Пейо Яворов
Луди-млади

Тя ме иска, аз по нея

мир не зная, луд лудея.

Аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.

 

Дето седне, дето стане

пуста майка, и захване:

„Тебе, синко, е прилика,

чуй, съседкина Велика.

 

Хем да видиш! домовита.

Знаят всички даровита…

Тя честта ми ще да пази,

старост няма да погази!“

 

Ей че глупо! Що да сторя?

Пък е майка, с ум се боря!

И мълча си, а сърцето,

бяс го къса него клето.

 

В къта легнал Росин татко,

чашите целува сладко,

пие вино и ракия,

па я хока и кори я:

 

„Дъще, взеха ти главата

кладенците и хората;

дъще, стига си бесняла,

след обесници лудяла.

 

Слушай! Станча одобрявам,

с Хъков Станчо те главявам;

днес баща му — той ми рече,

аз му рекох… свърши вече!“

 

А Росица слуша клета

дума страшна, триж проклета,

слуша, тръпне и проклина.

Горко, боже, нам двамина!

 

Тя ме люби, а по нея

аз дене-ноще лудея;

аз от стара майка крия,

тя от татко зъл бекрия.

 

Мръкне — мине, вардя време,

чак и господ да задреме,

тикна в пояса камата,

па към Росини в тъмата…

 

Тръне-мръне кой ти гледа?

Плет да бъде десет реда,

спят ли кучета и хора,

бог помози! — хоп на двора…

 

Там в градината Росица,

плахата ми гълъбица,

восък бледа сред шумака,

вие китка, мене чака.

 

Че сърце глава не пита,

то е птичка дяволита:

дето иска, се пилее,

дето иска, там ще пее.