на усмивката на сервитьорката с израз, който можеше да се чете като „Знам какво ти е“.

Когато най-после се съсредоточи върху чинията си, установи, че са й сервирали пица с аншуа. Поръчката й бе с гъби. Въздъхна. Тук се чувстваше малко по-сигурно. Районът й бе познат, а и често бе влизала в „Стоукърс“ с Мат и Джинджър.

В началото на вечерта се бе озовала на непознат терен — кино „Пикуд“. Влезе единствено защото бе първият срещнат киносалон, филмът бе с Бърт Рейнълдс. От ония, в които играе с перука. Комедия с безкрайни автомобилни преследвания и с несмешни неизрязани сцени към края. Не от истински задушевните и смешни, романтични филми, в които бе с естествената си коса. Остана за целия филм, но всъщност не гледаше.

Не видя и мърлявия мъж с див поглед, седнал през един ред зад нея. И не забеляза как той я последва до паркинга и я изчака да яхне скутера, преди да запали колата си и да тръгне подире й.

Умът й си имаше достатъчно проблеми.

Изведнъж чу някой да я вика по име и вдигна поглед с надежда, че е Мат. Оказа се, че името й е долетяло от телевизора зад бара. Някакъв говорител произнасяше името й с вечния самодоволен, поучителен тон.

О, сигурно говори за убитата жена, рече си Сара. Сара Конър. Майка на две деца. Моментално обаче малките Сари надигнаха мрачен и неуверен глас, защото знаеха, че трябва незабавно да си вдигне задника и да отиде по-близо.

Така и направи, като забрави разводнената бира и пицата с аншуа. Проби си път през тълпата, докато най-сетне застана на бара между двама със студентски блейзъри. Те започнаха да я наблюдават одобрително, не обръщайки внимание на страха в очите й. Страх, причинен от думите на телевизора:

„ Полицията отказва да прави предположения във връзка с очевидното сходство между станалото по-рано днес убийство на жена в Студио Сити и почти същото убийство преди два часа на жителка на Ханкок Парк, носеща същото име. Сара Хелън Конър, двадесет и четири годишна секретарка, бе намерена мъртва в собствения й апартамент…“

Някой се провикна от бара да сменят станцията. Сара видя как барманът се приближи и сложи ръка върху копчето.

— Не го пипай! — изкрещя, стряскайки двамата, които я обграждаха и разливайки чашата на единия. Барманът замислено отдръпна ръка, после я изгледа озадачено. Сара осъзна, че е креснала с цяла сила. Но поне постигна своето. И пак щеше да кресне, ако онзи се опиташе да смени канала. Но говорителят бе започнал да приключва гладко:

— Засега не е установена връзка между двете жертви. А сега нещо по-весело: днес в лосанджелеската зоологическа градина имаше повод за празнуване…

Никой обаче не го слушаше. Почти всички наоколо се бяха втренчили в нея, сякаш е ненормална. Сара започна да се отдалечава заднешком. Мигаше от шока и слушаше с изключително внимание как малките гласчета в нея писукат предупредително.

Намери телефонен автомат и грабна указателя. Някои страници липсваха, но онази с името й бе налице. Имаше Сара Ан Конър. След нея — Сара Хелън Конър. А после — собственото й име.

И накрая — никой. Нали така беше?

Три сладки Сари, строени в редичка. Вярно ли, Конър?

Вярно.

Бирата в стомаха й се надигна. Правеше кълбо напред с двойно задно салто и тя бе принудена да хукне към тоалетната.

Когато стигна, кабинката бе заета. От отчаяние й идеше да се разсмее. Вместо това наплиска лицето си с ледена вода от чешмата, след това го попи с книжна салфетка.

Следващата съм аз, рече си. Да. Именно аз. Защото това е най-подходящият край за ден като днешния, нали? Из града е хукнал някакъв въоръжен маниак и търси именно мен.

Ето, значи, как се чувства паникьосан човек.

Сара бе изпитвала страх десетки пъти. От падане. От пожар. От изоставяне. От емоционално изцеждане. М-да, сериозни ужаси. Истински важни и адски незначителни, ако се има предвид, че някой се е измъкнал след две убийства, а ти трябва да си третата му жертва.

Шумно изтропване причини взривна вълна от ужас, която премина като светкавица по гръбнака й чак до черепа. Извърна се, борейки се за въздух. Някаква старица се бореше с дръжката на вратата на кабинката. Минавайки покрай Сара, я изгледа предпазливо. Сигурно си мислеше, че горкото момиче е наркоманка в криза. С излизането на жената бръмченето на неоновата лампа над главата й сякаш изведнъж се усили.

Втурна се отново към телефонния автомат и пусна две монети по десет цента. Нищо. Чак тогава забеляза написаната на ръка бележка, залепена отстрани на апарата: „Не работи“.

Когато попита бармана, къде по дяволите има изправен телефон, той я изгледа, сякаш се е нафрашкала с фенциклидин^[3]. Как да му обясни, че й предстои да стане жертва на маниак, който не понася хора с нейното име. Не можеше да го моли за помощ. Нямаше да е достатъчно да я защитава само един човек. Нужна й бе армия. Полицията.

— Автомат има в „Тек Ноар“, през две врати оттук.

— Навън?

Сара премина през тълпата клиенти, но на вратата се поколеба. Той можеше да е навсякъде. Да я чака. О, Божичко. Знае адреса й. Сигурно я е проследил до тук. Като нищо може да е от другата страна на…

Застана на тротоара и се огледа за „Тек Ноар“. Каквото и да се криеше зад това име, трябваше да го види. Изгледа под око минувачите. Нито един не й се стори смъртоносен. Но пък как ли изглежда смъртоносният човек?

Така.

Като онзи там. В сянката на отсрещния тротоар, облечен в дълъг тъмен шлифер. Застанал в рамката на входа и загледан… в мен.

Имаше мръсен и одърпан вид, като изпаднал скитник, но и оттук личеше, че е млад. Млад, но груб, като шкурка, като каиш за точене на бръснач, като…

Не.

Сара се насили да предприеме нещо и забързано се отдалечи. Щеше ли да я последва? Какво би означавало това? Съвпадение? Параноя? Може би смърт?

Погледна зад себе си. Нямаше го. Къде е?

Спря и се огледа в двете посоки. Покрай нея минаха двама високи чернокожи младежи. Единият подскачаше в ритъм с рапа, носещ се от гето-бластера, кацнал на рамото му като стомна за вода. В момента, в който музиката отмина, Сара осъзна, че е попаднала в безлюден сектор. На доста метри от нея не се виждаше жива душа и това я накара да се почувства уязвима, гола и беззащитна.

Изведнъж забеляза как оня, немитият с дивия поглед, пресича улицата. Без да бърза. И право към нея.

Сара се устреми пак напред, а някаква лудост я въздържаше да не хукне с пълна сила.

Точно тогава усети, че я облива радиоактивночервената светлина на неонова реклама. Вдигайки очи, разбра, че е стигнала до „Тек Ноар“.

Беше дискотека. Вътре — цветомузика, гръм и хаос. Виждаше и усещаше всичко през широката вибрираща витрина. Твърди, метални, ръбати линии на няколко нива — „ню уейв“ геометрия, калифорнийски стил. Тек ноар — черна технология. Мястото напълно отговаряше на името си.

Обърна се към мъжа по петите й и се стресна. Бе на не повече от десет метра от нея, загледан в тъмната витрина на някакъв магазин, сякаш искаше да изкупи съдържанието й. Чакай, Сара. Успокой се. Може пък да е случаен минувач, чиято посока съвпада с твоята, невинна жертва на твоя кошмар. Може би…

Вместо това потръпна от студен ужас. Вече гледаше нея, а тя усети погледа му — толкова твърд и всеобхватен, че Сара изведнъж се убеди — това бе Той.

От „Тек Ноар“ изскочи голяма група хора, започнаха да я бутат, а тя се извъртя и се шмугна във вратата, преди да се е затворила.

Мъжът продължи пътя си с вдървена походка, която Сара отдаде на неудовлетвореността от провалените му планове.

Продължи по тротоара, докато се изгуби от погледа й.

Рийс не можеше да повярва. Най-обикновено момиче. Като всички останали дългокраки същества от миналото. Като че ли се движеше в някакъв сътворен от самата нея сън, без да обръща внимание на стоте ясно очертани заплахи около себе си. Възможно ли бе тя да е Сара Конър? Образът в паметта му отговори: идентификация — положителна. Инстинктите му твърдяха обратното. Но не го бяха пратили да мисли. Усещаше приближаването на момента за изпълнение на основната задача, за който така силно копнееше.

Нищо нямаше да го спре.

Заклел се бе пред Джон.

В този миг долови страха й — тъй силен, че помежду им възникна нещо подобно на електрически заряд. Тя се готвеше да побегне. Той сканира улицата на сто и осемдесет градуса и пресече. С ръка, стиснала пушката през джоба на шлифера.

Тя вече го бе маркирала, така че нямаше друг избор, освен да се приближи. Когато тя се мушна в сградата, той се подвоуми, изгледа надписа над вратата и направи справка със запечатаните в паметта му заповеди. Няма страшно. Продължавай. Толкова наблизо е. Още сега му се искаше да я последва.

Отдалечи се! Спазвай плана, боецо.

Продължавай!

После… се върни.

 

 

Квартал Палмс

Джасмин Булевард 656

10:11 вечерта

Поставените да наблюдават входа на жилищната сграда полицаи тъкмо обсъждаха мача на лосанджелеския баскетболен отбор „Лейкърс“, когато диспечерът ги прекъсна. На Венис Булевард имало въоръжен грабеж, а те били най-близкият патрул. Запалиха чернобелия автомобил и с вой заминаха към обекта.

Тротоарите бяха безлюдни. От дъжд на вятър минаваше по някоя кола. В този миг изпод сянката на евкалипта точно срещу Джасмин Булевард 656 излезе мъж.

Бе преценил вариантите за действие и се готвеше да нападне силите за сигурност в превозното им средство, когато те изведнъж отпердашиха нанякъде, а с това намалиха рязко вероятността нещо да му попречи.

Терминатор пресече улицата и приближи пощенските кутии. Очите му спряха на табелката „Дж. Вентура/С. Конър“.

Заключващата се врата бе от железни пръти, дебели около сантиметър и половина. Превземаема, но шумът бе противопоказен в непосредствена близост до цел, която вече вероятно е нащрек.

Пред себе си видя апартамента на Сара Конър на втория етаж. Отдръпна се и тръгна да заобиколи сградата.

 

 

„Тек Ноар“

10:12 вечерта

Сара се ужасяваше от мисълта, че ще й се наложи да излиза отново навън. Хондата й бе паркирана през няколко пресечки, на многолюдни улици. А онзи я чакаше отвън. Обърна се към обвитата в мрежа будка на касиера и направи безуспешен опит да надвика стената от оглушителен звук. Опита пак:

— До телефона отивам!

Жената в будката приведе глава към решетката, а щръкналата й, боядисана в синьо коса придаде на невзрачните й черти пънкарски жесток вид. Този път, слава богу, чу Сара и кимна по посока на автомата, монтиран на колона в дъното на дискотеката. Сара понечи да влезе през въртящата се врата, но пристигна някакъв портиер-културист и застана на пътя й.

— Четири и педесе! — изрева касиерката.

Сара отчаяно бръкна в чантичката си и й хвърли парите.

Пристъпи към района за консумация, заобикалящ дансинга. Мрежестият лайтмотив присъстваше и при масите и столовете. А дългият метален бар със стоманен блясък допълваше индустриалния шик заедно с откритите метални греди по тавана, създаващи впечатление, че сградата е сглобена от елементи на детски „конструктор“.

Плътни китарени акорди масажираха слънчевия й сплит, докато си пробиваше път през гърчещото се човечество. От сенките изскочи запотен двайсетгодишен тип с бръсната глава, хвана я под ръка и се опита да я отвлече на дансинга. Мигащата цветомузика разкриви и деформира лицето му в косонастръхвателна имитация на отдавна мъртъв и лъснал череп с толкова дълбоко потънали в сенките очи, че орбитите им сякаш бяха празни. За половин секунда й се стори, че от черепа към бузата й се стрелна език подобен на онзи на Пъгсли, после с кожен плясък се прибра в устата. Дръпна се рязко и се блъсна в някаква маса, от което полупразните чаши се раздрънчаха. Изгледа двайсетгодишния. След като пристъпи на по-нормална светлина, лицето му придоби плът. Преглъщайки отново страха си, Сара продължи към телефонния автомат.

 

 

Квартал Палмс

Джасмин Булевард 656

10:14 вечерта

Мат не можеше името да си каже. Пльоснал се бе върху свитите на топка чаршафи, изложил тялото си на полъха на хладния бриз, идващ през полуотворената плъзгаща се стъклена врата в другия край на спалнята на Джинджър. Тихото въздушно течение вееше завесите. Джинджър седна в леглото и го ръгна в ребрата. Безсилен бе да реагира.

Тя стъпи върху килима и облече халата си, намери слушалките и уокмана и пъхна нова касета.

Докато лентата се пренавиваше до началото, тя изшляпа боса по коридора и ахна, когато стъпалата й допряха студените плочки върху пода на кухнята. Вдигна се върху силните си палци, приближи хладилника с танцова стъпка и го отвори. Под любезната му светлина натрупа върху плота маруля, домати, кисели краставички, майонеза, пилешки пастет и мариновани лукчета. Чу шума точно когато се пресягаше за хляба в шкафа. Невъзможно бе да определи посоката, от която идваше — тихо дращене някъде съвсем наблизо. Огледа се, застанала сред бледата светлина, но не видя нищо. Опипом намери на долния рафт италианския едрозърнест хляб. Сега и млякото…

Ето пак. По-наблизо. Остро стържене. И отново. Още по-наблизо.

Нервите на Джинджър бяха като от титаний. Нищо не можеше да я разстрои. Звукът възбуди любопитството й — нищо повече. Но долетялото до ушите й силно изтропване качи сърцето и дробовете й нагоре по гръбнака чак до тила. Сети се, че лентата трябва вече да се е пренавила, нахлузи слушалките и се изключи от околния свят. Истински титаний. Сега: къде беше горчицата? А, ето я, отгоре на…

Нещо се шмугна в мрака и Джинджър неволно изкрещя. Бурканчета с подправки се изсипаха на пода, а Пъгсли скочи от хладилника, по-уплашен и от Джинджър след неочакваната им среща. Гущерът пробяга по плота, пльосна се на плочките и задрапа по пода, докато най-сетне се добра до мокета в коридора, а оттам — във всекидневната, където можеше да се скрие в която сянка си поиска.

— Ей, Пъгсли, внимавай — извика Джинджър подире му, — или ще те направя на колан.

Глупав гущер!

Джинджър опипа врата си. Охо, пулсчето се е поускорило. Е, адреналиновата инжекция е най-добрият стимул за апетита. Издишвайки на пресекулки, Джинджър се обърна към струпаната храна и осъзна, че е забравила швейцарското сирене. Приведена ниско, започна да рови в хладилника, зад захаросаното сладко и втвърдилото се на скала фъстъчено масло. Сети се за музиката и натисна бутона. Принс и съставът му Революшън загърмяха в ушите й, а тялото и се задвижи с бликнали свежи сили.

Светлината менеше постоянно шарките по клепачите на Мат. Завесите се издуха от внезапен полъх на вятъра. Слабото дрънчене някъде към далечния край на стаята го накара да отвори очи. Отначалото не виждаше нищо, освен тавана; след това пред очите му се очерта човешка фигура с вдигнат за удар огромен юмрук. Нещо блесна в ръката. Мат се облещи, но успя да се метне от леглото миг преди юмрукът да се забие във възглавницата — там, където се бе намирала главата му. Докато залиташе назад и се мъчеше да фокусира погледа си, Мат видя как перушината експлодира във въздуха, когато нашественикът измъкна ръката си от разкъсаната възглавница. Наистина държеше нещо в нея. Бръснач, ножче, или… от перушината не можеше да види. Стелеше се бавно като сух сняг.

Бе малко по-едър от Мат и тих като змия. Издало го бе единствено дрънченето на веригите по ботушите му.

Влязъл е през балконската врата, рече си Мат, а в същото време се извъртя и грабна от нощното шкафче тежкия месингов лампион. Блъсна настрани абажура, дръпна шнура от контакта и той заплющя като камшик, докато Мат размахваше лампиона в съскащи дъги, сякаш бе томахавка.

— Не ме предизвиквай да те пребия, бе! — извика Мат.

Но страх прозираше през храбростта в гласа му — храброст, породена по-скоро от гняв и адреналин, отколкото от истинска смелост. Мат премести поглед от проблясващия нож към безизразните очи и обратно към ножа. Когато нападателят направи крачка напред, Мат замахна мощно с лампиона в стила на прочутия бейзболист Реджи Джексън, като вложи в удара всичките си сто и три килограма. Стойката улучи полуневидимата фигура точно в слепоочието и от силата на удара едва не се откъсна от ръцете на Мат, но онзи само отмести леко глава, все едно бе получил шеговита плесница, и продължи да се приближава към Мат.

Мат замахна повторно, мощно, но Терминатор протегна светкавично ръка и го сграбчи за китката като в капан за мечки. Стаята изведнъж се завъртя бясно пред очите на Мат, след като Терминатор го вдигна за китката и го метна на пода от другата страна на леглото. Блъсна се в тоалетката, сякаш бе чувал цимент. Изправи се замаян и с гневен рев се хвърли срещу нападателя.

 

Джинджър успя да открие швейцарското сирене и вече дъвчеше стръкче целина, като същевременно трупаше „леката закуска“ на въглехидратна вавилонска кула. Когато Принс стигна до третия припев на „Да изкрейзим“, вдигна целината пред себе си като микрофон и започна да вие заедно с певеца.

 

Лицето на мъжа едва се виждаше. Очите му бяха матови и безжизнени като на кукла, челюстта — неподвижна, устните — тънки, прави като електрокардиограма на мъртвец.

Мат го бе стиснал с две ръце над китката, но виждаше как въпреки това ножът се приближава към собственото му гърло. Бе от онези технически скалпели, дето щом се изхабят, отчупваш парче от острието и стигаш пак до остра част. В случая бе изваден докрай, сякаш бе истински бръснач. Мускулите на Мат се свиваха и подскачаха под кожата му, докато се напъваше с все сила да възпре другия, но ръката продължаваше да се спуска неумолимо, задвижвана сякаш от хидравличен механизъм. Мат за пръв път срещаше подобна сила. Страхът ревеше и виеше из тялото му.

Блъсна противника настрани, при което скалпелът се счупи о стената, но усети как две безкрайно силни ръце го сграбчват за гърлото.

Ще умра — умирам. Тая хватка…

Мат изхвърли коляното си нагоре като катапулт и го заби в слабините на нападателя. Капачката потъна с мощен звук, но изведнъж, необяснимо защо и как, налетя на невероятно твърд мускул и насмалко не се натроши. В този миг усети, че го вдигат като пеленаче и го хвърлят през стъклената плъзгаща се врата. Просна се по гръб, а отгоре му заваляха звънтящи парченца стъкло.

Като мотор, който се дави, но все пак продължава да работи, Мат се надигна на крака. Разбитото му коляно поддаде, затова премести тежестта си върху здравото. Пострадалото му тяло лъщеше от потта и топлата кръв, изтичаща от десетината срязвания.

Терминатор чакаше. Като видя как онзи едва-едва минава през счупения прозорец си помисли дали да не излезе от стаята и да продължи да търси жертвата си. Но преди да успее да приложи избора си на практика, Мат изцеди последните останки от воля, превърна тялото си в огромен юмрук и се хвърли напред.

Терминатор промени положението си с осем сантиметра и отклони удара с лекота. Мат се отплесна от рамото му и се заби в огледалото в цял ръст на вратата на дрешника. В лицето му избухнаха нови стъкълца, а тялото му бе разрязано от дузина ножове. Свлече се мъртворанен на пода. Дробовете му се раздираха при всяко вдишване. Шокът от удара и невероятната смазваща сила на противника направо го парализираха.

Стаята се отдалечаваше от Мат, изчезвайки в безцветно небитие. Гърдите му бяха налегнати от масивна тежест, нещо като черна дупка, но с обратен ефект. Мат съзнаваше, че стига да успее да премине покрай този гигантски възел от болка, всичко ще е наред. Ще е мъртъв.

Споменът за смеха на Джинджър отекваше в чезнещото му съзнание като безкраен запис, чиято скорост постоянно намаляваше, затова почти не усети железните пръсти, които изцедиха последната му капка живот.

 

На излизане от кухнята Джинджър грабна чашата с мляко и триетажния сандвич и намести слушалките. На влизане в преддверието сякаш й се счу острия, хрущящ звук на нещо чупещо се. Пъгсли! Тоя гущер започваше да психясва.

Но като надникна във всекидневната забеляза, че Пъгсли се е маскирал на статуя в терариума си. Всичко изглеждаше нормално. Сигурно съседите пак се биеха.

Ето пак: силен удар, а след него… Джинджър тръсна рязко глава и слушалките се смъкнаха на раменете й. Тишина. Не, някой… стенеше? Джинджър се засмя с нарастваща възбуда. Какво ли беше намислил Мат този път? Сладуресто дяволче.

Застана пред вратата на стаята и направи опит да балансира чинията на едната си ръка, та с другата да си отвори и да изненада Мат в някакво, надяваше се — похотливо — намерение. Но преди да го стори, вратата избухна навън и оплиска краката й с трески и кръв. Мат я бе пробил с глава като таран. Джинджър изтърва чинията и чашата, обливайки нозете си с леденостудено мляко. Ръцете й затърсиха с някакви безразборни движения нещо неопределено пред лицето и; разтворените пръсти насичаха въздуха пред очите й и напълно натрошеното тяло на Мат. Мат бе мъртъв. Нейният Мат вече го нямаше.

Нещо в стаята го бе убило.

Отпусна ръце и спря да диша. Нечия фигура се приближи до вратата и погледна покрай победения противник към момичето. Терминатор спря и мигновено проектира чертите й върху заложения в паметта образ. Отговаряше на конфигурацията на целта. Ръката му стисна пистолета в якето. Натисна вратата, но усети допълнителната тежест от тялото на Мат, увиснало от нейните останки.

Джинджър се извъртя и хукна да бяга, а отчаяното движение накълца петите й върху парчетата строшено стъкло. Тя обаче изобщо не почувства шуртящата на гейзери топла кръв, а само вдигна десния крак и се отблъсна с левия по посока на другия край на коридора.

Терминатор откъсна вратата от пантите й и я последва в преддверието.

Джинджър спринтираше с пълна газ, по шампионски. Дробовете засмукваха едри буци въздух и го изгаряха за енергия. Сграбчи рамката на вратата на всекидневната и се отблъсна от коридора точно в мига, в който Терминатор триангулираше прицела си върху гърба й и червената точка на лазерния мерник бе кацнала на рамото й; но тя бе вече в другата стая.

В гърдите на Джинджър избухна вулкан от унизителен ужас. Вратата. Тя й беше спасението, съобрази мигновено. Не Бог, не съдбата, не какво да е друго, а именно тази врата, този изход от злия и жесток психопат, който бе вече зад нея, хилеше се, насочваше пистолета, дърпаше спусъка и — майка ти стара, почти успях! Джинджър получи в гърба си удар от ракета, движеща се със скоростта на светлината, която, преминавайки през тялото й, пулверизира половината от левия й бял дроб.

Падайки — стори й се, че никога няма да стигне до пода — чу звука на изстрела, който я бе улучил. След това получи нов удар, в бъбрека, чиято плътна маса задържа куршума, докато инерцията му не си каза своето й не го отправи в последен скок към долната част на корема. Най-после падна на пода и нещата станаха още по-страшни.

Терминатор се извиси над нея като някакъв паметник на смъртта.

Пръстите на Джинджър задрапаха по студения линолеум. Стори й се, че е влажен. Макар да лазеше с буза, долепена до безсмисления оформен на плочки десен, изпитваше чувството, че пада неудържимо. Чу стъпките от тежки ботуши по линолеума зад гърба си. Спряха до нея. Не бе в състояние да се обърне, но фигурата се надигна във въображението й — черна и загадъчна като самата смърт. Страхът изчезна, а на негово място се появи огромна, вбесена въпросителна. Защо? Дано поне Отвъд намери отговора.

Последната й мисъл бе дано Сара да не е първата, която ще я намери…

Пръстът на Терминатор натисна спусъка. Петлето заби ударника в капсата и запали барута. Разширяващите се газове изхвърлиха меднооловния куршум по протежение на цевта, а едновременно с това подадоха нов патрон към затвора. Ново натискане на спусъка и повторение на цикъла.

И пак.

И пак. И така — докато пистолетът се изпразни.

 

 

„Тек Ноар“

10:14 вечерта

Сара набра спешния номер на полицията с надеждата да чуе успокоителен бащински глас, изпълнен с действеност и грижа, който моментално щеше да изпрати сто свръх-бързи патрулни коли в нейна помощ. Или най-малкото щеше да я изслуша, да вземе нещата в свои ръце и да й каже какво да прави. Вместо всичко това, попадна на магнетофонен запис:

„Набрали сте спешния номер на полицейското управление на Лос Анджелес. Всички линии в момента са заети. Ако е необходимо да ви бъде изпратена патрулна кола, не прекъсвайте връзката и при първа възможност ще бъдете…“

Сара не прекъсна. Не знаеше какво друго да предприеме. С притисната към ухото слушалка надникна нервно иззад ъгъла към натъпканата зала. Тук поне е пълно с народ, рече си. Ако някой я нападне, най-малко един от всеки петдесет присъстващи щеше да се намеси, нали така? Правилно. Гарантирано. Сара изви врат. Дотук — никаква следа от оня с шлифера.

Погледът й бе тъй наплашен. О, Божичко, говореше си наум, няма ли някои да вдигне проклетия телефон!

Никой. Линията прекъсна. С невярващ поглед отлепи слушалката от ухото си, трескаво преизбра номера и чу сигнала „заето“. Не може да бъде.

Джинджър. Името изгря като слънце на хоризонта. Ще се обади на Джинджър и Мат. Те ще дойдат да я вземат. Да я заведат в полицията.

Телефонът иззвъня веднъж, а после се чу гласът на Джинджър. Тъпото записано съобщение. Сигурно още се занимава с Мат. Не й оставаше друго, освен да изчака края на записа, с надеждата, че Джинджър е оставила високоговорителчето включено, а слушалките не са на ушите й.

 

Квартал Палмс

Джасмин Булевард 656

10:15 вечерта

Терминатор пусна празния пълнител на пода и постави нов. Това, че целта му бе терминирана, ставаше ясно и от пръв поглед. Затова той презареди оръжието и се зае с втората фаза на операцията. Надвеси се над краката на Джинджър и със скалпела направи абсолютно прав разрез от глезена до коляното. Но не откри онова, което търсеше. Идентификация — отрицателна.

Терминатор прецени вариантите за действие. Телефонът иззвъня. Ръката му описа мигновена и точна дъга и закова червената точка на лазерния мерник върху слушалката. Щом гласът на Джинджър се чу от телефонния секретар, точката се премести моментално върху новата цел. Със същата скорост Терминатор анализира източника на звука и свали оръжието.

„Здравейте, заяви весело Джинджър. Ха-ха. Излъгах ви. Разговаряте с машина, но не бъдете лош с нея. И машините имат нужда от обич. Кажете й онова, което ви е на душата и Джинджър, това съм аз, или Сара ще ви се обади при първа възможност. Изчакайте да чуете звуковия сигнал.“

Терминатор бе тръгнал да излиза от стаята, когато от високоговорителчето долетя гласът на Сара. Трескавият й тон му подейства като стръв. Достатъчно му бе да чуе „Джинджър, обажда се Сара. Вдигни слушалката, ако си там“, за да се върне в стаята.

Сара продължи: „Намирам се в едно заведение на Пико Булевард. Казва се «Тек Ноар». Адски ме е страх. Някакъв тип ме преследва. Надявам се скоро да чуеш този запис. Трябва да дойдете с Мат да ме вземете оттук… Моля ви.“

Връзката се прекъсна.

Терминатор преразгледа вариантите и с бързи и логични движения започна да обискира стаята.

Достатъчни му бяха тридесет и седем секунди, за да открие нещо полезно: чекмедже със студентска карта. На нея — снимка, а под снимката — име: Сара Конър. Терминатор фокусира зрението си върху фотографията и я запечата най-подробно в паметта си. Сега щеше да я познае, щом я види.

Някъде отдалеч долетя вой на полицейски сирени. Терминатор захвърли картата и вдигна следващото нещо в чекмеджето — тефтерче с адреси и телефонни номера.

Броят на сирените в нощта се увеличаваше, а и се чуваха от все по-близо.

Терминатор нямаше време да преглежда тефтерчето. Пъхна го в джоба си, излезе на балкона и се спусна на улицата. Предстоеше му работа.

В апартамента останаха живи само две неща: големият фикус и Пъгсли. Гущерът се бе свил върху библиотеката и през процепа между завесите видя как фигурата на мъжа се стопи в уличните сенки.

 

 

„Тек Ноар“

10:24 вечерта

Най-сетне Сара успя да се свърже с жив човек. Обясниха й, че трябва да се обади на лейтенант Ед Тракслър и й дадоха номера му. Почти разплакана, но упорита в намерението си, тя изрови още монети и набра номера. След миг говореше с друга телефонистка, която на свой ред я помоли да чака. Мигът прерасна в безкраен кръг от безплодно съществуване.

 

 

ПУЛА

Участък Рампарт

10:28 вечерта

На тринадесет километра оттам, Ед Тракслър влизаше с двадесет и седмата си чаша кафе за деня, когато излегналият се на стола Вукович се протегна и вдигна слушалката на звънящия телефон.

— „Убийства“ — съобщи вяло върлинестият сержант. После се изправи на стола и тревожно се обърна към шефа си. — Ед, тя се обажда.

Тракслър сграбчи слушалката.

— Сара Конър? На телефона е лейтенант Тракслър.

Сара бе готова да се разплаче — данък на страха, който я бе обзел през последните няколко минути, и отчаянието, че точно хората, които трябваше да я пазят, си я прехвърляха безразлично един на друг. Извика отчаяно:

— Слушайте… Лейтенанте, не ме карайте да чакам и не ме прехвърляйте на друг отдел.

Гласът му изведнъж стана загрижен:

— Не се тревожете. Няма — каза. — Сега се отпуснете. Знаете ли къде точно се намирате?

За пръв път през цялата вечер Сара усети, че на някого не му е все едно какво става с нея. Успокоителният глас на Тракслър бе като одеяло, с което да обгърне раменете си и да се предпази от заобикалящия я кошмар.

— Къде се намирате? — повтори той.

— В един клуб — отвърна тя. — На име… ъ-ъ… „Тек Ноар“…

— Знам го — прекъсна я Тракслър. — На Пико.

— Да, но не искам да излизам — избъбри Сара. — Струва ми се, че ме преследва някакъв.

— Добре, мис Конър. Чуйте ме — каза Тракслър, насилвайки гласните си струни да са спокойни. — И слушайте внимателно. Намирате се на обществено място. Там ще сте в безопасност, докато пристигнем.

— Кога ще дойдете? — попита Сара разтревожено.

— Моментално. Тръгваме — отвърна Тракслър бързо. — Стойте на видно място. Не излизайте навън, нито дори до тоалетната. Колата ни ще дойде за нула време.

— О’кей — каза Сара. Тракслър затвори.

 

 

„Тек Ноар“

10:31 вечерта

Пред входа на клуба настъпи леко раздвижване. Привлече вниманието на онези в близост до вратата. Но и те бързо извърнаха глави с уплашено безразличие.

През вратата влезе мъж. Огромен мъж във възтясно сиво яке и мотоциклетистки полуботи. Движенията му бяха плавни, оглеждаше за миг лицето на всеки един от струпалите се около вратата, после бързо преместваше поглед върху следващия. Лицето, което търсеше, не бе сред тях.

Мина покрай касата. Жената се показа отвътре и изгледа гневно отдалечаващия се безразличен гръб.

— Ей — провикна се към бияча. — Тоя не си е платил.

— Ало, приятелче — рече биячът и шляпна месестата си ръка върху рамото на онзи.

Терминатор дори не се обърна. Насочи лявата си ръка към онази част на рамото, където усещаше натиска на другия, хвана пръстите му и ги стисна. Костите изпукаха шумно. Пусна пихтиестата маса и продължи. Никой не чу къркорещия писък на бияча, или ако го чу — направи се, че не го е забелязал.

Стъпи на дансинга. Сканираше, разблъскваше танцуващите така, както ловец отмества клоните, надвиснали над пътя му. Цветомузиката не пречеше ни най-малко на зрението му. Без да й обръща внимание, започна да търси системно едно определено лице.

Сара постави слушалката върху вилката и още с обръщането си усети липсата на успокоителния глас на Тракслър. Но скоро всичко щеше да свърши. „Колата ни ще дойде за нула време.“ Щяха да дойдат „властите“. За нея. Щеше да е в безопасност. Вкопчи се в тази мисъл, сякаш бе спасителен пояс, и се отдалечи от телефона.

Върна се на масата си непосредствено до дансинга. Човешката менажерия се въртеше пред очите й като на сън. Смехът разкривяваше лицата. Телата се гърчеха в оргазмичен танц. Висока блондинка с впит по тялото гащеризон залитна към масата си, бъбрейки невъздържано с приятелки. Хората се кефеха. Стояха редом с нея, и въпреки това — в съвсем различен свят. Но човекът с шлифера не бе сред тях. Може и да се е уплашил, хрумна й. Сигурно не иска да го видят толкова много хора. Може би чака да изляза. Може би. Насили се да не мисли за това.

Всичко ще се оправи, започна да си внушава Сара. Само след пет минутки. Толкова. Само пет. Започваше сама да си вярва. Но точно тогава погледна към бара и изгуби вярата си. Той вече седеше там, втренчен в огледалото пред себе си. Право в нея.

Рийс отмести поглед колкото се може по-нехайно, но мислите в главата му се носеха със скорост, близка до тази на светлината. Отново го бе видяла. Явно вече бе изкарал ума на целта; личеше по погледа й. Засадата вероятно нямаше да се осъществи. Щеше му се моментално да се насочи към нея. Престани! Спазвай плана, боецо. Щеше да чака.

Когато видя, че Сара влиза в клуба, Рийс продължи по тротоара, докато се убеди, че тя се е отдалечила от входа. После се върна и огледа подстъпите. През фасадата вибрираха басовите акорди на някаква ню уейв група. Чувал бе за места като това. Наричали са ги нощни клубове. От дълбините на паметта му изплува някакво име: Синатра.

Още с отварянето на вратата усети плътната взривна вълна на бясната ритмична музика. Звукът бе гръмотевичен. Цветомузиката превръщаше истеричните движения на розовокожите мъже и жени в нещо, което по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше. Понечи да мине покрай скучаещата млада жена зад телената мрежа на кабинката в близост до входа, но тя се протегна и го сграбчи за ръкава на шлифера. Рийс се извърна. Очи нащрек, ръка устремена към револвера в джоба.

— Четири и петдесет, драги — изрече тя набързо.

Рийс я изгледа с любопитство. Сини коси — нещо ново за него. Накрая жената се приведе напред с оперетно благоволение:

— Четири долара и петдесет цента — повтори с провлачен, покровителствен глас. Рийс бръкна в джоба, сграбчи наслуки топка смачкани банкноти и ги блъсна в ръцете й. Не изчака за рестото.

Бързо разузна трескавия терен в залата — остъклен вход, стоманена аварийна врата в дъното, два остъклени прозореца на лявата стена, един на дясната — без да обръща внимание на втренчените погледи от крехките й обитатели, но проверявайки лицата им едно по едно. Откри Сара почти моментално, превита над телефона в дъното. Когато тя се обърна и хвърли нервен поглед над рамото си, Рийс приклекна, за да не го види.

Дългата редица високи столчета пред огледалния бар предлагаха най-добрата точка за дискретно наблюдение. Седна някъде по средата, с лице към огледалото, и сканира залата зад гърба си. Идеално. Всички до един попадаха в зоната на поражение.

Сара седна на една маса и Рийс се съсредоточи върху нея. Тя се озърташе като уплашено животно, усетило някаква опасност във въздуха. После погледите им се срещнаха в огледалото.

Сара се вцепени за миг. В мозъка й задрънча бясно тревожен сигнал. Беше той. Беше тук. В момента. И я наблюдаваше. Втренчена в обезпокояващия му поглед, престана да вярва, че поне един на всеки петдесет мъже в залата ще й се притече на помощ. Внезапно и напълно бе останала пак сама. В капана.

Кошмарният непознат с шлифера отмести спокойно погледа си. Сара се помъчи да се успокои. Лейтенант Тракслър бе на път. Само след минути — нали така й обеща. Само още няколко минутки, миличко, заутешава се на ум. Нищо няма да ти се случи. Всичко ще е наред. Ох, веднъж да дойде!

Люлеещите се тела пред нея продължаваха да променят позите си и да й пречат да вижда мъжа. Не бе помръднал. Седеше си като скала. Докато музиката блъскаше изопнатите й нерви, хвърли поглед на часовника си.

Терминатор газеше бавно, методично през тълпата, главата му непрестанно сканираше наляво-надясно, коригирайки погледа по вертикала според височината на обекта, а паметта каталогизираше всеки образ и го сверяваше със заложения.

Сара нервно се пресегна към кутията кока-кола пред себе си, без дори да осъзнае, че е оставена от друг. Очите й бяха залепени за гърба на шлифера на бара. Без да гледа, отчупи пръстена на кутията и без да иска я бутна от масата. Наведе се инстинктивно да я вдигне в мига, в който към нея се приближи едрият мъж с възтясното сиво яке.

Очите на Терминатор се плъзнаха по празната маса и стола. Не регистрираха нищо съществено. Пренебрегна и двата предмета и продължи.

В мига, в който се обърна, Сара се изправи на стола и постави кутията върху масата.

Терминатор стигна до стената, а още не бе открил целта. Местонахождението бе правилно. Получената информация бе, по негова преценка, изключително надеждна. Логически погледнато, тя трябваше да е тук. Вероятно я бе пропуснал. Обърна се на пети да сканира повторно залата. Ето я.

Устата на Рийс бе пресъхнала, сякаш бе от пясък. Поднесе механично към устните си чашата с бира и си позволи малка глътка, да ги навлажни. С ъгъла на лявото око мярна как едър мъж се отдалечи от стената и пое по права линия, която минаваше през Сара. Разбутваше хората от пътя си, сякаш бяха висока трева, а дясната му ръка посегна към вътрешния джоб на якето. Той беше онзи, който му трябваше. Рийс бе сигурен. Остави бавно чашата и небрежно отпусна ръка към долното копче на шлифера. Откопча го. Пръстите се плъзнаха по гладкия метал на ремингтона и преместиха предпазителя.

Ставаше. Сега бе моментът. В милионната от секундата, предхождаща действието, когато мускулите се стягат — в нетърпеливо очакване на следващата милионна от секундата — и когато адреналинът покачва пулса на сърцето до сто удара в минута и форсира целия организъм, Рийс постави лявата си ръка за опора върху ръба на хромирания бар, а с дясната обгърна дръжката на ремингтона. После се отблъсна и столчето се завъртя.

Сара отпи от колата и погледна часовника си. Откакто бе разговаряла с лейтенант Тракслър бяха изминали три минути. Вдигна очи и видя, че някой се приближава към нея. Огромен, страшен мъж в сиво яке, бъркащ за портфейла си. Спря пред нея, извисил се като планина, която току-що се е преместила в квартала.

Тракслър? Не си го представяше точно такъв. Не с такива очи. Този не бе дружелюбно настроен. И точно тогава инстинктът й подсказа, че ще се случи нещо лошо.

За част от секундата Терминатор застана неподвижно, впил поглед в нея, с ръка все още във вътрешния джоб. Сравни лицето и с образа в паметта и установи положителна идентификация. Изчисли възможните алтернативи. Само след миг пистолетът бе вече изваден, зареден и описал дъгата, която центрира червената точка на лазерния мерник точно в средата на челото и.

Очите на Сара се разтвориха от неразбиращ ужас, втренчени право в дулото на най-голямата, най-черната дупка в пространството, която бе виждала през живота си. Цялата зала, а заедно с нея и всичко останало, изчезна.

Със свободната си ръка Терминатор дръпна плъзгащия се затвор на пистолета и го пусна да щракне напред, за да вкара първия патрон в цевта. При цялата дандания звукът на оръжието бе комай единственото, което Сара чу.

За милионна част от секундата през ума й пропищяха хиляди мисли. Божичко, това не е никаква шега. Истина е. Ще умра точно тук, пред всички. Значи изобщо не е бил онзи. А този. Защо става всичко това? Защо, защо, защо?

Когато Терминатор извади пистолета, Рийс все още се въртеше на столчето. Шлиферът се отметна назад и ремингтонът се озова стиснат в двете му ръце. Онзи бе бърз. Изключително бърз. По-бърз, отколкото Рийс очакваше. Дали е седемстотин или осемстотин? Рийс се надяваше, че е седем. Правеше стъпка напред от бара, когато пътят му бе пресечен от мъж и жена, чиито очи цъфнаха като цветя, когато зърнаха дулото на пушката. Прекалено много хора му пречеха! По дяволите! Стори му се, че няма да успее. Рийс отмести злобно мъжа настрани и заора напред, заразблъсква хората, вдигна пушката, прицели се. Намиращите се пред него започнаха да се отдръпват, усетили движението му, без да разбират нищо, но гледайки да се отместят от шибания му път, да разчистят пътека към онова, към което се бе устремил. Рийс се бе вдигнал във въздуха, когато пред него се разтвори прозорец, очертан от плонжиращи встрани тела. Натисна спусъка и ремингтонът изрева.

Сто тридесет и седем отделни минивселени изведнъж замръзнаха — посетителите реагираха на експлозията.

Рийс бе успял да стреля стотна от секундата преди Терминатор да натисне спусъка. Взривът от пушката би отнесъл ръката на обикновен човек. В случая обаче успя само да попречи на прицела на противника. Разсеяни в десетсантиметрово петно, сачмите за едър дивеч се забиха в лакътя на Терминатор и го завъртяха на около двадесет градуса.

Рийс продължи да се приближава, плъзна затвора назад, после злобно го блъсна напред и вкара нов патрон в цевта. Терминатор понечи да се обърне към появилата се заплаха, да промени приоритетите си. Рийс стреля повторно и този път попадна точно в гърдите на мишената. При цялата си маса и сила, Терминатор залитна назад от удара.

В този миг всички запищяха.

И пак съсъкът на изтегления затвор, после щракането напред и нова експлозия. Рийс не прекъсваше огъня — упорит, неумолим, светът му сведен до една единствена ясна, непоколебима цел: да причини смъртта на своя едър противник.

Залитайки назад, Терминатор се помъчи да вдигне автоматичния пистолет. Рийс стреля отново и го изкара от равновесие. Видя как Терминатор падна, а пистолетът се надигна безсмислено към тавана.

Рийс се изравни с масата на Сара. Тя пищеше и се гушеше на стола си, отказваше да повярва на онова, което ставаше пред очите й. В пушката на Рийс бе останал само един патрон и той го изстреля в търкалящия се на пода Терминатор.

Терминатор удари пода със силата на срутваща се сграда. Остана абсолютно неподвижен върху плочките. Замръзнал. Без да трепне и най-малкото мускулче. Якето му отпред бе надупчено равномерно на ситни пробойни и попиваше изтичащата от тях алена течност. Изглеждаше съвсем умрял.

Трябва да е бил седемстотин, рече си Рийс. Застоя се, колкото сърцето му да изтупти веднъж. Адреналинът продължаваше да бушува из тялото, от което всичко му се струваше забавено, все едно, че яздеше гребена на вълна. През шестте и половина секунди от първия изстрел никой в залата не бе помръднал. Сега стояха, втренчени в развилата се пред очите им сцена. Песента свърши. През залата заехтя ритмичното, безсмислено усилено стържене на извъртялата се плоча.

Сара, шокирана, се облещи в проснатото само на два метра от нея окървавено тяло. После вдигна очи към мъжа в шлифера, който го бе повалил. И той се извърна към нея. Видя единствено очите му и лъскавата пушка в ръцете му. Рийс пристъпи към нея, но вниманието му бе отклонено от нещо.

На останалите — също. Терминатор бе отворил очи. По тялото му премина съвсем лек спазъм. После се изправи плавно на крака, приклекна в защитна поза и измъкна автомата UZI от кобура „Де Санто“ под мишницата си. Извърна се, дръпна назад затвора и се прицели в Рийс.

Рийс се изтъркаля по котешки и освободи мястото, което бе заемал, миг преди първите изстрели от UZI-то да се забият в неръждаемия бар и да разпръснат във въздуха парчета метал.

„Тек Ноар“ избухна в оргия от насилие и летящи тела. Шокът, обзел всички присъстващи, внезапно ги напусна и те се втурнаха отчаяно да бягат, спъвайки се, търкаляйки се, към прозорците и вратите. Мнозина не успяха да се придвижат достатъчно бързо. Млада жена, която и без това прекарваше ужасна вечер, мина пред Рийс точно в мига, в който той пък се насочи в противоположната посока.

Деветмилиметровите куршуми на UZI-то избродираха с лекота гръдния й кош.

Сара скочи от стола и се хвърли в потока от ръце и крака, понесъл се към изхода на заведението. Реагираше инстинктивно, по животински, в стремежа си да се отдалечи от смъртта.

Терминатор стоеше невъзмутимо в средата на залата. Видя, че Сара се отправя към изхода, заобиколена от други посетители. Понечи да пусне нова серия от UZI-то, но движението на Рийс към бара отклони вниманието му.

В момента, в който Рийс се преметна през бара, UZI-то надупчи лъскавата метална барикада, като започна ниско долу и завърши високо над нея. Куршумите прелетяха на милиметри от прасеца на Рийс и разбиха огледалото на стената. Парчета стъкло се разлетяха във всички посоки, оръсиха залата и се посипаха по гърба на Рийс, свил се на кълбо зад бара.

Сара бе преполовила разстоянието до изхода, когато Терминатор отхвърли Рийс от съзнанието си и се насочи към основната цел. Зърна върха на главата й сред паникьосаната тълпа.

Вдигна UZI-то напред с една ръка и се прицели по цевта, сякаш държеше пистолет. Изчака главата й да се покаже и дръпна спусъка.

Деветмилиметровите куршуми пищяха към точка в къдравия тил на Сара, когато момичето зад нея се опита егоистично да я отмести от пътя си. Затова и пое куршумите. Забиха се в гърба му и го хвърлиха напред. При което Сара залитна и двете тела се озоваха на пода.

Зад бара Рийс бъркаше в джоба си и зареждаше патрони в ремингтона с максимална скорост. По-бързо, по-бързо! Пръстите му летяха.

Сара се оказа притисната под отпуснатото мъртво тяло. Погледна зад себе си и видя с ужас, че огромното чудовище-убиец се приближава. Равномерно, невъзмутимо, почти небрежно. Направи опит да се измъкне. Момичето отгоре й бе възтежко. Сара обезумя. Заблъска и задърпа с всички сили, но бе прекалено късно.

Терминатор се подготвяше за ликвидирането й. Пусна на пода празния пълнител, грабна нов с окървавената си ръка и го постави в UZI-то — остров от бавни, точни движения сред морето от паника. Само след миг вече се извисяваше над Сара и се примерваше от упор.

Сара се взря безпомощно в студените безизразни очи. В тях нямаше нищо, освен смърт. И тя бе изцяло фокусирана върху нея.

Внезапно ремингтонът избухна отново. Улучи Терминатор в рамото и го завъртя на сто и осемдесет градуса. Рийс бе стрелял от въздуха, докато прескачаше от едно сепаре в друго. Приземи се пъргаво и се изправи, без да спира да стреля. Умри, копеле шибано! Вкара нов патрон. Ремингтонът плюеше неуморно заряд след заряд — брутално, диво, неотстъпчиво — и отбиваше Терминатор назад към витрината. Петият изстрел го вдигна и го запрати през закаленото стъкло направо на улицата.

Сара се изтърколи встрани в мига, в който видя как витрината се разтвори като трептящ портал, за да приеме преминаващото през нея летящо тяло.

Терминатор се приземи като аварийно кацащ въздушен лайнер и се пързаля известно време по тротоара, докато спря. Кръв се стичаше по всеки видим сантиметър от накъсаните му дрехи.

Рийс вдигна UZI-то от пода и го прегледа. Нямаше да му върши работа. Един от собствените му изстрели бе разбил горната част на затвора. Хвърли автомата и погледна надолу към Сара. Може всеки момент да изпадне в шок, мина му през ума. Време беше да изчезват.

Отмести тялото на убитото момиче и хвана Сара за ръка. Тя се отдръпна от него като уплашено животно. Тогава Рийс хвърли поглед през витрината и осъзна, че нещата са много по-зле, отколкото предполага — нямаше работа със седем-стотин. Бързо коленичи до Сара и я хвана под мишницата. Гласът му бе изпълнен с тревога:

— Ела с мен, ако искаш да живееш.

Сара поклати глава и продължи да се съпротивлява. После видя онова, което Рийс бе вече разбрал. Отвън, пред витрината, Терминатор се изправяше несигурно на крака. Парчетата стъкло се стичаха от тялото му, сякаш бяха вода. За пръв път в живота си виждаше мъртвец. Но знаеше, че не се очаква от мъртвите да се изправят.

През тялото й премина светкавичен ужас — много по-силен от всичко, което бе преживяла дотогава. Остана като втрещена за миг от гледката на димящата, кървяща кула на смъртта, която се издигаше отпреде й и я фиксираше със студените си очи, в които четеше присъдата си.

— О, Божичко — прошепна.

— Хайде! — изправи я Рийс на крака, грабна ръката й и я стисна здраво. Не му се опъваше повече. Вече нямаше значение дали и той не е някой откачен убиец, нито че само преди пет минути тя изтръпваше от ужас при мисълта да е в едно помещение с него. Превърнал се бе в човека, който искаше да я отведе от онова нещо отвъд витрината. Та когато Рийс дръпна ръката й, Сара бе вече готова да тръгне.

Той я помъкна след себе си и двамата хукнаха, колкото им позволяваха краката, към дъното на дискотеката, препъвайки се в проснатите тела на двама от танцуващите, които не се бяха оказали достатъчно бързи. Зад гърба си чуваха ясно ритмичния тътен от тежките стъпки на Терминатор.

Рийс се метна с цялата си тежест върху вратата на кухнята, тя се разтвори с трясък и той повлече Сара навътре без изобщо да намали ход. В противоположния край на разхвърляната кухня зееше друга врата, оставена широко отворена от готвача-кореец, прибягнал към нея още в началото на стрелбата. Рийс измъкна Сара навън, извъртя се, затвори вратата с трясък, блъсна резето и пак я помъкна след себе си.

Терминатор удари вратата само миг по-късно. Ламарината се огъна и пантите изскочиха наполовина от рамката, но резето издържа. Великанът направи крачка назад и отново налетя. Този път дебелото сантиметър и половина резе изхвръкна като карфица и Терминатор ги последва в коридора.

Рийс и Сара бяха успели да стигнат до другия му край и препускаха към вратата, водеща към уличката. Сара се хлъзна, но Рийс я дръпна безмилостно след себе си.

Вратата се разтвори с трясък и те се озоваха на влажния асфалт. Сара започна да забавя крачка от недостиг на кислород. Рийс я блъсна жестоко с отворена длан по гърба и тя полетя напред.

— Не спирай! — изкрещя той.

По наръсената със счупени стъкла земя кънтяха стъпките на преследващия ги Терминатор.

Стигнаха първата пресечка с пълна скорост; Сара едва дишаше и се бе вкопчила отчаяно в Рийс. За да вземат завоя, им се наложи да се отблъснат от отсрещната стена.

Както тичаше с все сила, Рийс грабна от джоба си патрон, пусна ръката на Сара и се опита да го зареди в ремингтона. Сара започна да изостава. Рийс грубо я блъсна пред себе си.

— Движи се, майка му стара!

Зареди и втори патрон.

Зад тях Терминатор взе завоя и започна постепенно да ги настига. Сара чу приближаването му, изстиска неизвестно откъде последни грамове енергия и я насочи към краката си. Гилзите от пушката изтрополиха върху асфалта, докато Рийс я зареждаше на бегом. Когато Сара се изравни със сивия форд, последната кола в редицата, Рийс я перна по гърба и я заби с лице в грубия чакъл. След това се извъртя, дръпна вратата на форда, приклекна зад нея и насочи пушката към резервоара на останалия зад тях шевролет-импала, модел 67-ма. Точно преди Терминатор да се изравни с импалата, Рийс стреля.

Куршумът попадна до резервоара под дъното на колата и изкара искри от задния ресор. Майка му стара! Остана му само един патрон. Успокой се. Терминатор бе вече редом с колата и съкращаваше разстоянието с дълги, мощни крачки. Ъгълът не бе подходящ. Рийс премести пушката и клекна толкова ниско, че почти опря задник в земята. Ако и сега не успее, само след около две секунди Терминатор щеше да му набута празната пушка в гърлото. Дръпна спусъка. Нагорещените до червено сачми за едър дивеч се забиха в студения резервоар. Взривът от разширяващите се газове бе неописуем. Огненото кълбо мигновено изпълни пространството между стените на уличката и се издигна към нощното небе. Терминатор се закова пред живата стена от горещина и светлина. Съзнаваше, че жертвата му е в безопасност от другата й страна, и че трябва да действа бързо. За хилядна от секундата прецени вариантите.

Рийс не изгуби нито миг. Натика Сара на предната седалка на форда, после се прехвърли през нея на мястото на водача и затвори с трясък вратата. Пресегна се за кабелите на стартера и запали двигателя, докато огненото кълбо продължаваше да блокира уличката.

Изведнъж от пламъците изскочи човешки силует и прелетя над покрива на горящата кола. С пламнали коси и дрехи, обгърнатият в огън Терминатор се приземи с гръмотевичен тътен върху предния капак на форда на Рийс. Рийс включи на задна и заби педала до пода. Гумите запушиха и запищяха и фордът се понесе обратно по уличката. Сара седеше със зейнала от шок уста; през предния прозорец я гледаше втренчено мъжът от капака и вече свиваше юмрук.

Едновременно с бруталния удар на Терминатор през стъклото, Рийс водеше битка с волана на поднасящия автомобил. Взрив от стъкла изпълни купето. Сара отвори очи и видя как окървавената ръка започва да се приближава сантиметър по сантиметър към гърлото й. Когато пръстите на Терминатор сграбчиха блузата й и я дръпнаха, нададе писък. Ръката тъкмо се канеше да я изтегли над таблото и през прозореца, когато фордът излезе от уличката и нахлу със задницата напред на Пико Булевард.

Рийс извъртя рязко волана, голямата лимузина занесе странично с четирите си димящи гуми, после заора през улицата към отсрещния бордюр.

Полицаят Ник Дилейни бе подминал току-що Кресънт Хайтс и се движеше на изток по Пико, когато му наредиха да отиде в „Тек Ноар“, където се стреляло. Видя излитащия от уличката форд в мига, в който се пресягаше към микрофона на патрулната кола. Не стига, че върху капака на двигателя му бе приклекнал някакъв дрисльо и сигурно си въобразяваше, че язди сърф, което само по себе си бе необичайно, ами на всичко отгоре дрисльото бе обвит в пламъци. Ник проследи с невярващ поглед как лимузината заора странично в една от паркираните коли, а димящият сърфист прелетя над покрива й и се заби в тротоара. „На място“, инстинктивно го отписа Дилейни. Закова спирачките на чернобялата патрулна кола, поднесе и заби предницата в бордюра, фордът форсира, направи „християнка“ насред улицата и се понесе с рев по Пико по посока на океана.

Дилейни изскочи светкавично от колата и без да откъсва поглед от неподвижното тяло на тротоара, закрещя в микрофона:

— Тук едно-ел-деветнайсет. Углавно престъпление с кола. Шофьорът побягна.

В старанието си да опише бързо отдалечаващата се лимузина, отмести поглед от безжизненото димящо тяло. Не видя как то потръпна, сетне се изправи бавно на крака и се огледа. Когато приключи с описанието на колата на Рийс и се обърна, гледката, която видя, съкрати живота му с няколко години. Огромният мъж се приближаваше към него. Дилейни хвърли микрофона и посегна към служебния револвер. Така и не успя да го извади от кобура. Терминатор блъсна жестоко вратата, зад която бе застанал полицаят. Дилейни чу как собствената му дясна ръка изпука като съчка и осъзна, че ще му се случи нещо ужасно. „На място“, инстинктивно рече на себе си. В следващия миг Терминатор блъсна главата на полицая в стъклото, после небрежно хвърли безжизненото му тяло на улицата. Пъхна се зад волана и наду по булеварда.

По-надолу по Пико, Сара седеше парализирана във форда. Прелетяха през кръстовището с Ла Сиенега. Кръвта й се бе стекла от лицето. Започна да трепери и престана да възприема както събитията от последните няколко минути, така и размазания ревящ свят пред очите си. Лимузината се носеше сред сенките като нощен демон, без фарове, с настъпен до ламарините педал на газта и скорост, близка до сто и петдесет километра в час.

Очите на Рийс скачаха: огледало — път — зад рамото — огледало. Без изобщо да поглежда Сара й изкрещя „Дръж се!“ след което с майсторски изпълнено принудително плъзгане взе завоя на Оукхърст Авеню. Спринтира до Уитуърт, където направи ляв, като се шмугна с форда между една кретаща тойота и носещия се насреща му пикап, после се втурна към Рексфорд и взе завоя с извъртане на задницата. И понеже колите, изпълващи улицата, се движеха едва-едва, Рийс без всякакво колебание или загриженост прескочи бордюра и се понесе със сто километра в час по тротоара.

За щастие, по пътя му не се изпречи нито един пешеходец.

С едно-единствено грациозно, шеметно и изправящо косите движение се изстреля от тротоара направо на скоростното платно на Олимпик Булевард, преди някой да бе успял да реагира.

Май вече никой не ги следваше. А дори и да искаше, надали щеше да успее. Погледна към Сара и осъзна, че тя изпада в шок.

— Ранена ли си? — извика рязко, по войнишки. — Ударена ли си?

Никакъв отговор. Тя продължаваше да гледа невиждащо напред. Рийс се пресегна и опипа ръцете й, краката, торса. Бе прям, безличен, като санитар на бойното поле. Провери методично дали има рани. Май не бе засегната.

Сара потръпна. Смътното усещане за допир стана по-ясно. Усети, че Рийс я опипва навсякъде и презрението й към грубото му мъжко безсрамие й вля нова енергия. Удари ръката му и в сляпа паника се хвана за дръжката на вратата. Отвори я и всичко пред очите й се размаза с рев.

Рийс я блъсна назад в седалката и затръшна вратата. След това, без да откъсва очи от пътя, я плясна през лицето с опакото на ръката си. Силно. Тя остана абсолютно неподвижна, докато съзнанието й с мъка се върна към рационалното мислене. Чак тогава Рийс проговори:

— Прави точно каквото ти казвам. Точно. Не мърдай, ако не съм ти казал. Не издавай и звук без мое нареждане. Разбра ли?

Докато стрелката на километража показваше сто тридесет и пет километра в час, той се пресегна спокойно през нея и заключи вратата й, после затегна колана на седалката й, много здраво, със същите методични движения, с каквито я бе опипал. Сара не отговори, не кимна, не мръдна изобщо.

— Разбра ли? — кресна той повторно.

— Да — отвърна Сара с треперещ глас. — Моля ви, не ми причинявайте болка.

— Тук съм, за да ти помогна.

Гласът му не бе вече толкова заплашителен, но продължаваше да е отсечен и делови:

— Казвам се Рийс. Сержант, техком, DN38416.

Настъпи миг неловка тишина. Тогава Рийс направи единственото, което му дойде на ума. Сара се втренчи тъпо в протегнатата ръка. И без капка ентусиазъм я пое автоматично.

— Задачата ми е да те пазя — продължи Рийс. — Набелязана си за терминиране.

На четиринадесет преки зад тях през късното нощно движение гладко се промъкваше патрулна кола 1-L-19 на ПУЛА. Терминатор сканираше улицата с равномерна поредица симетрични движения на очите. Междувременно слушаше наситения радиообмен, отсяваше незасягащите го съобщения и чакаше да чуе нещо за откраднатата сива лимузина. Най-сетне чу онова, което го интересуваше: „Издирваното превозно средство забелязано на ъгъла на Мотър и Пико, посока юг,“ съобщи диспечерът. „Коли едно-а-двайсет и едно-а-седем, направете опит за прехващане. Кола едно-ел-деветнайсет, обади се.“

Запаметил номера от съобщението, направено от бившия й обитател, Терминатор осъзна, че ще трябва да отговори. Възпроизведе няколкото записани по-рано в паметта му срички, синтезирани в дигитален отговор. С глас, в който и майката на полицая Дилейни нямаше да се усъмни, Терминатор произнесе със спокоен глас:

— Тук едно-ел-деветнайсет. Движа се на запад по Олимпик, приближавам Овърланд.

Не че беше вярно. Всъщност се носеше обратно по Пико, по посока на Мотър. И на Сара.

— Това е сън — рече Сара, влагайки прекалена надежда в думите си. — Има някаква грешка. Нищо не съм направила.

— Не, все още не — отвърна Рийс, — но ще го сториш. Прикова погледа й със своя. — Изключително важно е да оцелееш.

Сара отмести очи и се постара да изключи всичко около себе си, но всеки път, щом отвореше очи, виждаше, че продължава да е във форда.

— Не е вярно. Ами онзи човек? Беше мъртъв. Как успя да стане и да те подгони…

— Не е човек — прекъсна я Рийс. — Машина е. Терминатор. Производство на „Кибердинамични системи“. Серия осемстотин. Модел едно нула едно.

— Машина ли? — попита Сара невярващо. — Нещо като робот?

— Не робот. Киборг. — Рийс изви врат към двете двойки фарове далеч зад тях. — Кибернетичен организъм.

— Изключено! — изкрещя Сара. — От него течеше кръв.

— Секунда само — каза Рийс. — Наведи глава.

Двойката фарове ги настигаше с голяма скорост. Първата патрулна кола се изравни с тях и включи прожектора си, освети очуканата лимузина, опипа я, заслепи Рийс и Сара.

Рийс подби вратата на патрулната кола. Полицаят се опита да избегне удара, но при сто километра в час всяка кола просто отказва да се подчинява. Патрулният автомобил се занесе настрани, преобърна се и, като проби будката за вестници, се заби в паркираното до нея такси. Край на историята.

Сара изгледа мъртвата патрулна кола, после се сви на седалката. Прииска й се да изчезне.

Рийс се шмугна в малка уличка в близост до Глендън. Другата патрулна кола нахълта след него и двата автомобила се понесоха почти броня о броня по тъмния тесен коридор. При всеки допир със стена или с някой от стърчащите контейнери за боклук от колите хвърчаха истински фойерверки от искри. Рийс вдигна крак от газта и се изправи на спирачката. Зад него полицаят стори същото, но нервите му не издържаха и леко завъртя волана — на част от сантиметъра, но достатъчно, за да заоре предната броня в тухлената стена. Колата моментално се завъртя и се заглави напреко на тясната уличка.

Спирачките на Рийс изпищяха. Включи форда на задна, наду мотора и засили смачканата лимузина назад към чернобялата патрулна кола. Налетя й с шейсет и пет километра в час и с това я направи постоянен атрибут на уличката. След това Рийс наду отново към Пико.

Сара се надигна и се огледа, после хвърли око на Рийс, като продължаваше да смила последната информация, която й бе подал. Значи бягаха от киборг, така ли?

Сара хубаво го огледа. Бе небръснат и мръсен. Имаше напрегнат, опасен вид — по-скоро луд, отколкото нормален.

Рийс изведе лимузината от улицата и я вкара в алеята към четириетажния паркинг на Колби. Решетката на форда се вряза в шарената дървена бариера, препречила входа, и лимузината се изкачи на първото ниво на гаража.

Настъпи тишина. Сара отмести очи от Рийс, уплашена от възцарилото се спокойствие и от начините, по които той би могъл да го наруши. Завинаги запечатан зад клепачите и остана образът на великана — онзи, който нямаше начин да не е мъртъв — надигнал се и хукнал подире им. Колкото и луд да бе седналият до нея, поне не бе онзи.

Рийс продължаваше да е свръхнащрек и с изключително внимание мина по проходите между паркираните автомобили. В далечината се чуваха ревящите сирени на десетки полицейски коли, тръгнали да го търсят.

Трябваше да се махне от града. Да отиде на сигурно място. Щеше да е по-добре, ако тя му помогне. Ако проумееше положението. Ако се наложеше, щеше да я защитава и против волята й. Но иначе щеше да му е по-лесно.

Рийс хвърли поглед на Сара. Самата им близост накара цялата машинария в тялото му да спре на място. За секунда остана безмълвен, изумен от самата простота на факта, че тя седеше редом с него. Ето я. Напълно нормална. И уплашена. Неизвестно защо, но не си бе представял, че тя ще изпитва страх.

Сви по друг проход, все още на най-ниското ниво. Все още дебнеше за признаци на опасност, но не установи нито един.

— Добре, слушай — рече спокойно, като продължи да сканира от дясно на ляво. — Терминатор е бойна единица за проникване в тила на противника. Получовек, полумашина. — Напрегнатият му глас й подсказваше, че — за съжаление — й говори абсолютната истина. Сара се обърна към него и заслуша.

— Отвътре — продължи Рийс, — е бойно шаси от свръхиздръжлива сплав. Контролира го микропроцесор. До зъби въоръжен. Много устойчив. Но отвън е жива човешка плът. Месо, кожа, коса… кръв. Отгледани специално за киборгите…

Говореше все по-забързано. А тя чуваше думите му, но не успяваше да ги проумее. Обясненията му само влошаваха нещата.

— Виж какво, Рийс. Знам, че искаш да ми помогнеш, но… — Сара се постара да внесе в гласа си успокоителна нотка, да не би иначе да го обиди. Безполезно.

— Слушай какво ти говоря! — викна той и рязко извърна глава към нея. — Серията шестстотин бе с гумена кожа. Лесно ги разпознавахме. Но осемстотин е нова серия. Изглеждат като истински хора. Пот, лош дъх и прочие. Ако го пипнеш, усещаш топлина. Но дотогава обикновено си мъртъв. Много трудно се различават. А при толкова много хора там… — Рийс се поколеба, обзет от необичайно чувство. — Трябваше да изчакам да те приближи, преди да се прицеля в него. Нямах представа как изглежда.

Сара осъзна, че той й говори за ранените и убитите в „Тек Ноар“. Щом заговори за тях, гласът му стана несигурен. Но после изведнъж се стегна от мисъл, която изказа на глас:

— Но те така или иначе щяха да загинат във войната.

Приказките му станаха съвсем несвързани и тя с ужас си помисли, че той може да откачи напълно пред собствените й очи. Война ли? Каква война? И какви са тия потящи се киборги? Поклати глава:

— Ти май ме мислиш за съвсем глупава. Такива неща още никой не произвежда.

Рийс кимна.

— Вярно, все още не. Чак след четиридесетина години.

Не пищи, подсказа една от малките Сари в измъчения й мозък.

— Трябва да се отърва от тази кола — рече Рийс разстроено и вкара форда в едно от свободните места.

Несъмнено й се случваше нещо страшно лошо. Някаква двукрака история на ужасите се разхождаше из града, водена от манията да я убие. А Рийс, дори да му хлопаше дъската, все пак я бе спасил. Готова бе да му повярва. Наистина. Но вече й се събра прекалено много.

— Искаш да кажеш, че идва от бъдещето? — попита накрая Сара, едва произнасяйки думата.

— Едно от възможните бъдещета от твоя гледна точка — каза Рийс на пресекулки, сякаш търсеше понятие, за което дори самият той няма думи. — Не съм много наясно с техниката — добави с извинителен тон.

— И ти ли си от бъдещето?

— Точно така.

— Добре — отвърна Сара. Явно бе, че му хлопа не само дъската, ами цялата ограда. В миг отключи дясната врата, дръпна дръжката нагоре и бе наполовината извън колата, преди Рийс да реагира. Плонжира и сграбчи ръката й, стисна я, докато й побеля кожата, и я изтегли, ритаща и съпротивляваща се, обратно във форда.

Паникьосана, Сара прибягна отново към животинските си инстинкти. Заби с всичка сила зъбите си в китката му. Въпреки, че ги впи, колкото можеше по-дълбоко, хватката му не се охлаби.

Бавно се пресегна през нея и хлопна вратата й. Без да изпуска захапката, Сара вдигна очи и се взря в лицето му. Безизразно. Никаква болка. Никакъв гняв. Нищо. Кротко се отдръпна. По езика си усети кръв. Погледна китката му. От белезите-месечинки се стичаше червено поточе.

— Киборгите не усещат болка — каза Рийс студено. — Аз обаче усещам. Друг път… не прави… така.

— Моля те — захленчи Сара, — пусни ме.

Рийс поклати глава. Нещата не вървяха. Никак.

— Слушай — рече, решен да опита повторно, с бавен, решителен, напрегнат глас. — Разбери. Онзи Терминатор е някъде там. С него не можеш да спориш. Нито да се пазариш. Не чувства нито съжаление, нито угризения, нито страх.

Почти се бе наврял в лицето й. Усещаше топлия му дъх по кожата си. Думите му се набиваха като гвоздеи в главата й.

— И той няма да се спре. Пред нищо. Изобщо. Докато не умреш.

Сара усещаше, че всичко, което чува, е пълна глупост, четири звезди. Да, ами кървавата като на кино баня, от която току-що я бе измъкнал? Ами онзи, дето скочи през огъня? С мъртвешките демонични очи, приковани в нея, и с пламтящата коса, дето проби с юмрук стъклото и се опита да я измъкне от колата? Нея. Малката Сара Конър. Ами другите Сари Конър, дето някой пречукваше целия ден? Зад цялата тази лудост трябва да има някакво рационално, изключително разумно обяснение. Но логиката и рационализмът бяха излетели през прозореца и хукнали по улицата, оставяйки я зад себе си. Защото…

… То бе мъртво, но се изправи спокойно на крака…

Мисли, Сара! Измисли някакъв отговор.

… от пробойните на куршумите течеше кръв…

Защото, ако не успееш;

… то тръгна…

самата ти ще полудееш

… след теб, Сара.

Как можа да направи това, освен ако — ако… Рийс се окаже не толкова луд, колкото изглежда.

Сара се отпусна обратно на седалката. За миг се възцари тишина; после много тихо каза:

— А ти можеш ли да го спреш?

— Може би — отвърна Рийс. — Но с тези оръжия, не знам.

 

 

Уестуд

11:03 вечерта

Патрул на кола 1 -L-19 се носеше бавно по Сепълвида, после сви надясно по Масачусетс. Терминатор седеше с безразличие зад волана, фокусирал двойката инфрачервени очни камери в мрачните сенки на почти безлюдната улица. Киборгът оглеждаше мигновено вътрешностите на паркираните край бордюрите коли, търсейки методично своята цел.

Изведнъж абстрактните пращения по радиото на патрулната кола се прекъснаха от спокойния глас на полицейската диспечерка:

— До всички коли. До всички коли. Издирваното превозно средство забелязано в гаража на Колби и Ла Грейндж…

Терминатор мигновено извъртя колата насред улицата и насмалко не улучи червен фолксваген-костенурка с пет силно дрогирани тийнейджъри, прибиращи се от концерт на Ван Хейлън.

Фолксвагенът прескочи бордюра и се заби в изпречилия се на пътя му стар дъб, от което предницата му стана на хармоника.

— Майка му стара! — изрева младото шофьорче на костенурката.

Видя как патрулната кола се отдалечи и изкрещя повторно, удряйки с юмрук по таблото. Не стига, че полицаите вечно те ебават, ами сега му бяха преебали и любимата костенурка.

 

 

Западен Лос Анджелес

11:06 вечерта

Рийс вдигна приклада на ремингтона и го стовари върху кутията на стартерния ключ на ел дорадото. Когато след третия удар цилиндърът на ключалката се освободи, Рийс го измъкна с два пръста и го разгледа. Никакъв проблем. Беше го правил десетки пъти. Пусна цилиндъра на пода и пъхна муфата обратно в отвора. Завъртя я на половин оборот по посока на часовниковата стрелка и бе възнаграден с бръмченето на стартера. Когато моторът заработи, Рийс изфорсира мощния двигател на кадилака-ел дорадо, после го остави на тихи обороти. Накрая го изгаси. Обърна се към Сара. Тя се бе свила под нивото на таблото, сякаш просторната предна седалка я бе смалила още повече. Бяха зарязали форда и с прибежки бяха огледали паркираните коли, докато Рийс направи своя избор. Под тях, на първия етаж, половин дузина патрули на ПУЛА налетяха като пчели върху изоставения сив форд. Оттам чернобелите коли се качиха по рампата на втория етаж, опипвайки бавно и методично с прожекторите паркираните автомобили, докато накрая стигнаха до най-горното ниво на сградата-паркинг.

Никому не направи впечатление, че кола 1-L-19, шофирана от някой, който очевидно не бе полицай, се вмъкна в сградата и се присъедини към търсещите.

Рийс показа с жест на Сара да остане снишена под таблото. Чифт фарове се плъзна по съседната редица коли.

През предното стъкло на ел дорадото проникна прожектор. Рийс и Сара се свиха още повече, но нито той, нито тя посмя да отбележи създалата се по принуда физическа интимност. Тя почувства топлината на бузата му и неприятното дращене на брадата му. Тихото ръмжене на патрулната кола се приближи още повече, сякаш се намести на задната седалка. Сгушиха се един о друг, замръзнали. После прожекторът подмина и моторът заглъхна.

— Защо мен? — попита Сара. — Защо точно аз съм му дотрябвала?

Устните на Рийс почти бяха опрени в ухото й. Когато проговори, от тях излезе дрезгав шепот. Откъде да започне бе най-големият му проблем. Четиридесет години история, която тепърва предстоеше да се случи.

— Толкова много имам да ти кажа.

— Разкажи ми.

Рийс се отдръпна с няколко сантиметра — ароматът на косата й го разсейваше.

— Няколко години след сегашната избухна война. Ядрена. — Направи с ръка жест, който обхвана колата, града, света. — Всичко това изчезна. Всичко. Край.

От напрегнатия му поглед Сара разбра, че й говори истината. Станало е. Или щеше да стане. Самата окончателност на думата „край“ в съчетание с примирено свитите рамене на Рийс я удариха право в червата като буца сгур.

Остана смразена. А Рийс продължи с насечен тон, издаващ известна военна рязкост.

— Имаше оцелели. Тук. Там. Никой не знаеше кой я е започнал. — Погледна я. — Било е работа на машините — добави.

— Не разбирам.

— Компютърът на Отбранителната система. Нов. Мощен. Свързан с всичко — ракети, военна промишленост, конструктори на оръжия, заводи — поверено му е било всичко. Разправят, че придобил разум, някакво ново поколение интелект. Започнал да смята всички хора — не само противниковата страна — за заплаха. Решил съдбата ни за милионна част от секундата. Унищожение.

Направи нова пауза. Погледна пак Сара. В очите. Когато заговори отново, гласът му бе загубил остротата си. Получило се бе леко отместване, от безпристрастен отчет към лични спомени.

— Не съм видял войната. Родил съм се след това. В развалините. Там израснах. Гладувайки. И криейки се от ловците-убийци.

— От кои? — попита Сара с притаен шепот.

— Ловците-убийци. Патрулни машини. Произведени в автоматизираните заводи. Повечето от нас попадаха в плен на машините или на техните колаборационисти, след което ги изпращаха в лагери за методично ликвидиране.

Рийс запретна ръкав чак до лакътя и показа ръката си на Сара. Тя не можеше да повярва на очите си: десетцифрено число, гравирано върху кожата. Под цифрите имаше някаква комбинация от чертички, като онези, които поставяха на стоките в супермаркетите. Плахо протегна ръка и го докосна с пръст.

— Прогорено с лазер — каза Рийс безизразно.

Този човек, сгушил се до нея, бе преживял и пребродил невъобразимо чистилище. Кошмарно място, в което машините те маркират за по-лесна идентификация, сякаш си консерва с доматено пюре, като част от своето „окончателно разрешение“ на въпроса с хомо сапиенс.

— Оставяха някои от нас живи… за да работим. Да товарим трупове. Ликвидационните екипи работеха денонощно. Ей толкова оставаше да изчезнем завинаги. — Вдигна палец и показалец, а помежду им — милиметър разстояние.

Свали ръкава си и започна да зарежда патрони в ремингтона.

— Дойде човек… велик човек — добави страхопочитателно, — който ни поддържаше живота. Окъсани и полугладни, но живи. Понабрахме сили и той ни научи да се бием. Да прерязваме телените огради на лагерите. Да размазваме шибаните метални копелета на парчета. Обърна нещата и ни измъкна от ръба на пропастта.

Гласът му, дрезгав шепот, трепереше от вълнение. Наблюдаваше го как се бори с думите.

— Името му е Конър. Джон Конър. Твоят син, Сара. Твоят нероден още син.

Съзнанието на Сара затръшна вратите си и последното му изречение заотеква из мозъка й като взрив. Не беше истина. Не можеше да е истина. Осъзна, че ръцете му са стигнали до раменете й и от известно време я стискат силно. Когато отвори очи, той още я гледаше втренчено. Толкова много болка бе изписана по лицето му, толкова неподправени бяха чувствата в погледа му, че Сара усети как нещо я кара неумолимо да му повярва. Но чак пък това! За нея то нямаше нито смисъл, нито същност. Да се превърнеш внезапно в майката на син, който е съществувал в друго време и на друго място — в това нямаше и капка реалност. В сравнение с него дори приливът от апокалиптични видения, разбити цивилизации, градове отнесени в потоци разтопен бетон — всичко това й изглеждаше далеч по-обяснимо.

Мозъкът й направо отказа да й служи. Способна бе единствено да го гледа със зяпнала уста.

— Не — отсече накрая. — Не е вярно. Не е възможно…

Задното стъкло на ел дорадото блесна като супернова. Рийс рязко се извърна и очите му срещнаха за част от секундата прожектора. Монтиран бе на покрива на патрулен автомобил. Но онова зад волана не бе служител на ПУЛА. Рийс блъсна Сара по очи и я набута в миниатюрното пространство под таблото. В този миг задното стъкло избухна навътре. Терминатор бе стрелял с мощната SPAS-12.

Рийс трескаво запали кадилака и наду двигателя. Втори изстрел от ловната пушка разчисти останалите в задната рамка парчета стъкло. По предното изтракаха рикоширащи сачми и засвистяха из кабината.

Сара закри главата си с ръце, затвори очи и изпищя. Рийс включи на скорост и ел дорадото изскочи, залитайки, от мястото, където бе паркирано.

Терминатор предугаждаше движенията на целта с почти същата скорост, с която Рийс ги измисляше. Чернобялата патрулна кола се понесе с рев напред, в прохода, успореден на онзи, по който се движеше машината на Рийс.

Наближиха изхода почти рамо до рамо, в съседни платна, разделени от редица паркирани коли. Рийс караше „на сляпо“, свил глава под нивото на предното стъкло. Стигнал бе седемдесет километра в час и повишаваше скоростта. Рампата все повече приближаваше. Воят на осемте свирещи гуми и нажеженият до червено рев на двата двигателя отекваше диво между бетонните стени.

Рийс усети, че до рампата, му остават само секунди. Хвърли бърз сканиращ поглед над ръба на вратата и видя, че Терминатор го е изпреварил. Отминал бе редицата коли и сега го засичаше по диагонал.

Зърна цевта на ловната пушка през отворения прозорец на патрулната кола, насочена право в него. Мигновено се сви и чу как стъклото над главата му звънко се разпадна. Вдигна ремингтонът и, хванал го като пистолет, опря цевта му върху ръба на прозореца току до Сара. Патронът със сачми номер 12 изтрещя на десет сантиметра от ухото й. Центърът на заряда проби задната врата на полицейската машина, а Рийс забеляза, че киборгът вкарва нов патрон в цевта. Изви рязко волана и огромното ел дорадо се понесе с отекващ писък към патрулната кола.

Рийс изтряска автомобила на Терминатор с тежкия кадилак и двете коли, заклещени една в друга, продължиха да летят към изходната рампа.

Но полицейската закачи със задната броня един шевролет пикап, откъсна се от кадилака и се завъртя на място.

Нямаше полицай в цялата сграда, който да не бе чул стрелбата. Някои дори успяха да мярнат как Рийс прелетя като светкавица по изходната рампа и изскочи на Колби Авеню. Гледката на колегата им в кола 1 -L-19, лепнал се за ауспуха му, ги изпълни с чувство на облекчение и гордост.

Всички шестнадесет патрулни коли се скупчиха бързо около изхода.

Когато ел дорадото изскочи на улицата, Рийс се движеше с шейсет и пет. Само след една пресечка скоростта му бе близо два пъти по-голяма.

Сара се измъкна изпод таблото и погледна през дупката, зееща на мястото на задното стъкло. Видя как Терминатор излетя със занасяне от сградата, изхвърляйки зад себе си кометна опашка искри, а зад киборга — истинската полиция с надути сирени.

Терминатор бързо набра скорост и се изравни с тях откъм страната на Сара. Бясната двойка шареше по четирите платна на авенюто, а колите на гражданите се пръскаха като пилци встрани, само и само да се махнат от пътя им.

Нов изстрел от ловната пушка на Терминатор се заби в борда на ел дорадото. Рийс влагаше цялото усвоено умение по избягване на противник, но Терминатор не преставаше да прави пробойни в дебелите като броня врати и каросерия.

Накрая на Рийс му писна да го стрелят. Грабна ремингтона от пода.

— Карай! — викна на Сара, след което пусна волана и се извъртя.

Подаде пушката през отворения прозорец, заби я върху покрива на кадилака и измъкна тялото си навън. Сара изгледа с недоумение волана за част от секундата, докато кадилакът се носеше с над сто и трийсет, после по рефлекс го сграби с две ръце. Рийс бе включил ръчната газ, тя не можа да я открие къде е, така че не й оставаше друг избор освен да управлява и да се надява на най-доброто.

Подалият се наполовина през прозореца Рийс се прицелваше над покрива на колата в преследвача им. Терминатор въртеше ловко волана и следваше ел дорадото плътно, докато Сара се бореше да овладее летящата машина.

Вятърът блъскаше примерващият се Рийс. Първият му изстрел направи дупка в предното стъкло на патрулната кола. Вторият се заби в капака на мотора. Терминатор дори не намали скоростта. Третият улучи стъклото пред водача, киборгът сви глава, колата му се лашна в циментовата мантинела, плъзна се по нея като електрически влак, оставяйки по дирите си вълна огнени метални искри.

Сара с ужас осъзна, че вече не са на главна улица. Движеха се по някакъв сервизен път, който свършваше с огромна бетонна стена. Извика на Рийс, но го виждаше само от кръста надолу, а вятърът отнесе думите й преди да са стигнали до ушите му. Стената се приближаваше с рев.

Впоследствие нямаше изобщо да си спомня как го бе направила, но сграбчи лоста за скоростите и го блъсна на задна скорост с такава сила, че насмалко не си счупи китката. В мига, в който скоростната кутия се надроби на парчета и двигателните колела на ел дорадото блокираха във виещ облак от дим, Рийс стреля.

Изстрелът разби предното стъкло, улучи Терминатор право в рамото и го прикова към седалката. Замаян за миг, той профуча като куршум край ел дорадото, но зрението му се проясни навреме, за да види стената.

Сара дръпна Рийс навътре и нави волана надясно, принуждавайки гумите на колата да запушат от преплъзването. Ел дорадото закова на сантиметри от стената.

Терминатор се заби в нея със скорост сто тридесет и два километра в час. Патрулната кола се уви около киборга като евтин акордеон. Първо изключи зрителната му система. Поради страхотното натоварване на закаленото му шаси, последваха я и останалите системи на микропроцесора.

Сара надникна над рамката на вратата и видя струпалите се в полукръг двадесетина коли на ПУЛА. Полицаите бяха наклякали зад отворените врати, насочили към нея и Рийс цял арсенал от пистолети и пушки.

Рийс сграбчи ремингтона, но Сара го отблъсна и хвана ръката му.

— Не, Рийс! Недей! В никакъв случай — развика се уплашено. — Ще те убият.

Той погледна покрай нея в дулата на повече оръжия, отколкото би могъл да принуди да замлъкнат. Всичките му инстинкти му подсказваха да се движи. Да се бие. Сега. Последното нещо, което искаше, бе да позволи на властите да се докопат до Сара. Чудеше се дали Терминатор е умрял — от мястото, където стоеше, не можеше да види. Погледна към Сара. От очите й струеше страх и загриженост. С изненада установи, че Сара е загрижена за него.

— Моля те — повтори тя.

Рийс бавно пусна пушката. Сара я хвърли бързо през прозореца. Пушката издрънча на асфалта и остана неподвижна.

— Ей, вие там, в кадилака — провикна се един полицай, — Искам да ви видя ръцете. Моментално!

Сержант Кайл Рийс примирено вдигна ръце. Само след миг ги издърпаха грубо от колата. Докато им слагаха белезниците и ги отвеждаха, двама от полицаите се приближиха към останките на кола 1-L-19.

— Не мога да повярвам — каза единият. — Празна е.

Какво ли значи това? учуди се Сара. Видя как Рийс се извърна, изведнъж се задърпа от пленилите го, само и само да види разбитата кола, да се увери с очите си.

Отговорът, който бе нужен на Сара, се изписа на лицето му: нервното стисване на устните му й подсказа, че още нищо не е свършило.