Пейо Яворов
На един песимист

Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,

в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно

        на привичен покой:

окови тежки влачи и тъй смирен умира,

че щастието сякаш в неволята намира,

        да, брате, роб е той.

 

Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,

че уж не виждал злото, когато по-дълбоко

        забива нокти то —

и смучи, и досмуква последната остала

живителна кръв капка в снагата, всичко дала:

        защо грешиш, защо?

 

Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,

и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,

        знам твоите мечти…

Че раснал си при него, че залък твърд и черен,

делил си нявга с него; ала кажи, син верен,

        познаваш ли го ти?

 

Уви, да беше знаял съмненията тайни

и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни

        на тоз прегърбен роб,

ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо

и участта му тъмна оплакал би горчиво,

        кат зинал бащин гроб.

 

А той се мръщи ядно на робството в хомота,

той чувствува дълбоко неправдите в живота,

        но не и трезва мощ…

Че злата орисия в бедите обвинява

и с поглед към небето пощада ожидава:

        слепее в черна нощ!

 

Иди, иди при него: лъчата всепобедна

на знанията твои — в тъмата непрогледна

        там нека възсияй.

Прогледнал, той ще скъса оковите тогава

и към честита бедност пътеката най-права

        самси ще узнай.