Уолтър Скот
Роб Рой (22)

Глава XXII

Наоколо си погледни, Астолфо: ето мястото,

където пращат хората на смърт, ако са бедни —

а мисля, не това е цяр за тежката им болест.

Тук, между четири стени — без въздух, сред воня

и влага

свещта на ясната надежда гасне. И докато тлее,

от нея ужасът припалва факлите си пъклени

за весел пир на отчаяние жестоко —

да освети дела, които пленникът окаян

не би извършил никога в живота си,

ако не бе душата му с вериги окована.

 

„Тъмницата“, сцена III, действие I

Щом влязох, обърнах с интерес очи към водача си, но пламъкът на лампата в преддверието беше твърде слаб, за да мога да задоволя любопитството си и да разгледам добре лицето му. Тъй като ключарят държеше лампата в ръка, лъчите падаха направо върху неговата не по-малко интересна фигура. Той беше някакво диво рунтаво животно, чиито буйни червени коси покриваха лицето му така, че не можеше да се види нищо освен необикновената радост, която го обзе, когато видя водача ми. Никога в живота си не съм виждал нещо, което така напълно да се доближава до представата ми за страшен, грозен, недодялан дивак, изпаднал в екстаз пред идола на своето племе. Той се хилеше, трепереше, смееше се и само дето не плачеше. Лицето му сякаш питаше: „Къде да отида? С какво да ви услужа?“ Думите ми не са особено сполучливи, но не знам как другояче да изразя пълната, всеотдайна и ревностна преданост и покорност на това лице. Гласът му сякаш се задавяше от възторг и той даваше израз на чувствата си само с възклицания като: „Ой, ой, ай, ай! Откога не съм те виждал!“ и други подобни на същия непознат за мен език, на който говореше с водача ми, докато бяхме пред тъмничната врата. Последният приемаше тези радостни излияния като принц, който отрано е свикнал с преклонението на заобикалящите го, така че то не му прави особено впечатление, но все пак е готов да се отплати за него с обикновените изрази на височайша вежливост. Той протегна благосклонно ръка на ключаря и го запита любезно:

— Как си, Дугъл?

— Ой, ой! — извика Дугъл, приглушавайки пронизителните си възгласи на изненада, като се огледа наоколо предпазливо и уплашено. — Ой, божке! Ти тук! Какво ще стане, ако чуе някой от градските съветници, тези проклети мръсни шишковци!

Водачът ми сложи пръст на устните си и каза:

— Не бой се, Дугъл. Твоята ръка няма никога да ме заключи зад решетките.

— Никога! — рече Дугъл. — Тя по-скоро би предпочела да я отсекат от лакътя… Ами кога ще отиваш пак там? Нали няма да забравиш да ми се обадиш? Че ние сме си братовчеди, макар и през седем поколения.

— Ще ти се обадя, Дугъл, щом реша окончателно.

— И дявол да го вземе, когато ми се обадиш, па макар и да е неделя вечер, ще видиш дали няма да запратя ключовете по главата на кмета или да им изиграя някой номер още същата нощ. Само гледай дали няма да го направя.

Тайнственият ми спътник прекъсна излиянията на своя познат, като му заговори на ирландски или гелски, както разбрах по-късно, и вероятно му обясни каква услуга иска от него.

Ключарят изрази съгласието си с това, което му бе предложено, с думите: „На драго сърце, на драго сърце“ и някои други неясно измърморени изрази. Той подряза фитила на гаснещата лампа и ми направи знак да го последвам.

— Вие няма ли да дойдете с нас? — запитах аз водача си.

— Не е нужно — отвърна той. — Може би моето присъствие ще ви стеснява и по-добре е да остана, за да съм сигурен, че ще излезем оттук невредими.

— Вярвам, че не бихте ме изложили на някаква опасност, нали? — рекох аз.

— Не ще ви изложа на никаква опасност, която няма и аз да споделя — отговори непознатият с глас, в чиято искреност не беше възможно да се усъмня.

Последвах ключаря, който остави вътрешната вратичка отключена зад себе си и ме поведе по един „прелез“ (така наричат шотландците витите стълби), после по една тясна галерия и след като отвори една от вратите, които излизаха на коридора, ме въведе в малка стая. Хвърляйки поглед към нара, който заемаше единия ъгъл, той каза полугласно, като постави лампата на малка чамова масичка:

— Тя спи.

— Тя? Коя „тя“? Да не би Даяна Върнън да се намира в този дом на мъките?

Обърнах очи към леглото и със странна смесица от разочарование и радост видях, че първите ми подозрения бяха погрешни. Видях една глава, която не беше нито млада, нито красива, с двудневна сива брада и покрита с червена нощна шапчица. Първият поглед ме успокои, че това не е Даяна Върнън; при втория, когато спящият се събуди от дълбок сън, прозина се и разтърка очи, видях едно съвсем друго лице — лицето на моя беден приятел Оуън. Дръпнах се настрана за момент да му дам възможност да се окопити, понеже навреме си спомних, че за щастие съм само натрапник в тези скръбни килии и че всякакъв шум би могъл да има нещастни последици.

Междувременно бедният бюрократ се повдигна с, помощта на единия си лакът на нара и като се почеса по нощната качулка с другата ръка, извика с глас, в който всичкото раздразнение, на което беше годен, се бореше със сънливостта му:

— Слушайте какво ще ви кажа, господин Дъгуел или както там ви викат, в крайна сметка работата се свежда до това, че ако ми се прекъсва естествената почивка по този начин, ще бъда принуден да се оплача на началника на затвора.

— Един господин иска да говори с вас — отговори Дугъл със сърдития, тон на ключар вместо с пискливите звънливи тонове на горношотландския диалект, с който беше приветствувал пристигането на моя тайнствен водач. И като се завъртя на петите си, той излезе от килията.

Не беше лесно да накарам нещастния, току-що събудил се затворник да разбере кой съм. Когато ме позна, мъката на добрия човечец беше извънредно голяма, тъй като той съвсем естествено предположи, че съм изпратен тук да споделя затворничеството му.

— Ох, господин Франк, докъде докарахте вие себе си и фирмата! За себе си не мисля, защото аз съм, тъй да се каже, нула. Но вие, вие, който сте за баща си целият му капитал — неговият omnium^[1], — който можехте да бъдете първия човек на първата фирма в първия град на света — вас да затворят в мръсна шотландска тъмница, дето човек и праха от дрехите си не може да изчисти!

Раздразнен и сърдит, той започна да търка кафявото си сако, на което някога нямаше нито едно петънце, но по което сега личаха нечистотии от пода на затвора. Навикът му да бъде винаги безупречно чист увеличаваше мъката му.

— Ох, господ да се смили над нас! — продължи той. — Хубава новина ще бъде туй на борсата! Не е имало такова събитие от битката при Алманса^[2], когато общата сума на британските загуби бе изчислена на 5000 убити и ранени плюс един неустановен брой изчезнали — ама какво е туй в сравнение с новината, че фирмата „Озбълдистън и Трешъм“ е принудена да ликвидира!

Прекъснах вайканията му, за да му съобщя, че не съм затворник, макар че не можех да му обясня присъствието си тук в този час. Успях да спра въпросите му само като упорито го заразпитвах за неговото собствено положение. Най-после сполучих да изтръгна от него сведенията, които беше в състояние да ми даде. Те не бяха твърде ясни, защото, макар че имаше бистър ум за рутината на търговските операции, Оуън, както добре знаете, не беше особено схватлив да неща вън от тази област.

Накратко узнах следното. От двете фирми, с които баща ми беше в кореспонденция в Глазгоу и чрез които вършеше голяма търговия в Шотландия, както споменах вече, и баща ми, и Оуън считали фирмата „Маквити, Макфин и с-ие“ за по-услужлива и любезна. При всички случаи те се отнасяли с уважение към английската фирма и при всички сделки безропотно играли ролята на чакала, който се задоволява само с това, което лъвът благоволи да му остави. Колкото и малък да бил делът от печалбата, който им се падал, те винаги казвали, че е достатъчен „за такива като тях“; колкото и много труд да им стрували общите сделки, „те знаели, че трябва да направят всичко възможно, за да заслужат неотменното покровителство и добро мнение на своите уважавани приятели от Крейн Али.“

За Маквити и Макфин нарежданията на баща ми били неотменни като законите на мидите и персите — те не можели нито да се променят, нито да се обсъждат; а строгите формалности в извършването на сделките, които изисквал Оуън — голям поклонник на бюрократичните форми особено когато може сам да ги диктува ex cathedra^[3], — изглеждали не по-малко свещени за тях. Оуън приемал като напълно чиста монета това почтително покорно отношение. Но баща ми, който вниква по-дълбоко в сърцата на хората, упорито се противял на желанието им да станат негови единствени представители в Шотландия било защото прекомерното им уважение му се струвало подозрително, било защото обичал прости и делови отношения в търговията и затова безкрайните почтителни излияния на тези господа му досаждали. Той извършвал много свои сделки чрез съвършено различен посредник — един човек, чието самомнение било твърде високо и който, понеже изобщо обичал англичаните толкова, колкото баща ми шотландците, приемал да има отношения с него само на равна нога. На туй отгоре бил осторожен и подозрителен, понякога заядлив и не по-малко упорит в поддържането на своите собствени мнения относно формата от самия Оуън; не давал пет пари за компетентното становище на цялата Ломбардска улица, ако то случайно не съвпадало с неговото собствено.

Тези особености на нрава на господин Никъл Джарви затруднявали извършването на сделки с него, тъй като понякога ставали причина за спорове и охладняване на отношенията между английската фирма и нейния представител, които успявали да преодолеят само в името на общите интереси. Освен това при възникналите спорове самолюбието на Оуън често пострадвало и затова нищо чудно, Трешъм, че вашият стар приятел винаги използувал цялото си влияние в полза на вежливите, тактични и услужливи господа от фирмата „Маквити, Макфин и с-ие“ и наричал Джарви своенравен и капризен амбулантен търговец, с когото не може да се върши работа.

Нищо чудно също така, че при тези обстоятелства, чиито подробности узнах едва по-късно, Оуън, в затрудненото положение на фирмата вследствие отсъствието на баща ми и изчезването на Рашли, веднага с пристигането си в Шотландия два дни преди мен потърсил приятелската помощ на тези господа, които винаги се кълнели, че са задължени, признателни и предани на неговия шеф. Той бил приет в кантората на господа Маквити и Макфин в Галоугейт с уважение и почит, подобни на тези, които един католик отдава на своя светия-покровител. Но уви! Небето скоро се помрачило, когато, насърчен от светлите надежди, които му вдъхнал техният прием, той разкрил затрудненията на фирмата пред нейните дружелюбни представители и потърсил от тях съвет и помощ. Маквити бил почти втрещен от новината, а Макфин, още преди да го изслуша докрай, грабнал счетоводната книга на фирмата и се заровил дълбоко в безбройните сметки между нея и фирмата „Озбълдистън и Трешъм“, за да открие на коя страна клони балансът. Уви! Везните натежали значително във вреда на английската фирма; лицата на Маквити и Макфин, които досега не изразявали нищо освен колебание, станали мрачни, злокобни и намръщени. На молбата на господин Оуън за помощ и подкрепа те отвърнали с искане за незабавни гаранции срещу застрашаващия ги риск от евентуални загуби. И най-после, говорейки открито, поискали да се оставят за тази цел на тяхно разположение известни авоари, определени за други цели. Оуън отхвърлил това искане с голямо възмущение, определяйки го като нечестно спрямо клиентите на фирмата, несправедливо към кредиторите на „Озбълдистън и Трешъм“ и като признак на черна неблагодарност от страна на тези, които го предявяват.

Този спор дал на шотландските му сътрудници това, което е твърде удобно и полезно за хора, които съзнават, че не са прави — именно възможност и предлог да изпаднат в ярост, понеже били уж предизвикани, и да вземат такива мерки, до каквито при други обстоятелства чувството им за приличие, ако не съвестта им, вероятно би ги въздържало да прибягнат.

Както, мисля, е прието, Оуън имаше малък дял в капитала на фирмата, чийто главен счетоводител беше, и следователно и самият бе лично отговорен за всички поети от нея задължения. Господа Маквити и Макфин знаели това и за да го накарат да почувствува силата им или по-скоро да го принудят в този критичен момент да изпълни искането им, което той отхвърлил с такова възмущение, прибегнали към една кратка процедура на арест и затвор. Тази процедура, както изглежда, шотландският закон (който в това отношение дава възможности за много злоупотреби) разрешава на всеки кредитор, който по съвест се закълне, че длъжникът му се гласи да напусне страната. Въз основа на такава съдебна заповед бедният Оуън се беше видял лишен от свобода в деня, преди аз да бъда доведен по такъв необикновен начин в затвора му.

След като узнах в обши черти тревожните факти, оставаше въпросът какво да се прави. А този въпрос не можеше да се реши лесно. Ясно виждах опасностите, които ни заобикаляха, но мъчно беше да предложа изход от тях. Предупреждението, което ми бе направено, като че ли загатваше, че моята собствена свобода може би ще бъде застрашена, ако се застъпя открито за Оуън. Оуън имаше същите опасения и в прекомерната си уплаха ме уверяваше, че един шотландец, за да не изгуби дори петак от някой англичанин, би намерил законно основание да арестува жена му, децата му, слугите и слугините му, па даже и гостенина под неговия покрив. В повечето страни законите са така безмилостно жестоки спрямо длъжниците, че не можех напълно да отхвърля твърдението му. А моето арестуване при сегашните обстоятелства би било coup de grace^[4] за работите на баща ми. Намирайки се в това безизходно положение, аз попитах Оуън дали не си е помислил да потърси помощта на господин Никъл Джарви, другия представител на баща ми в Глазгоу.

Той отговори, че му пратил писмо тази сутрин. Но щом като ласкателните и вежливи господа от Галоугейт се бяха отнесли така към него, какво можеше да се очаква от киселия, опак тип от Солни пазар?

— Да му поискаш услуга без per contra^[5], е все едно да искаш от един посредник да се откаже от процента си — каза Оуън. — Той дори не отговори на писмото ми, макар че му било връчено тази сутрин, когато отивал на черква.

При тези думи отчаяният поклонник на цифрите се тръшна на нара и завика:

— Горкият ми господар! Горкият ми господар! Ох, господин Франк, господин Франк, вашият инат ни докара дотук. Господ да ми прости, че ви казвам това, когато и вие сте в беда. Такава е била волята божия и ние трябва да се примирим.

Моята собствена философия, Трешъм, не ми попречи да споделя скръбта на честния човечец и ние поплакахме заедно. Моите сълзи бяха още по-горчиви, защото съвестта ми подсказваше, че упоритата ми съпротива на бащината воля, за която добродушният Оуън се въздържаше да ме укорява, е причина за цялото ни нещастие.

Сред нашата обща скръб ние бяхме обезпокоени и изненадани от силно чукане на външната врата на затвора. Изтичах до най-горното стъпало на стълбата, за да чуя кой е, но долових само гласа на ключаря, който говореше ту високо на някого отвън, ту шепнешком на лицето, което ме беше довело тук.

— Ида, ида! — викаше той. После по-тихо: — Олеле, олеле! Сега какво да правя? Върви горе и се скрий зад леглото на англичанина. Ида, ида, ей сега! Велики боже! Трябва да е кметът с градските съветници и пазачите — па и капитанът ей сега ще се качи… Господ да ми е на помощ! Върви, че ще те видят! Ида, ида-а… много е ръждясал ключът.

Докато Дугъл неохотно и колкото може по-бавно отваряше различните ключалки и резета, за да пусне чакащите вън, които вече викаха нетърпеливо, водачът ми се изкачи по витата стълба и бързо влезе в стаята на Оуън, където го последвах и аз. Той хвърли бърз поглед наоколо, сякаш търсеше къде да се скрие, после ми каза:

— Дайте ми пистолета си — не, няма значение. Мога и без него. На каквото и да бъдете свидетел, не обръщайте внимание и не се намесвайте в чужди вражди. Тази работа си е моя и аз трябва да се оправя, както мога. И друг път съм бил в същото положение и дори в по-лошо.

Докато казваше това, непознатият свали тежкото горно палто, което носеше, и се изправи срещу вратата на стаята, като впи остър и решителен поглед в нея и се изпъчи, събирайки сили като прекрасен кон, преди да прескочи препятствие. Нито за момент не се усъмних, че той възнамерява да се измъкне от затруднението, от каквото и да бъде причинено то, като се хвърли направо срещу тези, които се появят при отварянето на вратата, и със сила си стори път към улицата. Фигурата му издаваше такава мощ и пъргавина, а в израза и държането му имаше такава решителност, че ни за момент не се съмнявах, че той може да се справи с противниците си, освен ако те го спрат с някакво смъртоносно средство.

Между отварянето на външната врата и вратата на стаята имаше един промеждутък на страшно напрежение, а след това се яви — не някакъв пазач с натъкнат щик или въоръжен с боздуган, секира или алебарда, а една хубава млада жена с грогренова фуста, подвита нагоре, за да може да върви по улиците, и с фенер в ръка. След нея влезе един по-важен господин, нисък, широкоплещест и въздебеличък, с къса перука: и по звание, както разбрах скоро, съдия. Той беше разбързан и задъхан. Водачът ми се дръпна назад при появяването му, сякаш да се скрие. Но той не успя да избегне от наблюдателния жив поглед, с който този сановник обгърна цялата стая.

— И таз хубава, да ме държите половин час на вратата, капитан Станчълз — каза той на главния тъмничар, който сега се показа на вратата зад този големец, — и даме карате да блъскам, за да вляза в затвора, както друг би блъскал, за да излезе, макар и напразно, бедният! Ами туй какво е! Туй пък какво е! Външни хора в затвора, след като е заключено вече, и то в неделя вечер! Да знаете, Станчълз, че аз ще видя тази работа! Дръжте вратата заключена, а аз малко ще поприказвам с тези господа. Но нека най-напред да се видя с един стар познат тук. Господин Оуън, господин Оуън, как сте?

— Телесно съм добре, благодаря, господин Джарви — изрече с мъка бедният Оуън, — но душата ми страда.

— Сигурно, сигурно, да, да, не е лесна работа това, особено пък за човек, който толкоз се възгордяваше. Човешки слабости, човешки слабости. Да, да, на всекиго може да се случи да изпадне. Господин Озбълдистън е добър и честен човек, но аз винаги съм казвал, че той е от тези, дето искат или всичко, или нищо, както казваше баща ми, почтеният черковен настоятел. Той често ми викаше — Ник, Ник-младши (и неговото име беше Никъл като моето и хдрата на шега ни викаха Ник-старши и Ник-младши), Ник — викаше той, — никога не се простирай повече от чергата си. И аз съм казвал това на господин Озбълдистън, но на него май не му се харесваше много, макар че го казвах за добро, само за добро.

Тази реч, произнесена с голяма словоохотливост и самодоволство от спомена за собствените му съвети и предричания, не вдъхваше големи надежди за помощ от страна на господин Джарви. Обаче скоро ни стана ясно, че му липсва само деликатност, а не и истинска доброта. Защото, когато Оуън изрази огорчението си, че му се припомнят тези неща в сегашното му положение, глазгоучанинът го хвана за ръка и му каза:

— Хайде, успокойте се! Да не мислите, че съм дошъл тук посред нощ, като почти съм нарушил светостта на божия празник, за да натяквам на изпаднал човек за грешките му? Не, не, съветникът Джарви не е от тях, както не беше от тях и баща му, черковният настоятел. Слушайте, приятелю, за мене е правило никога да не мисля за земни работи в неделя, но макар че правих какво ли не да не мисля за писмото ви, което получих тази сутрин, мислих за него повече, отколкото за проповедта. И за мен е правило да си лягам, като спусна жълтите завеси, точно в десет часа — освен ако си хапна моруна е някой съсед или той с мен, — попитайте момичето не е ли това основен закон в къщата ми. А пък тази вечер седях и четох поучителни книги и се прозявах, като че ли щях да глътна черквата „Свети Енох“, докато удари дванадесет, когато вече е законно да погледна в сметководните си книги, за да видя как стоят работите между нас. И тъй като времето никого не чака, накарах момичето да вземе фенера и се домъкнах тук да видя какво може да се направи по вашата работа. Съветникът Джарви има право да влиза в затвора по всяко време на деня и на нощта; със същото право се ползуваше и баща ми, черковният настоятел, докато беше жив, вечна му памет!

Макар че Оуън изпъшка, когато стана дума за сметководните книги, като ме накара с това да се побоя, че и тук балансът не е в наша полза, и макар думите на съдията да бяха изпълнени със самодоволство и злорадство, че собствената му преценка е била много по-правилна, все пак в тях имаше едно искрено и грубовато добродушие, което не можеше да не ми вдъхне надежда. Той поиска да види някакви книжа, грабна ги бързо от ръката на Оуън и сядайки на леглото, „за да си починат кокалите му“, както благоволи да се изрази, зачете, мърморейки и пуфтейки, написаното в тях, а прислужницата му светеше с фенера.

Като го видя така задълбочен в проучване на книжата, водачът ми прояви намерение да се оттегли без много церемонии. Той ми направи знак да мълча и като промени позата си, даде да се разбере, че възнамерява да се измъкне към вратата, без да привлече вниманието на присъствуващите. Но бдителният съдия (твърде различен от стария ми познайник господин съдията Ингълууд) веднага долови и осуети намеренията му.

— Ей, пази вратата, Станчълз, затвори я и я заключи и пази отвънка.

Непознатият сбърчи чело и за момент като че ли пак се канеше да се измъкне насила; но преди да се реши да действува, вратата се затвори и тежкият ключ се завъртя. Той промърмори някакво възклицание на шотландски диалект, премина с широки крачки през стаята и после, с израз на упорита решителност да изчака и види какво ще става, седна на чамовата маса и засвири с уста някакъв стратспей^[6].

Господин Джарви, който, изглежда, беше много експедитивен в търговските си работи, скоро показа, че е разбрал съдържанието на прочетените документи, и се обърна към господин Оуън със следните думи:

— Е, господин Оуън, вашата фирма дължи известни суми на господа Маквити и Макфин (срам на мръсните им мутри — много повече пари спечелиха те от онази сделка с дъбовите гори в Глен Келзикат, която ми измъкнаха от ръцете — с вашата благословия, трябва да кажа, господин Оуън, — но това няма значение сега). Е добре, сър, вашата фирма им дължи тези пари. И заради тях и някои други задължения на фирмата ви те са ви пипнали и са завъртели два пъти Станчълзовия ключ подире ви. Е добре, сър, вие дължите тези пари, а може би дължите още пари и на други хора, може би дължите и на мен, съветника Никъл Джарви.

— Не мога да отрека, сър, че към днешна дата балансът може да е в наша вреда — каза Оуън, но бъдете така добър да вземете пред вид…

— Сега нямам време да вземам нищо пред вид, господин Оуън, когато сме още тъй близо до неделята и съм станал по туй време от топлия си креват — а пък тук има и течение, — нямам време нищо да взема пред вид. Но, сър, както казах, вие ми дължите пари, не го отричате; дължите ми пари, малко ли са, много ли са, няма значение. Обаче, господин Оуън, аз не виждам как вие, пъргав човек, който разбира от търговия, можете да оправите работата, за която сте дошли, и да се разплатите с нас (за което твърдо се надявам), щом ви държат да лежите в тъмницата на Глазгоу. Е добре, сър, ако можете да намерите поръчител judicio sisti^[7], т.е. да гарантира, че няма да избягате от страната, но че ще се явите в съда, когато ви извикат, и ще освободите поръчителя си от задълженията му, можем да ви пуснем от затвора още тази сутрин.

— Господин Джарви — каза Оуън, — ако се намери някой-приятел да поръчителствува за мен в този смисъл, аз без съмнение ще използувам свободата си за доброто на фирмата — и на всички свързани с нея.

— Е добре, сър — продължи Джарви, — без съмнение, ако се намери такъв приятел, той ще очаква от вас да се явите в съда, когато ви повикат, и да го освободите от задълженията му.

— И аз ще направя това тъй сигурно, както две и две прави четири, освен ако съм болен или мъртъв.

— Е добре, господин Оуън — каза глазгоучанинът, — аз ви вярвам и ще докажа това, сър. Аз съм предпазлив човек, както е добре известно, и работлив, както знае целият град. Аз мога да печеля пари и да си пазя парите и да си зная сметката не по-зле от всеки друг на Солни пазар, пък дори и на улица Галоугейт. Аз съм благоразумен човек като баща си черковния настоятел. Но по дяволите, човече, няма да оставя аз един честен порядъчен мъж, който разбира от търговия и иска да се отнася почтено към всички, да лежи в затвора без полза за самия себе си и за кой да е друг. Аз самият ще ви стана поръчител. Но запомнете, че се касае за поръчителство judicio sisti, както казва градският писар, а не judicatum solvi. Запомнете, защото има голяма разлика.

Господин Оуън го увери, че при сегашното положение на нещата той не би могъл да очаква от никого да стане поръчител за самото изплащане на дълга, но че няма ни най-малка, причина Джарви да се страхува от загуба поради това, че той, Оуън, може да не се яви в съда, когато бъде надлежно призован.

— Вярвам ви, вярвам ви. Достатъчно, няма нужда от повече думи. Ще ви пуснем преди закуска тази сутрин. А сега да видим тези ваши приятели по килия какво имат да кажат за свое оправдание и как в името на анархията са попаднали тук по това време.