Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rob Roy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22гласа)

Информация

Корекция
hammster(2008)
Сканиране и разпознаване
Boman(2008)

Издание:

Уолтър Скот. Роб Рой

Роман

 

Преведе от английски: Теодора Атанасова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Асен Баръмов

 

Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.

Индекс 11 95376 21532/6126-26-82

 

Издателство „Отечество“, София, 1982

Печат: ДП „Г. Димитров“

c/o Jusautor, Sofia

 

Sir Walter Scott. Rob Roy

London and Glasgow

История

  1. —Добавяне

Глава XXXIV

Ръката на съдбата вдига веч завесата

и блясва светлина.

 

Дон Себастиан[1]

Вцепенение и хлад сковаха сърцето ми, след като те си отидоха. Когато въображението ни се спира на отсъствуващото любимо същество, то го рисува не само в най-красиви краски, но именно такова, каквото бихме искали да го видим. Аз бях мислил за Даяна такава, каквато беше, когато прощалните й сълзи паднаха на бузата ми; когато последният й дар, който получих от жената на Макгрегър, ме караше да се надявам, че тя желае да отнесе в своето изгнание и в самотата на манастира спомена за моята обич. Сега аз я бях видял и нейното студено пасивно държание, което не издаваше нищо повече от спокойна тъга, ме разочарова, дори до известна степен ме обиди. В егоизма на чувствата си аз я обвинявах в безразличие, в безчувственост. Порицавах баща й за неговата гордост, жестокост, фанатизъм. И забравях, че те и двамата жертвуваха своите интереси, а Даяна и своите чувства, в изпълнение на това, което смятаха за свой дълг.

Сър Фредерик Върнън беше строг католик, който считаше, че един еретик не може да мине по тясната пътека към спасението. А Даяна, за която години наред безопасността на баща й беше главният център, около който се въртяха всичките й мисли, надежди и постъпки, чувствуваше, че изпълнява дълга си, като се примирява с неговото желание, жертвувайки не само земните си имущества, но и най-скъпите си чувства. Но нищо чудно, че в този момент аз не можех напълно да оценя тези достойни за уважение подбуди. Все пак огорчението ми не потърси израз в някаква подлост.

„И така аз съм презрян — казах си аз, когато останах сам и прецених смисъла на това, което ми беше казал сър Фредерик, — аз съм презрян и ме считат недостоен дори да разменя две думи с нея. Нека бъде тъй. Но те няма да ми попречат поне да бдя за нейната безопасност. Ще остана тук на пост и докато е под моя покрив, никаква опасност, която ръката на един решителен мъж може да отстрани, няма да я заплашва.“

Извиках Сидъл в библиотеката. Той дойде, но дойде придружен от неизменния Андрю, който, мечтаейки за големи работи сега, когато аз бях собственик на замъка и именията към него, беше твърдо решен да не пропусне нищо с отсъствието си. И както често се случва с хора, които преследват егоистични цели, той се престараваше и любезностите му ставаха досадни и неприятни.

Неговото натрапено присъствие ми попречи да говоря открито на Сидъл, но не смеех да го отпратя да не би с това да засиля подозренията, които може би вече хранеше след рязкото му изгонване от библиотеката по-преди.

— Аз ще спя тук, сър — казах аз и наредих да преместят по-близо до камината една старомодна кушетка. — Имам много работа и ще си легна късно.

Сидъл, който като че ли ме разбра, предложи да направи леглото ми по-удобно, като ми донесе дюшек и завивки. Приех предложението му, освободих слугата си, запалих две свещи и помолих да не ме безпокоят до седем часа на другата сутрин.

Слугите се оттеглиха и ме оставиха да се боря сам с мъчителните си и объркани мисли, докато умореното ми тяло поиска почивка.

Мъчех се насила да не мисля за странните обстоятелства, в които се намирах. Чувствата, с които смело се бях борил, докато лицето, което ги предизвикваше, беше далеч от мен, сега бяха възбудени от непосредствената близост с тази, с която трябваше тъй скоро да се разделя навеки. Името й беше написано във всяка книга, която се опитвах да чета. Образът й ми се натрапваше в каквато и насока да се мъчех да тласна мислите си. Той беше като онази натрапчива робиня от Прайъровия[2] Соломон, където се казва:

Извикам ли я, Абра идва мигом.

И друга да зова, пак тя пристига[3].

Ту давах воля на тези чувства, ту се борех с тях. Понякога се отдавах на една сладостна скръбна нежност, неприсъща за мен, а понякога се въоръжавах с наранената гордост на човек, който смята, че незаслужено е отритнат. Крачих нагоре-надолу из библиотеката, докато разпалих в себе си някаква Временна треска. Тогава се хвърлих на кушетката и се помъчих да заспя. Но напразно полагах всички усилия да се успокоя — лежах, без да помръдвам никакъв мускул, неподвижен като труп, мъчих се да прогоня или да отклоня вълнуващите ме мисли, като си повтарям нещо или като правя някакви аритметически изчисления. В трескавото ми вълнение кръвта ми туптеше като глухите и ритмични удари на далечна тепавица и се разливаше в жилите ми като потоци разтопен огън.

Най-после станах, отворих прозореца и стоях известно време на ясната лунна светлина. Спокойната и светла нощна картина поне отчасти ме освежи и разсея мислите ми, които иначе биха отказали да се подчиняват на волята. Върнах се на кушетката не наистина с по-леко сърце, но по-твърд и решен да понеса всичко. Скоро ме обзе дрямка. И все пак, макар че сетивата ми спяха, душата ми чувствуваше болезнено положението ми и сънищата ми бяха изпълнени със сърдечна тревога и страшни видения.

Спомням си странния ужас на един сън, в който си представлявах, че Даяна и аз сме в плен на жената на Макгрегър и ще изхвърлят от една скала в езерото; знакът трябваше да бъде даден с топовен гръм от сър Фредерик Върнън, който ръководеше церемонията, облечен като кардинал. Нищо не можеше да бъде така живо, както впечатлението, което остави в мен тази въображаема сцена. И сега бих могъл да предам израза на безмълвно и смело покорство, отпечатано в чертите на Даяна, дивите, обезобразени от злоба лица на палачите, които се трупаха край нас, „кълчейки се и кривейки се“, при което гримасите постоянно се меняха и всяка нова изглеждаше по-отвратителна от предишната. Виждах строгия и непоколебим фанатизъм, изрисуван на лицето на бащата — видях го да издига съдбоносния пламък, — избухна смъртният сигнал, повторен неколкократно от гърма на ехото от близките скали — и аз се събудих от въображаем ужас за реална опасност.

Звуците, които бях чул насън, не бяха въображаеми. Те отекваха в ушите ми, но трябваше да минат няколко минути, преди да се съвзема и разбера ясно, че идват от силно блъскане по външната врата. Скочих силно изплашен от кушетката, взех сабята си под мишница и побързах да изляза, решил да не пусна никого вътре. Но пътят ми доста заобикаляше, тъй като библиотеката не гледаше към предния четвъртит двор, а към градините. Когато стигнах до едно стълбище, чиито прозорци гледаха към този двор, чух Сидъл да възразява със слаб и изплашен глас на някакви хора, които грубо настояваха да ги пусне по заповед на съдията Стандиш в името на краля и заплашваха стария слуга с най-тежки наказания, ако откаже незабавно да се подчини. Още преди да млъкнат, чух за мое неизразимо възмущение гласа на Андрю, който викаше на Сидъл да се дръпне настрана и да го остави да отвори вратата.

— Щом идват в името на крал Джордж, няма от какво да се боим. За него сме давали и парите си, и кръвта си. Няма защо да се крием като някои други хора, господин Сидъл, не сме нито католици, нито поддръжници на Стюартите.

Напразно побързах да стигна долу; чух как този престараващ се негодник вдигаше лост след лост от вратата и през цялото време се хвалеше, че той и господарят му са верни поданици на крал Джордж. Не ми беше трудно да пресметна, че хората ще влязат, преди да успея да стигна до вратата и да я залостя пак. Заричайки се, че щом имам време да му дам заслуженото, здравата ще напердаша Андрю Феъсървис, аз изтичах назад към библиотеката, барикадирах, доколкото можах, входа, след което побързах към вратата, през която бяха влезли Даяна и баща й, и помолих незабавно да ме пуснат да вляза. Даяна сама отвори вратата. Тя беше вече облечена и не издаваше нито смущение, нито страх.

— Ние сме така свикнали с опасността — каза тя, — че винаги сме готови да я посрещнем. Баща ми вече стана, той е в стаята на Рашли. Ще избягаме през градината и оттам през задната врата (Сидъл ми даде ключа за в случай на нужда) ще се озовем направо в гората. Аз познавам всички долинки в нея по-добре от всеки друг. Задръжте ги за няколко минути. И, скъпи, скъпи Франк, още веднаж сбогом!

Тя изчезна като метеор, за да отиде при баща си, а неканените гости вече блъскаха и се мъчеха да счупят вратата на библиотеката, когато се върнах там.

— Крадливи кучета такива! — извиках аз, преструвайки се нарочно, че не разбирам целта на нахлуването им. — Ако не напуснете незабавно къщата, ще гръмна с пушката си през вратата!

— Ще гръмнете вятър! — каза Андрю Феъсървис. — Тук е господин секретарят Джобсън със съдебно нареждане…

— Да потърся, намеря и арестувам — каза гласът на този отвратителен дребен интригант — известни лица, споменати в тази заповед, обвинени в държавна измяна по 13 закон на крал Уилям, глава трета.

И блъскането по вратата започна отново.

— Ей сега ставам, господа — казах аз, като се мъчех да спечеля колкото може повече време, — не вършете насилие. Дайте ми възможност да видя заповедта. Ако тя е редовна и законна, аз няма да се противопоставям.

— Бог да пази великия ни крал Джордж! — провикна се Андрю. — Казах ви, че тук няма да намерите поддръжници на Стюартите.

След като се забавих колкото бе възможно по-дълго, най-после бях принуден да отворя вратата, която те иначе щяха да строшат.

Влезе господин Джобсън с няколко — помощници, между които открих по-младия Уингфийлд, на когото сигурно се дължеше доносничеството, и ми показа заповед за арестуване не само на Фредерик Върнън, доказан предател, но и на Даяна Върнън, неомъжена, и Франсис Озбълдистън, джентлемен, обвинен в укриване на предатели. Случаят беше такъв, че би било безумие да се съпротивявам, затова след няколкоминутно забавяне аз се предадох.

След това бях принуден с безсилен гняв да наблюдавам как Джобсън отиде направо в стаята на госпожица Върнън и узнах, че оттам без всякакво колебание и затруднение отишъл и в стаята, където спеше сър Фредерик.

— Заекът е избягал — каза този гаден човек, — но мястото му е още топло. Хрътките скоро ще го хванат за задницата.

Един писък откъм градината ни извести, че пророкуването му за съжаление се бе сбъднало. След пет минути в библиотеката влезе Рашли, водейки сър Фредерик Върнън и дъщеря му като пленници.

— Лисицата си познава старите леговища — каза той, — но беше забравила, че един опитен ловджия знае как да ги заварди. Не бях забравил градинската врата, сър Фредерик, или ако предпочитате тази титла, високоблагородни лорд Бийчъм.

— Рашли — каза сър Фредерик, — ти си гнусен злодей.

— Повече заслужавах това прозвище, бароне или милорде, когато под ръководството на един опитен учител се мъчех да разпаля гражданска война сред една мирна страна. Но аз направих всичко възможно — каза той, вдигайки очи към небето — да изкупя грешките си.

Не можах да се въздържа вече. Имах намерение мълчаливо да наблюдавам какво правят, но почувствувах, че ако не говоря, ще умра.

— Ако има в ада най-грозен образ — казах аз, — това е образът на злодей под маската на лицемерието.

— Ха, благородни ми братовчеде — каза Рашли, като приближи една свещ и ме огледа от главата до петите, — добре дошли в Озбълдистън Хол! Прощавам ви за злобата — тежко е наистина в една нощ да изгубиш и имение, и любовница, защото ние ще влезем във владение на този замък от името на законния наследник сър Рашли Озбълдистън.

Докато Рашли се перчеше така, аз виждах как с голяма мъка овладя чувството си на гняв и срам. Но той не можа да прикрие душевното си състояние, когато Даяна Върнън се обърна към него.

— Жал ми е за тебе Рашли — каза тя, — защото колкото и голямо зло да се мъчеше да ми сториш и колкото голямо зло да успя да ми сториш, не мога да те мразя така силно, както те презирам и съжалявам. Това което направи сега, може би не ти е отнело повече от един час, но то ще дава храна на мисълта ти цял живот — а какви ще бъдат мислите ти, оставям да определи твоята съвест, която все някога ще се пробуди.

Рашли прекоси един-два пъти стаята, приближи се до една масичка, на която още имаше вино, и си наля с разтреперана ръка една чаша. Но, когато видя, че ние забелязахме как трепери ръката му, той я овладя с върховно усилие и като впи спокоен и дързък поглед в нас, поднесе чашата към устните си, без да разлее нито капка.

— Това е старото бургундско вино на баща ми — каза той на Джобсън. — Радвам се, че е останало още от него. Намерете от мое име подходящи хора да се грижат за къщата и имението и изхвърлете изкуфелия стар иконом и този глупав разбойник шотландеца. Междувременно ще заведем тези лица на по-подходящо място. Поръчах за ваше удобство старата фамилна карета — каза той, — макар и да ми е добре известно, че дори дамата не би се уплашила да тръгне в студената нощ пеш или на кон, ако има да изпълнява задача, която е по вкуса й.

Андрю започна да кърши ръце.

— Аз само казах, че сигурно господарят ми говори с някакъв дух в библиотеката, а този негодник Ланси да вземе да издаде един стар приятел, с когото двадесет години всяка неделя е пял псалми от същата книга.

Прекъснаха вайканията му и го изгониха от къщи заедно със Сидъл. Неговото изгонване, обаче, имаше твърде необикновени последици. Както сам той разправи, решил да отиде при баба Симпсън да види дали тя няма да го подслони за тази нощ в името на старото им приятелство. Тъкмо бил излязъл от широката алея в старата гора, както все още я наричаха, макар че сега се използуваше повече като пасбище, когато неочаквано попаднал на една черда шотландски говеда, които лежали и си почивали след пътуването през деня. Андрю съвсем не се изненадал от това, тъй като неговите сънародници, които карат тези черди, имат обичай, когато се стъмни, да са настаняват на първото незаградено пасбище, което намерят, като се дигат оттам още преди да съмне, за да не плащат наем за нощувката. Но той не само се изненадал, ами се и уплашил, когато изведнъж скочил един планинец и като го обвинил, че плаши говедата, отказал да го пусне да мине, преди да го заведе да говори с господаря му. Планинецът завел Андрю в един гъстак, където намерил още трима-четирима свои сънародници.

— И аз скоро разбрах — каза Андрю, — че хората са твърде много за тази черда говеда. А от въпросите, които ми зададоха, ми стана съвсем ясно, че друго ги води насам.

Те го разпитали най-подробно за всичко, което се бе случило в Озбълдистън Хол, и изглеждали изненадани и загрижени от това, което им съобщил.

— И право да си кажа — рече Андрю, — аз им съобщих всичко, което знаех, защото никога в живота си не съм посмял да откажа да давам сведения на ками и пищови.

Те си поприказвали нещо тихичко помежду си и най-после подбрали говедата си и ги откарали близо до входа на широката алея на около половин миля от къщата. После довлекли няколко трупи, които се търкаляли наблизо, и направили временна барикада на пътя на около петнадесет метра от алеята. Било вече на разсъмване и светлината на залязващата луна се смесвала с бледите лъчи откъм изток, така че предметите се виждали доста ясно. Откъм алеята се чул тежкият тропот на каляска, теглена от четири коня и придружавана от шестима ездачи. Планинците се ослушали. В каляската били господни Джобсън и нещастните му пленници. Ескортът се състоял от Рашли и няколко конници, чиновници на мировия съдия и помощниците им. Щом като сме минали вратата на алеята, тя била затворена след нашата кавалкада от един планинец, нарочно поставен там.

Спомням си, че в същото време каляската бе спряна от говедата, сред които попадна, и от барикадата пред нас. Двама от придружаващите ни слязоха от конете си, за да преместят трупите, които те сигурно помислиха, че са оставени там случайно или от небрежност. Другите започнаха да гонят говедата от пътя с камшиците ей.

— Кой се осмелява да бие говедата ни? — извика един глас грубо. — Застреляй го, Ангъс!

Рашли веднага се провикна: „Дошли са им на помощ!“ и гръмвайки с пистолета си, нарани човека, който се беше обадил.

— На оръжие! — извика водачът на шотландците и веднага започна схватка. Полицаите, които бяха изненадани от това неочаквано нападение и не се отличаваха с особена смелост, не оказаха кой знае каква съпротива, въпреки че бяха повече на брой от неприятелите. Някои се опитаха да се върнат към замъка, но когато откъм вратата гръмна пистолет, те сметнаха, че са обградени и се разбягаха на различни посоки. Междувременно Рашли, който беше слязъл от коня си, се бореше отчаяно с водача на групата. Имах възможност да наблюдавам двубоя им от прозореца на каретата. Най-после Рашли падна.

— Ще искате ли прошка в името на бога, на крал Джеймс и на старото ни приятелство? — попита един глас, който твърде добре познавах.

— Не, никога! — каза Рашли твърдо.

— Тогава, предателю, умри в своето предателство! — отвърна Макгрегър и прониза падналия си противник със сабята си.

След една минута той беше вече при вратата на каретата, изведе госпожица Върнън, помогна на баща й и на мен да слезем и като извлече секретаря с главата напред, хвърли го под колелетата.

— Господин Озбълдистън — пошепна ми той, — вие няма от какво да се боите. Аз трябва да се погрижа за тези, които са в опасност. Вашите приятели скоро ще бъдат на сигурно място. Сбогом и не забравяйте Макгрегър!

Той свирна, хората му се събраха около него и повеждайки бързо Даяна и баща й с тях, те почти веднага изчезнаха в гъстака на гората. Кочияшът и пощальонът бяха изоставили конете си и бяха избягали още при първите изстрели. Но животните, спрени от барикадата, стояха съвсем неподвижни за щастие на господин Джобсън, защото и при най-малкото движение колелото щеше да го премаже. Първата ми работа беше да го вдигна, защото този негодяй беше толкова изплашен, че никога не би могъл да стане сам. После му заповядах да забележи, че нито съм взел участие в избавлението на пленниците, нито съм се възползувал от случая, за да избягам, и го накарах да се върне в замъка и да извика някои от хората си, които бяха останали там, за да помогнем на ранените. Но страхът така беше парализирал мозъка на Джобсън, че той съвсем не беше в състояние да мръдне. Тогава реших да отида сам, но като тръгнах, спънах се о тялото на един човек, когото помислих за мъртъв или умиращ. Оказа се обаче, че това е Андрю Феъсървис, който беше заел това лежащо положение, за да избегне ударите с ками и саби и куршумите, които една-две минути летяха на всички посоки. Толкова се зарадвах, че го намирам, щото не го попитах как е попаднал тук, ами веднага му заповядах да ми помогне.

Първата ни грижа беше за Рашли. Той изпъшка, когато се доближих до него, не само от болка, но и от злоба, и затвори очи, сякаш бе решен като Яго да не каже ни дума повече. Ние го вдигнахме и сложихме в каретата. Направихме същата добрина и на още един ранен от групата му, който лежеше на пътя. После с голяма мъка успях да накарам Джобсън да разбере, че трябва и той да влезе в каретата и да поддържа сър Рашли на седалището. Той се подчини, но от изражението му личеше, че едва ли разбира какво му говоря. Андрю и аз обърнахме конете назад и като отворихме вратата на алеята, поведохме ги бавно към Озбълдистън Хол.

Някои бегълци вече бяха стигнали по околни пътища в замъка и бяха изплашили пазещите го с вестта, че сър Рашли, секретарят Джобсън и всички придружаващи ги били посечени на края на алеята от цял полк диви шотландци. И така, когато стигнахме в къщата, тя бръмчеше като кошер изплашени пчели. Но господин Джобсън, който донякъде се беше свестил, събра глас да се обади. Той побърза да се измъкне от каляската, защото един от другарите му (полицаят) за негов неизказан ужас бе издъхнал до него със страшно стенание.

Сър Рашли Озбълдистън беше още жив, но така ужасно ранен, че подът на каретата беше покрит с кръвта му и тя остави дълги следи от входната врата до каменната зала, където го пренесоха и сложиха на един стол. Някои се мъчеха да спрат кръвта с кърпи, други викаха да отиде някой за лекар, но на никого като че ли не му се ходеше.

— Не ме измъчвайте — каза раненият. — Знам, че нищо няма да ми помогне. Аз умирам.

Той се повдигна на стола си, макар че хладните капки на смъртта вече избиваха по челото му, и заговори с една твърдост, която беше свръх силите му.

— Братовчеде Франсис — каза той, — приближете се до мен.

Приближих, както искаше той.

— Искам само да знаете, че смъртната агония ни на йота не променя чувствата ми към вас. Аз ви мразя! — каза той и изразът на ярост придаде някакъв страшен блясък на очите му, които трябваше тъй скоро да се склопят завинаги. — Макар че лежа окървавен и умиращ, аз ви мразя със същата силна омраза, която бих изпитвал, ако кракът ми бе стъпил на шията ви!

— Не съм ви дал никакъв повод, сър — отвърнах аз, — и заради вас самия бих желал сега да ви движат по-добри чувства.

Дали сте ми повод — отговори той. — Вие навсякъде се изпречвахте на пътя ми — и в любовта, и в амбициите ми, и в интересите ми. Аз бях роден да стана гордост на бащиния си дом, а бях опозорен, и то само заради вас. Бащиното ми наследство стана ваше — вземете го — каза той — и нека проклятието на един умиращ вечно да тежи над него!

Веднага щом изрече това страшно пожелание, той се отпусна на стола; очите му се изцъклиха, тялото му се вкочани, но грозната усмивка и страшният поглед на смъртна омраза останаха на лицето му до последния дъх. Няма повече да се спирам на тази мъчителна гледка, нито ще говоря вече за смъртта на Рашли. Ще кажа само, че тя ми откри пътя към правото на наследство без всякакви по-нататъшни спорове и че Джобсън бе принуден да признае, че обвинението в укриване на предатели е било скалъпено въз основа на една клетвена декларация, която той изготвил, само за да облагодетелствува Рашли и да ме отстрани от Озбълдистън Хол. Името на този негодник бе заличено от списъка на секретарите и той изпадна в мизерия и бе презрян от всички.

Когато уредих работите си в Озбълдистън Хол, аз се върнах в Лондон щастлив, че напускам едно място, което будеше толкова мъчителни спомени. Тревожеше ме мисълта за съдбата на Давана и баща й и горещо желаех да узная нещо за тях. Един французин, който дойде в Лондон по търговски сделки, ми предаде писмо от госпожица Върнън, което успокои тревогата ми относно безопасността, им.

От него разбрах, че тъй навременното явяване на Макгрегър и хората му не е било случайно. Шотландските и английските перове и благородници, участвували във въстанието, особено много желаели да подпомогнат бягството на сър Фредерик Върнън, който, бидейки стар и доверен агент на Стюартите, имал достатъчно сведения, за да опропасти половин Шотландия. Те избрали Роб Рой като най-подходящо лице, което да улесни това бягство, тъй като имали много доказателства за неговата мъдрост и смелост. Срещата била определена да стане в Озбълдистън Хол. Вие вече знаете, че планът им насмалко не бе провален от действията на Рашли. Но той успял напълно. Защото, щом сър Фредерик и дъщеря му били освободени, те намерили готови коне да ги чакат и благодарение на Макгрегър, който познавал всяко кътче на Шотландия и северна Англия, стигнали безопасно до западния бряг и отплували за Франция. Същият французин ми каза, че вследствие на понесените несгоди и лишения сър Фредерик страдал от тежка и мъчителна болест, която най-много след няколко месеца щяла да го отнесе в гроба. Дъщеря му била в манастир, но въпреки че желанието на баща й било да се покалугери, знаело се, че той я бил оставил да постъпи така, както сама пожелае.

Когато узнах тези новини, аз откровено разкрих пред баща си своите чувства. Той беше доста изплашен при мисълта, че искам да се оженя за католичка. Но горещо желаеше да ме види „нареден в живота“, както се изразяваше. Той чувствуваше, че като се бях отдал тялом и духом на търговските му работи, аз бях пожертвувал собствените си наклонности. След кратко колебание и след като ми зададе някои въпроси, отговорите на които го задоволиха, той каза:

— Едва ли някога съм си мислил, че моят син ще бъде господар на Озбълдистън Хол, а още по-малко, че ще отиде да си търси жена във френски манастир. Но такава примерна дъщеря не може да не бъде и добра съпруга. Ти се съгласи да работиш в кантората, за да угодиш на мене, Франсис. Справедливо е в женитбата си да утолиш на себе си.

Няма защо да ви разказвам, Уил Трешъм, как ми провървя, когато я поисках за жена. Вие знаете колко дълго и колко щастливо живях с Даяна. Знаете също така и колко много скърбих за нея. Но вие не знаете — и не можете да знаете — колко много заслужаваше тя скръбта на съпруга си.

Нямам вече да разказвам никакви други романтични приключения. Изобщо не бих могъл да ви кажа вече нищо ново, тъй като събитията на по-нататъшния ми живот са така добре известни на вас, който с приятелско съчувствие споделяхте и радостите, и скърбите, с които той бе изпъстрен. Често съм посещавал Шотландия, но никога вече не видях храбрия планинец, който игра такава важна роля в младините ми. Чувах обаче, от време на време, че той продължава да поддържа влиянието си сред планините на езерото Лоумънд напук на мощните си врагове и че дори успял да получи до известна степен мълчаливото съгласие на правителството за узурпираната от него длъжност Пазител на Ленъкс, по силата на която събирал своя данък също така редовно, както собствениците събирали наемите си. Изглеждаше наистина невероятно, че живот като неговия може да свърши другояче освен с насилствена смърт. И все пак той умря спокойно в напреднала възраст около 1733 година и сънародниците му го помнят като шотландския Робин Худ — бич за богатите и приятел на бедните, надарен с многобройни качества на ума и сърцето, които биха правили чест на една по-малко съмнителна професия, отколкото тази, на която съдбата го беше обрекла.

Старият Андрю Феъсървис обичаше да казва, че има неща, които са твърде лоши, за да ги благослови човек, и твърде добри, за да ги проклина — също като Роб Рой.

(Тук ръкописът свършва доста неочаквано. Имам причина да мисля, че останалата част се отнася до чисто лични работи.)

Бележки

[1] Трагедия от Джон Драйдън Б. пр.

[2] Матю Прайър (1664–1721) — английски поет и дипломат. — Б. пр.

[3] Стиховете в книгата преведе Огняна Иванова.

Край
Читателите на „Роб Рой“ са прочели и: