Уолтър Скот
Роб Рой (30)

Глава XXX

Добре се вслушайте във моите думи

и право във очите ми се взрете —

макар да съм жена, не ще откриете

по моето лице следа от ужас —

то не от страх, от ярост пребледнява,

защото във ръцете ви попаднах…

 

Бондука^[1]

Разрешиха ни да поспим през останалата част на нощта, доколкото позволяваха мизерните условия в пивницата. Съветникът, изморен от пътуването и разигралите се после събития, по-малко засегнат от арестуването ни, което за него беше само една временна неприятност, и може би не толкова придирчив по отношение на чистотата и удобството на леглото си, колкото мен, се търколи на един от одрите, които описах по-горе, и скоро захърка гръмогласно. Един неспокоен и постоянно прекъсван сън с глава облегната на масата беше единствената ми отмора. Имах възможност да наблюдавам през нощта, че сред войниците сякаш се почувствува някакво съмнение и колебание. Изпращаха хора очевидно на разузнаване, които се връщаха, както изглежда без да донесат задоволителни сведения на командира си. Явно беше, че той беше нетърпелив и разтревожен и пак изпрати групички от двама-трима войници, някои от които, както разбрах от шушуканията на другите, не се върнали вече в селото.

Беше се зазорило, когато един ефрейтор и двама войници се втурнаха в колибата, влачейки победоносно един горношотландец, в когото веднага познах бившия ключар. Съветникът, който се стресна от шума, когато влязоха, също го позна веднага и извика:

— Господ да ни е на помощ! Хванали са бедния Дугъл! Капитане, ще платя гаранция — достатъчна гаранция — за безделника Дугъл.

На това предложение, продиктувано без съмнение от признателността му за неотдавнашната намеса на горношотландеца в негова полза, капитанът само отговори на господин Джарви, че го моли да си гледа работата и да не забравя, че сега за сега и сам той е затворник.

— Вие ще ми бъдете свидетел, господин Озбълдистън — каза съветникът, който вероятно беше по-добре запознат с процедурата на гражданския, отколкото на военния съд, — че той отказва да приеме гаранция. Според мен този Дугъл с пълно право може да го съди за неправилно задържане и за вреди и загуби въз основа на закон номер 1701 и аз ще направя всичко възможно той да си получи правото.

Офицерът, чието име разбрах, че е Торнтън, без да обръща внимание на заплахите и възраженията на съветника, започна подробно да разпитва Дугъл за живота и връзките му и го принуди да признае, макар и неохотно, следните факти: че познава Роб Рой Макгрегър, че го е виждал през последната година — през последните шест месеца — през последния месец — дори през последната седмица, и в края на краищата — че се е разделил с него само преди един час. Всички тези подробности се изтръгнаха като капки кръв от устата на пленника, и то очевидно само благодарение на заплахите на капитан Торнтън, че го очаква въже на най-близкото дърво, ако не даде точни и подробни сведения.

— А сега, приятелю — каза офицерът, — ще бъдеш така добър да ме осведомиш колко хора има със себе си понастоящем твоят господар.

Дугъл гледаше навсякъде другаде освен към човека, който го разпитваше, й започна:

— Не знам съвсем точно…

— Гледай мен, шотландско куче — каза офицерът, — помни, че животът ти зависи от твоя отговор. Колко нехранимайковци имаше при този обявен извън законите разбойник, когато се разделихте?

— Ами че повече от шест нехранимайковци, когато си отидох аз.

— А къде бяха останалите му бандити?

— Бяха отишли с лейтенанта да се бият против западните кланове.

— Против западните кланове! — повтори капитанът. — Хм, това е доста вероятно. Ами тебе с каква разбойническа мисия те изпратиха?

— Само да видя какво търсят ваша милост и господа офицерите тук в село Абърфойл.

— Май че този човек в края на краищата ще излезе изменник — каза съветникът, който вече се беше настанил току зад мен. — Добре, че не влязох в разноски заради него.

— А сега, приятелю — рече капитанът, — да се разберем. Ти призна, че си шпионин, и ще трябва да те обесим на най-близкото дърво. Но хайде, ти ще ми направиш услуга и аз ще ти направя на тебе. Слушай, Доналд, ще бъдеш така добър да заведеш мене и една малка група там, където си оставил господаря си, понеже искам да поприказвам с него по някои сериозни работи. А пък аз ще те пусна да си гледаш работата и ще ти дам пет лири отгоре.

— Ой, ой — извика Дугъл, крайно объркан и отчаян, — не мога да направя това, не мога. По-добре ме обесете.

— Е добре тогава, ще те обесим, приятелю — каза капитанът, — и ти сам ще си бъдеш виновен. Ефрейтор Крамп, изпълни длъжността на началник на военната полиция и го откарай!

От известно време ефрейторът стоеше пред бедния Дугъл и многозначително правеше примка от едно въже, което беше намерил в къщата. Сега той го метна около шията на виновника и с помощта на двама войници завлече Дугъл до вратата, когато последният извика, сломен от ужас пред близката смърт.

— Спрете, спрете, господа! Ще направя, каквото иска ваша милост, спрете!

— Махнете тази твар — каза съветникът, — сега той заслужава да го обесите повече от всякога. Махнете го, ефрейторе, защо не го отведете?

— Уверен съм, почитаеми господине — каза ефрейторът, — че ако щяха вас да бесят, нямаше толкова много да бързате.

Този страничен разговор ми попречи да чуя какво си говореха плененият и капитан Торнтън. Чух само първия да хленчи съвсем тихичко:

— Нали няма да ме карате да отивам по-далеч от мястото, откъдето мога да ви покажа къде е Макгрегър? Олеле, олеле!

— Стига си ревал, разбойнико! Няма, обещавам ти, че няма да те карам да ходиш по-нататък. Ефрейторе, стройте войниците пред къщите. Извадете конете на тези господа — трябва да ги водим с нас. Не мога да оставям войници да ги пазят тук. Хайде, момчета, на оръжие!

Войниците бързо се заприготвяха и скоро бяха готови за тръгване. Изведоха ни заедно с Дугъл като затворници. Като излизахме, чух нашият събрат по съдба да напомня на капитана за петте лири.

— Ето ти ги — каза офицерът, като сложи златните монети в ръката му, — но запомни, че ако се опиташ да ни заблудиш, сам ще ти пръсна черепа!

— Тоз човек — каза съветникът — е по-калпав, отколкото го мислех. Продажник и предател! Ох, как се поддават хората на жаждата за печалба! Баща ми, черковният настоятел, често казваше, че сребърната монета е погубила повече души, отколкото сабята — тела.

В този момент се приближи ханджийката и поиска да и се плати сметката заедно с всичко, което бяха изпили майор Галбрейт и приятелите му от Горна Шотландия. Английският офицер възрази, но госпожа Макалпайн заяви, че ако нямала вяра в неговото име, което чула от тях, никога нямало да им наточи и едно шише ракия; дали ще види господин Галбрейт някога, или не, тя не знаела, ама много добре знаела, че едва ли някога ще си види парите, пък тя била бедна вдовица и разчитала само на клиентите си.

Капитан Торнтън прекъсна нейните възражения, като плати сумата, която възлизаше само на няколко английски шилинга, макар че в шотландски пари изглеждаше огромна. Щедрият офицер щеше да включи сметката на господин Джарви и моята в общата сума, но съветникът, без да обръща внимание на съвета на хаджийката „да използува, доколкото може, ингилизите, защото те не малко бели ще ни правят“, педантично пресметна нашия дял от сумата и го плати. Капитанът използува случая да ни се извини малко за това, че ни е арестувал.

— Ако сте верни и мирни поданици — каза той, — няма защо да съжалявате, че съм ви забавил с един ден, щом това е необходимо в служба на краля. Ако ли пък не, аз постъпвам, както ми повелява дългът.

Бяхме принудени да приемем това извинение, което би било безсмислено да отхвърлим, и после излязохме, за да тръгнем на път.

Никога няма да забравя приятното чувство, което изпитах, когато излязох от тъмната, задимена и задушна атмосфера на планинската колиба в свежия аромат на сутрешния въздух и великолепните лъчи на изгряващото слънце, които блестяха изпод свод от виолетови и златни облаци върху един пейзаж, чиято романтичност и красота надминаваха всичко, което бяха виждали някога очите ми. Наляво се простираше долината, по която криволичеше на изток река Форт край красивия самотен хълм с неговия венец от гори. Надясно, сред гъсталаци, могили и чукари, се намираше широко планинско езеро, чиято повърхност полъхът на утринния вятър къдреше на малки вълнички, всяка от които блещукаше на слънчевите лъчи. Това прелестно езеро беше заобиколено с високи скали и хълмове, на които се полюляваха естествени гори от брези и дъб; листата им, които шумоляха на вятъра и проблясваха на слънцето, придаваха живот и бодрост на дълбоката самота. Като че ли само човекът заемаше принизено положение в този пейзаж, където цялата природа беше някак възвишена. Двадесетината жалки малки бараки, както ги нарече съветникът, които образуваха селцето Абърфойл, бяха направени от отделни камъни, скрепени с глина вместо с хоросан, и покрити с торф, сложен как да е върху греди от неодялани брези и дъбове от близките гори. Покривите се свеждаха така ниско до земята, че Андрю забеляза, че предишната нощ бихме могли спокойно да минем над селото, без да го открием, освен ако не пропаднеше кракът на някой от конете ни в някой покрив.

Както можахме да видим, колкото и мизерна да беше къщата на госпожа Макалпайн, все пак тя беше далеч най-хубавата в селото. И струва ми се, ако описанието ми би възбудило любопитството ви да отидете да я Видите, едва ли ще намерите някакво подобрение в нея и сега, тъй като шотландците не са хора, които бързо приемат новото, па макар и да е за добро^[2].

Шумът при нашето тръгване разбуди обитателите на тези жалки колиби и докато нашата група от дванадесетина конници се строяваше, преди да потегли, много грозни старици ни оглеждаха през открехнатите врати на къщичките си. Когато тези бабички подаваха побелелите си главички; отчасти покрити с плътно прилепнали плетени бонета над набръчканите им чела, и размахваха дългите си кокалести ръце, свиваха рамене и си разменяха полугласно по някоя дума на гелски, във въображението ми изплуваха образите на вещиците от „Макбет“ и ми се струваше, че виждам в лицата им злината на сестрите-орисници. И малките деца, които изпълзявяха навън, някои съвсем голи, други как да е покрити с парцали от кариран шотландски плат, пляскаха ръчички и се хилеха срещу английските войници с израз на национална омраза и злоба, съвсем неподходящи за годините им. Направи ми особено впечатление, че нямаше нито мъже, нито момчета на повече от десет-дванадесет години сред жителите на селото, които изглеждаха твърде многобройни за големината му. Това ме накара да си помисля, че вероятно през време на пътуването ни мъжете ще ни покажат по-осезателно омразата си, отколкото намръщените лица и мърморенето на жените и децата.

Едва когато потеглихме, злобата на по-възрастните хора от селото се изрази по-ясно. Последната колона от войници беше вече напуснала селото по една тясна неравна пътека, очертана от шейните, с които местните жители пренасят торф, и която води през горите край долния край на езерото, когато се разнесе писклив звук от женски викове, примесен с детски писъци, дюдюкане на момчета и пляскане на ръце, с което жените от Горна Шотландия подсилват изразите си на гняв или скръб. Попитах Андрю, който беше станал блед като смъртник, какво значи всичко това.

— Страхувам се, че твърде скоро ще разберем какво значи — каза той. — Това значи, че шотландците проклинат и анатемосват войниците и всички, които говорят английски. Чувал съм жени да кълнат и в Англия, и в Шотландия, ама такива зли езици като на тези планински вещици не съм чувал. И такива страшни пожелания да се изколят хората като овци и те да си топят ръцете до лактите в кръвта им, да умрат като Уолтър Къминг от Гайлок^[3], от когото не останало достатъчно дори да се нахрани едно куче — такива страшни приказки не съм чувал да излизат от човешки уста. Едва ли може да се усъвършенствува дарбата им да кълнат, освен ако излезе самият дявол между тях да ги учи. Най-лошото е, че ни пожелаха да вървим все нагоре по езерото и щели сме да видим на какво ще попаднем.

Като прибавих това, което ми каза Андрю, към онова, което сам бях наблюдавал, не можех да се съмнявам, че се готви някакво нападение срещу нас. Пътят, по който вървяхме, даваше отлични възможности за това. Отначало той лъкатушеше настрана от езерото през блатисти ливади, обрасли с ниски храсталаци, после минаваше през тъмни и гъсти горички, в които лесно можеше да се направи засада само на няколко метра от мястото, където вървяхме. Често пътят ни пресичаха буйни планински потоци, в някои от които войниците затъваха до колене и чието течение беше толкова стремително, че мъжете трябваше да се хващат по двама, по трима, за да устоят на силата му. Макар че не бях твърде добре запознат с военните работи, струваше ми се, че такива полудиви воини, каквито бях чувал, че са горношотландците, можеха много изгодно да нападнат части редовна войска в такъв проход. Здравият разум и острата наблюдателност на съветника го бяха довели до същото заключение, както разбрах от молбите му да говори с капитана, на когото каза приблизително следното:

— Капитане, само да не помислите, че искам нещо от вас — не, не се унижавам аз на такова нещо и заявявам, че ще водя дело за насилие и неправилно арестуване. Но понеже към приятел на крал Джордж и армията му, позволявам си да ви запитам не смятате ли, че можете да изберете по-подходящ момент да тръгнете по тази клисура? Ако търсите Роб Рой, всички знаят, че той води със себе си най-малко сто души, а пък ако доведе и хора от Гленгайл и Гленфилъс и момците от Болкидър, ще видите дявол по пладне. Съветвам ви най-искрено като приятел на краля да се върнете в селото. Защото тези жени в Абърфойл са като гларусите и чайките в Къмриз — разкряскат ли се, винаги идва лошо време.

— Бъдете спокоен, сър — отговори капитан Торнтън. — Аз изпълнявам заповеди. И щом казвате, че сте приятел на крал Джордж, сигурно ще ви е драго да узнаете, че тази банда разбойници, чиито беззакония отдавна тормозят страната, този път няма да избегне мерките, които се вземат да я смажат. Конният ескадрон от местни войски под командата на майор Галбрейт вече е подкрепен от две или повече кавалерийски поделения, които ще заемат всички по-ниски проходи на тази дива страна; триста шотландци под командата на двамата господа, които видяхте в хана, държат горните проходи, а различни други силни части от гарнизона пазят хълмовете и клисурите в различни посоки. Последните ни сведения за роб Рой отговарят на това, което призна този човек, а именно, че като се е видял заобиколен от всички страни, той разпуснал по-голямата част от хората си с цел или да се укрие, или да се измъкне благодарение на това, че по-добре познава проходите.

— Не знам — каза съветникът, — тази сутрин в главата на Гарсхатахин имаше май повече ракия, отколкото мозък. Ако бях на ваше място, капитане, не бих разчитал главно на горношотландците — гарван гарвану око не вади. Те може да враждуват помежду си и от време на време да се мушкат с ками, ама сигурно ще се съюзят срещу по-цивилизованите хора, дето носят панталони на краката си и имат пари в кесията си.

Очевидно тези предупреждения направиха известно впечатление на капитан Торнтън. Той подреди отново колоните си, заповяда на войниците си да заредят пушките и да натъкнат щиковете и постави един авангард и един ариергард от по един подофицер и двама войници със строга заповед да се оглеждат най-внимателно наоколо. Дугъл бе подложен на нов подробен разпит, при който той упорито поддържаше, че всичко, което беше казал по-рано, е самата истина; и когато го упрекнаха, че ни води по такъв съмнителен и опасен път, той отговори с една раздразнителност, която звучеше съвсем естествено:

— Аз не съм направил пътя — ако господата обичат широките пътища, да са си стояли в Глазгоу.

След всичко това ние продължихме.

Макар че пътят ни водеше към езерото, досега той беше така засенчен от дърветата, че само от време на време можехме да видим красивите му води. Но сега пътят изведнъж излезе от гората и залакатуши покрай брега на езерото, така че пред взора ни се разкри цялото огромно водно огледало, което, тъй като ветрецът беше утихнал, отразяваше спокойно и тържествено високите, тъмни, обрасли с изтравниче планини, огромните сиви чукари и дивите брегове, които го ограждат. Тук планините се спускаха така близо до брега и бяха така скалисти и стръмни, че нямаше никаква друга пътека освен тази, по която вървяхме. Над нея бяха надвиснали скали, от които неприятелят би могъл да ни унищожи просто с камъни, без да можем да окажем и най-малка съпротива. Освен това пътят извиваше покрай всеки нос и залив край брега, така че рядко можехме да виждаме на повече от сто метра пред себе си. Командирът ни като че ли се поизплаши от прохода, по който ни беше повел, защото постоянно заповядваше на войниците да бъдат нащрек и заплашваше Дугъл със сигурна смърт, ако случайно се окажеше, че ни води към опасност. Дугъл посрещаше тези заплахи с някакво тъпо безразличие, което можеше да се дължи или на съзнание за невинност, или на някаква упорита решителност.

— Ако господата търсят Червенокосия Грегърах — каза той, — разбира се, че не могат да очакват да го намерят, без да се изложат поне мъничко на опасност.

Точно когато планинецът изрече тези думи, ефрейторът, който командуваше авангарда, спря и прати един от хората си да каже на капитана, че пътят отпред е зает от горношотландци, разположени на едно особено трудно за преминаване място. Почти в същата минута дойде един войник от ариергарда да съобщи, че чули звук от гайди откъм гората, през която току-що бяхме минали. Капитан Торнтън, делови и храбър мъж, веднага реши да пробие напред, без да чака да бъде нападнат изотзад, и като увери войниците си, че гайдите, които бяха чули, са на дружелюбно настроени планинци, които се приближават да им помогнат, той им обясни колко е важно да продължат напред и да хванат Роб Рой, ако е възможно, преди тези подкрепления да дойдат и да делят с тях честта, както и наградата, обещана за главата на прочутия разбойник. Той заповяда ариергардът да се приближи към центъра, а центърът към авангарда, така че да се удвоят на ширина колоните и да заемат цялата достъпна част от пътя. Дугъл, на когото каза шепнешком: „Ти, куче, ако си ме измамил, ще те убия!“, бе поставен в средата между двама гренадири, на които бе заповядано да го застрелят, ако се опита да избяга. Ние също бяхме поставени в средата, тъй като се смяташе, че там е най-безопасно, и капитан Торнтън, поемайки пиката си от войника, който я носеше, застана начело на малката войскова част и даде заповед за настъпление.

Групата тръгна с твърдостта на английски войници, не обаче и Андрю Феъсървис, който беше изгубил и ума и дума от страх; нито пък, да си кажа правичката, съветникът и аз, които макар и да не бяхме толкова изплашени, все пак не можехме да изложим живота си със стоическо безразличие заради една вражда, с която нямахме нищо общо. Но нито имахме време да възразяваме, нито пък имаше някакъв смисъл.

Приближихме се на около двадесет метра до мястото, където авангардът беше забелязал някакъв неприятел. Беше един от тези носове, които се вдават в езерото и около които обикновено пътят заобикаляше, както описах по-горе. Тук обаче пътеката, вместо да продължава близо до брега, се изкачваше с един-два остри зигзага по стръмния склон на една сива скала, която иначе би била съвсем непристъпна. На върха на скалата, до която се стигаше по една съвсем неравна, тясна и опасна пътечка, ефрейторът твърдеше, че е видял кепетата и дългите цеви на пушките на няколко планинци, очевидно скрити сред високата трева и храсталак, които увенчаваха възвишението. Капитан Торнтън заповяда да се придвижи напред с три колони и да изкара от прикритието им лежащите в засада, а самият той продължи с останалите войници с по-бавен, но равномерен ход. Готвеното от него нападение бе спряно от неочакваното появяване на една жена на върха на скалата.

— Спрете! — каза тя със заповеднически тон. — И ми кажете какво търсите в страната на Макгрегър!

Рядко съм виждал по-прекрасна и по-внушителна фигура от тази жена. Тя може би беше над четиридесет години и лицето й някога трябва да се е отличавало с внушителна красота; но сега то носеше тежките следи на един живот, прекаран на открито при всякакво време и може би на разрушителното влияние на скръб и страдание, и чертите бяха само силни, остри и изразителни. Тя носеше шала си не преметнат около главата и раменете, както го носят шотландките, а увит около тялото като в носията на войниците от Горна Шотландия. Носеше мъжка шапка с перо, гол меч в ръка и чифт пищови на пояса си.

— Това е Хелън Камбел — каза съветникът с изплашен шепот — и, скоро ще има между нас счупени глави.

— Какво търсите тук? — потита тя отново капитан Торнтън, който сам се беше доближил да види какво става.

— Търсим обявения извън законите Роб Рой Макгрегър Камбел — отговори офицерът — и не воюваме с жени. Затова не оказвайте излишна съпротива на кралските войски и можете да бъдете сигурни, че ще се отнесем добре с вас.

— Да — отвърна амазонката, — познавам аз вашата милост. Вие не сте ми оставили нито име, нито слава. Костите на майка ми ще се отдръпнат в гроба, когато положат моите при тях. Вие не сте оставили на мене и семейството ми ни дом, ни имот, ни одър и завивка, ни говеда да ни хранят, ни овце да ни обличат. Вие ни взехте всичко — всичко! Взехте ни дори името на нашите прадеди, сега идвате да ни вземете и живота!

— Не искам живота на никого — отговори капитанът. — Аз изпълнявам само заповеди. Ако сте сама, добра жено, няма от какво да се боите. Но ако има с вас някои, които биха били така безразсъдни да ни окажат безсмислена съпротива, тяхната кръв ще лежи на собствената им съвест. Напред, сержанте!

— Ходом марш! — каза подофицерът. — Ура, момчета, за главата на Роб Рой и кесия със злато!

Той се затича напред, последван от шестима войници; но когато стигна до първия завой на стръмната пътека, проблеснаха десетина пушки от различни места на прохода и изгърмяха бързо с внимателен прицел. Сержантът, пронизан през тялото, все още се мъчеше да се покатери нагоре, като се хващаше с ръце за скалата, но след едно отчаяно усилие ръцете му се отпуснаха и той падна, търкаляйки се по каменистия склон, в езерото, където загина. От войниците паднаха трима, убити или ранени, останалите се върнаха при другите, с по-леки или по-тежки рани.

— Гренадири, напред! — изкомандува капитан Торнтън.

Не трябва да забравяте, че по онова време този род войници наистина носеха разрушителното оръжие^[4], от което произлиза името им. Четиримата гренадири тръгнаха напред. Офицерът заповяда на останалите от групата да бъдат готови да им помогнат, а на нас каза само: „Погрижете се за безопасността си, господа.“ После бързо изкомандува гренадирите: „Отворете си кесиите с барут — хванете гранатите — запалете кибрита — нападайте!“.

Всички настъпиха с вик начело с капитан Торнтън: гренадирите бяха готови да хвърлят гранатите сред храстите, където беше засадата, а мускетарите да им помогната с незабавен пристъп. Дугъл; забравен при раздвижването на войските, благоразумно пропълзя в храсталака над тази част от пътя, където бяхме спрели най-напред, и се изкачи по него с пъргавината на дива котка. Аз последвах примера му, като си помислих инстинктивно, че огънят на планинците ще се насочи по открития път. Катерих се нагоре, докато не ми остана дъх, защото — не се срамувам да призная — непрекъснатият чест огън, при който всеки изстрел се умножаваше хилядократно от ехото, съскането на запалените фитили на гранатите и избухването им, примесени с войнишко „ура“ и с виковете и крясъците на планинските им противници, окриляше желанието ми да стигна до някое безопасно място. Скоро изкачването стана толкова трудно, че аз видях, че не мога да стигна Дугъл, който се мяташе от скала на скала и от дънер на дънер с лекотата на катерица, и затова спрях и погледнах надолу да видя какво става с другите ми спътници. И двамата се бяха спрели в твърде неудобно положение.

Съветникът, когото страхът за момента беше направил доста пъргав, се беше изкачил на около двадесет стъпки от пътеката, но тук кракът му се подхлъзнал, когато се мъчел да прескочи от един камък на друг, и той сигурно щял да отиде на оня свят при баща си, черковния настоятел, чиито думи и дела така обичаше да цитира, ако един клон от глог не беше закачил полите на палтото му така, че той беше увиснал във въздуха, люлеейки се като табелата с изображението на златното руно над вратата на един манифактурист на улица Трангейт в родния му град.

Що се отнася до Андрю Феъсървис, той беше напреднал по-успешно, и бе стигнал върха на една гола скала, която се издигаше в гората и го излагаше — или поне той така си мислеше — на всички опасности на близката схватка и която същевременно беше тъй стръмна и недостъпна, че той не смееше да мръдне ни напред, ни назад. Подскачайки нагоре-надолу по тясната повърхност на скалата като панаирджийски палячо, той ревеше за пощада ту на гелски, ту на английски, според това на коя страна се накланяха везните на победата. Но единственият отговор бяха пъшканията на съветника, измъчван не само от страх, но и от неудобството на позата, в която се бе озовал, увиснал за рибиците.

Като видях опасното положение на съветника, първата ми мисъл беше да се опитам да му помогна; но това беше невъзможно без съдействието на Андрю, комуто нито знаци, нито молби и заповеди не можеха да вдъхнат кураж да се опита да слезе от недостъпната си скала, от която, подобно на някой неопитен и противен министър, негоден да се измъкне от висотата, до която се е добрал в главозамайването си, той продължаваше да се моли жално за милост, без никой да го чува, и да подскача насам-натам, гърчейки тялото си по най-причудлив начин, за да избегне куршумите, които си въобразяваше, че свистят наоколо му.

След няколко минути причината за ужаса му изчезна, тъй като изстрелите, отначало така непрекъснати, сега изведнъж секнаха — сигурен знак, че сражението е свършено. Сега целта ми беше да стигна до някое място, откъдето да мога да видя на коя страна е победата, за да се обърна за помощ към победителите, които (безразлично кои са) вярвах, че няма да оставят бедния съветник да виси, като ковчега на Мохамед, между небето и земята, без да помогнат да го освободят. Най-после, пълзейки на четири крака, успях да стигна на едно място, откъдето се виждаше полесражението. Наистина битката бе свършила и както вече предчувствувах, съдейки по мястото и условията на борбата, тя беше свършила с пораженията на капитан Торнтън. Видях как група планинци обезоръжаваха този офицер и малкото останали войници. Те бяха около дванадесетина мъже, повечето ранени, които, заобиколени от тройно по-многоброен неприятел, лишени от възможност да вървят ни напред, ни назад и изложени на убийствен и точен огън, на който в никакъв случай не биха могли успешно да отговорят, най-после бяха сложили оръжие по заповед на командира си, когато той беше видял, че пътят зад тях бе зает от противника и че с по-нататъшна съпротива само напразно би пожертвувал живота на храбрите си войници. Планинците, които се бяха били от засада, спечелиха евтина победа с един убит и двама ранени от гранатите. Всичко това узнах по-късно. Засега разбрах само общия изход от сражението, като видях английския офицер с обляно в кръв лице, без шапка и оръжие, и войниците му с намусени и унили лица, на които се четеше дълбоката им мъка, обградени от диви войнствени фигури, да понасят онези груби мерки, които законите на войната позволяват на победителя да вземе спрямо победения, за да си осигури безопасността.