Уолтър Скот
Роб Рой (10)

Глава X

Тя имаше си място за уединение

и там духът и търсеше спасение —

далеч от хорските очи, сред книги стари,

които бяха й утеха и другари.

 

От незвестен автор

Библиотеката на Озбълдистън Хол беше мрачна стая, чиито старинни дъбови полици се огъваха под тежестта на огромните томове, тъй популярни през седемнадесетия век; от тях, нека ми бъде позволено да кажа, ние сме извлекли материал за нашите издания среден и малък формат и ако още веднъж те бъдат подхвърлени на подобна дестилация, в случай че синовете ни се окажат още по-повърхностни от нас, може би ще бъдат сведени до книжки с джобен формат или до памфлети. В сбирката бяха представени главно класиците, древната и съвременна история и преди всичко богословието. Цареше страшен безпорядък. Дълги години домашните свещеници на замъка били единствените, които влизали тук; но жаждата на Рашли за знания го накарала да разбута старите паяци, обвили гърбовете на томовете със своята изящна тъкан. Тъй като той бил определен за църквата, тази постъпка не се видяла толкова глупава на баща му, колкото би му се сторила подобна склонност у някой от другите му потомци, и сър Хилдебранд се съгласил да се ремонтира малко библиотеката, за да може да служи и за всекидневна стая. Въпреки това огромното помещение имаше разнебитен и неприветлив вид, който свидетелствуваше, че науките, които криеше в четирите си стени, не бяха успели да го запазят от разруха. Скъсаните тапети, прогризаните от червеи полици, огромните и тежки, но вече разклатени маси, писалища и столове, ръждясалата скара на камината, където рядко пламваше весел огън от въглища или съчки, показваха презрението на господарите на Озбълдистън Хол към науката и към томовете, които криеха нейните съкровища.

— Тази стая ви се вижда мрачна, нали? — каза Даяна, когато аз се огледах наоколо в запустялата библиотека. — На мен обаче тя ми се струва един малък рай, защото мога да я нарека своя и тук не се боя, че ще бъда обезпокоена от някого. Докато бяхме приятели с Рашли, тя принадлежеше на двама ни.

Беше съвсем естествено да запитам:

— Не сте ли вече приятели?

Тя веднага докосна трапчинката на брадата си с дяволит и предупредителен поглед.

— Все още сме съюзници — продължи тя, — свързани помежду си като други съюзени сили с общи интереси. Но боя се, че договорът за съюз продължи да съществува, след като вече бе изчезнало дружеското отношение, което го породи — нещо твърде обикновено и в други подобни случаи. Както и да е, сега по-рядко сме заедно; когато той влезе през тази врата, аз изчезвам през онази; и така, като разбра, че един от двамата ни е излишен в тази стая, колкото и голяма да изглежда тя, Рашли, който често има работа другаде, великодушно ми преотстъпи правата си. И сега аз се мъча сама да продължавам учението си, което той някога ръководеше.

— А мога ли да си позволя да запитам какво изучавате?

— Разбира се, можете, без да се опасявате ни най-малко, че ще вдигна пръст към брадата си. Положителните науки и историята са любимите ми предмети, но изучавам също поезията и класиците.

— В оригинал ли четете класиците?

— Естествено. Рашли, чието образование съвсем не е за пренебрегване, ме научи гръцки и латински и повечето съвременни европейски езици. Уверявам ви, че за образованието ми са положени доста грижи, макар че не умея нито да ушия пластрон, нито да бродирам на кръст, нито да правя пудинг или както правдиво, изискано, доброжелателно и вежливо се изрази за мен дебелата жена на викария, не умея да върша нищо полезно на този свят.

— Рашли ли подбра тези предмети или вие самата, госпожице Върнън?

— Хм! — каза тя, сякаш се колебаеше дали да отговори на въпроса ми. — Все пак не си струва трудът да си вдигам пръста заради това. Е добре, отчасти Рашли, отчасти аз. Както се научих да яздя кон, да му слагам юзда и седло в случай на нужда, да прескачам висока ограда, да стрелям с пушка, без да ми мигне окото, и всички други мъжки изкуства, по които лудеят дивите ми братовчеди, исках също така, като интелигентния си братовчед, да чета гръцки и латински и да се доближа до дървото на познанието, което вие, учените мъже, искате напълно да си присвоите, сигурно за да си отмъстите за участието на нашата обща родителка във великия първи грях.

— А Рашли с готовност насърчи ученолюбивостта ви, нали?

— Разбира се, той искаше да му бъда ученичка и можеше да ме научи само това, което сам знаеше — едва ли би могъл да ме въведе в тайните на изкуството да се перат дантелени яки и да се поръбват батистени кърпички.

— Разбирам какво изкушение е да имаш такава ученичка и не се съмнявам, че то е било важно съображение на учителя.

— О, ако започнете да разпитвате за подбудите на Рашли, пръстът ми пак ще се допре до брадата. Мога да бъда откровена само когато се касае за моите собствени. Но да продължа — той се отказа от библиотеката в моя полза и никога не влиза тук, без да поиска и получи разрешение; и така аз си присвоих библиотеката и я направих хранилище на някои собствени вещи, както можете да се уверите, ако се огледате.

— Извинете, госпожице Върнън, но аз наистина не виждам нищо между тези стени, което бих могъл да различа като ваша собственост.

— Сигурно защото не виждате овчар или овчарка, бродирани с вълнена прежда и сложени в красива абаносова рамка, препариран папагал, клетка, пълна с канарчета, несесер за шев, бродиран с потъмнели сребърни конци, тоалетна масичка, лакирани кутийки, които влизат една в друга с многобройни ъгълчета като коледни сладкиши, разнебитен клавесин, лютня с три струни, някакво ръкоделие, нито пък куче със слепите си малки. Не притежавам такива съкровища — продължи тя, след като се поспря малко, за да си поеме дъх подир изброяването. — Но ето меча на моя прадядо Ричърд Върнън, убит при Шрузбър и грозно очернен от един жалък човек, наречен Уил Шекспир^[1], чиито предпочитания към династията на Ланкастър и известно умение да ги изрази обърнаха историята с главата надолу; а до това страшно оръжие виси бронята на още по-стария Върнън, оръженосец на Черния принц, чиято съдба е тъкмо противна на потомъка му, тъй като той е възпят от поета, който си е дал труд да направи това по-скоро заради добрите му намерения, отколкото заради дарбите му:

Най-храбро Върнън в боеве полита —

познава се по гайдите на щита.

Коси врага на родното огнище,

докато други само грабят хищно.

— Ето и модел за нов юлар, който сама измислих — много по-хубав от този на херцог Нюкасъл; а ето и качулката и звънчетата на моя сокол Чевиът, който се наби на човката на една чапла в Хорсли Мое; бедният Чевиът, няма птица като него в клетките долу, другите нищо не са в сравнение с него; ето и пушката ми за стрелба по птици с усъвършенствуван затвор; и десетки други съкровища, едно от друго по-ценни. Ето и това — то говори само за себе си.

Тя посочи украсената с резба дъбова рамка на един портрет в естествен ръст от Ван Дайк, на която бяха гравирани с готически шрифт думите „Vernon semper viret“^[2]. Погледнах я с недоумение.

— Не знаете ли нашето мото — каза тя малко учудена, — мотото на фамилията Върнън, в което

ний като във нравоучителна пиеса имаме

една и съща дума за неща различни?

И не познавате ли нашия фамилен герб — гайдите? — И тя посочи емблемата, гравирана на дъбовия герб, около който личеше надписът.

— Гайди! Приличат ми повече на панаирджийски свирки… Но моля ви се, не ми се сърдете за невежеството — продължих аз като забелязах, че бузите й пламнаха. — Нямах желание да оскърбя фамилния ви герб; та аз дори не знам какъв е моят собствен!

— Наричате се Озбълдистън и не ви е срам да признаете това! — възкликна тя. — Че дори Пърси, Торни, Джон. Дикън, даже Уилфред могат да ви кажат. Те са такива простаци, а ето че знаят повече от вас.

— Признавам със срам, мила госпожице Върнън, че тайните, скрити под мрачните йероглифи на хералдиката, са ми тъй непонятни, както тези на египетските пирамиди.

— Нима е възможно! Та дори чичо ми чете понякога Гуилим^[3] през зимните вечери. Да не познавате значенията на хералдическите изображения! Че за какво се е грижил баща ви?

— За изображенията на цифрите в аритметиката — отговорих аз, — най-малката от които той цени повече, отколкото всички рицарски гербове. Все пак, макар че съм така неизказано невеж, имам достатъчно познания и вкус да се възхитя от този великолепен портрет, в който, струва ми се, откривам фамилна прилика с вас. Каква непринуденост и достойнство има в позата, какво богатство на цветовете, каква плътност на тоновете!

— Наистина ли е хубав портретът? — запита тя.

— Виждал съм доста творби на този прочут художник — отговорих аз, — но никоя друга не ми е харесвала така много.

— Аз разбирам от картини толкова малко, колкото вие от хералдика — каза госпожица Върнън, — и все пак имам преимущество пред вас, защото винаги съм се възхищавала от тази картина, без да разбирам цената й.

— Макар че не съм се интересувал от гайди и барабани, и всички други причудливи емблеми на рицарството, все пак знам, че те са се развявали над славните древни бойни полета. Ала вие ще признаете, че техният външен вид не е толкова интересен за непосветения зрител, както една прекрасна картина. Но кой е изобразен на портрета?

— Дядо ми. Той споделил бедите на Чарлз I и за съжаление водел крайно разгулен живот, също като сина му. Наследствените ни имения много намалели поради разсипничеството му и по-късно неговият син, нещастният ми баща, напълно ги изгубил. Но мир на тези, които ги притежават сега: нашето семейство е изгубило своето богатство в името на каузата на верността.

— Предполагам, че баща ви е пострадал по политическите раздори по него време.

— Да, той изгубил всичко, което имал. И затова дъщеря му е зависимо сираче, яде чужд хляб, подчинява се на чужди капризи и е принудена да следва чужди наклонности. И все пак повече се гордея, че съм имала такъв баща, отколкото ако той ми бе оставил всички хубави баронски имения, които някога е притежавало семейството ни, но бе играл не така честна, макар и по-разумна роля.

В този момент влязоха слугите с вечерята и нашият разговор премина на най-общи теми.

Когато свършихме набързо вечерята и слугата сложи на масата виното, той ни съобщи, че господин Рашли пожелал да му доложат, щом свършим.

— Кажете му — отговори госпожица Върнън, — че ще ни бъде приятно да го видим, ако дойде тук. Сложете още една чаша и стол на масата и напуснете стаята. И вие трябва да си отидете заедно с него — продължи тя, обръщайки се към мен. — Дори моята щедрост не може да отдели на един мъж повече от осем часа на ден, а струва ми се, че сме заедно поне от толкова време.

— Старият косач^[4] се движеше така бързо — отговорих аз, — че не успях да броя крачките му.

— Тихо! — каза госпожица Върнън. — Ето Рашли. — И тя дръпна настрана стола си, до който бях приближил своя, за да има по-малко разстояние по-между ни.

Скромното почукване на вратата, тихото отваряне, когато бе поканен да влезе, заучената лекота и смиреност на походката и държането, показваха, че възпитанието, което Рашли Озбълдистън бе получил в колежа „Сент Омърс“, отговаря на представата ми за държането на един съвършен йезуит. Излишно е да прибавям, че тъй като бях убеден протестант, тази представа не беше твърде благоприятна.

— Защо беше необходимо да чукаш — каза госпожица Върнън, — когато знаеш, че не съм сама?

Това бе казано в изблик на раздразнение, сякаш тя беше почувствувала, че предпазливият и въздържан вид на Рашли крие някакъв намек за нахално подозрение.

— Ти така добре си ме приучила да чукам на тази врата, хубава братовчедко — отговори Рашли, без да промени тона и държането си, — че навикът ми е станал втора природа.

— Повече ценя искреността, отколкото вежливостта, и ти добре знаеш това — отговори госпожица Върнън.

— Вежливостта е весел галантен кавалер, дворянин по име и професия — отвърна Рашли, — и затова най-добре подхожда за покоите на една дама.

— Но искреността е верен рицар — отговори госпожица Върнън — затова е много по-добре дошла, братовчеде. Но да сложим край на този спор, който не е твърде забавен за твоя нов роднина, Рашли. Седни и изпий чаша вино с господин Франсис Озбълдистън. Аз играх ролята на домакиня на вечерята за чест на Озбълдистън Хол.

Рашли седна и си напълни чашата, като премести погледа си от Даяна върху мен със смущение, което въпреки всичките си усилия не можа да скрие напълно. Помислих си, че вероятно не е сигурен доколкото Даяна ми се е доверила, и побързах да насоча разговора по такъв начин, та да разсея съмненията му, че Даяна може би е издала пред мен някои техни общи тайни.

— Господин Рашли — казах аз, — госпожица Върнън ми препоръча да ви благодаря за бързото си освобождаване от нелепото обвинение на господин Морис; и страхувайки се да не би чувството ми на признателност да не е достатъчно силно, за да ми напомни този дълг, тя събуди и любопитството ми, като ме насочи към вас да ми разкажете или по-скоро да ми обясните днешните събития.

— Нима? — отговори Рашли, като погледна изпитателно госпожица Върнън. — Бих рекъл, че младата дама би могла сама да ги обясни. — И погледът му се насочи от нейното лице към моето, сякаш да прочете по изражението му дали сведенията на Даяна наистина са били така ограничени, както загатваха думите ми: Госпожица Върнън отговори на изпитателния му поглед с израз на подчертано презрение; докато аз, колебаейки се дали да пренебрегна очевидното му подозрение, или да се оскърбя от него, отговорих:

— Ако на вас, както и на госпожица Върнън, е угодно да ме оставите в неведение, ще бъда принуден да се подчиня, но моля ви, недейте отказва да ме осведомите, въобразявайки си, че вече съм осведомен от другиго по този въпрос. Защото уверявам ви като честен човек, че съм толкова малко посветен в събитията, на които бях свидетел днес, колкото тази картина, освен дето разбрах от госпожица Върнън, че сте били така добър да действувате в моя полза.

— Госпожица Върнън е надценила скромните ми усилия — каза Рашли, — но приемам, че за усърдието си заслужавам похвала. Истината е, че докато препусках да извикам някой от нашето семейство да гарантира заедно с мен за вас, което в глупостта си смятах за най-естествения — дори мога да кажа, — единствения начин да ви помогна, срещнах този Комил — или Кловил — или Камбел — не знам как го казват. От Морис бях разбрал, че той присъствувал, когато станал обирът, и успях да го убедя (признавам — не много лесно) да даде показания във ваша полза, което, както изглежда, е станало причина да бъдете избавен от едно неприятно положение.

— Нима? Много съм ви задължен, че намерихте такъв навременен свидетел в моя полза. Но не разбирам (щом като той, както сам казва, е пострадал заедно с Морис) защо са били нужни особени усилия да го убедите да се яви и даде показания било за да посочи истинския крадец, било да освободи от отговорност един невинен.

— Вие не познавате националния гений на родината на този човек — отговори Рашли. — Предпазливостта, благоразумието и предвидливостта са техните главни качества. Тези качества се видоизменят малко само от един тесногръд, но пламенен патриотизъм, който представлява нещо като външната стена на една концентрична система от укрепления, с която шотландецът се пази от попълзновенията на един великодушен човеколюбив принцип. Ако превъзмогнете тази първа пречка, вие се натъквате на втора и още по-ценна за него преграда — любовта му към неговата провинция, селото му и вероятно към клана му; щурмувате ли тази втора пречка, ще намерите трета — привързаността към собственото му семейство — баща, майка, синове, дъщери, чичовци, лели, братовчеди и братовчедки — до девета рода. В тези именно граници са простират обществените чувства на шотландеца; те никога не стигат до най-външния кръг, докато не са изчерпани всички начини да се проявят по отношение на вътрешните кръгове. В тези именно граници тупти сърцето му и пулсът става все по-слаб и по-слаб, докато, вън от последната граница, той едва се чувствува. И което е най-лошото, даже и да можете да превъзмогнете всички тези концентрично разположени прегради, има една вътрешна крепост, по-дълбока, по-висока, и по-здрава от всички други — любовта на шотландеца към самия себе си.

— Всичко това е много красноречиво и образно — каза госпожица Върнън, която слушаше с невъздържано нетърпение. — Има обаче две възражения — първо, това не е вярно, и второ, дори и да е вярно, няма нищо общо с въпроса.

— Вярно, е прекрасна Даяна — отвърна Рашли. — И освен това има съвсем пряка връзка с въпроса. Вярно е, защото не можете да отречете, че познавам отблизо страната и народа и характеристиката ми почива на дълбоки и верни наблюдения; а има пряка връзка с въпроса, понеже дава отговор на господин Франсис Озбълдистън и обяснява защо този предпазлив шотландец, като е имал пред вид, че нашият роднина не му е нито съотечественик, нито от рода Камбел, нито негов братовчед по коя и да е сложна линия на родство, и преди всичко, като не е виждал никаква възможност за собствена изгода, а, напротив, опасност да изгуби време и да си забави работата…

— И може би други още по-страшни неудобства — прекъсна го госпожица Върнън.

— Каквито без съмнение има безброй… — продължи Рашли със същия тон. — Накратко, моята теория показва защо за такъв човек, който не очаква никаква полза и се страхува от известни неудобства, са били нужни доста увещания, за да се съгласи да свидетелствува в полза на господин Озбълдистън.

— Вижда ми се странно — забелязах аз, че в своето заявление, или не знам как там го наричат, доколкото мога да съдя от беглия преглед, господин Морис не споменава никъде, че Камбел е бил с него, когато срещнали разбойниците.

— Разбрах от Камбел, че той изтръгнал от него тържествено обещание да не споменава това обстоятелство — отговори Рашли. — Можете да отгатнете причините от това, за което вече намекнах — той е искал да се върне в родината си, без да бъде забавен и затруднен от съдебните следствия, на които по необходимост трябваше да присъствува, ако се разчуеше, докато е отсам границата, че е бил при обира. Но стигне ли той веднъж реката Форт, гарантирам ви, че Морис ще разкаже всичко, което знае за него, и може би много повече. Освен това Камбел е едър търговец на говеда и често има случай да изпраща големи стада в Нортъмбърланд; щом се занимава с такава търговия, би бил голям глупак да си разваля отношенията с нортъмбрийските разбойници, които са най-отмъстителните хора на света.

— Не се съмнявам, че това е вярно — каза госпожица Върнън с тон, в който се криеше нещо повече от обикновено съгласие.

— Все пак — продължих аз, връщайки се на същия въпрос, — дори и да приемем за сериозни причинете, които Камбел е имал, за да иска Морис да мълчи, когато е била извършена кражбата, не мога да разбера как е могъл да упражни такова влияние над него, че да го накара да укрие тази подробност с явния риск да не повярват на разказа му.

Рашли се съгласи с мен, че това е наистина странно и си даде вид, че съжалява, дето не е разпитал шотландеца по-подробно по този въпрос, който както той призна, изглеждал твърде загадъчен.

— Но — каза той веднага след като изрази съгласието си с мен — напълно сигурен ли сте, че обстоятелството, че Морис е бил придружаван от Камбел, наистина не се споменава в изложението му?

— Прочетох документа бегло — казах аз, — но имам дълбоко впечатление, че нищо подобно не се споменава; ако е споменато, то е било съвсем леко, щом е убягнало от вниманието ми.

— Така, така — отговори Рашли, изказвайки собственото си заключение, макар че прие моите думи. — Склонен съм да мисля като вас, че сигурно това обстоятелство е било споменато, но така леко, че е убягнало от вниманието ви. Що се отнася до влиянието на Камбел върху Морис, склонен съм да вярвам, че той го е спечелил, като се е възползувал от страхливостта му. Този пъзльо Морис, доколкото разбирам, пътува за Шотландия, където ще заеме някаква малка държавна служба; и тъй като куражът му е колкото на разгневен гълъб или на великодушна мишка, може би Се е страхувал да не си навлече лошото разположение на такъв юначага като Камбел, чийто вид само стига, за да му изкара ума. Забелязахте ли, че понякога движенията на господин Камбел са резки и отсечени и че има нещо войнствено в гласа и маниерите му?

— Признавам — казах аз, — че изражението му в някои моменти ми се видя свирепо и зловещо и не Твърде подходящо за миролюбивите му изявления. Служил ли е в армията?

— Да… тоест, строго погледнато, не е служил; но като повечето си сънародници има военна подготовка. Всъщност там по планините носят оръжие от детинство до гроб. Така че, щом познавате своя спътник, лесно ще прецените, че като отива в такава страна, той ще гледа да избегне всякаква кавга с кой да е от жителите й. Но виждам, че вие отказвате да пиете повече — аз също съм от изродените Озбълдистъновци, що се отнася до бутилката. Ако искате да дойдете в моята стая, ще ви предложа една партия пикет.

Станахме да се сбогуваме с госпожица Върнън, която от време на време очевидно с мъка подтискаше силното изкушение да прекъсне на тая или оная дума Рашли. Тъкмо когато се канехме да излезем от стаята, дълго сдържаният огън избухна.

— Господин Озбълдистън — каза тя, — вашите собствени наблюдения ще ви дадат възможност да проверите доколко са справедливи мненията на Рашли за отделни личности като господин Камбел и господин Морис. Но като оклевети Шотландия, той лъжесвидетелствува срещу цяла една страна и аз ви моля да не придавате тежест на неговите показания.

— Може би — отговорих аз — ще ми бъде трудно да се подчиня на вашето искане, госпожице Върнън, тъй като трябва да призная, че съм възпитан с не особено благоприятна представа за нашите северни съседи.

— Не се доверявайте в това отношение на възпитателите си, сър — отговори тя, — и позволете на дъщерята на една шотландка да ви помоли да уважавате родината на нейните прадеди, докато вашите собствени наблюдения не ви покажат, че тя не заслужава уважението ви. Запазете омразата и презрението си за неискреността, подлостта и лъжата, където и да се срещат те. Ще намерите достатъчно и от трите, без да напускате Англия. Довиждане, господа, пожелавам ви лека нощ.

И тя посочи вратата с жест на принцеса, която освобождава свитата си.

Оттеглихме се в стаята на Рашли, където един слуга ни донесе кафе и карти. Бях решил да не настоявам повече пред Рашли за обяснения на днешните събития. Струваше ми се, че имаше нещо загадъчно и не твърде привлекателно в поведението му; но за да се уверя, че подозренията ми са оправдани, необходимо беше да го хвана, когато не е нащрек. Ние сякохме картите и скоро сериозно се задълбочихме в играта. Стори ми се, че зад това негово забавление на дребно (защото Рашли предложи да играем на съвсем нищожна сума) се крие един жесток и амбициозен темперамент. Той, изглежда, познаваше отлично хубавата игра, но сякаш по принцип предпочиташе смели и опасни ходове пред обикновените правила; и пренебрегвайки дребните и по-сигурни изгледи за успех, рискуваше всичко, за да отнеме картите на противника си. Ала след като една-две игри успяха да прекъснат по-раншния ход на беседата ни, подобно на музиката в антракта на една драма, на Рашли сякаш му омръзна играта и картите бяха заменени с разговор, който той поведе.

Макар че беше по-скоро учен, отколкото умен, по-добре запознат с интелекта на хората, отколкото с моралните принципи, които трябва да го ръководят, рядко съм срещал човек, който така добре да умее да разговаря както него, и никой, който да го превъзхожда. Държането му подсказваше, че той чувствува превъзходството си; стори ми се, че беше полагал усилия да култивира дадения му от природата мелодичен глас, умението да се изказва гладко и с подходящи изрази и живото си въображение. Никога не говореше високо, не беше надменен, никога не се увличаше дотам от собствените си мисли, че да надхвърли границите на търпението или на разбирането на събеседниците си. Мислите му течаха една подир друга леко и непрекъснато като богат и обилен поток; а слушал съм други, които се стремят да блеснат с умение да разговарят, да се втурват бързо като буйната струя на воденичен улей и да се изчерпват също така бързо. Едва късно през нощта можах да се отскубна от този тъй интересен събеседник; и когато стигнах в стаята си, трябваха ми не малко усилия, за да си възстановя образа на Рашли такъв, какъвто си го бях представял преди този интимен разговор.

Нашата способност да разбираме и преценяваме правилно хората, драги Трешъм, така лесно се притъпява от чувството на удоволствие и забавление, което ни създават някои от тях, че мога да го сравня само с вкуса на някои плодове, който е тъй приятен и същевременно тъй остър, че прави небцето ни съвсем неспособно да почувствува и различи вкуса на всяка друга храна.