Уолтър Скот
Роб Рой (29)

Глава XXIX

Планински гайди са това, не лири:

Макгрегър в бой зове, рогът на Майклийн свири!

 

Отговор на Джон Купър към Алън Рамзи^[1]

Спрях се на входа на конюшнята (ако изобщо заслужаваше това име едно помещение, където конете бяха натъпкани заедно с кози, кокошки, свине и крави и което беше под същия покрив с резиденцията на семейството). Но конюшнята на Джини Макалпайн, нашата ханджийка, имаше все пак отделен вход — не същия, през който минаваха двуногите й клиенти — и тази придобивка, непозната за другите къщи в селото, се приписваше, както разбрах по-късно, на прекомерното големеене на стопанката. При светлината на факлата успях да разчета следната бележка, написана на едно мокро, смачкано и мръсно листче: „Да се предаде лично в ръцете на уважаемия г-н Ф. О., млад англичанин.“ Съдържанието беше, както следва:

„Сър, тъй като тук се скитат нощни птици, не мога да се явя на срещата с Вас и уважаемия роднина съветника Н. Дж. в селото Абърфойл, както възнамерявах. Моля да не влизате в излишни разговори с лицата, които може би ще срещнете там, защото това може да стане причина за бъдещи неприятности. Лицето, което ще ви предаде това, е вярно и можете да му имате доверие. То ще Ви заведе там, където, ако е рекъл господ, мога безопасно да се срещна с Вас. Тогава вярвам, че Вие и моят роднина ще посетите бедния ми дом, където ще намерите гостоприемството, което един горношотландец дава на своите приятели, и където тържествено ще пием за здравето на Д. В. и ще се занимаем с някои работи, в които се надявам да Ви помогна. Оставам, както е прието между джентълмени, Ваш покорен слуга

Р. М. К.“

Съдържанието на това писмо не малко ме ядоса, защото отлагаше за по-далечно място и време помощта, която се надявах да получа от Камбел. И все пак утешително беше да знам, че той продължава да се интересува от мен, защото без него нямах никаква надежда да си възвърна документите на баща си. Затова реших да се подчиня на неговите нареждания и внимавайки да не забележат нищо гостите, да използувам първия удобен случай, за да получа от ханджийката указания как да се срещна с този тайнствен човек.

Следващата ми работа беше да открия Андрю Феъсървис, когото няколко пъти повиках по име, без да получа отговор, като се оглеждах същевременно из цялата конюшня с риск да я подпаля, ако нямаше в нея повече мръсотия и кал, отколкото сено и слама. Най-после в отговорена виковете ми: „Андрю Феъсървис! Андрю! Глупако! Магаре! Къде си?“ чу се едно тъжно „Тук“, подобно на пъшкането на самия дух щ конюшнята. Следвайки този звук, аз се приближих към един ъгъл на навеса, където, свит в една чупка на стената зад един варел, пълен с перушината на всички кокошки, които бяха загинали за общественото благо през целия месец, намерих храбрия Андрю и кое насила, кое със заповеди и увещания успях да го измъкна на открито. Първите му думи бяха:

— Аз съм честен човек, сър.

— Кой, дявол да го вземе, се съмнява в честността ти? — казах аз. — И какво ме интересува тя сега? Искам да дойдеш и да ни прислужваш на масата.

— Да — повтори Андрю, очевидно без да разбира какво му говоря. — Аз съм честен човек, каквото и да казва съветникът. Вярно е, че понякога светът и светските работи премного ме интересуват, както интересуват и много други хора. Ама аз съм честен човек. И макар че разправях, че ще ви зарежа сред пътя, то беше само току-тъй, както си приказват хората, кога правят пазарлък, та дано изкарат нещо повечко. И ваша милост, макар че сте толкоз млад, много ми харесвате и лесно не бих се разделил с вас.

— Дявол го взел, сега пък какво искаш? Та колко пъти вече сме уреждали всичко, както ти го искаш? Всеки час ли ще ми приказваш за напускане без всякаква причина?

— Да, ама аз по-рано само така си приказвах — отвърна Андрю, — а сега вече съвсем сериозно. Каквото и да спечеля или загубя, — не смея вече да ходя по-нататък с ваша милост. И ако послушате глупавия ми съвет, по-добре да не устоите на уговорена среща, отколкото и вие сам да продължавате по-нататък. Аз искрено ви уважавам и съм сигурен, че един ден ще бъдете гордост на близките си, след като се налудувате на младини и станете по-разумен и постоянен. Но не мога вече да вървя подире ви, па даже и да се погубите и да загинете по липса на водач и съветник. Да отиде човек в страната на Роб Рой, значи да предизвика провидението.

— Роб Рой ли? — казах аз доста изненадан. — Не познавам такъв човек. Този пък номер какъв е, Андрю?

— Тежко е — каза Андрю, — много е тежко да не ти вярват, когато казваш божата истина, само защото понякога си послъгвал мъничко, и то при нужда. Няма защо да питате кой е Роб Рой — разбойникът проклет (да ме прости господ и дано никой да не чуе!), — когато имате писмо от него в кесията си. Чух един от неговите хора да казва на оная стара вещица, ханджийката, да ви го предаде. Те мислеха, че не мога да им разбирам дърдоренето, ама аз, макар че не мога да говоря на езика им, се досещам какво казват, като ги слушам. Нямах намерение да ви казвам това, ама на, като се уплаши човек, току му изхвръкне от устата и туй, дето не трябва. Ох, господин Франк, всички щуротии на чичо ви и всички мошеничества на братовчед ви са нищо в сравнение с това! Пийте, ако щете, пълни чаши като сър Хилдебранд; яжте попара с ракия всяка сутрин като скуайър Пърси; надувайте се като скуайър Торнклиф; ходете по момите като скуайър Джон; играйте на комар като Ричард; печелете хорските души за папата и дявола като Рашли; беснейте, ругайте, не зачитайте неделята, почитайте папата, както правят те всички. Но, провидението да има милост над вас, пазете се и не ходете близо до Роб Рой!

Уплахата на Андрю беше твърде искрена, за да мога да помисля, че се преструва. Задоволих се да му кажа само, че имам намерение да пренощувам в пивницата и че искам да се погрижи добре за конете. Колкото за останалото, заповядах му да пази най-строго мълчание по въпроса, който го тревожи, и да бъде сигурен, че няма да се изложа на никаква опасност без необходимите предпазни мерки. Той ме последва клюмнал към къщата, процеждайки през зъби:

— Трябва да се грижим най-напред за хората, а после за добитъка. Не съм слагал ни хапка в устата си днес освен краката на онази дърта яребица.

Разбирателството между компанията, изглежда, се беше нарушило през време на отсъствието ми, тъй като намерих господин Галбрейт и моя приятел, съветника, да се карат разпалено.

— Няма да позволя да се държи такъв език по отношение на херцог Аргайл и името Камбел — казваше господин Джарви, когато влязох. — Той е достоен човек с високо обществено съзнание и е гордост за родината си и приятел на търговците от Глазгоу.

— Няма да кажа нищо лошо за Маккалъм Мор и Слиох-нан-Дайърмид — каза по-дребният горношотландец и се изсмя, — щом живея на оттатъшната страна на Гленкроу, не мога да се карам с Инвърара.

— Нашето езеро никога не е виждало лимфадите на Комиловци^[2] — каза по-едрият. — Аз си казвам, каквото мисля и пет пари не давам за никого. За мен един Комил не струва повече от един Коуън и ако щете, кажете на Маккалъм Мор, че Алън Ивърах го е казал. Далече е до Лохоу^[3]!

Господин Галбрейт, на когото изпитите наздравици, предложени от него, бяха оказали известно въздействие, плесна силно с ръка по масата и каза със строг глас:

— Тази фамилия има да изплаща един кървав дълг и един ден тя ще го плати! Костите на един верен и храбър Грейъм отдавна тракат в ковчега и искат възмездие от тези измамни^[4] херцози и техните поддръжници. Във всяка измама в Шотландия винаги е замесен някой Комил. И сега, когато е взела връх неправдата, кои ако не Комиловци подтискат правдата? Ама тази работа няма дълго да трае. Време е вече да се наточи Девицата^[5], та да почне да бръсне глави и шии. Надявам се пак да видя ръждясалата стара мома да се готви за кървава жетва.

— Засрамете се, Гарсхатахин — извика съветникът, — засрамете се, сър. Как можете да приказвате такива работи пред един градски съветник и да си навличате беля. Как мислите да поддържате семейството си и да задоволите кредиторите си (като мен и други), ако постъпвате така неразумно, та да попаднете под преследването на закона и да напакостите на всички около вас!

— По дяволите кредиторите ми — отвърна храбрият Галбрейт, — по дяволите и вие, ако сте от тях. Казвам ви, че светът скоро ще се промени. И няма вече Комиловци да се перчат толкова и да насъскват кучетата си там, където сами не смеят да отидат, и да закрилят разбойници и убийци и подтисници, да тормозят и грабят по-честни и верни кланове от тях самите!

На съветника твърде много му се щеше да продължи спора, но вкусните пари на печения дивеч, който ханджийката сложи пред нас, се оказаха твърде мощен помирител и той се посвети с голяма охота на чинията си, като остави другите сами да спорят.

— Право си е — каза по-високият шотландец, — чието име разбрах, че е Стюарт. — Нямаше да се тормозим тука с разни срещи и да обмисляме как да се справим с Роб Рой, ако Комиловци не го закриляха. Аз самият бях с трийсет мои съименници — някои от Гленфилъс, някои откъм Апайн, и като подгонихме Макгрегъровци, хукнаха като сърни, та ги гонихме чак до областта Гленфалъх. Но там излязоха насреща ни Комиловци и не ни пуснаха да ги преследваме по-нататък, така че целият ни труд отиде напразно. Какво не бих дал да ми падне Роб Рой пак толкова близо, колкото ми беше тогава!

Като че ли напук във всяка тема на разговор, която засягаха тези господа, моят приятел, съветникът, намираше нещо, което да го дразни.

— Ще прощавате, сър, ама май че бихте дали мило и драго да бяхте тогава толкова далеч от Роб, колкото сте сега. Май че моето нажежено черясло е нищо в сравнение с неговия меч.

— Я да не приказвате много за вашето черясло, че бога ми, ще ви натъпча думите обратно в устата и ще я затъкна със студено желязо! — И със зъл и застрашителен поглед планинецът сложи ръка на камата си.

— Без кавги, Алън — каза по-ниският му другар. — А пък ако господинът от Глазгоу толкова много обича Роб Рой, може би ще има възможност да го види някой ден със студени железа на краката, преди да заиграе на въжето на другата сутрин. Защото тази страна вече предостатъчно е теглила от него и песента му е почти изпята. Време е, Алън, да се връщаме при нашите момчета.

— Млъкни, Инвърашалъх — каза Галбрейт. — Спомни си старата пословица, човече: „Луната е хубава“ — казал Бенгаск. „Още една халба“ — отвърнал Лезли. „Няма да станем, преди да си пийнем още, по една.“

— Достатъчно съм си пийнал вече — каза Инвърашалъх. — Пия си аз килцето уиски или ракия с всеки почтен човек, но нито капка повече, когато ме чака работа на сутринта. И ако слушаш мене, Гарсхатахин, добре е да се погрижиш да доведеш конниците си в селото преди зори, та да можем да тръгнем рано.

— За какъв дявол си се разбърза толкова? — каза Гарсхатахин. — Яденето и молитвата никога не пречат на работата. Ако ме бяха питали мене, хич нямаше да позволя да слизате в долините да ни помагате. Гарнизонът и собствените ни конници лесно можеха и сами да хванат Роб Рой. Ей таз ръка, на — каза той, вдигайки ръката си, — щеше да го повали, без да иска помощ от никой горношотландец.

— Можехте тогава да ни кажете да си стоим у дома — каза Инвърашалъх. — Да не съм дошъл тук от шейсет мили, без да са ме повикали! Но ако слушаш мене, съветвам те да си държиш езика, ако искаш да успеем. Белязаните хора живеят дълго и може така да стане и с този, за когото приказваме. Птичката не се хваща, като си хвърлиш капата по нея. Пък и тези господа тука чуха някои работи, които не би трябвало да чуят, ако ракията не ти беше развързала езика, майор Галбрейт. Няма защо да си кривиш шапката и да ми се перчиш, на мен такива не ми минават.

— Казах вече — отвърна Галбрейт с пиянска тържественост, — че тази вечер няма да се карам нито с англичани, нито с шотландци. Когато не съм на служба, готов съм да се карам и с теб, и с всеки друг в Горна и Долна Шотландия, ама когато съм на служба — не! Трябваше вече да ни се обадят онези с червените мундири. Ако беше работата да се действува против крал Джеймс, отдавна щяха да са тук, ама когато е да се запази спокойствието в страната, те могат да си кротуват като съседите си.

Докато говореше, чухме отмерените крачки на маршируващи пехотински части и в стаята влезе един офицер, последван от няколко редици войници. Той говореше с английски акцент твърде приятен за ухото ми, което от толкова време вече слушаше различните диалекти на Горна и Долна Шотландия.

— Предполагам, че вие сте майор Галбрейт от ескадрона на доброволния отряд в Ленъкс, а тези двама са господата от Горна Шотландия, с които трябваше да се, срещна тук?

Те потвърдиха това и поканиха офицера да пийне нещо, но той отказа.

— Доста съм закъснял, господа, и искам да наваксам изгубеното време. Имам нареждане да потърся и арестувам две лица, провинени в предателски деяния.

— От тази работа ние си измиваме ръцете — каза Инвърашалъх. — Аз съм дошъл тука с моите хора да се бия срещу червения Макгрегър, който уби седмия ми братовчед Дънкан Макларън в Инвърненти.^[6] Не искам да закачам почтени хора, дето си пътуват из страната по своя работа.

— Нито пък аз — каза Ивърах.

Майор Галбрейт поде въпроса по-тържествено и като хлъцна, преди да започне речта си, каза следното:

— Няма да кажа нищо против крал Джордж, капитане, защото така се е случило, че служа под негово име. Ама ако една служба е добра, то не значи пък, че друга е лоша… Някои хора смятат, че Джеймс не е по-лошо име от Джордж. Имаме крал, който си е крал, и друг един, който по право би трябвало да бъде крал, и аз казвам, че един честен човек може и трябва да бъде верен и на двамата. Но в този случай съм на мнението на господин поручика, както подобава на офицер от войската и на подпоручик. Губене на време е да се приказва за предателство и прочие — колкото по-малко приказки, толкова по-малко беля.

— Много съжалявам като виждам как сте си използували времето — отвърна английският офицер, и наистина разсъжденията на почтения господин твърде ясно показваха, че си е сръбнал.

— Бих желал, сър, да го бяхте използували другояче при този тъй важен случай. Бих ви препоръчал да се помъчите да поспите един час. Тези господа от вашата група ли са? — запита той, поглеждайки съветника и мен, които, заети с вечерята си, не бяхме обърнали много внимание на офицера, когато той влезе.

— Пътници, сър — каза Галбрейт, — почтени пътници по суша и по море, както се казва в молитвеника.

— Нарежданията ми — каза капитанът, като взе една борина, за да ни огледа по-добре — са да арестувам един възрастен и един млад човек и струва ми се, че тези господа отговарят на това описание.

— Внимавайте какво приказвате, сър — каза господин Джарви, — че нито червената ви куртка, нито гайтанлията ви шапка няма да ви запазят, ако си позволите да ме обидите. Ще ви дам под съд за клевета и неправилно задържане — аз съм свободен гражданин и съдия от Глазгоу. Името ми е Никъл Джарви, също като на баща ми. Аз съм градски съветник, благодаря за честта, а баща ми беше черковен настоятел.

— Стрелян заек беше той — каза майор Галбрейт — и се би против краля при Ботуелския мост.

— Той си плащаше, каквото дължеше и каквото купуваше, господин Галбрейт — каза съветникът — и беше по-честен човек от вас.

— Нямам време да се занимавам с тези работи — каза офицерът. — Аз трябва непременно да ви задържа, господа, освен ако можете да представите някаква сигурна гаранция, че сте верни поданици на краля.

— Искам да ме заведете пред някой представител на гражданското правосъдие — рече съветникът, — при шерифа или областния съдия. Не съм длъжен да отговарям на всеки червенодрешко, който пожелае да ме разпитва.

— Е, добре, сър, аз знам как да се оправя с вас, ако откажете да говорите. А вие, сър (обръщайки се към мен), как се казвате?

— Франсис Озбълдистън, сър.

— Как! Син на сър Хилдебранд Озбълдистън от Нортъмбърланд?

— Не, сър — намеси се съветникът, — син на известния Уилям Озбълдистън от фирмата „Озбълдистън и Трешъм“ на Крейн Али в Лондон.

— Боя се, сър — каза офицерът, — че името ви засилва подозренията против вас и ме принуждава да ви помоля да ми предадете, каквито документи носите.

Забелязах, че горношотландците се спогледаха разтревожени при това предложение.

— Нямам никакви документи за предаване — отвърнах аз.

Офицерът заповяда да ме обезоръжат и претърсят. Би било лудост да се съпротивлявам. Затова аз предадох оръжието си и се оставих да ме претърсят, което направиха със всичката вежливост, която е възможна при подобен случай. Не намериха нищо освен бележката, която бях получил тази нощ от ръката на ханджийката.

— Това не е, което очаквах — каза офицерът, — но ни дава достатъчно добър повод да ви арестуваме. Откривам, че сте в писмена връзка с обявения извън законите разбойник Робърт Макгрегър Камбел, който от толкова време тормози тази област. Как ще обясните това?

— Шпиони на Роб! — каза Инвърашалъх. — Няма да направим зле да ги обесим на първото дърво.

— Ние сме тръгнали да потърсим някои наши вещи — каза съветникът, — които по една случайност са попаднали в негови ръце. Надявам се, че няма закон, който да забранява на хората да си търсят своето, нали?

— Как попадна у вас това писмо? — каза офицерът, обръщайки се към мен.

Не можех и да помисля да издам бедната жена, която ми го беше предала, затова замълчах.

— Ти знаеш ли нещо по тази работа? — каза офицерът, поглеждайки Андрю, чиито зъби тракаха като кастанети след заплахите на планинеца.

— Да, да, знам всичко. Един селянин от Горна Шотландия даде писмото на онази устатница ханджийката. Заклевам се, че господарят ми нищо не знае за това. Но той иска да ходи в планините и да приказва с Роб. Ох, сър, голямо добро ще направите, ако изпратите някой от вашите войници да го придружат обратно до Глазгоу, ще не ще. А пък господин Джарви можете да задържите, колкото искате. Той може да плати всякаква глоба, която му наложите, също и господарят ми — а пък аз съм беден градинар, когото не си струва да разпитвате.

— Мисля — каза офицерът, — че най-добре ще бъде да изпратя тези лица под охрана в гарнизона. Те, изглежда, са в пряка връзка с неприятеля и аз не мога да поема отговорност да ги оставя на свобода. Господа, считайте се арестувани. Щом се зазори, ще ви изпратя на сигурно място. Ако сте такива, каквито твърдите, че сте, това скоро ще се разбере и няма много да пострадате, че сме ви забавили един-два дни. Не мога да слушам никакви възражения — продължи той, като обърна гръб на съветника, който отвори уста да каже нещо, — службата не ми позволява да си губя времето с празни спорове.

— Добре, добре, сър — каза съветникът, — нека върви сега по ваша гайда; ама да видим дали няма да ви накарам скоро да запеете друга песен.

Последва някакъв тревожен разговор между мъжете от Горна Шотландия и офицера, но той се водеше толкова тихо, че не можах да разбера смисъла. Щом свърши разговорът, те излязоха от къщата. Когато си отидоха, съветникът каза:

— Тези шотландци са от западните склонове и не са по-честни от съседите си, ако е вярно това, дето приказват хората, и все пак виждате, че са ги довели откъм Аргайлшър да воюват срещу бедния Роб заради някаква стара вражда с него и фамилията му. Тук са и Грейъмовци, и Бюканъновци, и благородниците от Ленъкс — всичките строени на коне. Враждата им е добре известна — и аз не ги обвинявам, кой обича да му се губят говедата? А войниците, горкичките, повели са ги от гарнизона, без да ги питат. Бедният Робии ще си има доста работа, когато се покаже слънцето зад баирите. Ех, не е редно един съдия да иска нещо, което е против закона, ама да си призная, хич няма да съжалявам, ако чуя, че Роб ги е наредил хубавичко.