Пейо Яворов
Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,

с наведена глава —

при мене, тук, в самотност неприветна.

Надире не поглеждай с тъмните слова

на уплах и тревога —

аз всичко знам…

Но знай и ти: умряха там

и дявола, и бога.

 

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:

къде не беше ти, къде не бях

подире ти и аз?

Зигзаги вред неуловими…

Къде от ревност не горях

и в летен зной, и в зимен мраз?

 

На труженик ли дрипав, гладно леден,

в прихлупената изба ти не бе —

и него ли, кажи, не лъга, беден,

за празник, въздух и небе?

В полето ли при селянина груби

не беше ти,

край него дни ли не изгуби,

сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани —

посестрима хайдушка — и над гроб

ти сълзи ли не рони, великани

оплакваща наравно с жалък роб?

И пред развратница ли с просешка боязън

за поглед и усмивка не рида,

и пред невинността ли дума на съблазън

безсрамно ти не шепна,

                без срам остала навсегда!

 

И ето че се връщаш уморена,

изплашена, отвърната, сломена.

…Уста пиянски не едни

в устата ти рубинови се впиха.

Ръце нечисти през ония дни

разплитаха, заплитаха, мърсиха

коприната на твоята коса.

В кървавите на кръвник обятия

нима веднъж се ти превива?

Разврата ли не чух невинността ти да осмива,

и невинността да те обсипва

                с хули на проклятия?

 

И ето че се връщаш уморена,

наплашена, отвърната, сломена.

Надире не поглеждай — няма жив

на мъртъвците сред тълпата:

едни остаха там

безплътни през тишината

на спомена мъглив.

 

Разбойник същ, подире ти вървях

и питах аз:

                какво тя мрази и обича?

Безсилен в ревност, силен в злобата си бях

и мислех аз:

                какво я лъсти и увлича?

Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.

Претърсвах аз,

        претърсвах ги тогаз —

на миг пленените души.

 

Напразно търсих истина у тях,

създадена в лъжа и грях.

Напразно дирих и лъжата —

бог на вселената, душа в душата.

Страдание! Едно страдание безлично,

жалко, безразлично,

там негде по средата

на истината и лъжата…

 

И ей ме днес: погледай връх е — самота.

И те се върна, моя красота!

Че няма зло, страдание, живот

вън от сърцето ми — кивот,

където пепелта лежи

на всички истини-лъжи.

Че няма дух и няма вещ

вън от гърдите мои — пещ

на живия вселенен плам,

на цялата вселена храм.

 

И ти се върна! — празник ден…

Ще дъхна аз и с кървав пламък

ще пламне тук дърво и камък.

Бъди при мен — бъди у мен…

сред кървав пламък и през дим,

сред задух нетърпим,

небето в твоя поглед

        дивно ще се отражава.

Душа за него ще копней!

Ти него гледай и ми пей

за хладния покой, за вечната забрава.

 

Сред пламъци и адски дим

ний двама с тебе ще горим,

красиви в мрачна грозота

и грозни в сяйна красота —

сред задух нетърпим,

в копнение за мир небесен,

ний двама тук ще изгорим,

ний двама с тебе, моя песен!