Уолтър Скот
Роб Рой (20)

Глава XX

…С благоговение

и ужас гледам плочите надгробни,

подземията ледни на смъртта —

те всяват страх в сърцето прималяло.

 

„Скърбящата невеста“^[1]

Въпреки нетърпението на водача ми не можах да не се спра и да погледам още няколко минути сградата отвън; тя изглеждаше сега още по-тържествена в своето усамотение, след като отворените врати погълнаха множеството, което се тълпеше в двора; скоро отвътре се разнесе хорово пеене, от което разбрахме, че богомолците вече участвуват в тържествената служба. Далечният звук на толкова гласове, свързани в една хармония и лишени от всички неприятни нотки, които дразнят ухото отблизо, смесен с шепота на потока и свиренето на вятъра в старите борове, ме изпълни с чувство за нещо възвишено. Цялата природа, която те възпяваха с песента на псалмопевеца, сякаш тържествено възхваляваше с трепет и радост своя творец. Бях слушал тържествени — литургии във Франция с всичкия eclat^[2], който може да им придаде най-хубавата музика, най-пищните одежди и най-внушителния ритуал, и все пак те нямаха върху мен въздействието, което имаше това просто презвитерианско богослужение. Молитвата, в която участвуваха всички богомолци, ми се виждаше много по-внушителна от тази, която се изпълнява като назубрен урок от професионални музиканти; така шотландската църковна служба правеше впечатление на частица от действителния живот, докато католическата литургия напомняше театър.

Докато аз се бавех, заслушан в тържествените звуци, Андрю, който вече губеше търпение, ме дърпаше за ръкава:

— Хайде, сър, хайде, не бива да закъсняваме и да безпокоим хората през време на службата; ако се бавим тук, ще дойдат служителите и ще накарат да ни арестуват като безделници.

След това напомняне аз последвах водача си, но не, както предполагах, в централната част на черквата.

— През тази врата, господине, през тази врата! — извика той и ме задърпа, когато се запътих към главния вход. — Там ще чуете само студени и празни приказки, плътски морал, сухи и излишни слова като листа на седефче по Коледа. Истинската сладост на вярата ще изпитате само тук.

Минахме през ниска сводеста врата с по-малка вратичка на нея, която някакъв сериозен човек току-що затваряше, и слязохме по няколко стъпала като че ли на път към погребалните подземия на черквата. Излезе, че наистина отиваме там — защото не знам по каква причина именно тези подземия бяха избрани като място за едно твърде необикновено богослужение.

Представете си, Трешъм, едно пространство с ниски, потънали в полумрак сводове, каквито в други страни се използуват за гробници, а и тук дълго време са служили за тази цел; една част от него беше наредена със седалища и превърната в черква, но тя, макар да побираше стотици богомолци, беше малка в сравнение с тъмните пещери, които зееха около така използуваната площ. В тези пусти, забравени кътове се виждаха вехти знамена и полуразбити щитове над гробовете на някогашните „царе на Израел“. Надписи, които можеха да се разчетат с мъка, и то само от опитния историк, написани на език така остарял, както и прошката, която се измолваше с тях, подканваха посетителя да се помоли за душите на тези, чиито тела почиваха там. Тук, заобиколени от тленните останки на смъртните, стояха множество богомолци, отдадени на молитва. Шотландците се молят прави, а не на колене — струва ми се, че това се върши главно за да се подчертае колкото се може повече разликата между техните обреди и тези на католическата черква, защото съм наблюдавал, че когато се молят в семеен кръг насаме, те заемат в своите обръщения към бога тази поза, която другите християни смятат за най-смирена и почтителна. Изправени стояха стотици мъже и жени на всякаква възраст, мъжете без шапки, и слушаха с голямо внимание и почит импровизираната или поне ненаписана молитва на стария и многообичан свещеник.^[3] Тъй като принадлежах към същото вероизповедание, аз сериозно насочих мислите си към молитвата и едва когато богомолците отново седнаха по местата си, вниманието ми бе погълнато от това, което видях наоколо си.

Щом свърши молитвата, повечето мъже си сложиха шапките или кепетата и всички, които имаха де да седнат, седнаха. Андрю и аз не бяхме от тях, тъй като влязохме в черквата твърде късно. Заедно с много други хора в нашето положение ние стояхме прави в нещо като полукръг около седналите богомолци. Зад нас и около нас бяха сводестите гробници, които вече описах. Пред нас бяха отдадените на молитва слушатели, с лица, смътно озарени от светлината, която струеше от два ниски готически прозореца, подобни на тези, през които влиза въздух и светлина в костница. Тази светлина позволяваше да се видят такива лица, каквито обикновено се срещат в шотландските черкви. Почти всички носеха израз на съсредоточено внимание, освен когато баща или майка смъмряха загледалото се наоколо немирно дете или събуждаха друго, заспало от скука. Строгите шотландски лица, с високи и изпъкнали скули, с интелигентен и проницателен израз; който често е присъщ на тях, изпъкват по-добре при молитва или в бой, отколкото когато са събрани при по-весели случаи. Думите на проповедника даваха отлична възможност да се проявят разнообразните чувства и мисли на слушателите му.

Старост и немощ бяха намалили чувствително силата на гласа му, който някога сигурно е бил мощен и звучен. Той четеше евангелския текст малко неясно, но когато затвори библията и започна проповедта си, и навлезе с жар в тезата, която поддържаше, гласът му постепенно се засили. Тя беше свързана с отвлечени въпроси от християнската вяра, въпроси сериозни, дълбоки и неразбираеми за обикновения човешки разум. За обяснението им той търсеше с голяма находчивост и умение ключ в многобройните цитати от вдъхновените черковни писания. Не винаги бях склонен да се съглася с неговия начин на мислене, а в някои случаи не бях съвсем сигурен дали разбирам правилно позициите му. Но пламенният ентусиазиран тон на добрия старец правеше много дълбоко впечатление, а доводите му бяха извънредно находчиви. Както е известно, шотландците се отличават по-скоро със силата на разума си, отколкото с дълбочината на чувствата си, и затова логиката им действува по-силно от реториката; повече ги привличат остри полемически разсъждения по теоретични въпроси, отколкото пламенните призиви към сърцето и чувствата, чрез които популярните проповедници в други страни спечелват своите слушатели.

Сред внимателно заслушаните лица можеха да се наблюдават различни изражения, които напомняха слушателите в прочутата картина, изобразяваща проповедта на свети Павел в Атина. Ето един ревностен и умен калвинист, който е навел леко глава в дълбок размисъл; устните му са стиснати, очите му вперени в свещеника с израз на гордост от това, че споделя неговите необорими доводи; показалецът на дясната му ръка докосва един подир друг пръстите на лявата, сякаш изброява доводите, чрез които проповедникът постепенно стига до заключението си. Друго по-строгото си и сурово лице изразява недвусмислено презрение към всеки, който би се усъмнил в учението на пастора, и радостта си от заслуженото наказание, което е отредено за такъв неверник. Трети пък, който може би е от друга енория и е дошъл тук по някаква случайност или от любопитство, като че ли мислено оборва някоя слаба точка в разсъжденията; лекото поклащане на главата му ясно говори, че се съмнява в силата на доводите на проповедника. Повечето слушаха със спокойни и доволни лица, изпълнени с радост, че са тук и слушат такава умна проповед, макар че може би не могат напълно да я разберат. Жените изобщо принадлежаха към тази именно част от слушателите; по-старите обаче съсредоточено и строго слушаха отвлечените теории; очите на по-младите от време на време си позволяваха да пошарят свенливо из черквата и някои от тях, Трешъм (ако суетността ми не ме е измамила), успяха да забележат вашия покорен слуга и приятел — хубав млад англичанин, случайно появил се сред тях. Що се отнася до останалите богомолци, глупавите зяпаха, прозяваха се или спяха, докато ги ритнеше по пищяла някой по-ревностен съсед, а безделниците проявяваха невниманието си само като шареха с очи наоколо си, без да смеят да проявят по-открито скуката си. Сред носиите на обитателите на Долна Шотландия — жакет и наметало — тук-там се виждаха и карираните дрехи на планинците, които с ръце, облегнати на дръжките на широките си саби, наблюдаваха другите слушатели с неприкрито и дръзко любопитство. Причината, поради която те не слушаха проповедта, беше твърде извинителна — те не разбираха езика. Войнственият и див вид на тези случайни посетители придаваше на паството един своеобразен характер, който то не би имало без тях. Андрю обясни по-късно, че този ден те били по-многобройни, защото в града имало пазар на добитък.

Ето такива лица се разкриваха пред критичния ми поглед, наредени в редица и осветени от малкото слънчеви лъчи, които се промъкваха през решетъчните готически прозорци на ниската черква в Глазгоу. След като хвърлеха светлина върху лицата на внимателната публика, те се губеха сред празните сводове зад нея, така че предната част на този лабиринт беше в полусянка, а задната оставаше в пълен мрак и изглеждаше безкрайна.

Казах вече, че стоях с други посетители във външния кръг около богомолците, с лице към проповедника и с гръб към сводестите гробници, за които вече няколко пъти споменах. Положението ми беше особено неудобно за слушане, защото и най-малкият шум отекваше хилядократно в редицата сводове зад мен. От време на време се чуваше шум от дъждовни капки, които падаха през някаква пукнатина на разнебитения покрив и пляскаха по плочите на пода; този шум ме караше често да обръщам глава назад към мястото, откъдето идеше; и колкото пъти очите ми се вперваха нататък, трудно ми беше да ги откъсна оттам. Въображението ни обича да прониква колкото може по-дълбоко в един такъв сложен лабиринт, потънал в полумрак и пълен с предмети, които дразнят любопитството само защото придобиват нещо тайнствено поради неясните си и смътни очертания. Очите ми постепенно свикнаха с мрака, в който се заглеждаха, и неусетно мислите ми се спираха много повече върху това, което откривах там, отколкото върху метафизичните тънкости в разсъжденията на проповедника.

Баща ми често се е мъчил да ме отвикне от тази разсеяност, която може би се дължи на една възбудимост на въображението, съвършено чужда на него. И тъй като сега забелязах, че пак ме обзема изкушението да не внимавам, спомних си дните, когато ръка за ръка с него отивах в параклиса на г-н Шауър и как сериозно баща ми ме съветваше да не си губя времето, защото времената са лоши. В настоящия момент този спомен, вместо да ме накара да съсредоточа вниманието си, още повече ме отвлече от това, което ставаше около мен, защото извика в паметта ми опасността, в която се намираше самият той и търговията му. Помъчих се, колкото е възможно по-тихичко, да накарам Андрю да се осведоми дали господата от фирмата „Маквити и сие“ са в черквата. Но Андрю, заслушан с дълбоко внимание в проповедта, само силно ме сръга с лакът, за да млъкна. Помъчих се после, също така безуспешно, да потърся с очи сериозната и делова физиономия на Оуън сред морето от лица, които бяха вперили очи към амвона. Но нито под широките кожени калпаци на гражданите на Глазгоу, нито под широкополите шапки на селяните от Ланаркшър не можах да видя нищо, което да ми напомни за скромната перука, колосаното жабо и обичайния кафяв костюм на главния счетоводител на фирмата „Озбълдистън и Трешъм“. Тревогата ме обзе с такава сила, че нито интересът към новата за мен обстановка, която ме развличаше, нито дори чувството ми за приличие не можеше да я надвие. Дръпнах силно Андрю за ръкава и му казах, че искам да напусна черквата и да продължа, както мога, търсенето си. Андрю, еднакво упорит в черквата както в Чевиотските планини, известно време не благоволи да ми отговори, но когато видя, че иначе няма да млъкна, ми каза важно, че веднаж като сме влезли в черквата, не можем да излезем, докато не свърши службата, защото вратите се заключвали, щом започне молитвата. След като ми каза това отривисто и с раздразнен шепот, Андрю си придаде пак мъдър и критичен вид и се заслуша с внимание в проповедта.

Докато се мъчех да превърна необходимостта в добродетел и да насоча мислите си към проповедта, бях отново прекъснат по много странен начин. Един глас зад мен пошепна ясно в ухото ми: „Вие сте в опасност в този град.“ Обърнах се уж случайно.

До мен и отзаде ми стояха няколко обикновени работници с колосани ризи, закъснели като нас за службата. Не знам защо един поглед към лицата им ме увери, че нито един от тях не е този, който ми беше говорил. Те слушаха внимателно проповедта и никой от тях не отвърна на моя изпитателен и уплашен поглед с изражение, което да означава, че ме разбира. Може би този, който ми се беше обадил, се бе скрил веднага, след като бе изрекъл странното си предупреждение, зад масивната кръгла колона зад нас. Мислите ми се забъркаха във всевъзможни догадки защо именно тук ми се правеше това предупреждение, към каква опасност насочваше вниманието ми и кой беше този, който го беше изрекъл. Сметнах обаче, че предупреждението ще се повтори и реших да гледам само към свещеника, така че този, който ми беше говорил, да се изкуши да ми заговори пак, мислейки, че първият път думите му не са били чути.

Планът ми успя. Не бяха минали и пет минути, откак се бях заслушал пак в проповедта, и същият глас ми пошепна: „Слушайте, но не се обръщайте.“ Не се обърнах. „Вие сте в опасност в този град — продължи гласът, — също и аз. Ще се срещнем тази нощ точно в 12 часа на моста. Стойте си в къщи до здрач и гледайте да не ви види някой.“

Гласът замлъкна и аз бързо обърнах глава. Но говорещият още по-бързо се беше шмугнал зад колоната, без да го забележа. Бях твърдо решил да го зърна, ако е възможно, и затова, измъквайки се през външния кръг слушатели, също минах зад колоната. Там нямаше никой; видях само една фигура, загърната в мантия — не можех да различа дали това беше характерното за Долна Шотландия наметало или карираният широк шал на носията на Горна Шотландия, — която преминаваше като сянка през пустинния мрак на сводовете, които вече описах.

Машинално се опитах да проследя тайнствената фигура, която се плъзгаше и изчезваше сред гробниците като призрак на някой от безбройните им мъртви обитатели. Възможността да настигна един човек, който очевидно не желаеше да бъде заговорен, беше малка. Но аз проиграх дори и тази малка възможност, понеже се спънах и паднах, когато бях направил едва три крачки от колоната. Тъмнината, която беше причина за злополуката ми, за щастие прикри и позора ми; защото проповедникът прекъсна словото си със строгия авторитетен глас, с който шотландските свещеници въдворяват ред сред паството си, и помоли „съотвения служител“ да залови причинителя на смут в храма божи. Но тъй като шумът не се повтори, клисарят или не знам как го наричат там, не счете за нужно да прояви особено усърдие, за да открие виновника, и аз можах да се върна на първоначалното си място до Андрю, без да привлека вниманието на когото и да било. Службата продължи и завърши, без да се случи нещо друго, което заслужава да се отбележи.

Докато богомолците се разотиваха, моят приятел Андрю възкликна:

— Вижте, ей там са достопочтеният господин Маквити, госпожа Маквити, госпожица Алисън Маквити и господин Томас Макфин, който щял да се жени за госпожица Маквити, ако не се обърка нещо. Тя ще има доста парици, нищо, че не е голяма хубавица.

Отправих поглед към хората, които ми посочи той. Господин Маквити беше висок, слаб, възрастен мъж, с груби черти, гъсти черни вежди, светли очи и както ми се видя, със зловещо изражение на лицето, което накара сърцето ми да трепне уплашено. Спомних си предупреждението, което ми бе направено в черквата, и се поколебах да се обърна към този човек, въпреки че сам не можех да си дам разумно обяснение за чувството си на неприязън и подозрение.

Все още се колебаех, когато Андрю, който счете, че нерешителността ми се дължи на стеснение, ме подкани да не се срамувам.

— Обадете му се, господин Франсис, обадете му се. Той още не е кмет, макар че догодина сигурно ще бъде. Обадете му се — той ще ви отговори както подобава, въпреки че е толкова богат. Само да не му искате пари, защото казват, че бил много стиснат.

Веднага си помислих, че ако този търговец е наистина такава стипца, както загатваше Андрю, може би трябва да му се представя по-предпазливо, тъй като не знаех в какво състояние са сметките между него и баща ми. Това съображение дойде в подкрепа на тайнственото предупреждение и на неприязненото чувство, което бях изпитал, щом видях лицето на този човек. Вместо направо да се обърна към него, както възнамерявах по-рано, задоволих се само да накарам Андрю да попита в дома на г-н Маквити за адреса на англичанина Оуън. Внуших му да не казва кой го е пратил с тази поръчка и после да ми съобщи в хана какво е узнал. Андрю обеща да стори това. Той спомена, че трябвало да отида на вечерната служба, но прибави с присъщата си хапливост, че ако някои хора не могат да стоят мирно, ами трябва да се препъват в надгробните камъни, сякаш искат да събудят мъртвите с трополенето си, по-добре е да си стоят в къщи и да се греят край печката.