Уолтър Скот
Роб Рой (34)

Глава XXXIV

Дангьл: Ей богу, струва ми се, че е по-трудно

да разбереш тьлкователя от автора.

 

От „Критикът“ на Шеридан^[1]

Едва бях дал воля на чувствата си, когато се засрамих от собствената си слабост. Спомних си, че от известно време се стараех, щом се сетя за Даяна Върнън, да я считам за приятелка, за чието щастие, естествено, винаги щях да съм загрижен, но с която почти никак вече не можех да поддържам връзки. Но почти нескритата й нежност, както и внезапната ни романтична среща в такова неочаквано място, ме завариха съвсем неподготвен. Аз, обаче, се съвзех по-скоро, отколкото можеше да се очаква, и без да чакам да си изясня мотивите си, продължих пътя си по пътеката, по която вървях, когато ме настигна това странно и неочаквано видение.

Не престъпвам нарежданията й — си мислех аз, — които тя така трогателно ми даде, защото просто продължавам собственото си пътешествие по единствения отворен път. Ако съм успял да получа обратно книжата на баща си, все още остава мой дълг да се погрижа да освободя глазгоуския си приятел от едно положение, в което попадна заради мен. Пък и къде другаде мога да намеря място за пренощуване освен в ханчето в Абърфойл? Те също трябва да отседнат там, защото е невъзможно пътници на кон да продължат нататък. Е, тогава пак ще се срещнем, ще се срещнем може би за последен път, но ще я видя, ще чуя гласа й. Ще разбера кой е щастливецът, който има над нея властта на съпруг. Ще науча дали в трудния път, който тя изглежда е поела, има затруднения, които бих могъл да се опитам да премахна, или дали има нещо, което мога да направя, за да изразя благодарността си за нейната щедрост, за безкористното й приятелство.

Както си разсъждавах сам, замаскирайки с всякакви правдоподобни доводи, които ми хрумваха, горещото си желание още веднаж да видя братовчедката си и да разговарям с нея, някой внезапно ме потупа по рамото. Дълбокият глас на един планинец, който ме беше настигнал, макар и да вървях с много бърз ход, ме поздрави с думите:

— Славна нощ, господин Озбълдистън. И друг път сме се срещали по тъмно.

Веднага разпознах гласа на Макгрегър. Той беше успял да се изплъзне от преследвачите си и сега бягаше към собствените си пусти планини при своите хора. Той също така бе успял да се въоръжи, навярно в дома на някой от привържениците си, защото носеше на рамо мускет, а на бедрото си традиционните шотландски оръжия. Ако бях в обикновеното си разположение на духа, може би нямаше да ми бъде особено приятно да се озова сам с такава личност и в такова положение, толкова късно през нощта: Защото, макар и да бях свикнал да гледам по-скоро приятелски на Роб Рой, трябва да призная съвсем откровено, че щом заприказваше той, цял настръхвах. Говорът на планинците звучи някак дълбоко и глухо, поради гърлените звуци, с които изобилствува езикът им и те обикновено говорят много натъртено. Освен тези национални особености в говора и в държането на Роб Рой имаше една суровост, свойствена на безстрашен дух, който нито се изненадва, нито се вълнува от това, което става около него, колкото и да е ужасно, печално и неочаквано. Опасностите и безкрайната увереност в собствените му сили и мъдрост го бяха направили безстрашен, а пълният с изненади хайдушки живот бе притъпил състраданието му към другите хора, макар опасностите и грешките му да не бяха го направили съвсем безчувствен. И не трябва да се забравя, че аз неотдавна бях свидетел, как последователите му най-зверски убиха един невъоръжен човек, който се молеше за живота си.

Но бях в такова състояние, че се зарадвах да срещна главатаря на разбойниците, за да се разсея от възбудените си мъчителни мисли. И все пак хранех известна надежда, че той може да ме изведе от лабиринта, в който съдбата ме бе въвлякла. Ето защо сърдечно отговорих на поздрава му и му честитих за недавнашното му бягство при крайно неблагоприятни обстоятелства.

— Да — отговори той, — докато не ти вържат примката, винаги могат да се очакват изненади. Но опасността, в която се намирах, беше по-малка, отколкото предполагахте, защото не познавате страната. От тези, които имаха заповед да ме хванат, да ме пазят и отново да ме уловят, една част, петдесет на сто, както би се изразил братовчед ми Никъл Джарви, нямаха никакво желание да бъда хванат, нито задържан, нито уловен отново. И така, имах да се справям само с една четвърт от петдесет-шестдесет души.

— Но те ви стигаха, нали? — отговорих аз.

— Не знам — каза той, — но едно знам, че ако всички мои неприятели между тях бяха на полето пред селото Абърфойл, бих ги повалил с широката си сабя един след друг.

След това той ме разпита за приключенията ми, откакто бяхме навлезли в неговата страна, и от все сърце се смя, когато му разправих за боя ни в ханчето и за подвизите на съветника с нажежения ръжен.

— Чест и слава на Глазгоу! Да бъда проклет като Кромуел, ако пожелая да видя нещо по-интересно от това, Никъл Джарви да пърли шала на Ивърах като овча глава, приклещена в маши. Но братовчед ми Джарви — добави той с по-сериозен тон — също има благородна кръв в жилите си, макар, за съжаление, да са го научили на един миролюбив занаят, който не може да не притъпи бойкия дух у всекиго. Сега разбирате защо ми бе невъзможно да ви приема в селото Абърфойл, както възнамерявах. Докато бях в Глазгоу два-три дни по работа на краля, ми бяха приготвили тука капан, но аз им обърках плановете. Няма вече да им се удаде да насъскат един клан срещу друг, както досега. Надявам се скоро да видя деня, когато всички планинци от Горна Шотландия ще застанат рамо до рамо. Но какво стана с вас после?

Разправих му за пристигането на капитан Торнтън и отряда му, затова как съветникът и аз бяхме арестувани под предлог, че сме съмнителни лица. А когато той ме разпита по-подробно, си спомних, че офицерът бе споменал, че освен дето името ми възбудило у него подозрение, той имал нареждане да задържи един по-стар и един по-млад човек, а ние сме отговаряли на дадените му указания. Това отново развесели разбойника.

— Да пукна — каза той, — ако глупаците не са взели моя приятел съветника за негово превъзходителство, а вас за Даяна Върнън! Глупаци! Кръгли глупаци!

— Госпожица Върнън… — казах аз с известно колебание, цял нащрек да чуя отговора — тя още ли се казва така? Тя преда малко мина оттук с един господин, който се държеше като че ли има власт над нея.

— Да, да — отговори Роб, — сега тя е под законна опека и крайно време беше, защото си е луда глава. Смела девойка е, от нищо страх няма. Жалко, че негово превъзходителство е май старичък. Такъв като вас или сина ми Хамиш по би й подхождал по години.

Изведнъж рухнаха всички въздушни кули, които въображението ми, въпреки гласа на разума, толкова често си бе строило. И макар всъщност да нямах никакви основания да очаквам друго, тъй като не можех да предполагам, че Даяна ще пътува в такава страна в толкова късен час с човек, който няма законно право да я закриля, тази новина ме порази като страшен удар и когато Макгрегър настоя да продължа разказа си, аз чух гласа му, без да разбирам какво ми говори.

— Да не ви прилоша? — каза той най-после, след като два пъти не получи от мен отговор. — Всичко, което стана днес, ви е дошло много, а навярно не сте свикнали на такъв живот.

Любезният му тон ми помогна да се съвзема и ми напомни за положението ми, и аз продължих разказа си, както можах. Роб Рой бе извънредно щастлив да чуе за успешната схватка в дефилето.

— Казват — продължи той, — че кралската плява била по-добра от житото на простосмъртните хора, но, струва ми се, че това не важи за кралските войници, щом се оставят да ги бият една шепа старци, вече извън строя, и младежи, които не са по-хващали оръжие, и жени с хурките си — най-негодните бойци от цялата околност. А Дугъл Грегър, гледай го ти, кой да се надява, че има толкова ум в рунтавата си глава, която никога не е виждала друго покривало, освен собствената му чорлава коса. Но продължавайте, разправяйте, макар че не смея да си помисля, какво ще ми кажете сега, защото, когато моята Хелън се разядоса, става същински дявол. Горката, тя има твърде много причини да бъде огорчена.

Помъчих се по най-деликатен начин да му съобщя как се бяха държали с нас, но явно беше, чу му стана крайно неприятно от подробностите, които му разправих.

— Какво не бих дал — каза той — да бях у дома тогава! Да обиди чужди хора и отгоре на всичко собствения ми братовчед, който ми е правил толкова добрини! По-добре да бяха опожарили половината от областта Ленъкс в яростта си. Но така е, когато човек разчита на жени и на деца, които нямат нито мярка, нито разум. Всичко това обаче се дължи на онова куче, акцизния агент, който ме предаде, като ми изпрати лъжлива вест от братовчед ви Рашли, да го срещна по кралска работа — тогава сметнах, че се касае за намерението на Гарсхатахин и на част от хората в Ленъкс да се надигнат в полза на крал Джеймс. Но щом чух, че херцогът е там, веднага разбрах, че са ме излъгали. И когато ми вързаха ръцете с подпръг, можех да си представя какво ме чака, защото знаех, че вашият роднина, какъвто си е мошеник, с извинение, спокойно би прибягнал до услугите на такива като него. Дано той да не е замислил този заговор. Наистина ми се видя, че оня Морис ме погледна много особено, когато реших той да остане заложник, за да си осигуря връщането. Но ето, че аз се върнах, макар това да не се дължи на него и на тия, на които служеше. А, пита се, как ще се върне мошеникът, акцизният агент? Обещавам му, че няма да се върне без откуп.

— Морис — казах аз — вече е платил последния откуп, който може да плати всеки смъртен.

— Какво? Какво казахте? — извика моят другар бързо. — Надявам се, че е бил убит в схватката.

— Той бе убит най-хладнокръвно, след като свърши боят, господин Камбел.

— Хладнокръвно? Проклятие! — процеди той през зъби. — Как стана това, сър? Говорете и недейте ме нарича господин или Камбел — сега съм стъпил на родна земя и се казвам Макгрегър.

Той явно бе много ядосан. Но без да обръщам внимание на грубия му тон, накратко и ясно му разправих за смъртта на Морис. Той силно удари приклада на пушката си в земята и започна невъздържано да говори:

— Кълна се пред бога! Такова деяние може да те накара да се откажеш и от семейство, и от клана си, и от родината си, и от жена и деца! И все пак негодникът си търсеше белята. А каква е разликата да гниеш във водата с камък, вързан за шията, или да увиснеш във въздуха с въже около врата си? И в единия, и в другия случай се задушаваш. А той на мене ми готвеше такава съдба. Все пак бих предпочел да го бяха застреляли с куршум или убили с кама, защото начинът, по който са го убили, ще даде повод за много Злословия. Но всякой си има съдба и когато удари часът, всеки от нас ще умре. А никой не може да отрече, че Хелън Макгрегър има да си отмъщава за тежки обиди.

С тези думи той престана въобще да говори по този въпрос и продължи да ме разпитва как съм се освободил от отряда, в който ме бе видял.

С две думи му разказах историята си. Разправих му също как си възвърнах книжата на баща ми, макар че не посмях да изрека името на Даяна, за да не проличи в гласа ми колко съм развълнуван.

— Аз не се съмнявах, че ще ги получите обратно — каза Макгрегър. — Писмото, което ми донесохте, съдържаше наставленията на негово превъзходителство по този въпрос. И без съмнение аз исках да помогна в тая работа. Именно затова ви помолих да дойдете в долината. Но навярно негово превъзходителство се е срещнал с Рашли по-скоро, отколкото предполагах.

Най-силно впечатление ми направи първата част на отговора му.

— Значи, писмото, което ви донесох, беше от това лице, което наричате негово превъзходителство. Кой е той и какъв е рангът му и истинското му име?

— Струва ми се — каза Макгрегър, — че щом досега не сте ги узнали, няма особено значение дали ги знаете, или не и затова няма нищо да ви кажа по въпроса. Но аз знаех много добре, че писмото е писано собственоръчно от него. Иначе едва ли бих се загрижил толкова по чужда работа, тъй като имам твърде много собствени грижи, както виждате, и едва се оправям с тях.

Сега си спомних за светлините, които бях виждал в библиотеката, за различните обстоятелства, които бяха възбудили у мене ревност — ръкавицата, раздвижването на гоблена, който прикриваше тайния коридор от стаята на Рашли и, главно, спомних си, че Даяна се бе оттеглила, за да напише, както тогава си мислех, писмото, към което трябваше да прибягна само в случай на крайна нужда. Значи, тя не прекарваше сама времето си, но постоянно е слушала приказките на някой отчаян агент на Стюартите, който тайно живееше в замъка на чичо й. Други млади жени са се продавали за злато или са се отказвали от първата си любов от суета. Но Даяна бе пожертвувала моята любов и собствените си чувства, за да сподели съдбата на някой отчаян авантюрист и да ходи с него по свърталищата на разбойници посред глуха нощ, със слабата надежда да получи висок ранг и благосъстояние, каквито можеше да даде на привържениците си пародията на кралския двор на Стюартите в Сен-Жермен.^[2]

„Ако е възможно — казах си аз, — ще я видя още веднаж. Ще говоря с нея като приятел, като роднина, за риска, който поема, и ще улесня бягството й във Франция, където би могла по-спокойно и пристойно, както и по-безопасно да изчака изхода на размириците, които политическият интригант, с когото е свързала съдбата си, навярно подготвя.“

— И така, заключавам — казах аз гласно на Макгрегър след около пет минути мълчание, в което бяхме потънали и двамата, — че негово превъзходителство, щом не ми давате друго име за него, е живял в Озбълдистън Хол през цялото време, докато бях там и аз, нали?

— Да, да, така е — и в стаята на Гази девойка, както беше най-разумно.

Тези допълнителни сведения, които не бях поискал, ме огорчиха още повече.

— Но малцина знаеха — добави Макгрегър, — че той се крие там, освен Рашли и сър Хилдебранд. И дума не можеше да става да ви се каже на вас! А останалите младежи там нямат достатъчно ум в главата да пазят тайна, пък покрито мляко котка го не лочи. Ама старият замък си го бива! Мен най ми допада това, че има много кътчета и скривалища. Двадесет-тридесет души могат да се скрият там в някое потулено местенце, а семейството в него би могло да си живее цяла седмица, без да ги открие, което без съмнение би се оказало много удобно при случай. Де да имахме замъци като Озбълдистън Хол в планините при Крейг Ройстън! А на нас, горките планинци, горите и пещерите трябва да ни служат за жилище.

— Навярно негово превъзходителство е знаел за първото нещастие, което сполетя…

Без да искам, се запънах.

— Щяхте да кажете Морис? — каза Роб Рой спокойно, твърде много свикнал с всякакво насилие, за да трае особено дълго обладалото го в първия момент вълнение. — От сърце се смеех на този хитрец, но след злополучната история при езерото, вече не ми е до смях. Не, не, неговото превъзходителство не знаеше нищо за тази работа. Това е наше дело с Рашли. Но после стана весело — Рашли, какъвто си е хитър, взема, та нагласи работата така, че подозрението да падне върху вас: вие, още щом ви видя, не му допаднахте; пък госпожица Дай не ни остави на мира, докато не оправихме кашата, дето я бяхме забъркали, и не ви измъкнахме от лапите на правосъдието. А оня изплашен гарван, Морис, загуби и ума и дума, като видя истинския виновник, точно когато обвиняваше невинния човек; ами оня, секретарят, какъв чешит! Ами съдията — тоя пияница? Ха, ха! Колко пъти ми е досмешавало, като си спомня тая история! А сега мога само да помоля да прочетат някоя и друга молитва за успокоение душата на нещастника.

— Мога ли да узная как госпожица Върнън е придобила толкова силно влияние над Рашли и съзаклятниците му, че да ви накара да промените плановете си? — попитах аз.

— Моите планове? Та това съвсем не бяха мои планове. Никой не може да каже за мен, че съм стоварвал мои грижи на чужд гръб. Всичко беше дело на Рашли. Но тя без съмнение имаше голямо влияние върху нас двамата, поради това, че негово превъзходителство много я обича, както и защото бе посветена в твърде много тайни, за да гледаме леко на една такава работа. Да вземат дяволите онзи — извика той в заключение, — който поверява тайна на жена или пък й дава много власт. На глупаци не бива да се дава нож в ръка.

Бяхме вече на четвърт миля от селото, когато трима планинци изскочиха срещу нас с насочени пушки и ни заповядаха да спрем и да кажем по каква работа идваме насам. Само една, единствена дума — Грегърах, — изречена с дълбокия повелителен глас на моя другар, ги накара да извикат, по-скоро да изреват от щастие, когато познаха главатаря си. Единият от тях, захвърляйки пушката си, така здраво прегърна водача си за колената, щото последният едва се измъкна, и същевременно го заля с поток от поздравления, които от време на време избиваха в радостен вик. Другите двама, след първия изблик на възторг, се затичаха буквално с бързината на сърни, надпреварвайки се кой пръв да донесе щастливата вест за избавлението и връщането на Роб Рой в селото, което сега бе в ръцете на голям отряд Макгрегъровци. Новината предизвика такива ликуващи викове, че хълмовете заехтяха; старо и младо, мъже, жени, деца, без разлика на пол и възраст, се затичаха надолу по долината да ни посрещнат, буйни и шумни като планински поток. Когато чух стремителния тропот и виковете на тази радостна тълпа, която се приближаваше към нас, сметнах за благоразумно, като предохранителна мярка, да напомня на Макгрегър, че съм чужденец и под негова закрила. Ето защо, той здраво хвана ръката ми, докато всички се трупаха около него и така велегласно изразяваха привързаността си и радостта по случай завръщането му, че човек действително да се трогне. И никому не подаде ръка — нещо, което всички горещо желаеха, докато не им внуши да се отнасят с мен добре и внимателно.

Ако султанът в Делхи би издал заповед, тя не би била изпълнена по-бързо. Наистина сега добронамереното внимание на всички ми създаде толкова безпокойства, колкото по-преди грубостта им. Те едва оставяха приятеля на главатаря си да ходи на собствените си крака и толкова усърдно ме поддържаха по пътя, че най-после, като използуваха един момент, когато поради блъсканицата се препънах в някакъв камък, ме грабнаха и победоносно ме понесоха към ханчето на госпожа Макалпайн.

Когато пристигнахме пред гостоприемната й колиба, аз се уверих, че както другаде, така и в Горна Шотландия, силата и славата са свързани с известни неудобства. Защото, преди да оставят Мак-грегър да влезе в къщичката, за да се отмори и подкрепи с малко храна, те го накараха поне дванадесет, ако не повече пъти, да разкаже как бе успял да избяга. Един много любезен старец ми преведе разказа на главатаря си, почти колкото пъти го чу, и аз нямаше как — от вежливост трябваше да го слушам, като си давах вид, че внимавам. Когато най-после публиката бе задоволена, всички се разотидоха на групички, за да прекарат нощта, едни на открито, други в близки колиби. Някои проклинаха херцога и Гарсхатахин, други оплакваха смъртта на Евън от Бригландз, която го бе постигнала заради приятелството му с Макгрегър, но всички единодушно смятаха, че бягството на Роб Рой не отстъпва по нищо на подвизите на който и да е от главатарите им от времето на Дугъл Киар, родоначалника на Макгрегъровци.

Дружелюбният разбойник сега ме хвана за ръката и ме поведе към колибата. Внимателно огледах опушените й кътчета с надеждата да видя Даяна и нейния другар — но ги нямаше никакви, а си помислих, че ако попитам за тях, можех да издам някои лични, тайни мотиви, които бе по-благоразумно да скрия. Единственото лице, на което попаднаха очите ми, бе съветникът, който, седнал на едно столче край огъня, прие със сдържано достойнство приветите на Роб Рой, извиненията му за не особено добрата обстановка и разпитванията относно здравето му.

— Доста съм добре, братовчеде — каза съветникът, — да, добре съм горе-долу, благодаря ти. А колкото до обстановката, човек не може да очаква да носи Солния пазар на опашката си, както охлювът носи черупката си. Много се радвам, че си се измъкнал от ръцете на враговете си.

— Е, тогава — отвърна Роб Рой — какво ти е, човек? Нали добре свърши работата, всичко е наред! Светът все ще продължи, докато ние сме живи, ха, дай да пийнем по една ракия. Баща ти, черковният настоятел, си пийваше по чашка при случай.

— Може и да си е пийвал, Робин, като е бил уморен, а мен днес ми се струпа много умора. Но — продължи той, като си напълни бавно едно дървено канче, което побираше три чашки, — той пиеше умерено като мен. — Хайде наздраве, Робин, за твое здраве, и да ти върви и сега, и занапред, също и на братовчедка ми Хелън, и на добрите ти момчета, за които ще поговорим после.

С тези думи той изпи чашата с много сериозен вид, а Макгрегър ми смигна настрана, сякаш да се подиграе на дълбокомъдрения, авторитетен тон, с който съветникът му говореше, и то още по-важно и наставнически, когато Роб бе начело на въоръжения си клан, отколкото, когато съдбата му зависеше от милостта на съветника в глазгоуския затвор. Останах с впечатлението, че Макгрегър държеше аз, като външен човек, да разбера, че ако той приемаше неговият роднина да му говори с такъв тон, това се дължи отчасти на гостоприемството, но още повече, защото това му беше забавно.

Когато съветникът остави чашата си, той ме позна и ме поздрави най-радушно, но с това се и ограничи засега разговорът му с мен.

— По-вашите работи ще поговорим след малко. Ще започнем, естествено, с работите на моя роднина. Предполагам, Робин, че тук няма човек, който ще отиде да донесе на градския съвет или другаде това, което ще кажа, та да ни увреди на тебе и на мен?

— Бъди спокоен, братовчеде Никъл — отговори Макгрегър, — половината няма да разберат какво говориш, а на останалите им е безразлично. Освен това те знаят, че ще изтръгна езика на всеки, който би си позволил да повтори мой разговор, който е станал в тяхно присъствие.

— Е, щом е така, братовчеде, и тъй като господин Озбълдистън е благоразумен младеж и е сигурен приятел, ще ти кажа най-откровено, че както отглеждаш децата си, ще тръгнат по лош път. — Той се поизкашля предварително, после се обърна към роднината си, заменяйки обичайната си усмивка със строг изпитателен поглед, както Малволио^[3] възнамерявал да прави, когато заеме важен пост. — Ти сам знаеш, че се отърва лесно от закона; а колкото до братовчедката ми Хелън, макар че начинът, по който ме прие днес — което извинявам поради възбуденото й състояние, — да не беше най-приятелски, аз ще ти кажа… (като оставим настрана личното ми оплакване), ето какво ще кажа за жена ти…

— Нищо не казвай за нея, родственико — прекъсна го Роб със сериозен и строг тон, — освен думи, които подобава на приятел да каже, а на мъжа й да чуе. За мен можеш да кажеш, каквото си щеш.

— Добре де, добре де — отговори съветникът доста смутен, — да оставим тази работа настрана. Аз съм против това да създава човек неприятности в едно семейство. Но ето двамата ти сина, Хамиш и Робин, което, както ми обясниха, значело Джеймс и Робърт, и се надявам, че за в бъдеще ще ги наричаш така, че тия Хамишовци и Ехиновци, и Ангъсовци не излизат на добър край; все тези имена се срещат в обвинителните актове от западните краища за кражби на крави, по предложение на кралския адвокат в интереса на негово величество — та думата ми беше за двете ти момчета: те не са получили и най-елементарно образование, човече, дори не знаят таблицата за умножение, която е основата на всички полезни знания, и само ми се смеят, когато им казах мнението си по тяхното невежество. Чини ми се, че те не знаят нито да четат и пишат, нито да смятат, ако човек може да повярва подобно нещо за роднините си.

— Ако са научили, братовчеде — каза Макгрегър с пълно безразличие, — то са се научили по собствено желание, защото къде по дяволите можех да им намеря учител? Да не искаш да сложа обявление на портата на богословския факултет на глазгоуския колеж: „Търси се учител за децата на Роб Рой“?

— Не, родственико — отговори господин Джарви, — но можеше да пратиш момчетата някъде да се научат да имат страх божи и да видят как живеят цивилизованите хора. Те са толкова невежи, колкото говедата, които ти някога караше на пазара, или английските селяни, на които ги продаваше, и не могат да свършат никаква полезна работа.

— Хм! — отговори Роб. — Хамиш може да ти свали с един куршум дива кокошка, както лети, а Роб може да промуши с кама петсантиметрова дъска.

— Толкова по-зле за тях, братовчеде! Толкова по-зле и за двамата! — каза глазгоуският търговец с много решителен тон. — Ако само това знаят, по-добре нищо да не знаят. Кажи си правичката, Роб, какво добро си видял, като знаеш да забиваш кама в човешки месо или в чамови дъски? Не беше ли по-щастлив, докато карайте говедата си, като човек с честен занаят, не беше ли по-щастлив, отколкото си сега, начело на твоите диви планинци и главорези?

Докато добронамереният му роднина говореше, видях, че Макгрегър се върти и гърчи от силна болка, която изпитва, но е твърдо решен да не изохка. Много ми се искаше да намеря случай да прекъсна благожелателните, но явно съвсем неуместни думи, които Джарви говореше на този необикновен човек. Диалогът обаче приключи, без да се намеся аз.

— И така — каза съветникът, — аз мисля, Роб, че макар да си прекалено компрометиран, за да ти простят провиненията, и твърде стар, за да се поправиш, би било жалко да възпиташ умните си момчета в такъв безбожен занаят като твоя. И аз на драго сърце бих ги взел като чираци на стана, както започнах аз самият, а преди мене баща ми, черковният настоятел, въпреки че, слава богу, сега търгувам само като ангросист. И — и…

Той видя, че Роб все повече се намръщва, което навярно го накара да подслади едно неприятно предложение с нещо, което пазеше като върха на своята щедрост, ако предложението му бъде прието:

— Робин, момчето ми, недей гледа толкова мрачно, защото аз ще платя таксата за чиракуване и никога няма да те гоня да ми върнеш хилядата марки.

— Хиляди проклятия и сто хиляди дяволи! — извика Роб, като стана и закрачи из колибата. — Синовете ми да станат тъкачи! Проклятие! По-скоро бих видял всеки стан в Глазгоу, всяка совалка да изгорят в ада.

Струваше ми доста усилия да накарам съветника, който тъкмо се готвеше да му отговори, да разбере колко рисковано и неподобаващо беше да продължава да говори на тази тема с нашия домакин, Но Роб скоро се съвзе и се успокои.

— Знам, че ми мислиш доброто — каза той, — затова дай да ти стисна ръката, Никъл, и ако някога намисля да пратя синовете си за чираци, ще се обърна непременно към теб. Добре, че ми напомни: ние имаме да оправяме сметка за хиляда марки^[4]. Ей, Ехин Маканалистър, донеси ми кесията.

Човекът, към когото се обърна, един висок и як планинец, който, изглежда, беше адютант на Макгрегър, донесе от някакво скривалище една голяма кожена кесия, каквато високопоставените хора от Горна Шотландия носят отпред, когато са облечени в парадна униформа. Тази кесия бе направена от кожата на морска видра и богато украсена със сребърни пулове.

— Никого не съветвам да се опита да отвори тази кесия, докато не е научил тайната ми — каза Роб Рой и после изви едно копче в една посока, друго копче в друга посока, издърпа нагоре един пул, бутна навътре друг и отворът на кесията, който беше обвит с масивно сребро, се откри така, че той можа да си пъхне ръката вътре. Той ми обърна внимание, сякаш за да прекъсне разговора, който бе подел съветникът Джарви, че в кесията имало скрит малък пистолет, спусъкът на който бил свързан с общия механизъм, така че той пложително би гръмнал и навярно куршумите биха се забили в тялото на всеки, който, не знаейки тайната на механизма, би се опитал да отвори кесията. — Ето — каза той, като пипна пистолета. — Ето пазача на кесията ми.

Твърде наивното изобретение за затваряне на кожената кесия, която би могла да се разпори, без да се пипа пружината, ми напомни за стиховете в „Одисеята“, където Одисеи в една още по-примитивна епоха се задоволявал да пази богатствата си, като завързвал по много сложен начин с въжета един сандък, в който ги съхранявал.

Съветникът си тури очилата, за да разгледа механизма, и като свърши тая работа, върна кесията усмихнат и въздъхна:

— Ах, Роб — забеляза той. — Ако хорските кесии бяха толкова добре пазени, съмнявам се дали твоята щеше да е толкова добре напълнена, както изглежда да е, съдейки по теглото й.

— Нищо, братовчеде — каза Роб, като се изсмя. — Тя винаги ще е отворена за приятел в нужда или да плати нещо, което по право дължа, и ето на — добави той, като извади фишек жълтици, — ето ти хилядата марки. Преброй ги, за да се увериш, че напълно съм ти се издължил.

Господин Джарви взе парите мълчаливо и като ги претегли в ръката си за момент, ги остави на масата и отговори:

— Роб, не мога да ги взема. От тях няма да видя добро. Днес много добре разбрах как си печелиш ти парите. От нечестно спечелени пари добро няма да види човек. И да ти кажа право, не искам да ги пипна. Все ми се струва, че може по тях да има кръв.

— Напразно! — каза разбойникът с едно безразличие, което може би си налагаше само външно. — То е чисто френско злато и никога не е било в шотландска кесия, преди да влезе в моята. Погледни тези жълтици, човече — това са луидори, лъскави и хубави, както са излезли от монетарницата.

— Толкова по-зле, Робин — отговори съветникът, като извърна очи от монетите, макар пръстите му да горяха от желание да ги пипнат, както Цезар короната си на луперкалиите^[5]. — Бунтът е по-лошо нещо от магията и разбойничеството. Това и в библията го пише.

— Нищо, че така ни учи Светото писание, братовчеде — каза разбойникът. — Нали по честен начин попаднаха в твоите ръце като заплащане на един редовен дълг. Тези пари идват от единия крал, а ти, ако искаш, можеш да ги дадеш на другия. А те ще послужат, за да отслабят неприятеля, и то точно там, където е най-слабото място на крал Джеймс, защото бог ми е свидетел, че не му липсват верни сърца и ръце, готови да му служат, но струва ми се, че му трябват пари.

— Тогава няма да спечели много последователи между жителите на Горна Шотландия, Робин — каза господин Джарви и поставяйки отново очилата на носа си, разви фишека с монети и започна да ги брои.

— Нито пък между хората от Долна Шотландия — каза Мак-грегър, вдигайки вежди. Той ме погледна, после изви очи към господин Джарви, който съвсем не бе схванал подигравката и продължаваше да претегля на ръка всяка жълтица с обичайната си педантичност. И след като два пъти преброи сумата, с която се изплащаше целият дълг, главницата и лихвата, той върна три жълтици, за да купят с тях рокля на братовчедка му, и още две за двете момчета, като заръча да си купят, каквото си щат с тях освен барут. Планинецът разтвори широко очи при тази неочаквана щедрост от страна на своя роднина, но много вежливо прие подаръка, който временно остави на съхранение в кесията си.

След това съветникът извади разписката за дълга, на гърба на която предварително бе написал, че дългът е изплатен, и след като сам се подписа, ме помоли също да се подпиша в качеството си на свидетел. Аз се подписах и съветникът Джарви се огледа загрижено наоколо за някой друг, защото по шотландския закон трябва да се подпишат двама свидетели, за да бъде валидна разписката за заема или погашението му.

— Едва ли ще намериш човек, който да знае да пише, на три мили оттук освен нас самите — каза Роб. — Но аз лесно ще разреша въпроса.

И взимайки листа от братовчеда си, той го хвърли в огъня. Сега беше ред съветникът Джарви да гледа учудено, но неговият роднина продължи:

— Така уреждаме ние сметките си в Горна Шотландия. Може да дойде време, братовчеде, когато мои приятели да пострадат за това, че са имали вземане-даване с мене, ако пазя всички тия разписки.

На този аргумент съветникът нямаше какво да отговори. Донесоха вечерята, която бе толкова изобилна и дори изискана, че се учудихме, като се има пред вид къде ни я поднясят. Повечето храни бяха студени, от което разбрахме, че са готвени далече от тук. Имаше няколко бутилки хубаво френско вино, които придаваха още по-добър вкус на различните баници с дивеч, както и на другите ястия. Аз забелязах, че Макгрегър, който играеше ролята на много щедър и грижлив домакин, ни помоли да извиняваме, че някои от ястията са били наченати, преди да ни ги поднесат.

— Трябва да знаете — каза той на господин Джарви, но без да поглежда към мене, — че не сте единствените гости тази вечер в страната на Макгрегър, което без съмнение ще повярвате, защото в противен случай жена ми и двете момчета биха били много щастливи да ви обслужат, както подобава.

Съветникът Джарви сякаш се радваше на всяко обстоятелство, което им пречеше да присъствуват, и аз напълно бих споделил неговото мнение, ако извинението на разбойника не ме караше да мисля, че те прислужват сега на Даяна и нейния другар, когото дори и в мислите си не можех да търпя да нарека неин съпруг.

Докато неприятните мисли, които се породиха у мен по този повод, пресякоха добрия ми апетит и хубавото настроение от оказаното гостоприемство, аз забелязах, че Роб Рой се бе погрижил да ни се приготвят по-добри условия за спане, отколкото имахме предната нощ. Два от сравнително най-солидните одъра, които се намираха край стената на колибата, бяха покрити с цъфнал пирен и толкова добре наредени, че с цветята най-отгоре те ни послужиха като чудесни пружиниращи и ароматни дюшеци. Върху тези натъпкани с растителност легла постлаха пелерини и завивки, каквито можеха да намерят, така че креватите бяха както топли, така и меки. Съветникът изглеждаше съвсем изтощен. Аз реших да му говоря едва на следващата сутрин. И затова го оставих да си легне, щом свърши богатата си вечеря. Макар и уморен и загрижен, съвсем не ми се спеше, а по-скоро изпитвах едно силно безпокойство, което доведе до по-нататъшни разговори с Макгрегър.