Уолтър Скот
Роб Рой (15)

Глава XV

Отгде идеш, и какъв си?

 

Милтън

След като прекарах една безсънна нощ, потънал в разсъждения върху новините, които бях научил, отначало бях склонен да мисля, че би трябвало, колкото се може по-скоро да се върна в Лондон и открито пред всички да опровергая разпространената срещу мен клевета. Но като си спомних характера на баща ми, който бе съвсем категоричен във всички решения, свързани със семейството ни, се разколебах. Неговият опит положително щеше да му подскаже как би трябвало да постъпя, а връзките му с повечето видни хора от вигите, които тогава бяха на власт, му осигуряваха пълна възможност моят случай да бъде разгледан от високопоставени хора. Затова реших, че, общо взето, ще бъде най-добре да напиша до баща си едно писмо, в което да му разкажа цялата тази история. И тъй като пощата между Озбълдистън Хол и най-близкия град, който беше на около десет мили разстояние, не беше много редовна, реших да отида дотам на кон и лично да предам писмото в пощата.

Аз действително започнах вече да се чудя защо няколко седмици след заминаването ми от дома не бях получил никакво писмо нито от баща си, нито от Оуън, докато Рашли беше писал на сър Хилдебранд за благополучното си пристигане в Лондон и за радушния прием, който му оказал чичо му. Дори да приемем, че се бях провинил, не заслужавах, поне така ми се струваше, да бъда така напълно пренебрегнат от баща си. Мислех си, че в резултат на моето отиване до града ще получа писмо от него по-скоро, отколкото ако чакам в замъка. Но преди да довърша писмото относно историята с Морис, не пропуснах да изразя голямата си надежда и горещото си желание баща ми да ми направи честта да ми драсне няколко реда, па макар и само за да ми съобщи желанията и нарежданията си във връзка с една доста трудна работа, за уреждането на която малкият ми житейски опит щеше да се окаже недостатъчен. Не можах да си наложа да настоявам да се върна в Лондон окончателно и прикрих нежеланието си да сторя това под претекст, че се подчинявам на бащината си воля. И не се съмнявах, че както аз си бях наложил да приема неговата воля като достатъчна причина да не настоявам за окончателното завръщане в Лондон, така и баща ми ще повярва, че това е истинската причина. Но го помолих да ми разреши да отида в Лондон поне за кратко време, за да опровергая долните клевети, които се разпространяваха по мой адрес.

Като запечатах писмото си, в което истинското ми желание да защитя честта си по особен начин се примесваше с нежеланието да напусна сегашното си местожителство, отидох до града и предадох писмото в пощата. Отиването ми там стана причина да получа по-скоро, отколкото можеше да се очаква иначе, следното писмо от господин Оуън:

„Драги г-н Франсис,

Получих писмото Ви, пратено чрез г-н Р. Озбълдистън, и си взех бележка за съдържанието му. Ще гледам да услужа на г-н Р. О., доколкото ми е възможно. Заведох го да разгледа банката и митницата. Той прави впечатление на много здравомислещ, сериозен млад човек и бързо се справя с работата и затова ще бъде полезен на фирмата. За мен бе по-желателно друг да се бе заловил с тая работа, но да бъде волята божия. Тъй като може да нямате много пари там, надявам се, че ще ме извините, ако приложа тук менителница за 100 лири, платима в шестдневен срок от представянето й, на името на фирмата «Хупър и Гърдър» в Нюкасъл.

Оставам, чувствувайки това свой дълг, драги г-н Франк, Ваш почтителен и покорен слуга

 

Джоузеф Оуън

 

Post scriptum: Надявам се, че надлежно ще ни осведомите за получаването на настоящето писмо. Съжалявам, че получаваме толкова малко писма от Вас. Баща Ви твърди, че си е все така добре, както по-рано, но не изглежда добре.“

Немалко се изненадах, че в това си писмо, написано в доста официален стил, свойствен на стария Оуън, той не споменава нищо, че е получил поверителното писмо, което му бях пратил, за да го осведомя за истинския характер на Рашли, макар че, съдейки по това кога го бях пратил, би следвало той да го е получил. Бях го пратил по обикновения начин от замъка и нямах основания да мисля, че може да се е загубило по пътя. Тъй като то засягаше много важни въпроси както за баща ми, така и за мен, седнах в пощата и написах друго писмо на Оуън, в което повторих различните точки от предишното си писмо, като го помолих да ми съобщи, щом го получи. Казах му, че съм получил менителницата и обещах да си послужа с нея, щом ми потрябват пари. Наистина видя ми се малко странно баща ми да предостави на чиновника си грижата да ме снабдява с необходимите средства, но сметнах, че те са се споразумели по този въпрос. Във всеки случай Оуън беше ерген, доста състоятелен и безкрайно привързан към мен, така че без никакво колебание приех да му бъда задължен за една малка сума, която реших да сметна като заем и да му я върна при първа възможност, в случай че баща ми не се разплати с него предварително. Всичко това му писах в писмото си. Един търговец в градчето, към когото ме отправи пощенският началник, с готовност ми изплати в злато стойността на менителницата за фирмата „Хупър и Гърдър“, така че се върнах в Озбълдистън Хол значително по-богат, отколкото бях тръгнал. Това, че бях поза-богатял, съвсем не ми беше безразлично, тъй като в Озбълдистън Хол аз имах известни разноски и с досада и не без известна тревога виждах как сумата, която бе останала след пътуването при пристигането ми тук, неусетно намалява. Засега този източник на тревога бе отстранен. Като пристигнах в Озбълдистън Хол, се научих, че сър Хилдебранд и синовете му отишли до селцето Тринли-ноу, „за да гледат“, както се изрази Андрю Феъсървис, „как два разярени петела си изкълвават един на друг мозъка“.

— Това е действително много брутално забавление, Андрю. Навярно в Шотландия няма борби с петли?

— Няма, няма — отговори Андрю смело, след което се постара да посмекчи категоричния си отрицателен отговор, като добави: — Освен може би пред сирна неделя и на тям подобни празници. Но всъщност няма значение какво правят хората с тези проклети птици, защото те вдигат такава врява и така разравят двора, че човек от тях не може да види ни боб, ни шушка грах. Но чудна работа, кой ли оставя онази вратичка на кулата отворена? Сега, като го няма господин Рашли, не ще да е той, бас държа.

Вратичката, за която спомена Андрю, се отваряше към градината в края на една извита стълба, която водеше към стаята на Рашли. Тази стая, както вече споменах, се намираше в една усамотена част на замъка и имаше таен вход към библиотеката, а посредством друг потаен и сводест тъмен коридор се свързваше с останалата част на замъка. Една дълга и тясна пътечка между висок жив плет от див чимшир водеше от вратичката на кулата към една задна вратичка в градинската стена. При наличието на такива изходи Рашли, който живееше съвсем самостоятелно от другите членове на семейството, можеше да влиза и излиза от Озбълдистън Хол, когато си ще, незабелязан от никого. Но откакто го нямаше, никой не използуваше стълбата или вратичката и затова забележката на градинаря заслужаваше внимание.

— Често ли си забелязвал да е отворена тази врата? — го запитах аз.

— Не особено често, но един-два пъти, да речем. Мисля си, че трябва да е идвал свещеникът, отец Воън, както го наричат. Никого от прислугата не можеш накара да се качи по тези стълби, каквито са нещастни изплашени езичници — толкова ги е страх от духове, привидения и джуджета, и какви ли не плашила от оня свят. Но отец Воън се смята за привилегирована личност — не го е страх и от дявола! Най-загубеният свещеник, който мънка проповедите си от амвона оттатък река Туйд, би прогонил привидения два пъти по-скоро от него със светената си вода и с езическите си дрънкулки. Па чини ми се, че и не умее да говори добре на латински; поне не ме разбира, като му казвам учените названия на разните растения.

Досега не съм споменавал нито дума за отец Воън, който разделяше времето и духовните си задължения между Озбълдистън Хол и пет-шест къщи на католици в околността, защото почти не бях го виждал. Той беше около шестдесетгодишен и доколкото разбрах, от добро северняшко семейство. Имаше величествена осанка, сериозен вид и бе много уважаван сред католиците в Нортъмбърланд като достоен и честен човек. Все пак отец Воън не беше лишен от особеностите, с които се отличаваше неговият орден. У него имаше нещо потайно, което за протестантски очи напомняше твърде много на йезуитщина. У туземците (както бихме могли да ги наречем) на Озбълдистън Хол той вдъхваше много повече страх или, да речем, страхопочитание, отколкото обич. Той явно ги порицаваше за пиянството им, защото гуляите значително намаляваха, когато свещеникът гостуваше в замъка. Тогава дори самият сър Хилдебранд се държеше много по-въздържано, което може би правеше присъствието на отец Воън по-скоро отекчително, отколкото желано. Когато говореше, в думите му се долавяше благовъзпитанието, угодничеството, граничещо с ласкателство, характерно за духовенството от неговото вероизповедание, особено в Англия, където миряните-католици, сковани от наказателните закони и ограниченията, които самата им секта и препоръките на свещеника им налагаха, в протестантско общество се държат въздържано, почти боязливо — докато католическият свещеник, който се ползува с даденото му от ордена право да общува с хора от всякакви вероизповедания, се държи непринудено живо и в разговорите си с тях дори се показва свободомислещ, тъй като се стреми да стане популярен и обикновено много ловко постига целта си.

Отец Воън беше особено близък с Рашли, иначе, по всяка вероятност, едва ли би успял да поддържа положението си в Озбълдистън Хол. Ето защо нямах никакво желание да се сближавам с него, нито пък той правеше опити в тази насока. И така, когато от време на време се срещахме, само си разменяхме учтиви поздрави. Много вероятно ми се виждаше, когато понякога гостуваше в Озбълдистън Хол в отсъствието на Рашли, отец Воън да се настани в неговата стая, а и самата му професия бе такава, че можеше да се очаква той понякога да използува библиотеката. Какво по-вероятно от това именно неговата свещ да е привлякла вниманието ми някоя предишна вечер? Това неволно ми припомни, че отношенията между отец Воън и госпожица Върнън бяха също така потайни, както разговорите й с Рашли. Никога не я бях чувал да споменава името Воън, нито да намеква за него, освен при първата ни среща, когато ми каза, че старият свещеник и Рашли били единствените хора в Озбълдистън Хол, с които могла да разговаря. Но макар никога да не говореше за отец Воън, пристигането му в Озбълдистън Хол винаги изпълваше госпожица Върнън с тревожен трепет, който траеше, докато двамата си разменяха един-два многозначителни погледа.

Беше повече от ясно, че отец Воън бе замесен в загадъчните тайни, които забулваха съдбата на тази красива и интересна жена. А може би чрез неговото посредничество се уреждаше въпросът за постъпването й в манастир, в случай че тя откаже да се свърже с кой да е от братовчедите ми? Тази негова мисия би дала напълно задоволително обяснение за видимото вълнение, което я обхващаше при неговото пристигане. Иначе те почти не разговаряха и не търсеха поводи да общуват. Ако съществуваше между тях някакъв съюз, те се разбираха, без да говорят, и той влияеше на действията й, без да разменят нито дума. Като се поразмислих обаче, си спомних, че веднаж-дваж бях забелязал да си разменят някакви знаци, но на времето бях предположил, че се касае за нещо, свързано с религиозните обязаности на госпожица Върнън, понеже знаех колко умело католическото духовенство използува всички случаи и всеки удобен момент, за да поддържа влиянието си над своите последователи. Но сега бях склонен да смятам, че зад тези знаци се крие нещо много по-дълбоко и загадъчно. Виждаше ли се той тайно с госпожица Върнън в библиотеката? Ето въпроса, който постоянно си задавах. Ако се срещаха, с каква цел? И как можеше Тя да има толкова голямо доверие в един приятел на коварния Рашли?

Всички тези трудни и мъчителни въпроси се натрапваха на ума ми и все повече ме заинтересуваха, поради невъзможността да ги разреша. Вече бях започнал да подозирам, че приятелството ми с Даяна Върнън не беше толкова безкористно, колкото би трябвало да бъде, ако слушах гласа на разума. Вече усещах как ме изпълва ревност към този простак Торнклиф и че обръщам повече внимание, отколкото бе разумно и съвместимо с достойнството ми, на глупавите му опити да ме предизвиква. A cero подлагах на най-зорко наблюдение поведението на госпожица Върнън — обстоятелство, което напразно се мъчех да си изтълкувам като рожба, на празно любопитство. Всички тези признаци, както това, че Бенедикт^[1] почнал сутрин да си четка шапката, показваха, че нежният младеж се е влюбил. И разумът ми, който все още отхвърляше обвинението, че съм допуснал да се породи у мен такава безразсъдна страст, приличаше на онези невежи водачи, които, след като са насочили пътника по съвсем погрешни пътеки, най-упорито продължават да твърдят, че е изключено те да са сбъркали пътя.