Уолтър Скот
Роб Рой (24)

Глава XXIV

„Ще благоволи ли ваша милост да приеме

скромните ми услуги? Моля ви да ми

разрешите да ям от вашия хляб, па бил той и

най-черният, и да пия от вашето

питие,макар и мъничко; и ще служа на ваша

милост за четиридесет шилинга

толкова, колкото друг би ви служил за три

лири.“

 

Грийн — „Tu Quogue“^[1]

Запомних последната поръка на добрия съветник, но не сметнах, че има нещо лошо в това да прибавя една целувка към половината крона, с която възнаградих Мати за компанията й; пък и нейното възклицание „Не ви е срам, господине!“ не изразяваше бог знае какво възмущение от тази волност. Неколкократното ми блъскане по вратата на госпожа Флайтър събуди най-напред едно-две бездомни псета, които лавнаха с все сила; после няколко глави с нощни бонета, които се показаха от съседните прозорци, за да ми се скарат, че нарушавам тържествеността на неделната нощ с този ненавременен шум. Докато треперех да не би гръмотевиците на техния гняв да се разлеят в порои като тези на Ксантипа^[2], събуди се самата госпожа Флайтър и с укротителен тон, подходящ за мъдрата жена на Сократ, започна да ругае един-двама безделници в кухнята, че не са побързали да отворят вратата, за да не се повтаря шумният ми зов.

Тези почтени господа имаха пряка връзка с врявата, причинена от техния мързел, тъй като те бяха верният ми господин Феъсървис, приятелят му господин Хамърго и още един човек, който после разбрах, че бил градският глашатай. Те седяха над една бъчонка бира (поръчана на моя сметка, както разбрах по-късно) и уточняваха текста и стила на съобщението, което трябваше да се направи по улиците на следния ден, за да може „нещастният млад господин“, както имаха нахалството да ме наричат, да бъде върнат незабавно на приятелите си. Както можете да предположите, аз не скрих възмущението си от такова безочливо вмешателство в моите работи; но Андрю започна така гръмогласно да изказва възторга си от пристигането ми, че едва ли се чуха моите упреци. Сигурно неговият възторг беше отчасти дипломатически ход, а радостните му сълзи вероятно извираха от този благороден източник на чувствата — чашката. Във всеки случай шумната радост, която той изпитваше или се преструваше, че изпитва поради връщането ми, спести на Андрю счупената глава, която вече два пъти се бях зарекъл, че заслужава — най-напред заради разговора му относно моите работи с диригента на хора, и, второ, заради безобразията, които беше издрънкал по мой адрес на господин Джарви. Но аз се задоволих само да затръшна вратата на спалнята си под носа му, когато той ме последва, благодарейки на бога, че съм се върнал здрав и читав, изпъстряйки радостните си възклицания със съвети да внимавам за бъдеще къде ходя и какво правя, когато съм сам. После си легнах твърдо решен, че първата ми работа на следната сутрин ще бъде да изгоня този досаден, важен и самомнителен перчо, който изглеждаше склонен да играе по-скоро ролята на мой ментор, отколкото на слуга.

И така, на следната сутрин, съгласно с решението си, извиках Андрю в стаята си и го попитах колко му дължа затова, че ме е довел до Глазгоу. Господин Феъсървис ме погледна озадачен при този въпрос, който правилно изтълкува като предисловие към уволнение.

— Ваша милост — каза той след известно колебание — да не би да смята… да не би да смята…

— Казвай, разбойнико, или ще ти строша главата — казах аз, докато Андрю, поставен пред двойната опасност да изгуби всичко, ако поиска твърда много, или една част, ако поиска по-малко, отколкото бих бил готов да му платя, ме гледаше зяпнал, изпълнен с колебание и пресмятания.

Най-после езикът му се развърза изведнъж при моята заплаха, както силен удар по гърба понякога освобождава гръкляна от заседнала хапка.

— Осемнадесет английски пенса per diem — което значи на ден. Ваша милост ще признае, че това не е много.

— Това е двойно повече, отколкото обикновено се плаща, и тройно повече, отколкото заслужаваш, Андрю. Но ето ти една лира и ми се махай от главата.

— Велики боже! Ваша милост да не е полудял! — извика Андрю.

— Не, но струва ми се, че ти имаш намерение да ме накараш да полудея — аз ти давам с една трета повече, отколкото искаш, а ти стоиш и ме гледаш, като че ли съм те ограбил. Вземай си парите и ми се махай от главата.

— Велики боже! — продължи Андрю. — С какво съм оскърбил ваша милост? Вярно е, че всички хора са като полските цветя, но ако една леха с лайка има стойност в медицината, то също така е явно, че Андрю Феъсървис е от голяма полза за ваша милост. Та вие рискувате живота си, ако се разделите с мен.

— Право да ти кажа — отвърнах аз, — мъчно е да разбере човек дали си по-скоро глупак, или мошеник. Значи, ти имаш намерение, ща не ща, да останеш при мен?

— Вярно, такива ми бяха намеренията — каза Андрю дълбокомислено, — защото, ако ваша милост не разбира какъв добър слуга има, аз разбирам какъв добър господар имам и дяволът да ми пречупи краката, ако ви оставя — толкоз. Освен това не съм получил официално предупреждение да напусна службата си.

— Службата си, сър! — казах аз. — Та ти не си ми редовен слуга, а само водач, от чието познаване на пътя аз се възползувах.

— Признавам, че не съм просто обикновен слуга, сър — възрази господин Феъсървис, — но ваша милост знае, че аз на минутата си напуснах добрата работа, за да услужа на ваша милост. Аз си печелех честно и почтено двадесет английски лири per annum^[3], суха пара, в градината на Озбълдистън Хол и едва ли бих напуснал тази работа за една лира. Аз разчитах, че ще остана с вас поне до края на годината. Смятах, че ще си имам поне дотогава заплатата, пансиона и почерпките.

— Хайде, хайде, сър — отговорих аз, — с тези безочливи искания нищо няма да постигнеш. И ако продължаваш да ми ги повтаряш, ще разбереш, че скуайър Торнклиф не е единственият ми съименник, който знае да пердаши.

Докато говорех, цялата работа ми се видя толкова комична, че въпреки яда си с мъка се въздържах да не прихна да се смея на сериозността, с която Андрю настояваше на фантастичните си претенции. Този негодник, забелязвайки по мускулите на лицето ми какво впечатление ми прави, се насърчи да упорствува, но все пак сметна, че е по-безопасно да намали малко исканията си, за да не злоупотреби с търпението ми, като злоупотребява с претенциите си.

— Даже и да допуснем, че ваша милост би могъл да се раздели с такъв верен слуга, който е служил на вас и на семейството ви двадесет години, и да го остави на чуждо място и без предупреждение — каза той, — все пак съвестта ви, и изобщо съвестта на никой честен джентълмен, не би ви дала да захвърлите на произвола един беден човек като мене, който се е отклонил четиридесет-петдесет, а може би и сто мили от пътя си, само за да прави компания на ваша милост — беден човек като мене, който няма нищо освен скромната си заплата.

Доколкото си спомням, Уил, вие ми казахте веднаж, че макар и да съм упорит човек, понякога много лесно се оставям да ме мамят и подвеждат. Истината е, че аз оставам категоричен само когато срещна противоречие, а когато не виждам причина да се боря срещу някакво предложение, винаги съм готов да се съглася с него, вместо да си правя труд да се противопоставям. Знаех, че този човек е алчен, и досаден, и перушан, и че обича да си навира носа навсякъде; но все пак аз трябваше да имам някакъв водач и слуга и бях вече толкова свикнал с нрава на Андрю, че понякога ми беше доста забавен. При това състояние на колебание, до което ме доведоха разсъжденията ми, аз запитах Феъсървис дали познава пътищата, градовете и прочие в Северна Шотландия, където вероятно щеше да се наложи да отида във връзка с бащините ми сделки с шотландските собственици на гори. Мисля, че да го бях попитал и за пътя към земния рай, той на момента би се нагърбил да ме заведе там; така че по-късно с право считах, че съм имал късмет, когато се оказа, че истинските му познания не бяха много далеч от тези, които твърдеше, че притежава. Определих размера на надницата му и си запазих правото да го уволня, когато намеря за добре, като му платя в аванс за една седмица. Най-после му прочетох строга нотация относно държането му предишния ден и го освободих, за да отиде радостен, макар и на вид малко оклюмал, да разправя на своя приятел диригента, който си пийваше сутринната дажба в кухнята, „как успял да смота оня глупав млад англичанин“.

Както се бяхме уговорили, отидох след това у съветника Никъл Джарви. Беше приготвена хубава утринна закуска в приемната, където този почтен господин прекарваше почти целия ден и вършеше почти всичката си работа. Суетливият и добродушен съдия беше изпълнил обещанието си. Намерих своя приятел Оуън вече свободен. След освежителното и очистително въздействие на легена и четката той беше съвсем различен от Оуън затворника, мръсен, без надежда и отчаян. Все пак финансовите затруднения, които се изправяха от всички страни, бяха сломили духа му и бащинската прегръдка, с която добрият човечец ме посрещна, бе придружена с дълбока, горчива и угрижена въздишка. И когато седна на масата, подтиснатостта на израза и държането му, тъй различни от обичайното му спокойно доволство, свидетелствуваше, че той бе зает с мислено пресмятане на дните, часовете и минутите, които го деляха от момента на протестирането на полиците и рухването на голямото търговско предприятие „Озбълдистън и Трешъм“. Затова аз бях този, който трябваше да почете трапезата на гостоприемния домакин — неговия чай, донесен направо от Китай, подарък от един представител на параходно дружество в Уопинг, кафето му от негова собствена малка плантация в Ямайка, която, както той ме осведоми, смигвайки, се наричала Горичка Солни пазар, английския му препечен хляб и бира, шотландската сушена треска и херинги от Лохфайн и дори ленената му покривка, „изтъкана, както можете да предполагате, от ръката на покойния ми баща, достопочтения черковен настоятел Джарви.“

След като спечелих благоразположението на добродушния ни домакин с тези малки вежливости, които са от голямо значение за повечето хора, аз се опитах на свой ред да се добера до някои сведения, които можеха да ми служат за ръководство, както и да задоволят любопитството ми. До този момент не бяхме споменали нищо за станалото предишната нощ и затова въпросът ми прозвуча малко рязко, когато без всякакво предисловие се възползувах от една пауза при свършването на историята на покривката за маса и преди започването на историята на салфетките и запитах:

— Между другото, господин Джарви, кой е този господин Робърт Камбел, когото срещнахме снощи?

Този въпрос, казано по народному, сякаш съвсем втрещи добрия съдия и вместо да отговори, той повтори въпроса ми:

— Кой е господин Робърт Камбел? Хм… да… Кой е господин Робърт Камбел, казвате?

— Да — потвърдих аз, — искам да кажа кой е и какъв човек е?

— Ами той… хм… той е… хм! Къде се срещнахте с господин Робърт Камбел, както го наричате?

— Срещнах го случайно преди няколко месеца — рекох аз — в Северна Англия.

— Е, тогава, господин Озбълдистън — каза съветникът упорито, — вие го познавате така добре, както и аз.

— Мисля, че не, господин Джарви — отвърнах аз, — вие, както изглежда, сте негов роднина и приятел.

— Вярно е, че има някакво родство помежду ни — каза съветникът неохотно, — но рядко се виждаме, откак Роб се отказа от търговията с говеда, бедният! Лошо се отнесоха към него тези хора, които трябваше да му помогнат — ама и те много файда не видяха от това. Много хора съжаляват днес, че изгониха бедния Робин от пазара в Глазгоу — много хора биха предпочели да го видят пак да върви подир триста глави добитък, отколкото начело на триста воини.

— От всичко това, господин Джарви, не ми стана твърде ясно какво е общественото положение, навиците и средствата за препитание на господин Камбел.

— Общественото положение ли? — повтори господин Джарви. — Той е джентълмен от Горна Шотландия и без съмнение никой не се нуждае от по-добро обществено положение. Що се отнася до навиците му, предполагам, че има навик да носи горношотландска носия, когато е в планините, но когато идва в Глазгоу, си слага обикновени панталони. А пък за средствата му за препитание — какво ни интересуват те, щом като нищо не иска от нас, нали? Но сега нямам време да приказвам за него, защото трябва незабавно да се занимаем с работите на баща ви.

С тези думи той си сложи очилата и седна да прегледа документите на Оуън, които последния счете за разумно да му покаже, без да крие нищо. Разбирах достатъчно от търговски работи, за да схвана, че мненията на господин Джарви относно въпросите, предложени на вниманието му, бяха много проницателни и разумни; и трябва да кажа за негова чест, че той проявяваше голяма справедливост и дори щедрост. Няколко пъти се почеса зад ухото, когато преглеждаше собствената си сметка с „Озбълдистън и Трешъм“, която очевидно беше в пасив за нас.

— Може да излезе и чиста загуба — забеляза той, — но тако ми бога! Каквото и да казват богаташите от улица Ломбард, това ще бъде тежък удар за един дребен търговец от Солни пазар в Глазгоу. Ще бъде голяма загуба, хубаво ще ме раздруса. Та какво от това? Мисля, че фирмата ми няма да фалира, каквото и да стане. Пък и да фалира, аз няма да бъда такъв подлец като онези гарвани на Галоугейт. Ако и да трябва да претърпя загуби, няма да отрека, че съм спечелил и хубави пари от вас. Така че, в краен случай, ще сложа главата на свинята при опашката на прасенцето.^[4]

Не ми беше съвсем ясна поговорката, с която господин Джарви се утеши, но ми беше ясно, че той прояви приятелски интерес към уреждането на бащините ми работи, предложи някои мерки, одобри някои планове на Оуън и със своята подкрепа и съвет успя до голяма степен да разсее угрижеността от челото на този пратеник на бащината ми фирма.

Тъй като аз бях безучастен зрител и може би не веднаж проявих желание да се върна пак към забранената и очевидно загадъчна тема — личността на господин Камбел, — господин Джарви без много церемонии ме отпрати да си вървя, като ме посъветва да се разходя към колежа, „където ще намеря някои младежи, които говорят добре гръцки и латински — или поне добре харчат грешни пари за това, а пък дявол ги знае какво правят; и където бих могъл да почета малко от превода на светото писание от господин Закари Бойд — по-хубава поезия от него нямало, както бил чувал да казват хора, които разбират или би трябвало да разбират от тези работи“. Но той смекчи отпращането ми с любезната покана да дойда пак на семеен обед точно в един часа; щяло да има овнешки бут и може би овнешка глава — сега й бил сезонът. Но най-главното, да се върна точно в един часа — той и баща му, черковният настоятел, винаги обядвали по това време и за нищо и за никого не отлагали обеда си.