Уолтър Скот
Роб Рой (4)

Глава IV

Подхвърлят грубо в Англия: „Шотландците са бедни!“

Това и сам шотландецът да отрече не смее.

Защо тогава смятаме го за глупак последен,

ако дошъл е в Англия, за да забогатее?

 

Чърчил^[1]

В онези дни, които описвам, имаше по английските пътища един обичай, сега навярно вече изчезнал или пък спазван само от простия народ. Тъй като дълги пътешествия се предприемаха на кон, и то, разбира се, на кратки преходи, обичайно беше винаги в неделен ден пътниците да спират в някой град, за да могат да отидат на черква, а конете им да се порадват на еднодневна почивка — практика еднакво човечна към неуморните ни коне и полезна за самите нас. С този благоприличен обичай бе свързана една друга практика — останка от някогашното английско гостоприемство, — която се състоеше в това, на седмия ден стопанинът на по-голям хан да остави ролята си на кръчмар и да покани случайно събраните под покрива му гости на семейната си трапеза. Обикновено всички приемаха поканата, освен високопоставените хора, за които приемането на подобна покана би се сметнало за уронващо достойнството им. Единствената приемлива за домакина отплата бе след обеда гостите да изпият на тяхна сметка по шише вино за негово здраве.

По природа бях гражданин на света и общителните ми наклонности ме водеха навсякъде, където можех да опозная по-добре хората. Освен това не претендирах да се уединявам поради знатния си произход, затова много рядко отказвах неделната покана на ханджията в „Лъва“, в „Мечката“ или в „Жартиерата“. Много забавно бе да гледаш самия кръчмар, честен човечец, добил още по-важен вид затова, че заема почетно място сред гостите, на които обикновено прислужва. А в неговата общителна орбита се въртяха други по-маловажни планети. Зевзеците и шегобийците и местните селски или градски големци, аптекарят, адвокатът, дори самият свещеник не считаха под своето достойнство да участвуват в това неделно празненство. Събраните тук гости от най-различни краища на страната, от най-различни професии, се отличаваха един от друг по речта, по обноските и по възгледите си, а това не беше безинтересно за човек, който желае да опознае хората в цялото им многообразие.

Именно на такъв ден и по такъв случай, когато плашливият ми познайник и аз се готвехме да удостоим трапезата на червендалестия съдържател на „Черната мечка“ в град Дарлингтън, Дъръмска епархия, ханджията ни осведоми с тона на човек, който се извинява, че ще обядваме с един шотландски джентълмен.

— Джентълмен ли? Какъв джентълмен? — побърза да каже моят другар, който навярно вече мислеше за „джентълмените на широкия друм“, както наричаха разбойниците по това време.

— Ами един такъв шотландски джентълмен, както вече споменах — отговори ханджията. — Сега всички са джентълмени, ако и да нямат риза на гърба си. Но този е доста приличен хитрец. По-хитър северняк-британец не знам да е минавал Берикския мост. Мисля, че е търговец на добитък.

— Непременно го доведи при нас — отвърна моят другар, след което, обръщайки се към мен, разкри мислите си. — Аз, господине, уважавам шотландците. Обичам и почитам този народ заради здравото му нравствено чувство. Наричат ги мръсни и бедни, но аз съм за безкористната честност, ако ще да е парцалива, както казва поетът. Убеждавали са ме най-красноречиво, сър, хора, на които мога да вярвам, че в Шотландия не знаят какво е обир по пътищата.

— Няма, защото няма какво да се краде — рече ханджията, засмивайки се като човек, който е доволен от собствената си духовитост.

— Не, не е така, стопанино — отвърна един силен и нисък глас зад него. — По-скоро, защото вашите акцизни агенти и ревизори-англичани^[2], които пратихте на север, оттатък река Туйд, са се заловили за занаята на крадците и са взели хляба на местните си учители.

— Добре го каза, господин Камбел — поде ханджията. — Не знаех, че си бил толкова наблизо бе, човек. Но ти си ме знаеш какъв съм — прям, недодялан, йоркшърски простак. Ами как е пазарът на юг?

— Всичко по старому — отговори господин Камбел. — Умните хора купуват и продават, а глупците се продават и се купуват.

Но и умните, и глупците обядват — бе отговорът на нашия забавен домакин. — А ето че носят месото — никой гладник не е забивал вилицата си в по-хубав говежди бут от този!

С тези думи той усърдно заточи ножа си, зае почетното място на масата и започна да пълни чиниите на събраните си откъде ли не гости с вкусни гозби.

Тогава за пръв път чух шотландския говор и всъщност за пръв път видях отблизо човек, който говори езика на този стар народ. Въпреки това шотландците от най-ранна възраст ме интересуваха и занимаваха въображението ми. Баща ми, както ви е известно, произхожда от старо нортъмбърландско семейство, чието родно имение се намираше само на няколко мили разстояние. Но той така се бе скарал с роднините си, че почти никога не споменаваше дума за рода си и считаше за извънредно жалък вид суетност тази слабост, която обикновено се нарича семейна гордост. Главната му амбиция бе да бъде известен само като Уилям Озбълдистън, първият или поне един от първите търговци на Борсата. И ако някой би го изкарал пряк наследник на Уилям Завоевателя^[3], това далеч не би го поласкало толкова, колкото раздвижването и глъчката, която обикновено предизвикваше появяването му сред „биковете“, „мечките“^[4] и агентите в Борсовата улица. Той несъмнено държеше аз да не се запозная с роднините си, за да може да съществува пълно съответствие между неговите и моите чувства по отношение на нашия род. Но както често се случва с най-умните хора, сметките му излязоха криви. Едно същество, което той, в гордостта си, винаги бе считал за толкова незначително, щото бе изключено то да ми окаже каквото и да е въздействие, обърка плановете му. Бавачката му, стара нортъмбърийка, много привързана към него още от най-ранно детство, беше единственият човек от родния му край, на когото той въобще държеше. И когато щастието му се усмихна, първото нещо, което направи, бе да повика в своя дом Мейбъл Рикетс. След смъртта на майка ми на старата Мейбъл се падна да ме гледа, докато изкарах всички детски болести, и да ме обкръжи с всички нежни женски грижи, от които се нуждаят децата. Тъй като господарят й бе забранил да ми говори за полето, горските поляни и долините на любимата й родна Земя, Нортъмбърланд, тя пълнеше детската ми глава с описания на младините си и с дълги разкази за събития, които според преданието са станали там. А нея слушах много по-внимателно, отколкото разказите на по-сериозни, но не толкова увлекателни учители. Сякаш още виждам пред себе си старата Мейбъл, с леко треперещата й от напреднала възраст глава, покрита с опънато боне, бяло като сняг, с набръчканото й лице, което все още имаше здравия цвят, придобит от работата на къра. Сякаш я виждам да оглежда тухлените стени и тясната улица, която се открояваше от прозореца ни, допявайки с въздишка любимата песенчица, която тогава, а — защо да крия — и сега предпочитам пред всички оперни арии, рожба на капризния ум на някой италианец — доктор по музика.

О, стройният ясен и старият бук

са кичести само на север оттук!

Винаги свежи в паметта на старата Мейбъл оставаха легендите за шотландския народ, които тя декламираше с огорчение и патос, доколкото й бе по силите. В разказите й обитателите оттатък границата изпълняваха ролите, които човекоядците и великаните с бързоходните ботуши изпълняват в обикновените детски приказки. И как иначе? Черният Дъглъс не уби ли със собствената си ръка наследника на семейството Юзбълдистън на другия ден, след като влязъл във владение на имението, изненадвайки и него, и васалите му на пиршество по този случай? Уот Дявола не откара ли от склоновете на Ланторн Сайд всички едногодишни свине, и то не много отдавна, по времето на моя прадядо? А нямахме ли безброй трофеи (макар и придобити, според Мейбъловото тълкование на историята, по много по-честен начин), които свидетелствуваха за това, че ние сме си отмъстили за тези неправди? Сър Хенри Озбълдистън, петият поред барон, не отвлече ли хубавата девойка от Фернингтън, както Ахил е отвлякъл своите Хризеида и Бризеида, и не я ли затвори в крепостта си, отблъсквайки обединените сили на приятелите й, които имали поддръжката на най-силните и прославени за бойните си подвизи шотландски вождове? А нашите саби не проблясваха ли в челните редици в повечето бойни полета, когато Англия побеждаваше съперника си? Семейството ни се прослави във войните със Севера: и всички нещастия, които го постигнаха, бяха причинени от тях.

Разпален от подобни разкази, през детинството си аз гледах на шотландците като на едно племе, вражески настроени към населението на южните области на царството. А не си поправих много мнението по тези въпроси, като слушах какво говори понякога баща ми за тях. Той се бе впуснал в някакви големи спекулации с едни дъбови гори, собственост на земевладелци от Горна Шотландия, и твърдеше, че те се оказали много по-усърдни в пазарлъците и измъкването на капаро, отколкото в изпълнението на поетите от тях задължения по договора. Шотландските търговци, към чието посредничество той бе принуден до прибягва в такива случаи, баща ми също подозираше, че по един или друг начин вземат по-голям дял от печалбата, отколкото им се полага. Накратко казано, ако Мейбъл се оплакваше от шотландското оръжие в миналото, господин Озбълдистън не по-малко ругаеше хитростите на тези съвременни Синоновци^[5]; и така те двамата, без да са имали за цел да постигнат това, успяха да ме надъхат още съвсем млад с искрено отвращение към северните обитатели на Британия и да ме накарат да ги считам за кръвожадни по време на война, вероломни по време на примирие, интересчии, егоисти, алчни и не дотам почтени в мирния живот, надарени с твърде малко положителни качества, освен ако би следвало да приемем за такива тяхната свирепост, която във военните работи прилича на кураж, и в търговията — някаква лукава хитрост, която замества ума в обикновените сношения между хората. За оправдание на онези, които имаха такива предразсъдъци, трябва да отбележа, че и шотландците от онова време имаха същото несправедливо отношение към англичаните, като винаги и навсякъде ги наричаха нахални, възгордели се поради богатството си епикурейци. Такива семена на национална вражда още се срещаха между двете страни — естествена последица на съществуването им като отделни враждуващи държави. Напоследък бяхме свидетели как дъхът на демагога^[6] раздуха тези искри във временен пожар, който, надявам се сега е загаснал в собствената си пепел^[7].

Ето защо не гледах дружелюбно на първия шотландец, когото срещнах случайно. По много свои черти той отговаряше на предварителната ми представа за шотландците. Имаше характерната за шотландците атлетическа фигура и груби черти; наред с това имаше шотландска интонация и говореше бавно и педантично, стараейки се да избегне трудни идиоматични и диалектични особености. В много от забележките и отговорите му долових свойствената за страната му предпазливост и прозорливост. Но не очаквах това непринудено самообладание и чувство на превъзходство в държането му, които той налагаше в компанията, в която случайно бе попаднал. Той беше облечен в съвсем груби, но все още прилични дрехи. Имайки пред вид, че по онова време се харчеха луди пари за дрехи дори от най-скромните хора, които се смятаха за джентълмени, това говореше за доста оскъдни средства, ако не за немотия. От разговора му се подразбираше, че е търговец на добитък, една не особено почитана професия. И въпреки това, при тези неизгодни обстоятелства, той сякаш смяташе за съвсем естествено да се отнася към присъствуващите със студена и снизходителна учтивост, която предполага истинско или въображаемо превъзходство над хората. Когато изказваше мнението си по даден въпрос, в тона му се долавяше спокойната увереност на човек, превъзхождащ другите по обществено положение и по знания, сякаш казаното от него бе неоспоримо и вън от всякакво съмнение. Ханджията и неделните му гости, след няколко опита да си дадат важност с шумни възгласи и смели твърдения, постепенно се преклониха през авторитета на господин Камбел, който, може да се каже, поведе разговора. Дощя ми се от любопитство да си премеря силите с него, разчитайки на житейския си опит, разширен от пребиваването ми в чужбина, и на познанията, придобити от едно сравнително добро образование. По последната точка той не можеше да ми съперничи, защото беше съвсем очевидно, че вродените му способности не бяха доразвити от системно образование. Но се оказа, че той е много по-добре запознат от мене с настоящото положение на Франция, с характера на Орлеанския херцог, който наскоро бе станал регент, и на обкръжаващите го държавници. И по проницателните, язвителни и доста сатирични забележки личеше, че той отблизо бе следил събитията в тази страна.

На вътрешно политически теми Камбел мълчеше и проявяваше сдържаност, продиктувана може би от предпазливост. Разногласията между вигите и торите^[8] по това време разтърсваха Англия из основи и една силна партия, която застъпваше интересите на Стюартите, застрашаваше току-що възкачилата се на престола хановерска династия. Кавгите на спорещи политикани огласяваха всяка пивница. Но тъй като ханджията бе твърде либерален в политическите си схващания и никога не влизаше в спор с някой добър клиент, неделните му гости често се разделяха на два непримирими лагера, сякаш той даваше угощение за Градския съвет на Лондонското Сити. Свещеникът, аптекарят и един дребен човечец, който не си каза професията, но който, съдейки по жестовете и движенията на пръстите му, трябва да беше бръснар, горещо поддържаха каузата на Високата църква^[9] и на Стюартите. Акцизният чиновник, по задължение, адвокатът, който се надяваше да получи някоя дребна държавна служба, и моят съпътник, който най-разпалено участвуваше в спора, твърдо отстояваха каузата на крал Джордж I^[10] и правото на престолонаследие на протестантската династия. Как се надвикваха само и какви страшни проклятия се разменяха! Всеки лагер се обръщаше към г-н Камбел с явното желание да получи одобрението му.

— Вие сте шотландец, сър. Един джентълмен от страната ви трябва да защищава правата на законното престолонаследие — викаха едните.

— Вие сте презвитерианец — заявяваха поддържниците на другия лагер, — вие не може да гледате с добро око на самовластието.

— Господа — каза шотландският ни оракул, след като не без затруднение успя да наложи за малко тишина. — Не се съмнявам, че крал Джордж напълно заслужава привързаността на приятелите си. И ако може д задържи положението, до което се е добрал, той без съмнение ще превърне тук присъствуващия акцизен агент в данъчен инспектор и ще издигне нашия приятел г-н Куитъм до поста главен прокурор. Също така може да отпусне земя, като надлежно оформи това с документ, или да даде друга някаква награда на този честен джентлемен, който предпочита да седи на куфара си вместо на стол. Крал Джеймс^[11] несъмнено също не е лишен от чувство на благодарност и твърде е вероятно, когато успее да се наложи и ако си науми подобно нещо, да назначи този многоуважаван господин за Кентърбърийски архиепископ, а д-р Мискит — за главен дворцов лекар, и също така да предостави кралската си брада на грижите на моя приятел Латеръм. Но тъй като много се съмнявам дали единият или другият от враждуващите крале биха дали на Роб Камбел една ракийка, ако му дотрябва, аз гласувам за Джонатан Браун, нашия домакин, да бъде крал и княз на пиячите при условие, че ни донесе още едно шише вино толкова хубаво, колкото предишното.

Този духовит и неочакван отговор бе посрещнат с общо одобрение, в което ханджията взе най-живо участие. И след като даде нарежданията си да се изпълни условието, от което зависеше издигането му на високия пост, той не изпусна случая да ни съобщи, че „колкото и миролюбив човек да е господин Камбел, това съвсем не му пречи да бъде смел като лъв — сам без чужда помощ надвил седем разбойници, които го нападнали по пътя, когато отивал от Уитсън за Трист“.

— Лъжеш се, приятелю мой, Джонатан — каза Камбел, прекъсвайки го. — Бяха само двама, и то най-страхливите простаци, които може да срещне човек.

— Наистина ли вие, господине, сам надвихте двама разбойници? — попита моят съпътник, примъквайки стола си (би трябвало по-скоро да кажа куфара си) по-близо до господин Камбел.

— Да, надвих ги — отговори Камбел — и не го смятам за кой знае какво чудо, че да се вдига толкова шум.

— Честна дума, господине — отвърна моят познайник, — бих бил много щастлив да ми направите удоволствието да пътувам с вас — аз пътувам на север, сър.

Тези съвсем ненужни сведения относно начертания от него път, които за пръв път го чух да съобщава някому, не успяха да предизвикат съответното доверие у шотландеца.

— Едва ли ще може да пътуваме заедно, господине — му отговори той сухо. — Вие навярно имате добър кон, а аз засега пътувам пеш или на едно шотландско пони, което не ускорява особено много пътя ми.

След това той поиска сметката за виното и хвърляйки парите за допълнителната бутилка, която сам бе поискал, стана като че ли да си ходи. Моят другар отиде при него, хвана го за копчето на дрехата му и го дръпна настрана към единия прозорец. Без да искам, дочух как го увещаваше за нещо — навярно да се съгласи да пътуват заедно, но господин Камбел явно му отказа.

— Ще ви платя разноските, господине — каза пътникът и в тона му пролича убеждението, че този аргумент ще срази всички възможни възражения.

— Изключено е — каза Камбел доста презрително. — Имам работа в Ротбъри.

— Но аз съвсем не бързам. Мога спокойно да се отклоня от пътя си един-два дена заради приятната ви компания.

— Честна дума, сър — рече Камбел, — не мога да ви направя услугата, която искате от мене. Аз пътувам по моя частна работа — добави той, като се изпъчи надменно. — И бих ви посъветвал да не тръгвате с непознати хора, които срещате из пътя, и да не казвате накъде отивате на хора, които не са ви запитали.

След това той доста безцеремонно освободи копчето от ръката на човека, който го държаше за дрехата, и приближавайки се към мен, докато останалите сътрапезници се разотиваха, каза:

— Приятелят ви, господине, е прекалено Приказлив, като се има пред вид даденото му поръчение.

— Този господин — отвърнах аз, поглеждайки към пътника — не е мой приятел, а познайник, когото случайно срещнах по пътя. Не знам нито как се казва, нито по каква работа е тръгнал и той изглежда, че доверява повече на вас, отколкото на мен.

— Исках само да кажа — отвърна Камбел бързо, — че той действува малко прибързано, като иска да натрапва компанията си на тези, които не я желаят.

— Този господин — рекох аз — сам най-добре може да съди за собствените си работи и аз не бих искал, от която и да е гледна точка, да вляза в ролята на съдия.

Господин Камбел не каза нищо повече, само ми пожела добър път, след което всички се разотидоха.

На другия ден се разделих със страхливия си другар, когато се отбих от голямото северно шосе, за да тръгна в по-западна посока към замъка Озбълдистън, където живееше чичо ми. Не знам дали спътникът ми почувствува облекчение или тревога, когато си тръгнах, имайки пред вид, че той сякаш докрай ме гледаше с известно подозрение. Колкото до мен, страховете му отдавна бяха престанали да ме забавляват и да си кажа правичката, бях предоволен да се отърва от него.