Уолтър Скот
Роб Рой (13)

Глава XIII

Проклет е човекът, обхванат от мисъл безчестна,

готов своята шпага за бой да намаже с отрова.

Но дваж по-проклет е човекът, решил най-коварно

отровата тайно да сипе във твоята чаша —

кръвта на живота със подлата смърт да замести.

 

Неизвестен автор

— Честна дума, господин Франсис Озбълдистън — каза госпожица Върнън с вида на човек, който се смята в пълното си право да ми отправя иронични упреци, право, което тя използуваше с удоволствие, — вие израствате в очите ни. Не очаквах да открия такива способности у вас. Вчера беше пробно изпитание, тъй да се каже, за да се покажете достоен член на обществото на Озбълдистън Хол. Вие се проявихте като истински майстор.

— Напълно съзнавам, че се държах много невъзпитано, госпожице Върнън, и мога само да кажа за свое оправдание, че бях научил някои неща, които особено много ме развълнуваха. Давам си сметка, че бях нахален и смешен.

— Вие не сте справедлив към себе си — каза безпощадната наставница. — Съдейки по това, което видях, и по неща, които научих впоследствие, е ясно че вие в течение на една само вечер успяхте по най-удачен начин да покажете, че притежавате всички прекрасни качества, с които се отличават братовчедите ви: мекия и щедър нрав на добродушния Рашли, въздържаността на Пърси, несмутимата смелост на Торнклиф, умението на Джон да дресира кучета, склонността на Дикън към басовете — всички тези достойнства, съчетани у един-единствен човек, господин Франсис, и то при избор на подходящия момент, на подходящото място и при подобаващи обстоятелства, достойни за вкуса и мъдростта на умния Уилфред.

— Имайте малко милост, госпожице Върнън — отвърнах аз, защото, да си призная, мъмренето беше толкова строго, колкото заслужавах, особено като се вземе пред вид кой го прави, — моля да ми простите, ако изтъкна обичаите на този дом и на страната като извинение за едно безразсъдство, в което много рядко се провинявам. Аз съвсем не одобрявам това, но самият Шекспир ни уверява, че хубавото вино е добър приятел и че всекиму може да се случи да изпадне под негово влияние.

— Така е, господин Франсис, но той поставя тази възхвала в устата на най-големия негодник, когото перото му е обрисувало. Аз обаче няма да се възползувам от изгодното за мен положение, в което ме поставяте с този цитат, като ви оборя с опровержението, с което жертвата Касио отговаря на изкусителя Яго. Искам само да ви уведомя, че поне един човек със съжаление гледаше как един талантлив и многообещаващ младеж затъва в блатото, в което ежедневно се въргалят обитателите на този дом.

— Аз само си намокрих обувките, уверявам ви, госпожице Върнън, и добих твърде ясна представа за зловонната тиня, за да имам каквото и да е желание да навлизам по-дълбоко в нея.

— Ако сте взели такова решение — отвърна тя, — постъпвате много разумно. Но аз толкова се разтревожих от това, което чух, че вашите грижи изместиха моите собствени. По време на вечерята снощи вие се държахте с мен, като че ли ви е казано нещо, което е развалило мнението ви за мен. Разрешете ми да попитам, какво ви е казано?

Останах втрещен, защото въпросът ми бе зададен с рязката прямота, с която е прието един джентълмен да се обръща към друг, когато незлобливо, но решително иска обяснение по някоя точка от поведението му, без всякакви заобикалки, без отсенките и без описателните изрази, които обикновено съпровождат обяснения между лица от различен пол във висшето общество.

Бях страшно смутен, защото си спомних, че ако бях приел за вярно това, което ми бе казал Рашли, би следвало да съчувствувам на госпожица Върнън, а не да тая към нея такава дребнава неприязън. Пък дори сведенията на Рашли да ми бяха дали и най-доброто извинение за поведението ми, аз пак бих бил крайно затруднен, ако трябваше да й изложа подробно неща, които неизбежно и напълно биха засегнали госпожица Върнън. Тя видя, че се колебая и продължи с малко по-категоричен, но все още умерен и учтив тон:

— Надявам се, господин Озбълдистън не оспорва правото ми да настоявам за това обяснение. Нямам роднина, който да ме защищава. Следователно е съвсем справедливо да ми се даде правото сама да се защищавам.

Опитах се доста неубедително да хвърля вината за грубото си държане върху неразположението си, върху писма от Лондон, пълни с неприятни новини. Тя ме остави да изчерпя докрай извиненията си, докато се оплетох съвсем, и през цялото време ме слушаше с усмивка, която показваше, че съвсем не ми вярваше.

— А сега, господин Франсис, след като изкарахте докрай този пълен с извинения пролог така нескопосно, както се рецитират всички пролози, моля ви, бъдете така добър да вдигнете завесата и да ми представите това, което искам да видя. Накратко казано, кажете ми какво ви разправи Рашли за мен; защото той е главният двигател на събитията в Озбълдистън Хол.

— Но дори да предположим, че има какво да ри разказвам, госпожице Върнън, какво заслужава онзи, който издава тайните на единия съюзник на другия? Самата вие ми казахте, че Рашли остава ваш съюзник, макар вече да не сте приятели.

— По този въпрос нито имам търпение за уклончиви отговори, нито ми е до шеги. Рашли не може — и не би трябвало — да смее да разправя за мен, Даяна Върнън, неща, които да не мога да узная, ако настоявам за това. Ние положително имаме тайни и сме си казвали съвсем поверителни неща. Но това, което ви е разправил, не може да има нищо общо с тях и те нямат никакво отношение към моята личност.

Вече се бях окопитил и бързо реших да не й разкрия това, което Рашли ми бе казал все пак поверително. Имаше нещо недостойно в това да разказвам другиму поверителен разговор: от това добро няма да излезе, си помислих аз, а непременно ще причини болка на госпожица Върнън. За това отговорих много сериозно, че с Рашли Озбълдистън сме имали само един лек несъществен разговор върху положението на семейството в Озбълдистън Хол. Уверих я, че не сме казали нищо, което и най-малко би могло да накърни достойнството й. Като джентълмен, казах, не мога да влизам в повече подробности около един частен разговор.

Тя скочи от стола, възбудена като Камила^[1] пред сражение:

— Няма да се отървете с тези думи, сър. От вас трябва да чуя по-друг разговор.

Лицето й се разпали, челото й се зачерви, очите й стрелкаха огън, когато тя продължи:

— Аз искам такова обяснение, каквото една оклеветена жена има право да иска от всеки мъж, който се нарича джентълмен, каквото всяко сиротно създание, без приятели, само в света, без настойник и без закрилник има право да иска от всички хора с по-щастлива съдба, в името на онзи бог, който ги е изпратил на света, за да се радват, а мен — за да страдам. Вие няма да ми откажете или — каза тя, поглеждайки тържествено нагоре — горко ще съжалявате за отказа си, ако има правда на земята или на небето.

Бях просто изумен от нейната разпаленост, но се почувствувах задължен, когато тя ме закле тъй тържествено, да изоставя прекомерната деликатност. Разказах й накратко, но ясно сведенията, които Рашли ми беше дал.

Щом почнах да говоря за това, тя седна и се успокои и колкото пъти се спирах, за да намеря по-смекчен израз, тя все ме прекъсваше с думите:

— Моля, продължавайте, продължавайте. Първата дума, която ви дойде на ума, е най-простата и не може да не е най-добрата. Не се мъчете да щадите чувствата ми, а говорете, както бихте говорили на някое незаинтересовано трето лице.

При такива настойчиви поощрения й казах, не без известно запъване, всичко, което Рашли ми бе разправил за отдавна сключения договор тя да се ожени за един от Озбълдистъновците и за колебанията и трудностите, свързани с нейния избор. Тук на драго сърце бих спрял. Но тя беше достатъчно проницателна, за да долови, че има още нещо неизказано и дори се сети за какво се касае.

— Е, некрасиво е от страна на Рашли да клюкарствува така за мен. Аз съм като момичето от приказката, което още от люлката сгодили за Черната мечка на Норвегия, но което се оплаквало главно за това, че другарките й в училище я наричали булката на Мечока. А освен всичко това Рашли ви е казал нещо за личните си отношения с мен, нали?

— Той действително загатна, че ако да не била мисълта, че измества брат си, сега, като си променя професията, би желал името Рашли да попълни празното място в брачното разрешително наместо името Торнклиф.

— Нима? — отвърна тя. — Значи, прояви такава снизходителност към мен? Това е твърде голяма чест за неговата скромна прислужница Даяна Върнън. А навярно е очаквал тя да примира от радост, ако можеше да стане такава размяна?

— Да си кажа право, той намекна нещо в този дух, дори даде да се разбере нещо повече…

— Какво? Искам да чуя всичко! — възкликна тя бързо.

— Че бил прекъснал интимната ви дружба да не би тя да породи обич, на която свещеническото му звание не би позволило да отвърне.

— Много съм му задължена за неговата загриженост — отговори госпожица Върнън, като всички черти на хубавото й лице издаваха крайното й презрение. Тя се поспря, после продължи с обичайното си спокойствие:

— Много малко чух от вас, което не очаквах да чуя и което не е трябвало да очаквам. Защото, като изключим едно обстоятелство, всичкото отговаря на истината. Но подобно на някои отрови, които са толкова силни, че, както разправят, няколко капки били достатъчни да заразят цял извор, така и в сведенията на Рашли има една лъжа достатъчно силна, за да зарази целия кладенец, в който, казват, живеела истината. Главната и долнопробна лъжа е, че познавайки Рашли, както имам твърде големи основания да го познавам, бих помислила при каквито и да е обстоятелства да споделя съдбата му. Не — продължи тя със скрито вътрешно потръпване, което изразяваше неволен ужас, — всякаква съдба предпочитам пред тази: пияницата, комарджията, грубиянина, ездача, глупака хиляди пъти бих предпочела пред Рашли! На драго сърце бих предпочела манастира, затвора или гроба пред всичките.

Гласът й прозвуча тъжно и напевно, което напълно съвпадаше с необикновената и интересна романтика на положението й. Толкова млада, толкова красива, толкова неопитна, изоставена на себе си и напълно лишена от подкрепата, която жените намират в закрилата на приятелки и дори от нищожната защита, която произтича от възприетото в едно културно общество държание към нежния пол… Едва ли бих си послужил с метафора, ако кажех, че сърцето ми се обливаше в кръв за нея. При това в пренебрежението й към общоприетите светски условности имаше толкова достойнство, в презрението й към лъжата — толкова честност, в начина, по който посрещаше окръжаващите я опасности — толкова твърда решителност, че съжалението ми се примеси с най-искрено възхищение. Тя сякаш беше принцеса, изоставена от поданиците си и лишена от власт, която въпреки това презира обществените норми, създадени за по-нископоставени хора; всред всичките си затруднения тя смело и уверено разчиташе на божията справедливост и на непоколебимата твърдост на собствения си дух.

Понечих да изразя съчувствието и възхищението, които тежкото й положение и високият й дух бяха възбудили у мен, но тя веднага ме накара да млъкна.

— Казах ви на шега — каза тя, — че не обичам комплиментите. Сега ви казвам съвсем сериозно, че не търся съчувствие и че презирам утехата. Каквото ми е минало през главата, съм го изтърпявала. Ще изтърпя и това, което тепърва има да изстрадам, доколкото ми е по силите. Никакви утешителни думи не могат да облекчат товара на роба, който трябва да го носи. Само един човек може да ми помогне, и това е този, който по-скоро реши да ме затрудни още повече — Рашли Озбълдистън. Да! Бе време, когато може би щях да обикна този човек — но велики боже! Защо се мъчеше той да спечели доверието на едно и без това толкова окаяно същество? Защо с такова неуклонно и постоянно усърдие преследваше целта си от година на година, без за миг да почувствува угризение на съвестта или състрадание? Защо целеше той да превърне в отрова храната, с която хранеше ума ми? Милосърдно провидение! Какво бих представлявала аз на този свят и отвъд на небето, духом и телом, ако бих се поддала на хитростите и коварството на такъв обигран мошеник!

Толкова бях поразен от тази картина на вероломно предателство, което ми разкриха думите й, че скочих от стола си и без да съзнавам какво върша, сложих ръката си на дръжката на сабята, готов да напусна стаята, за да издиря човека, върху когото да излея справедливото си възмущение. Задъхана и обръщайки към мен очи, в които най-голямата тревога бе изместила презрението и възмущението, госпожица Върнън се хвърли между мен и вратата на стаята.

— Стойте! — извика тя. — Стойте! Колкото и да е справедливо възмущението ви, вие не знаете и половината от тайните на този страшен затвор.

След това тя огледа тревожно стаята и заговори почти шепнешком:

— Животът му сякаш е омагьосан. Не може да го нападнете, без да изложите на опасност и живота на други хора и без да им навлечете много беди. Да не беше така, в някой момент на висша справедливост животът му би бил застрашен дори от тази слаба ръка. Казах ви — рече тя, като ми направи знак да седна отново, — че не се нуждая от утешител. Сега ви казвам — не се нуждая и от отмъстител.

Механически заех мястото си, размишлявайки върху това, което ми бе казала, припомняйки си също така нещо, което ми бе убягнало в първия изблик на злоба, а именно, че аз нямах никакво право да се обявявам за защитник на госпожица Върнън. Тя помълча, докато се уталожат и нейните, и моите чувства, после се обърна към мен вече по-спокойно:

— Вече ви казах, че Рашли знае една тайна и опасна, и съдбоносна. Макар и да е мошеник, макар и да знае, че го смятам за такъв, не мога открито да скъсам всякакви връзки с него, нито да го предизвикам. Вие, господин Озбълдистън, също така трябва да го понасяте търпеливо, да пресечете хитростите му, като ги посрещнете с благоразумие, а не с насилие, и преди всичко, трябва да отбягвате да стигате до такива спречквания като снощното, което само може да му даде опасно предимство пред вас. Аз реших да ви предупредя и с тази цел поисках от вас тази среща. Но ви доверих повече неща, отколкото бях намислила.

Уверих я, че може да има пълна вяра в мен.

— Не се съмнявам в това — отвърна тя. — В лицето и в държанието ви има нещо, което вдъхва доверие. Нека и занапред бъдем приятели. Няма защо да се опасявате — каза тя засмяна и като леко се изчерви, но говорейки все пак със съвсем непринуден глас, — че в нашия случай приятелството ще се окаже само фиктивно име за едно друго чувство, както казва поетът. По държанието си и по начина на мислене аз по-скоро принадлежа към вашия пол, защото съм отрасла главно между мъже. Освен това още от люлката си съм обречена на монашеско було, затова лесно може да си представите, че не ми е минавало през ума да изпълня омразното условие, което би ми позволило да го махна. Още не е дошло времето, когато трябва да взема окончателното си решение, и много ми се ще, докато мога, да се порадвам на откритото поле и на широкото небе наред с другите създания божи. А сега, когато вече изяснихме пасажа от Данте, моля ви се, идете и вижте какво стана с ловците на язовци… Аз имам такова главоболие, че не мога да дойда с вас.

Напуснах библиотеката, но не отидох при ловците. Чувствувах, че трябва да се разходя сам, да се поуспокоя, преди да се срещна отново с Рашли, чиято безкрайна — пресметливост и мошеничество ми бяха разкрити по такъв очебиен начин. У семейство Дюбур (тъй като той бе протестант по вероизповедание) бях чул да се разправя за католически свещеници, които злоупотребявали с приятелство и с гостоприемство и с най-светите обществени връзки, за да задоволят онези страсти, на които техният сан им забранява да се отдават. Но обмислено да се заловиш с възпитанието на едно самотно сираче от благороден произход, и то толкова близко свързано със собственото ти семейство, с подлото намерение в края на краищата да го прелъстиш, както ми разправи самата бъдеща жертва с пламъка на искрено и чисто възмущение, ми се виждаше още по-гнусно от най-грозните истории, които бях чувал в Бордо, и чувствувах, че ще ми е извънредно трудно да се срещна с Рашли и да скрия отвращението, което ми вдъхваше той. А това се налагаше на всяка цена, не само поради загадъчното предупреждение на Даяна, но и защото всъщност нямах никакъв открит повод да се карам с него.

Ето защо реших, доколкото ми е възможно, да отговоря на лицемерието му с еднаква мяра предпазливост, докато живеем заедно в същата къща. А когато дойде времето той да замине за Лондон, реших да предупредя Оуън поне бегло за характера на Рашли, за да бъде нащрек и да може да пази интересите на баща ми. Алчността или амбицията, си мислех аз, може да имат по-голямо обаяние за един ум като този на Рашли, отколкото незаконните удоволствия; енергията му и способността му да се прави, че притежава всички най-добри качества вероятно щяха да му осигурят голямо доверие и нямаше основание да се надява човек, че почтеността и благодарността биха му попречили да злоупотреби с това доверие. Задачата беше доста трудна, особено в моето положение, защото отправените от мен предупреждения биха могли да се изтълкуват като завист към съперника ми или по-скоро към този, който щеше да се радва вместо мен на благоволението на баща ми. Все пак реших, че трябва непременно да съчиня подобно писмо, като оставя на Оуън, по нрав предпазлив и благоразумен човек, да използува сведенията, които му дам за истинския характер на Рашли, както и когато намери за добре. Следователно написах писмо в този дух и го пратих в пощата при първия удобен случай.

Когато срещнах Рашли, стана ясно, че както той, така и аз се държахме на известно разстояние, като и двамата гледахме да избегнем всякакъв повод за стълкновение. Той навярно съзнаваше, че госпожица Върнън ми е дала неблагоприятни сведения за него, макар че не можеше да предположи, че тя е отишла дотам да ми разкрие злодейските му замисли спрямо нея. Ето защо и двамата бяхме много сдържани в разговорите си, които засягаха маловажни безинтересни теми. Впрочем той остана в Озбълдистън Хол само няколко дни, през което време забелязах само две обстоятелства. Първото бе бързият и почти интуитивен начин, по който силният му деен ум схвана и систематизира елементарните принципи, които щяха да му трябват в новата професия, която сега изучаваше най-усилено, като от време на време парадираше с напредъка си, сякаш да ми покаже с каква лекота щеше да поеме бремето, което бях захвърлил поради умора и неспособност да го нося. Другото интересно обстоятелство бе това, че въпреки обидите, които по собствените й обвинения Рашли бе нанесъл на госпожица Върнън, те имаха няколко много дълги частни разговора, макар държането им пред останалите членове на семейството да не беше по-сърдечно от обикновено.

Когато дойде денят на неговото заминаване, баща му се сбогува с него равнодушно, а братята ме с едва сдържана радост на ученици, които се разделят с мъчителя си за известно време и изпитват щастие, което не смеят да покажат. Аз се разделих с него с хладна учтивост. Когато той отиде при госпожица Върнън и се обърна към нея с прощално приветствие, тя се отдръпна с надменно презрителен поглед, но подавайки ръката си, промълви:

— Сбогом, Рашли. Господ да те възнагради за доброто, което си направил, и да ти прости злото, което си замислял.

— Амин, прекрасна моя братовчедке — отговори той с тон на смирена светост, който подхождаше според мен на питомеца от семинарията „Св. Омерс“, — щастлив е онзи, чиито добри намерения са дали плод в добри дела и чиито зли мисли са загинали още в зародиш.

Това бяха прощалните му думи.

— Какъв ненадминат лицемер! — каза госпожица Върнън, обръщайки се към мен, когато вратата се затвори след него. Колко много си прилича, наглед това, което най-много презираме и ненавиждаме, и онова, което най-уважаваме.

Освен поверителното писмо, което счетох за по-благоразумно да пратя по друг начин, по Рашли бях пратил писмо до баща си, както и няколко реда на Оуън. Би било естествено в тези писма да изтъкна на баща си и на приятеля си, че в сегашното си положение не можех да се усъвършенствувам в нищо освен в ловното изкуство; и че има голяма вероятност в обществото на недодялани коняри да забравя всички полезни и изтънчени светски обноски, които съм придобил досега. Също така би било естествено да изразя отвращението и скуката, които можеше да се очаква да изпитвам между хора, отдадени всецяло на лова и на по-унизителни забавления; да се оплача от постоянното пиянство на семейството, у което гостувах, и от това как чичо ми, сър Хилдебранд, едва ли не се обиждаше и много трудно приемаше извиненията ми, когато отказвах да пия. И наистина по този въпрос баща ми, самият краен въздържател, навярно би изпаднал в голяма тревога. Само да бях загатнал за това, той положително щеше да отключи вратите на моя затвор. По този начин той или би съкратил изгнанието ми, или поне би променил местожителството ми.

Да, драги ми Трешъм, имайки пред вид колко неприятен можеше да бъде един продължителен престой в Озбълдистън Хол за младеж на моята възраст и с моите склонности, би било съвсем естествено да изтъкна всички тези несгоди на баща си, за да получа от него разрешение да напусна дома на чичо си. Нищо обаче не мога да твърдя с по-голяма сигурност от това, че в писмата до баща си и до Оуън не споменах нито една дума в този смисъл. Ако Озбълдистън Хол бе Атина в зараждащата се слава на научния й разцвет, обитавана от мъдреци, герои и поети, нямаше да изразя по-малка склонност да го напусна.

Ако у вас е останала капчица младежки жар, Трешъм, вие без всякакво затруднение ще си обясните мълчанието ми върху един толкова очебиен въпрос. Необикновената красота на госпожица Върнън, която тя сякаш едва съзнаваше, романтичното й загадъчно положение, бедите, които я грозяха, мъжеството, с което ги посрещаше, държанието й, по-непристорено, отколкото подобаваше на пола й, с една безкрайна прямота, която, струва ми се, произтичаше от едно безстрашно съзнание за невинността й, и, главно, явното и твърде приятно предпочитание, което тя проявяваше към мен пред всички останали, всичко това способствуваше да събуди най-добрите ми чувства, да възбуди любопитството ми, за раздвижи въображението ми и да задоволи тщеславието ми. Действително, аз не смеех да си призная сам на себе си до каква степен ме поглъщаше интересът ми към госпожица Върнън, нито какво голямо място заемаше тя в мислите ми. Ние четяхме заедно, разхождахме се, яздехме заедно. Заниманията, които бе прекъснала след скарването си с Рашли, тя сега продължи под ръководството на един много по-искрен, макар и далеч не толкова способен учител.

Право да си кажа, аз съвсем не бях подготвен да й помагам в някои много сериозни занимания, които бе започнала с Рашли и които ми се струваха по-подходящи за един богослов, отколкото за една красива жена. Нито пък можех да си представя с каква цел той бе повел Даяна в този мрачен лабиринт на казуистиката, наречена от учените философия, или в също така мъглявите, макар и по-положителни науки, като математиката и астрономията. Освен да го е направил, за а премахне и да обърка в съзнанието й разликата и разграничението между двата пола и да я приучи към тънкостите в логическото мислене, така че да може, когато той намери за добре, да представи погрешното с краските на истината. В този именно дух, макар че при последния случай злите му намерения да бяха още по-очевидни, уроците на Рашли бяха поощрили госпожица Върнън да омаловажава и презира онези условности и общоприети норми на поведение, които ограничават жената в съвременното общество. Вярно е, че тя бе напълно лишена от женско общество и нямаше възможност да научи обикновените правила на благоприлични обноски било от личен пример, било по наставления. Но вродената й скромност и безпогрешното й чувство за това, какво е прието и какво не, бяха толкова силни, че тя, оставена на себе си, не би възприела онази смелост и непреклонност в обноските си, които толкова ме поразиха, когато се запознахме, ако не й беше втълпено, че пренебрегването на приетите в обществото условности е признак едновременно на умствено превъзходство и на увереност в собствената й невинност. Коварният учител навярно бе преследвал собствени цели, когато бе сривал наравно със земята онези укрепления, които сдържаността и предпазливостта издигат около добродетелта. Но тези свои злодеяния и другите си престъпления той отдавна вече е изкупил пред един по-висш съд.

Госпожица Върнън, която с живия си схватлив ум много лесно възприемаше всякакви знания, бе напреднала не само в по-отвлечените науки, но и проявяваше значителни езикови дарби и беше добре запозната с древната и съвременната литература. Да не беше установено, че големите дарования често се развиват най-цялостно без почти никаква чужда помощ, бързината, с която госпожица Върнън напредваше в науката, би изглеждала съвсем невероятна. А това постижение бе още по-необикновено, като се сравни нейната начетеност с пълната й липса на житейски опит. Тя сякаш виждаше и знаеше всичко освен онова, което ставаше около нея. Струва ми се, че именно тази липса на опит и нейната наивност в разсъжденията й върху най-обикновените неща, които представляваха толкова рязка противоположност с общите й познания и голямата й начетеност, придаваха на разговора й неотразимо очарование и приковаваха вниманието към всяка нейна дума или постъпка: изключено бе да предугади човек дали следващата и дума или делата й ще разкрият най-тънка проницателност или безкрайна наивност. Всички, които не са забравили собствените си младежки чувства, могат лесно да преценят каква голяма опасност неизбежно грозеше един впечатлителен младеж на моята възраст при едно близко и постоянно общуване с толкова очарователно и особено интересно същество.