Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rob Roy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22гласа)

Информация

Корекция
hammster(2008)
Сканиране и разпознаване
Boman(2008)

Издание:

Уолтър Скот. Роб Рой

Роман

 

Преведе от английски: Теодора Атанасова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Асен Баръмов

 

Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.

Индекс 11 95376 21532/6126-26-82

 

Издателство „Отечество“, София, 1982

Печат: ДП „Г. Димитров“

c/o Jusautor, Sofia

 

Sir Walter Scott. Rob Roy

London and Glasgow

История

  1. —Добавяне

Глава XIX

Ще падне скоро счупеният връх —

стените крепостни за ветрове нехаят.

И сред останките, обрасли с мъх,

любов, поезия и храброст ще витаят.

 

Лангхорн[1]

В първия шотландски град, в който стигнахме, водачът ми потърси своя приятел и съветник, за да се осведоми от него по какъв подобаващ и законен начин може да направи своя собственост „хубавото добиче“, което понастоящем беше негово само благодарение на шмекерия — нещо което беше все още доста разпространено в тази страна, дето някога е царяло пълно беззаконие. Доста ме развесели оклюмалият му вид, когато се върна. Както изглежда, той казал повече, отколкото трябва, на своя верен приятел, адвоката; като отплата за наивното си доверие узнал за свой ужас, че господин Таутхоуп междувременно бил назначен за секретар на мировия съдия на тази област и че — бил длъжен да осведомява правосъдието за случаи като този на господин Андрю Феъсървис. Както заявил този бдителен представител на полицията, конят трябвало да бъде задържан и оставен на ясли в конюшнята на градския съветник Тръмбул срещу заплащане на дванадесет шотландски шилинга per diem[2], докато се разгледа и обсъди въпросът кой е законният му собственик. Той дори казал, че ако иска да изпълни строго и неотменно дълга си, би трябвало да задържи и честния Андрю Феъсървис; но след като водачът ми жално му се примолил, той не само се отказал от това намерение, но даже му подарил едно старо и куцо конче, за да може да продължи пътя си. Обаче тази щедрост била оказана едва след като накарал бедният Андрю да му преотстъпи всичките си права над прекрасния кон на Торнклиф Озбълдистън; господин Таутхоуп казал, че това преотстъпване е съвсем без значение за Андрю, тъй като последният едва ли щял да може да си получи обратно нещо повече от оглавника му, от който да направят примка за врата, както шеговито се изразил адвокатът.

Докато изтръгвах от него тези подробности, Андрю беше опечален и смутен, защото гордостта му на северняк беше накърнена от това, дето бе принуден да признае, че адвокатите са си адвокати и на север, и на юг от река Туид и че господин секретарят Таутхоуп не струва пет пари повече от господин секретаря Джобсън.

— Нямаше да ме е яд толкова, че ми измъкнаха онова, което бях спечелил почти с цената на живота си, ако туй ми се беше случило между англичаните; но един добър шотландец да мами друг е все едно гарван гарвану око да вади. Но явно е, че много неща са се изменили в страната от това злополучно обединение[3] — на това събитие Андрю приписваше всички прояви на беззаконие и упадък у сънародниците си и по-специално увеличените цени, намалените халби и други подобни нередности, на които ми обръщаше внимание по пътя.

Що се отнася до мен, аз сметнах, че не нося вече никаква отговорност за кобилата, и писах на чичо си при какви обстоятелства е била откарана в Шотландия, като накрая му съобщих, че тя се намира в ръцете на правосъдието и на неговите достойни представители съветника Тръмбул и господин секретаря Таутхоуп, към които той трябва да се обърне за по-нататъшни сведения. Засега не е нужно да разказвам дали конят бе върнат на нортъмбърския ловец на лисици или още носи достойната личност на шотландския адвокат.

Продължихме пътя си на северозапад много по-бавно, отколкото бяхме пътували през нашето нощно бягство от Англия. Преминахме верига след верига от голи и скучни хълмове, преди да се разкрие пред нас по-плодородната равнина на река Клайд. Колкото можехме по-скоро стигнахме градеца или както водачът ми настояваше да го наричам — града Глазгоу. В последно време, както разбирам, той напълно е заслужил да се нарича така, както моят водач с някаква политическа предвидливост го наричаше тогава. Широки и постоянно разрастващи се връзки с Антилските острови и американските колонии, ако съм правилно осведомен, са положили основите на едно богатство и благоденствие, което, ако се укрепи и изгради внимателно, може един ден да доведе до огромен търговски разцвет. Но в тези по-далечни времена, за които говоря, зората на този блясък не беше още изгряла. Вярно е, че съюзът с Англия беше отворил за Шотландия търговските пътища към английските колонии; обаче, едно, поради липса на капитал, второ, поради националната ревност на англичаните, шотландските търговци все още до голяма степен бяха лишени от възможността да се възползуват от привилегиите, които им даваше този паметен договор. Разположен на западното крайбрежие на острова, Глазгоу не можеше да поддържа търговски връзки с източните графства и Европа, с които главно се задоволяваше все още незначителната шотландска търговия. И все пак, макар че по онова време нямаше още признаци за високото положение, до което той щеше един ден да достигне, Глазгоу, като главен град в западната част на Шотландия, беше селище с немалко значение. Широката и пълноводна река Клайд, която тече тъй близо до стените му, дава възможност за значително вътрешно корабоплаване. Глазгоу се считаше за главен град не само на плодородните равнини непосредствено около него, но и на областите Ейр и Дъмфриз, които изпращаха там продуктите си и получаваха в замяна други стоки от първа необходимост, както и някои луксозни произведения, от които се нуждаеха.

От мрачните планини на западна Горна Шотландия в пазарищата на любимия град на свети Мънгоу често слизаха и диви банди. Черди и хергелета от диви рунтави, дребни говеда и коне, водени от също тъй диви, рошави и понякога също така дребни планинци, често кръстосваха улиците на Глазгоу. Чужденците с учудване гледаха чудатото им и фантастично облекло и слушаха непознатите и нехармонични звуци на говора им, а планинците, въоръжени с пушки и пищови, със саби, ками и щитове дори и когато мирно търгуваха, зяпаха смаяни луксозните стоки, чието предназначение им беше неизвестно и алчно спираха поглед върху онези, които познаваха и ценяха. Планинецът винаги неохотно напуска своите пусти места; а в онези времена да го откъснеш от родината му и да го заселиш другаде беше все едно да изтръгнеш бор от скалата, на която е пораснал. Все пак още по него време планинските долини бяха пренаселени, макар че понякога гладът или войната понамаляваха броя на жителите им, и затова мнозина от техните обитатели слизаха към Глазгоу, заселваха се там, търсеха и намираха поминък, макар и различен от този в родните им долини. Този приток от здрави и ценни поселници имаше значение за процъфтяването на града; той подпомогна развитието на някои индустрии, които вече съществуваха там, и сложи основите на по-късния му възход.

Външният вид на града съответствуваше на неговото значение. Главната улица беше широка и импозантна; на нея имаше обществени сгради, чийто архитектурен стил привличаше вниманието, макар че не издаваше особено добър вкус; къщите бяха каменни и високи, а някои фасади бяха богато украсени с каменни орнаменти — нещо, което придаваше на улицата внушителен и великолепен вид, който до известна степен липсва на повечето английски градове, поради това, че тухлите, от които са построени, изглеждат така леки, несолидни и нетрайни.

Водачът ми и аз пристигнахме в западната столица на Шотландия твърде късно в събота вечер, за да можем изобщо да мислим за каквато и да е работа. Слязохме пред вратата на една весела ханджийка, която, както каза Андрю, приличаше на ханджийката от разказите на стария Чосер[4], и бяхме посрещнати от нея извънредно любезно.

На другата сутрин камбаните на всички черкви забиха, за да, възвестят празника. Въпреки че бях чувал как строго се спазва неделята в Шотландия, първото ми желание, естествено, бе да потърся Оуън. Когато се осведомих, обаче, казаха ми, че всички мои опити биха били напразни „докато не пусне черква“. И ханджийката, и водачът ми ме увериха, че няма да намеря жива душа нито в кантората, нито в дома на „Маквити, Макфин и сие“, към които ме упътваше писмото на Оуън, и че още по-малко мога да се надявам да намеря някой от самите съдружници. Те били сериозни хора и сигурно са там, където трябва да бъдат всички добри християни на такъв ден, т.е. в Баронската черква.

Андрю Феъсървис, чието възмущение от представителите на правосъдието в родината му за щастие не беше се разпространило и върху другите свободни професии, сега започна да възхвалява проповедника, който трябваше да служи тази сутрин, а ханджий-ката му пригласяше. В резултат на това реших да отида в това тъй популярно място за молитва, по-скоро за да узная, ако е възможно, дали Оуън е пристигнал в Глазгоу, отколкото за да получа някаква духовна храна. Надеждите ми нараснаха, когато бях уверен, че ако достопочтеният господин Ефрейм Маквити е изобщо между живите, той непременно ще почете днес с присъствието си Баронската черква и че ако случайно в дома му гостува чужденец, той без съмнение ще го заведе със себе си на службата. Тази възможност определи окончателно решението ми и, придружен от верния Андрю, аз тръгнах за черква.

При този случай обаче аз не се нуждаех особено от водач, защото тълпата, която се беше насочила по стръмна калдъръмена улица, за да чуе най-популярния проповедник в Западна Шотландия, сама би ме повлякла със себе си. Като стигнахме върха на хълма, завихме наляво и две големи двукрили врати ни пропуснаха да влезем в откритото широко гробище около катедралата на Глазгоу. Архитектурата на сградата е по-скоро мрачна и тежка, отколкото изящна, но особеностите на готическия й стил са тъй строго издържани и подхождат на околната среда, че нейната внушителност и тържественост веднага ми направиха силно впечатление. Бях толкова поразен и прехласнат от външния вид на черквата, че няколко минути Андрю напразно се мъчеше да ме за-мъкне вътре.

Макар и да се намира в един доста голям и многолюден град, тази стара и масивна сграда изглежда напълно усамотена. От едната страна от градските къщи я делят високи стени; от другата й страна има дълбоко дере, на дъното на което бълболи скрито поточе, чийто нежен шепот увеличава внушителната тържественост на гледката. Отвъд дерето се издига висок бряг, гъсто залесен с борови дървета, чиято тъмна сянка се разстила над гробището и създава подходяща мрачна атмосфера. Самият черковен двор имаше особен вид, защото макар че беше сам по себе си просторен, той беше малък за многобройните почтени граждани, погребани в него, почти всеки с паметник на гроба си. И затова нямаше много място за високата избуяла трева, която обикновено покрива част от земята на такива места, където грешниците нямат вече грижи и уморените намират покой. Плоските надгробни камъни са поставени тъй близо един до друг, че дворът сякаш е постлан с тях и макар че покривът му е небето, той прилича на пода на някоя стара английска черква, осеян целият с надгробни надписи. Съдържанието на тези тъжни спомени за краткия земен живот, за напразните грижи, които крият те, суровият урок, който ни дават за нищожеството на човека, огромното пространство, което са покрили тъй нагъсто, и техният еднообразен тъжен тон ми напомняха за скрижалите на пророка, „изписани отвътре и отвън с жалби, скръб и мъка“.

Величественият вид на самата катедрала отговаря напълно на тази обстановка. Човек чувствува, че архитектурата и е тежка, и все пак съзнава, че въздействието от нея би се развалило, ако беше по-лека и с повече украса. Както узнах, това е единствената катедрална черква в Шотландия освен катедралата на Къркуол на Оркнейските острови, която е останала непокътната през време на Реформацията; Андрю Феъсървис, който наблюдаваше с гордост впечатлението, което ми направи тя, обясни нейното запазване по следния начин.

— A-а! Това се казва черква! Няма по нея разни украшения и фигурки, и финтифлюшки — солидна, добре споена зидария, която ще изтрае, докато свят светува, и ни човешка ръка, ни барут могат да я разрушат. Малко остана да пострада по времето на Реформацията, когато разрушиха черквите на св. Андрю и Пърт, и други някои, за да ги очистят от следите на папизма и идолопоклонството, от иконите, патрахилите и другите подобни парцали на старата развратница[5], която се е разположила на седем хълма, сякаш един не стига за стария й задник. Тогаз народът — селяните от Ренфру, Барон и Горбалс — решили да дойдат в Глазгоу една хубава сутрин и да се опитат да очистят черквата от папските джунджурии. Но гражданите на Глазгоу се уплашили да не би старата им черква да пострада от такова грубо лечение и затова забили голямата камбана и събрали с барабан занаятчиите. За щастие достойният Джеймс Рабат бил председател на гилдията нея година (сам той бил зидар и затова още повече искал да запази старото здание). Занаятчиите се събрали и заявили на тълпата селяни, че ще се сражават с тях, ама няма да позволят да пострада черквата им, както станало на други места. Това не е било от любов към католицизма — никой не може да обвини занаятчиите от Глазгоу в такова нещо. И така, скоро се споразумели да махнат статуите на горските светии от нишите им. Каменните идоли били натрошени на парчета, както се иска в евангелието, и хвърлени в реката и старата черква се изправила хубава като котка, след като й изчистиш бълхите, и всички били доволни. Чувал съм умни хора да казват, че ако бяха направили същото във всички черкви в Шотландия, Реформацията нямаше да пострада от това, а пък щяхме да имаме повече прилични християнски черкви. Защото аз съм живял дълго време в Англия и никой не може да ме убеди, че кучкарниците на Озбълдистън Хол не са по-хубави от много храмове божи в Шотландия.

С тези думи Андрю ме поведе в черквата.

Бележки

[1] Джон Лангхорн (1735–1779) — английски поет, известен с превода си на Плутарховите „Сравнителни животописи“. — Б. р.

[2] На ден (лат.). — Б. пр.

[3] Обединението между Англия и Шотландия. — Б. пр.

[4] Чосер (1340–1400) — най-големият английски поет от дошекспировата епоха, автор на прочутите „Кентърбърийски разкази“. Тези разкази се откриват с пролог, чието действие става в един хан, където компания поклонници си разправят интересни истории. — Б. пр.

[5] Католическата черква. — Б. пр.