Уолтър Скот
Роб Рой (8)

Глава VIII

И каза адвокатът: „Без съмнение,

това е справедливо обвинение.

Дори на гордия напълно подобава

да се яви в съда с молба такава.“

 

Бътлър^[1]

В двора видяхме един слуга, облечен в ливреята на сър Хилдебранд. Той пое конете ни и ние влязохме в къщата. В преддверието аз бях изненадан, а хубавата ми спътница още повече, да видя Рашли Озбълдистън, който също не можа да скрие учудването си от тази среща.

— Рашли — каза госпожица Върнън, без да му даде възможност да запита нещо, — ти сигурно си чул за обвинението срещу господин Франсис Озбълдистън и вече си говорил на съдията за него, нали?

— Разбира се — каза Рашли спокойно. — Затова съм тук. Постарах се — продължи той, като ми се поклони — да помогна на братовчеда си, доколкото мога. И все пак съжалявам, че го виждам тук.

— Като мой приятел и роднина, господин Озбълдистън, би трябвало да съжалявате, ако ме срещнете някъде другаде, когато тази клевета срещу доброто ми име налага да дойда тук колкото може по-скоро.

— Вярно е. Но съдейки по това, което каза баща ми, считам, че едно временно оттегляне в Шотландия — само докато работата се потули без много шум…

Аз отвърнах разпалено, че нямам намерение да вземам никакви благоразумни мерки и не желая да се потулва нищо; напротив, дошъл съм да разбера каква е тази мръсна клевета и да не оставя нищо неразкрито.

— Господин Франсис Озбълдистън е невинен, Рашли — каза госпожица Върнън, — и иска да се проучи обвинението срещу него, а аз възнамерявам да го подкрепя в това отношение.

— Така ли, хубава братовчедке? Аз пък мисля, че господин Франсис Озбълдистън би имал по-добра и доста по-подходяща подкрепа в мое лице, отколкото в твое.

— О, разбира се, но все пак две глави мислят по-добре от една, нали?

— Особено такава глава като твоята, прелестна Дай — каза той, като хвана ръката й с приятелска нежност, която ме накара да го смятам сто пъти по-грозен, отколкото природата го беше направила. Даяна обаче го отведе малко настрана и те заговориха полугласно; тя като че ли искаше от него нещо, което той не желаеше или не можеше да направи. Никога не съм виждал такъв контраст между израженията на две лица. Изражението на госпожица Върнън отначало беше сериозно, а после стана гневно. Очите й се оживиха, бузите й пламнаха, тя сви юмрук и тропайки с краче, слушаше с презрение и възмущение извиненията, които заключих, че той й поднася, съдейки по неговото изражение на вежливо уважение, спокойната му и почтителна усмивка, изправеното му тяло и от други признаци. Най-после тя се дръпна рязко настрана и каза: „Така искам да стане“.

— Не ми е по силите — няма никаква възможност. Представете си, господин Озбълдистън… — каза той, обръщайки се към мен.

— Да не си луд? — прекъсна го тя.

— Представете си — продължи той, без да й обръща внимание. — Госпожица Върнън не само настоява, че знам, че сте невинен (нещо, в което никой друг не би могъл да бъде по-дълбоко убеден), но и че сигурно знам кои са истинските виновници за насилието, извършено спрямо този човек — ако наистина е извършено някакво насилие. Нима това е разумно, господин Озбълдистън?

— Няма да позволя да се обръщате към господин Озбълдистън, Рашли — каза младата жена, — тъй като той не знае, както знам аз, колко невероятно обширни и точни са твоите сведения по всички въпроси.

— Ще кажа като джентълмен, правиш ми по-голяма чест отколкото заслужавам.

— Справедливост, Рашли, справедливост, само това искам от тебе.

— Ти си тиранин, Даяна — отговори той с нещо като въздишка, — капризен тиранин, който командува приятелите си с желязна ръка. Все пак, да бъде, както ти искаш. Но ти нямаш работа тук — много добре знаеш това. Трябва да се върнеш с мен.

После отделяйки се от Даяна, която сякаш се колебаеше, той се приближи най-приятелски към мен и каза:

— Не се съмнявайте, че се интересувам от това, което ви засяга, г-н Озбълдистън. Ако ви оставям сега, то е, за да действувам във ваша полза. Но вие трябва да повлияете на братовчедка си да се върне. Нейното присъствие тук не може да ви помогне, а само ще увреди на нея.

— Уверявам ви, сър — отговорих аз, — че аз съм още по-дълбоко убеден в това, отколкото вие самият. Аз се мъчих да я убедя да се върне с всичката енергия, която тя ми позволи да проявя.

— Обмислих вече — каза госпожица Върнън след кратка пауза — и няма да си отида, докато не ви видя избавен от ръцете на неприятеля. Вярвам, че братовчедът Рашли има най-добри намерения; но той и аз се познаваме добре. Рашли, аз няма да си отида. Знам — прибави тя с по-мек тон, — че присъствието ми тук ще те накара да действуваш по-бързо и енергично.

— Остани тогава, неразумно, упорито момиче — каза Рашли. — Ти знаеш твърде добре кому се доверяваш. — Той излезе бързо от преддверието и скоро чухме бързия тропот на коня му.

— Слава богу, отиде си — каза Даяна. — А сега да потърсим съдията.

— Не е ли добре, да повикаме някой слуга?

— О, по никакъв начин. Знам къде е бърлогата му — ние трябва да го изненадаме. Следвайте ме.

Аз я последвах послушно. Тя пъргаво се изкачи по няколко тъмни стъпала, премина през един полумрачен коридор и влезе в нещо като трем, с накачени по стените стари карти, архитектурни чертежи и изображения на родословното дърво на семейството. Една двукрила врата водеше към стаята на г-н Ингълууд, откъдето се чуваше рефренът на една стара песен, „изпълнявана“ от глас, който на времето си е бил тъкмо за весели гуляйджийски мелодии:

О, Скиптън-ин-Крейвън

не е пристан тих —

там пълно е с погледи дръзки.

С девойче лукаво

щом ти не се справяш,

купи си конопена връзка.

— Гледай ти! — каза госпожица Върнън. — Любезният съдия 4 трябва вече да е обядвал. Не знаех, че е толкова късно.

Наистина беше така. Служебните обязаности бяха изострили апетита на господин Ингълууд и той беше подранил с яденето си, като беше обядвал в дванадесет вместо в един часа, общоприетия час за обед по онова време в Англия. Всичко, което се беше случило тази сутрин, Ни беше довело малко след този час — най-важният от денонощието за съдията — и той се беше възползувал от почивката.

— Почакайте тук — каза Даяна. — Аз познавам къщата и ще повикам някой слуга. Вашето внезапно появяване може така да стресне стареца, че да се задави.

Тя се отдалечи, а аз останах там, не знаейки дали да си отида, или да продължа напред. Не можех да не чуя част от разговора в трапезарията и особено един унил прегракнал глас, който се извиняваше, че не може да пее, и който не ми беше съвсем непознат.

— Не щете да пеете, господине! Света Богородице! Ама вие трябва да пеете. Как! Изпихте ми цяла обкована със сребро чаша от кокосов орех, пълна с бяло вино, и после разправяте, че не можете да пеете! Бялото вино, драги, може да накара и котка да запее, даже и да проговори. Затова давайте някоя весела песен, или се измитайте от къщата ми. Да не мислите, че можете да ми отнемате ценното време с вашите проклети изложения и после да ми казвате, че не знаете да пеете?

— Ваше благородие има пълно право — каза друг един глас, чийто превзет, надменен тон ме накара да мисля, че е на секретаря. — И господинът трябва да се подчини. На лицето му е ясно изписано, от ръката на съдбата: „Cantet“^[2].

— Хайде тогава — каза съдията. — Ако ли не, в името на св. Христофор, ще ви накарам да изгълтате пълна чаша със солена вода, както предвижда законът в такива случаи.

След тези увещания и заплахи моят доскорошен спътник (защото вече не се съмнявах, че той е човекът, който се опъваше) запя следната тъжна песен с глас като на престъпник, който пее последната си молитва пред бесилото:

О, хора добри! Сега ще научите

какво може всекиму днес да се случи.

Живеел разбойник, свиреп и проклет

и грабел безжалостно всички наред.

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

 

Измъквал от пояса два пистолета

и виквал на пътника: „Горе ръцете!“

В горите на Кенсингтън спрял той шестима

съблякъл ги голи сред лютата зима.

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

 

Нещастните хора във Брентфърд се спрели,

а после обратно към къщи поели.

Но пак ги причаквали два пистолета

и викнал разбойника: „Горе ръцете!“

Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

Съмнявам се дали почтените хора, чието нещастие се възпява в тази трогателна песенчица, са били по-стреснати от появяването на дръзкия разбойник, отколкото беше певецът от моето появяване, понеже, като ми омръзна да чакам да дойде някой и да съобщи за присъствието ми тук, и чувствувайки се неудобно в положение на подслушвач, аз влязох и се представих на компанията тъкмо в момента, когато моят приятел господин Морис, както изглежда се наричаше той, извиваше глас да започне четвъртата строфа на тъжната си балада. Високата нота, с която започваше мелодията, замря със смаян трепет, когато той се видя тъй близо до човека, когото смяташе не по-малко съмнителен от героя на своя мадригал, и устата му остана зяпнала, като че ли бях влязъл с главата на Горгоната^[3] в ръка.

Съдията, чийто очи се бяха склопили под приспивното въздействие на песента, подскочи на стола си, когато тя секна внезапно, и загледа учудено неочаквания нов член на компанията, който се беше появил, докато зрителните му органи временно бяха в бездействие. Секретарят, както можех да съдя от вида му, също беше смутен, тъй като, седнал срещу господин Морис, ужасът на този почтен господин се бе предал и на него, без да знае защо.

Наруших учуденото мълчание, което бях предизвикал с внезапното си появяване.#1

— Името ми, господин Ингълууд, е Франсис Озбълдистън. Чух, че някакъв негодник подал жалба пред вас, в която ме обвинява, че съм бил замесен в някаква загуба, която твърди, че претърпял.

— Господине — каза съдията малко раздразнено, — никога не се занимавам с такива работи след обед. За всяко нещо си има време; един мирови съдия трябва да яде както всички други хора.

Благоутробието на господин Ингълууд, между другото, съвсем нямаше вид да е пострадало от каквито и да са пости — били те в служба на дълга или на вярата.

— Прося извинение за ненавременното си посещение, сър. Но тъй като е засегнато доброто ми име, а и обедът като че ли е свършил…

— Не е свършил, сър — отговори съдията. — Човек се нуждае не само от храна, но и от време за храносмилане. И аз твърдя, че нямам никаква полза от яденето, ако не ми се оставят два часа спокойствие, разнообразени с невинна веселба и по някоя чашка от време на време.

— Ако ми разреши ваша милост — каза господин Джобсън, който беше извадил и приготвил писмените си принадлежности, докато траеше краткият ни разговор, — тъй като се касае за престъпно деяние и господинът изглежда, че бърза, а обвинението е contra pacem domini regis^[4]…

— По дяволите domini regis! — каза нетърпеливо съдията. — Надявам се, че не върша измяна с тези думи. Но човек може да побеснее, като го безпокоят вечно с такива работи. Имам ли една спокойна минута в живота си от тези призовки, заповеди, инструкции, закони, гаранции, договори и прочие? Заявявам ви, господин Джобсън, че скоро ще пратя по дяволите и вас, и съдийството.

— Ваша милост трябва да има пред вид колко почетна е тази служба, служба на един от quorum^[5] и custos rotulorum^[6], за която сър Едуард Коук тъй мъдро каза: „В целия християнски свят няма равна на нея, затова да се изпълнява, както подобава“.

— Добре — каза съдията, отчасти омилостивен от възхвалата на неговата почетна служба, като удави остатъка от недоволството си в една огромна чаша червено вино. — Хайде да разгледаме тази работа и по-скоро да я махнем от главата си. Вие там, Морис, рицарю на печалния образ, този господин Франсис Озбълдистън ли е лицето, което обвинявате като участник в престъплението?

— Аз, сър — отвърна Морис, който едва беше събрал мислите си, — аз в нищо не обвинявам… аз не казвам нищо срещу господина.

— Тогава ликвидираме с вашата жалба, сър. Край, и толкоз по-добре. Подайте бутилката. Господин Озбълдистън, заповядайте.

Джобсън обаче беше твърдо решен, че Морис не бива да се измъкне така лесно от тази каша.

— Какво искате да кажете, господин Морис? Ето собствената ви декларация — мастилото едва е изсъхнало и вие искате да я оттеглите така възмутително!

— Отде да знам — измънка другият с разтреперан глас — колко други разбойници може да има в тази къща да му помагат? Чел съм такива работи в Джонсъновите „Биографии на разбойници“. И ето на, вратата се отваря…

Вратата наистина се отвори и влезе Даяна Върнън.

— Хубав ред има във вашата къща, господин съдия, ни се вижда, ни се чува никакъв слуга.

— А-а! — каза съдията, ставайки с една пъргавост, която показваше, че не е толкова погълнат от заниманията си с Темида и Комос^[7], за да забрави какво дължим на красотата. — A-ха! Дай Върнън, цветето на Чевиотските планини и шотландската граница, дошла да види как си води домакинството старият ерген! Добре дошла, като цветята през май!

— Къщата ви е отворена и гостоприемна, господин съдия, туй трябва да се признае. Няма жив човек да се обади, когато дойде гост.

— Ах, разбойниците! Те са сметнали, че могат да бъдат сигурни, че два часа няма да ги безпокоя. Но защо не дойде по-рано? Братовчед ти Рашли обядва тук, ала избяга като страхливец след първата бутилка. Но ти не си обядвала. Ей сега ще ти приготвим нещо хубавичко като за дама, нещо сладко и хубавичко като теб.

— Може и да хапна нещичко в трема, преди да си тръгна — отговори госпожица Върнън. — Доста дълго яздих тази сутрин. Но не мога да се бавя, господин съдия, аз дойдох с братовчед си Франк Озбълдистън и трябва да му покажа пътя към замъка, иначе може да се изгуби.

— Аха! Такава ли била работата? — запита съдията.

Проводи го тя и посочи му пътя —

пътя към своето сърце.

Така ли! Значи, нямат късмет старците, мое нежно диво цвете?

— Нямат, скуайър Ингълууд; но ако се покажете добър, любезен съдия и свършите с работата на Франк, за да можем да се върнем в къщи, ще ви доведа вуйчо си на обед другата неделя и тогаз ще очакваме веселие.

— И ще го намериш, мой бисер от Тайн^[8]. По дяволите, девойко, никога не завиждам на тези младежи, освен когато те срещна. Но сега, изглежда, не бива да ви задържам. Аз съм напълно доволен от обясненията на господин Франк Озбълдистън, тук е станала някаква грешка, която може да се изясни, когато имаме повече време.

— Извинете, сър — казах аз, — но аз не съм чул още в какво се състои обвинението.

— Да, сър — каза секретарят, който се беше отчаял при появяването на госпожица Върнън, но се окуражи да настоява за по-нататъшно разследване, когато намери подкрепа оттам, откъдето сигурно съвсем не я очакваше. — Да, сър, и Долтън казва: „Този, който е задържан като престъпник, не може да бъде освободен по усмотрение на никого, а трябва да представи гаранти или да плати гаранция на секретаря на мировия съдия според установената такса.“

След като съдията беше притиснат по този начин, той най-после ми даде някои обяснения.

Изглежда, че шегите, които си бях позволил с този Морис, бяха направили силно впечатление върху въображението му, понеже видях, че ги е изброил в показанията си срещу мен с всички преувеличения, които можеше да роди една страхлива и възбудена фантазия. Излезе също така, че в деня, когато се беше разделил с мен, той бил спрян на едно усамотено място и му бил отнет любимият спътник — куфарът — от две маскирани лица, които яздели добри коне и били силно въоръжени. Той си въобразил, че единият от тях много приличал по вид и фигура на мен и в тихия разговор, който се водил между разбойниците, чул другия да се обръща към него с името Озбълдистън. По-нататък в изложението се казваше, че като се осведомил за споменатото семейство, узнал, че било от най-лошите, тъй като всичките му членове още от времето на Уилям Завоевателя били паписти и якобити, както му казал протестантският свещеник, в чиято къща отседнал след срещата си с разбойниците.

Въз основа на всички тези сериозни доводи, той ме обвиняваше в съучастие в извършеното спрямо него престъпление; изложението завършваше с това, че долуподписаният пътувал по специално поръчение на правителството и му били поверени някои важни документи, както и голяма сума в монети, която трябвало да бъде изплатена по негово нареждане на някакви важни длъжностни лица в Шотландия.

След като изслушах това необикновено обвинение, аз отговорих, че обстоятелствата, на които се основава то, не дават право на никой съдия да посегне на личната ми свобода. Признах, че съм се пошегувал малко със страхливостта на господин Морис, докато пътувахме заедно, но това са били дреболии, които не биха изплашили Никой, който е поне мъничко по-малко страхлив и мнителен от него. Прибавих, че не съм го виждал, откак се разделихме и че, ако наистина му се е случило това, от което се боеше, аз нямам абсолютно нищо общо с едно деяние, недостойно за името ми и общественото ми положение. Това че един от разбойниците се наричал Озбълдистън или че това име е било споменато в разговора между тях, беше незначителна подробност, на която не може да се отдава значение. А що се отнася до приписваните ми изменнически настроения, аз заявих, че съм готов да докажа на съдията, на секретаря, пък дори и на самия свидетел, че имам същите религиозни убеждения както неговия приятел протестантския свещеник и че съм възпитан, като верен поданик, в принципите на Революцията и сега искам лична защита от законите, гарантирани от нея.

Съдията започна да нервничи, смръкна емфие и изглеждаше твърде затруднен, докато законоведът, мистър Джобсън, с всичката словоохотливост на професията си цитира 34-ия статут на Едуард III^[9], по силата на който мировите съдии имат право да арестуват всекиго въз основа на подозрение или обвинение и да го хвърлят в затвора. Този мошеник обърна дори собствените ми признания срещу мен, като твърдеше, че „тъй като сам съм признал, че съм се правил на разбойник и злодей, аз доброволно съм се изложил на подозренията, срещу които се оплаквам, и сам съм се подвел под обсега на закона, понеже по собствена воля съм придал на държането си външния вид на виновност“.

Възразих на доводите и на жаргона му с възмущение и презрение и забелязах, че ако е необходимо, мога да посоча за гаранти роднините си, които, предполагам, не могат да бъдат отхвърлени, без да се изложи съдията на обвинение в неправилно процедиране.

— Извинете, уважаеми господине, извинете — каза непреклонният секретар, — това е случай, при който не се допускат гаранти, и престъпникът, намиращ се под тежко обвинение по статута на крал Едуард III, няма право на гаранция, тъй като в този статут е специално споменато, че се прави изключение от правото на гаранция за тези, които подстрекават, извършват или подпомагат извършването на тежки престъпления. — И той намекна, че негово благородие ще направи добре да помни, че такива хора не могат да се пускат под гаранция с писмена заповед или без заповед.

В този момент влезе един слуга и предаде някакво писмо на г-н Джобсън. Едва-що го беше прочел и той извика, давайки си вид на човек раздразнен, че е прекъснат в работата си, и същевременно изпълнен със самодоволство, че има толкова разнообразни ангажименти.

— Велики боже! Както е тръгнало, човек няма да има време да си гледа нито обществената, нито частната работа. Ни почивка, ни спокойствие! Защо няма още един юрист тука!

— Боже опази! — каза съдията полугласно. — На повечето от нас ни стига един от тази пасмина.

— Тук се касае за живот и смърт, ваше благородие.

— Боже мой, надявам се, че не е пак съдебна работа — каза уплашеният съдия.

— Не, не — отговори годподин Джобсън важно. — Дядо Рътлидж от Граймз Хил получил призовка за оня свят и вика доктор Уморичовека за гарант и мен, за да му уредя земните работи.

— Вървете тогава — каза съдията бързо. — Неговият случай също може да не подлежи на гаранция според закона, или пък господин съдията Смърт да не одобри доктора като гарант.

— Все пак — каза Джобсън, бавейки се на път за вратата, — ако присъствието ми тук е необходимо, бих могъл веднага да напиша заповедта за арестуване, а стражарят е долу. И вие чухте — прибави той, снишавайки гласа си — мнението на господин Рашли…

Останалото бе казано шепнешком и не можах да го разбера.

Съдията отговори високо:

— Казвам ти, човече, не и не — нищо няма да направя, докато не се върнеш. Дотам има само четири мили. Хайде, подайте шишето, господин Морис. Не унивайте, господин Озбълдистън. А ти, роза на пустинята, ето ти чаша вино, за да се върне червенината на бузите ти.

Даяна се стресна от някакъв унес, в който сякаш бе изпаднала, докато ние спорехме.

— Не, господин съдия, страхувам се червенината да не отиде в друга част на лицето ми, където няма особено да ме разкраси. Но аз ще пия за ваше здраве по-разхладително питие. — И като напълни чаша с вода, тя бързо я изпи с една припряност, която беше в противоречие с привидната й веселост.

Нямах много време да обърна внимание на държането й, тъй като бях много раздразнен от новите обстоятелства, които попречиха за незабавното разглеждане на позорното и нагло обвинение срещу мен. Но нищо не можеше да накара съдията да се занимае с тази работа в отсъствието на секретаря му, което очевидно му доставяше такава радост, каквато доставя един празник на ученик. Той не се отказваше от усилията си да внесе весело настроение в компанията, чиито членове, поради отношенията си един към друг и поради положението си, съвсем не бяха склонни към веселба.

— Хайде, господин Морис, вие не сте първият ограбен човек, и с плач загубеното не се връща. А вие, господин Франк Озбълдистън, не сте първият юначага, който е казал „Горе ръцете“ на някого. Когато бях млад, имаше един Джек Уинтърфийлд, движеше се в най-доброто общество по конни състезания и борби на петли, който… Аз бях много близък с Джек Уинтърфийлд. Подайте бутилката, господин Морис, не може да се говори със сухо гърло. Много чашки съм изпил с бедния Джек и много пъти съм залагал с него на петли. Беше от добро семейство, остроумен, наблюдателен, честен човек — като не се смята това, за което умря… Да пием в негова памет, господа — бедният Джек Уинтърфийлд! И понеже думата ни е за него и други такива работи, и моят проклет секретар отиде другаде да дрънка, и сме си тук самички, господин Озбълдистън, послушайте съвета ми. Законът е суров, много суров — обесиха бедния Джек Уинтърфийлд в Йорк, въпреки семейните връзки и застъпничества, само защото взел на един дебел говедар някъде от запад пари колкото за няколко добичета. Ето на, добрият господин Морис много се е уплашил и така нататък. По дяволите, върнете на човечеца куфара му и край на шегата.

Очите на Морис светнаха при това предложение и той започна колебливо да ни уверява, че не иска кръвта на никого, когато аз рязко го прекъснах, като заявих, че считам предложението на съдията за обидно, понеже показва, че ме счита за виновен в същото това престъпление, което бях дошъл тук нарочно да опровергая. Намирахме се в това неудобно и безизходно положение, когато един слуга отвори вратата и съобщи:

— Някакъв непознат господин иска да говори с ваша милост.

И споменатото лице влезе в стаята без по-нататъшни церемонии.