Уолтър Скот
Роб Рой (23)

Глава XXIII

Веднъж, когато се завърнал

внезапно у дома,

стопанинът жена си зърнал

със гост, а не сама.

„Кажи, що дири този мъж

у нас във късен час?

И идвал ли е неведнъж,

без да го каня аз?“

 

Стара песничка

Съдията пое светлината от ръката на прислужницата си и като Диоген с фенер в ръка из улиците на Атина, се приближи да ни разгледа. Сигурно, също като този циник, не очакваше да открие нещо особено ценно. Най-напред се приближи до моя тайнствен водач, който — седнал върху масата, както казах вече, с очи, вперени в стената, с лице, застинало в израз на непоколебима решителност, с ръце, скръстени на гърдите хем небрежно, хем предизвикателно, тропайки с петата си по крака на масата в такта на мелодията, която продължаваше да си подсвирква — срещна изпитателния поглед на господин Джарви с пълно спокойствие и самоувереност. За момент това обърка добрата памет и мъдростта на този остър и внимателен наблюдател.

— A-а, e-е, о-о! — възкликна съветникът. — Кълна се в съвестта си! Не може да бъде! И все пак… Не! Не може да бъде! И все пак… Дявол ме взел, какво приказвам! Разбойнико, грабител, ти дявол същи, за добро не си се родил! Ти ли си бе!

— Както виждаш, градски съветнико — беше лаконичният отговор.

— Поврага! Съвсем се обърках! Ти, изменнико и разбойнико, ти сам да се намъкнеш в затвора в Глазгоу! Колко мислиш, че струва главата ти, а?

— Хм, ако се премери точно и без надценка, мисля, че ще струва колкото един кмет, четири градски съветници, един градски писар и шест черковни настоятели…

— Ах ти, негоднико, трябва съвсем да си пощурял! — прекъсна го господин Джарви. — Спомни си греховете си и се приготви, защото ако кажа една дума…

— Вярно, господин съветник — отговори му другият, като скръсти ръце зад гърба си с пълен nonchalance^[1], — само че ти никога няма да кажеш тази дума.

— Защо пък да не я кажа? — извика съдията. — Защо пък не? Я ми кажи — защо пък не?

— По три достатъчно важни причини, съветнико Джарви. Първо — заради старото ни приятелство. Второ — заради оная баба край огнището в Стъкавралахън, която ни смесила кръвта, за мой срам! Да ме направи роднина с един търговец, с един тъкач, който се е разправял със станове и совалки като прост работник! И най-после, съветнико, защото само да забележа и най-малкия признак, че можеш да ме издадеш, ще ти размажа мозъка, преди някой да успее да ти се притече на помощ!

— Ти си дързък и отчаян злодей, сър — отвърна неустрашимият съветник. — И знаеш, че те познавам като такъв и че не бих рискувал да ти падна на мерника.

— Знам — каза другият, — че имаш благородна кръв в жилите си и не бих искал да сторя зло на собствения си роднина. Но аз ще си изляза оттук така свободно, както и влязох, или иначе дори стените на затвора в Глазгоу ще има десет години да разправят за мен.

— Добре, добре — каза съветникът. — Кръвта вода не става. Не прилича на роднина и приятел да търси недостатъци, където другите не ги виждат. Много ще се натъжи старата баба в Стъкавралахън да чуе, че ти, планински хайдутино, си ми строшил главата или пък че аз съм станал причина да ти окачат въжето на шията. Но ще признаеш, мръсен дяволе, че освен с теб аз мога да се справя с най-силния мъж от Горна Шотландия.

— Сигурно щеше да се опиташ — отговори водачът ми, — това знам. Ама съмнявам се дали щеше да успееш, защото ние планинците сме упорит народ, когато искат да ни поробят. Не търпим да ни се налагат разни там чиновници. Не можем да понасяме тесни дрехи — каменни гащи и железни жартиери^[2].

— Ще си намериш ти и каменните гащи, и железните жартиери, да, пък и кълчищената вратовръзка един ден, съседе — отговори съветникът. — Никой друг човек в цивилизована страна не се е разпускал като тебе — ама има да се пържиш един ден в собственото си масло, предупреждавам те.

— Е добре, братовчеде — каза другият, — ти ще носиш ли черно на погребението ми?

— Няма да има други облечени в черно на погребението ти, Робин, освен гарвани и свраки, гарантирам ти. Ами я ми кажи, къде са хилядата шотландски лири, дето ти ги дадох назаем, човече, и кога ще ги видя?

— Къде са, не мога точно да ти кажа — отговори водачът ми, като се престори, че се замисля за малко. — Сигурно при ланския сняг.

— Че той е на връх Скехалиън, куче шотландско — каза господин Джарви. — А аз искам да ми ги върнеш веднага.

— Да — каза планинецът, — ама аз не нося нито сняг, нито пари в кесията си. А пък що се отнася до това кога ще ги видиш, е, добре: когато кралят си възвърне правата, както казва старата песен.

— Туй пък вече е най-лошото, Робин — каза глазгоучанинът, — искам да кажа ти, неверни изменнико! Туй вече е най-лошото! Да не искаш да върнеш пак попщината и своеволието, литургиите и кюретата и безобразните стари патрахили и прочие одежди? По-добре си гледай стария занаят, разбойничеството и изнудвачеството; по-добре е да крадеш, отколкото да погубваш народи.

— Стига бе, човече, стига си проповядвал политиката на витите — отговори шотландецът. — Отдавна се познаваме ние с тебе. Аз ще се погрижа да не ти ограбят кантората, когато момчетата с фустанелите^[3] дойдат да прегледат глазгоуските дюкяни и да ги очистят от стария им боклук. И освен ако дългът изрично ти наложи това, Никъл, ти не бива да ме виждаш по-често, отколкото аз съм склонен да те виждам.

— Смел разбойник си ти, Роб — отговори съветникът, — ама ще те обесят един ден, и мало и голямо ще разправя. Но аз няма да съм като тези калпави птици, дето мърсят собственото си гнездо, освен ако неотменна необходимост и повелята на дълга го изискват, на които всеки трябва да се подчини. Ами този пък кой е? — продължи той, обръщайки се към мен. — Сигурно някой от твоите юнаци. Изглежда, че има мъжко сърце за разбойничество и дълга шия за бесило.

— Това, добри ми господин Джарви — каза Оуън, който също като мен беше онемял от учудване при тази странна среща и още по-странен разговор между двамата забележителни роднини, — това, добри ми господин Джарви, е младият господин Франк Озбълдистън, единственият син на шефа на нашата фирма, който трябваше да бъде приет във фирмата по времето, когато господин Рашли Озбълдистън има късмет да влезе в нея. (Тук Оуън не можа да подтисне една въздишка.) Но както и да е…

— A-а, чувал съм за тази работа — прекъсна го шотландският търговец, — значи, той е, дето вашият шеф, упорит стар глупак, ще не ще, искал да направи търговец и момъкът взел, че станал странствуващ актьор само от омраза към труда, с който си изкарват прехраната честните хора. Е добре, сър, какво ще кажете за делата си? Дали Хамлет, принц датски, или пък духът на Хамлет могат да станат гаранти на господин Оуън, а, сър?

— Не заслужавам вашите закачки — отвърнах аз, — макар че уважавам подбудите ви и съм ви премного признателен за помощта, която оказахте на господин Оуън, за да ви се сърдя. Единствената цел на идването ми тук е да се помъча да направя, каквото мога (вероятно твърде малко), за да помогна на господин Оуън в уреждането на бащините ми работи. Моята неприязън към търговската професия е чувство, което аз единствен и най-добре мога да преценя.

— Заявявам — каза планинецът, — че изпитвах уважение към този смел младеж още преди да го познавам добре. Но сега го ценя за неговото презрение към предачите и тъкачите и други подобни сухи хора и техните занимания.

— Ти си луд, Роб — каза съветникът, — луд като заек през март — защо заекът да е по-луд през март, отколкото по Архангеловден, хич не знам! Тъкачи! Тъкачи! Дяволът да те измъкне от мрежата, дето са ти изтъкали тъкачите! Предачи! Ще си изпредеш ти хубаво въже! А туй момче тук, дето си го повел по най-краткия път към бесилото и дявола, неговите представления и поезии ще му помогнат ли нещо, как мислиш, а? Колкото ще ти помогнат на тебе клетвите и камата, негодник такъв! Tityre tu patulae^[4], дето викат, ще му каже ли къде е Рашли Озбълдистън? Ами Макбет с всичките му там разбойници и главорези, пък и твоите собствени отгоре, ще му намерят ли пет хиляди лири да посрещне полиците, дето изтичат след десет дена? Я се опитай, Роб, да изнесеш на пазара разните си мечове, кожени щитове, тежки обувки, кожени кесии и прочие такъми, та да видим колко ще струват.

— След десет дена ли? — повторих аз и машинално извадих писмото на Даяна Върнън. И понеже времето, през което не трябваше да докосвам печата, беше изтекло, аз бързо го отворих. Една запечатана записка изпадна от ненадписания плик — тъй трепереха пръстите ми, когато го разтварях. Лек полъх на вятъра, който проникваше през счупеното стъкло на прозореца, отнесе писмото при краката на господин Джарви, който го вдигна, разгледа го с безцеремонно любопитство и за мое учудване го подаде на своя роднина от Горна Шотландия, като каза:

— Ето как вятърът донася едно писмо на адресанта му, което инак не би имало шанс едно на хиляда да стигне до него.

Планинецът, след като прегледа адреса, отвори писмото без всякакви церемонии. Аз се опитах да го спра.

— Преди да ви позволя да четете това писмо, сър — казах аз, — трябва да ми докажете, че е предназначено за вас.

— Не се тревожете, господин Озбълдистън — отговори съвсем спокойно планинецът, — спомнете си за съдията Ингълууд, секретаря Джобсън, господин Морис, спомнете си преди всичко вашия покорен слуга, Робърт^[5] Комил^[6], и красивата Даяна Върнън. Спомнете си всичко това и не се съмнявайте повече, че писмото е за мен.

Останах смаян от собствената си глупост. През цялата нощ гласът, дори чертите на този човек, макар че не ги виждах ясно, ме бяха преследвали като някакъв спомен, който не можех да свържа с никое определено място или лице. Но сега изведнъж ми просветна — този човек беше самият Камбел. Всичките му характерни особености изведнъж блеснаха пред мен — дълбокият силен глас, твърдите и строги черти на лицето, на които въпреки това не липсваше човечност, шотландският акцент със съответните диалектични изрази и образност, който, макар че той можеше да се освободи от него, се чувствуваше винаги когато беше развълнуван или искаше да придаде повече острота на своя сарказъм и сила на доводите си. Той беше по-скоро под среден ръст и тялото му издаваше най-голямата сила, която е съвместима с пъргавината — едно качество, което, съдейки по забележителната лекота и свобода на движенията му, човек не можеше да се съмнява, че той притежава в най-висока степен на съвършенство. Във фигурата му имаше две неща, които не отговаряха на правилата на симетрията — раменете му бяха толкова широки в сравнение с височината му, че въпреки слабостта и жилавостта на тялото му, го караха да изглежда набит за височината си; а ръцете му, макар и закръглени, мускулести и силни, бяха толкова дълги, че изглеждаха ненормални. По-късно узнах, че той се гордеел с дължината на ръцете си; че когато бил облечен с носията на Горна Шотландия, можел да завързва връзките на бричовете си, без да се навежда; и че дългите му ръце му давали големи преимущества при служенето със сабя, която владеел с голяма сръчност. Но все пак тази не-симетричност му пречеше да претендира да бъде считан за красавец; тя придаваше на външността му нещо примитивно, неправилно и някак си свръхестествено и ми напомняше за приказките, които Мейбъл ми разказваше за старите пикти, които в древни времена опустошавали Нортъмбърланд и които, според нейните легенди, бяха полудемони-полухора и се отличаваха, като този човек, със своята смелост, хитрост и свирепост, с дългите си ръце и широките си рамене.

Но когато си спомних при какви обстоятелства се бяхме срещнали преди, не можех да се съмнявам, че бележката бе предназначена за него. Той беше централната фигура сред тайнствените хора, върху които Даяна Върнън, изглежда, имаше влияние и които от своя страна влияеха върху нея. Мъчително ми бе да си помисля, че такова прелестно същество има някаква връзка с разбойници като него, и все пак изглеждаше невъзможно да се съмнявам в това. Но какво можеше да помогне този човек за работите на баща ми? Вярно е, че подтикнат от госпожица Върнън, Рашли Озбълдистън беше намерил начин да доведе господин Камбел, когато присъствието му беше необходимо, да ме освободи от обвиненията на Морис. Не е ли вероятно, че по същия начин тя може да повлияе на Камбел да намери Рашли? Основавайки се на това подозрение, аз попитах къде се намира моят опасен роднина и кога господин Камбел го е виждал за последен път. Отговорът дойде по косвен път.

— Хубаво ме е нагласила тя. И все пак искането е справедливо и аз няма да й откажа. Господин Озбълдистън, аз живея недалеч оттук — моят роднина може да ви покаже пътя. Оставете господин Оуън да направи каквото може в Глазгоу, а вие елате да ме посетите в планинските клисури. Може би ще мога да ви услужа и да помогна на баща ви в крайната му нужда. Аз съм беден човек, но умът е по-ценен от богатството. А ти, братовчеде — рече той, обръщайки се към господин Джарви, — ако имаш смелост да хапнеш печено кълцано месо и еленски бут с мен, ела с този англичанин до Драймън или Бъкливи, или още по-добре до селото Абърфойл и аз ще пратя някой да те чака и да ти посочи пътя до мястото, където можеш да ме намериш по това време. Какво ще кажеш, а? Ето ръката ми — няма да те измамя.

— Какво да кажа, Робин — рече предпазливият гражданин, — не обичам много да излизам вън от Горбалс. Не ми се ще да се скитам из твоите диви баири, Робин, сред твоите там приятели с фустанелите и червените бричове — не ми подобава на положението.

— По дяволите положението ти — каза Камбел. — Единствената капка благородна кръв в жилите ти е от нашия прачичо, дето го съдили в Дъмбартън, а пък ти ми се перчиш, че било унижение за теб да ми дойдеш на гости! Слушай, братко, аз ти дължа пари — ще ти платя хилядата шотландски лири до петак, ако един път се покажеш честен човек и пристигнеш у нас с този англичанин.

— Я престани с твоята благородна кръв — отвърна съветникът, — занеси си благородната кръв на пазара да видиш какво можеш да купиш с нея. Но ако случайно дойда, наистина ли ще ми платиш честно парите?

— Заклевам се — каза планинецът — в паметта на този, който почива под сивите камъни в Инх Кейлих^[7].

— Достатъчно, Робин, достатъчно. Ще видим какво може да се направи. Но недей очаква от мен да премина границата на Горна Шотландия — за нищо на света няма да мина оттатък. Трябва да ме срещнеш край Бъкливи или в село Абърфойл и недей забравя парата.

— Не бой се, не бой се — каза Камбел, ще бъда верен, на уговорката като стоманеното острие, което никога не изневерява на господаря си. Но аз трябва да си ходя, братовчеде, защото въздухът на тъмницата в Глазгоу не е твърде здравословен за организма на един планинец.

— Вярно — отбори търговецът, — и ако аз бях изпълнил дълга си, нямаше скоро да промениш въздуха, както би казал свещеникът. Ох, боже, защо трябва да помагам и да съучаствувам на човек, който бяга от правосъдието? Това ще бъде вечен срам и позор за мене и близките ми, па и за паметта на баща ми дори.

— Хайде, хайде, не бери грижа — отговори неговият роднина.

— Когато петното изсъхне, лесно ще се изчисти. Баща ти беше честен човек и умееше да си затваря очите за грешките на приятелите си.

— Може би си прав, Робин — каза съветникът след моментно размишление, — добър човек беше черковният настоятел. Ти нали не си го забравил, Робин? — Последният въпрос беше казан с по-мек тон, в който имаше нещо и смешно, и трогателно.

— Как да съм го забравил! — отвърна роднината му. — Как така ще го забравя! Прекрасен тъкач беше — той ми направи първите панталони. Но хайде, братовчеде:

Налейте ми чашата с вино догоре,

оседлайте конете, викнете ми хората —

прогонен съм аз от злини и беди

да напусна завинаги роден Дънди.

— Шт, сър — каза съдията с авторитетен глас. — Какво е това пеене на края на неделята! Скоро можеш и друга песен да запееш тук! Да, да, за доста грехове има да отговаряме. Станчълз, отвори вратата!

Тъмничарят се подчини и ние всички излязохме. Станчълз погледна изненадан двамата непознати, чудейки се вероятно как са попаднали тук без негово знание. Но думите на господин Джарви „Мои приятели, Станчълз, мои приятели“ пресякоха желанието му да разпитва повече. Слязохме в долното преддверие и няколко пъти се провикнахме за Дугъл, без да получим отговор. Камбел забеляза с насмешлива усмивка, че ако Дугъл е такъв, какъвто го познава, едва ли ще е чакал да му благодарят за неговия дял в събитията тази нощ и вероятно е поел с пълна пара към Баламахския проход.

— И ни е оставил, па и мен на всичко отгоре, да стоим цяла нощ заключени в затвора — възкликна съдията, разгневен и объркан. — Наредете да донесат чукове, лостове, клещи и черясло. Пратете да повикат черковния настоятел Йетлин, ковача, и му кажете, че съветникът Джарви е затворен в тъмницата от един планински мошеник, когото ще обеси нависоко като Аман^[8]…

— Когато го хване — додаде Камбел най-сериозно. — Но почакайте, вратата сигурно не е заключена.

И наистина, когато погледнахме, открихме, че вратата не само не е заключена, но че Дугъл в отстъплението си беше задигнал и ключовете, да не би някой да побърза да изпълни функциите му на вратар.

— Има някакви проблясъци на здрав разум в този Дугъл — каза Камбел. — Той е знаел, че отворена врата може да ми свърши работа, ако загазя.

Бяхме излезли вече на улицата.

— Казвам ти, Робин — рече съдията, — мисля, че както я караш, трябва да имаш приятел ключар във всички тъмници в Шотландия за всеки случай.

— Смятам, че роднина съветник във всеки град ще свърши същата работа, братовчеде Никъл. И така, лека нощ или добро утро на всички. И не забравяй село Абърфойл.

И без да чака отговор, той се метна на другата страна на улицата и се изгуби в тъмнината. Веднага след като изчезна, го чухме да изсвири по особен начин; моментално се чу отговор на изсвирването му.

— Гледайте ги тия планински дяволи — каза господин Джарви, — мислят, че се намират вече край Бенлоумънд, където могат да си подсвирват и подвикват, без да ги е грижа дали е неделя, или събота.

Думите му бяха прекъснати от нещо тежко, което падна на земята.

— Господ да ни е на помощ! Туй пък какво е? Мати, повдигни фенера. Дявол го взел — ключовете! Е, толкоз по-добре, те струват пари на общината и може би щеше да се дигне шум около изчезването им. Ох, само да чуе съветникът Грейъм какво е станало тук тази нощ, има да си изпатя!

Тъй като бяхме още само на няколко крачки от затвора, занесохме тези оръдия на властта и ги предадохме на главния тъмничар, който, не можейки да изпълни службата си чрез завъртане на ключовете, стоеше на стража в преддверието, докато дойде някой да замести избягалия келт Дугъл.

Изпълнихме това свое обществено задължение и понеже пътят ми беше в същата посока както на добрия съдия, възползувах се от светлината на фенера му, а пък той от опората на ръката ми и тръгнахме по улиците, които не знам сега какви са, но тогава бяха тъмни, неравни и лошо павирани. Старите хора обичат да им се оказва внимание от младите. Съветникът скоро изрази интерес към съдбата ми и прибави, че щом като не съм от тези, дето играят театро и ходят на театро, които той мразел от душа, би му било драго да хапне с мен печена моруна или прясна херинга на закуска в неговия дом, където ще срещна и своя приятел Оуън, когото той щял дотогава да освободи.

— Скъпи господине — казах аз, след като приех с благодарност поканата му. — Как можахте да си помислите, че имам нещо общо с театъра?

— Не знам — каза господин Джарви. — Едно диване на име Феъсървис дойде нощес у нас да иска да заповядам да ви търсят чрез глашатая рано тази сутрин. Той ми разправи кой сте и как ви изпъдили от бащиния дом, защото не сте искали да станете търговец, и за да не позорите семейството си, като станете актьор. Доведе го Хамърго, диригентът на нашия хор, и каза, че му бил стар познат. Но аз ги наругах здравата и двамата, че ми се влачат за такава работа в неделя вечер. Но сега разбирам, че той е шантав човек и има грешка по отношение на вас. Вие ми харесвате — продължи той. — Обичам момчета, дето помагат на приятелите си в нужда. Аз самият винаги съм бил от тях, такъв беше и баща ми, черковният настоятел, мир на праха му и вечна му памет! Но не бива да имате много вземане-даване с планинците и други такива луди глави. Да помните — не може човек да пипне катран и да не се оцапа! Вярно, и най-добрият и най-мъдрият понякога греши. Ето на, тази нощ аз сгреших един път — два пъти — три пъти. Баща ми не би повярвал на очите си да станеше да ме види какво правя.

Господин Джарви беше стигнал вече пред вратата на жилището си, но въпреки това се спря на прага и продължи с тържествен тон на дълбоко разкаяние:

— Първо, мислих за свои работи в неделя… Второ, станах гарант на англичанин. И трето, и последно — поврага, — позволих на един злосторник да се измъкне от затвора. Но има утеха и за грешните, господин Озбълдирън. Мати, аз мога сам да си влезна. Придружи господин Озбълдистън до хана на Лъки Флайтър на ъгъла. Господин Озбълдистън — пошепна ми той, — да не направите нещо лошо на Мати. Тя е дъщеря на честен джентълмен и братовчедка на земевладелеца Лимърфилдз.