Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (9)

6.
Чума

5 юли, 15:02

„Господарката на морето“

 

Какво ставаше, по дяволите?

Лиза стоеше заедно с другите трима учени в президентския апартамент на кораба. Униформен стюард беше налял малцово уиски в редичка кристални чаши върху сребърен поднос. Етикетът на бутилката й беше познат — рядка реколта шейсетгодишно уиски „Макалан“. Ръцете на стюарда трепереха толкова силно, че част от скъпата напитка се изля в подноса.

Нервността му сигурно се дължеше на двамата маскирани стрелци с автомати, които стояха на пост до двойната врата на апартамента. Френският прозорец в другия край на стаята водеше към балкон, толкова голям, че можеше да побере училищен автобус. Там също имаше въоръжен пост.

Самата стая беше луксозно обзаведена с мебели от тиково дърво и кожена гарнитура. Вази с типичните за острова миниатюрни рози добавяха своя щрих към обстановката, а от скрити колони долитаха тихите звуци на Моцартова соната. Учените се бяха скупчили в средата на стаята. На пръв поглед всичко приличаше на университетско коктейлно парти.

Ако не беше страхът, изопнал лицата им.

Лиза и Анри Барнхарт се бяха подчинили на заповедта да се явят на корабния мостик. Как иначе? Там завариха ръководителя на екипа от СЗО доктор Линдхолм, който бършеше кръвта от носа си. Очевидно някой го беше ударил в лицето. Бенджамин Милър, специалистът по инфекциозни болести, пристигна малко след тях.

Посрещна ги предводителят на пиратите — огромен мъж. Приличаше на щангист тежка категория, с изпъкнали мускули и дебели, жестоки ръце. Беше с кафеникава униформа и камуфлажни панталони, натикани във високи до коляното черни ботуши. Късо подстриганата му коса беше с цвета на мокра кал, кожата му беше като лъскав бронз, с изключение на татуировката в черно и зелено, която пресичаше лявата половина на лицето му. Татуировката беше в познатия под името „Моко“ маорски стил — цялата завъртулки с преплетени линии.

Беше им наредил да дойдат тук, в президентския апартамент, и да чакат.

Лиза нямаше нищо против да се махне от мостика. Там явно се беше водила битка, ако се съдеше по надупчените от куршуми прозорци и оборудване. А на пода имаше дълга и широка кървава ивица, като от влачен за краката мъртвец.

В президентския апартамент завариха още един пленник. Не друг, а Райдър Блънт, собственикът на луксозния туристически кораб. Сега той се приближи до стюарда и подхвана няколко от кристалните чаши между пръстите на едната си ръка. Облечен с дънки и спортна риза, Блънт беше като по-млада и избелена от слънцето версия на Шон Конъри. Приближи се до групичката учени и им връчи по една чаша.

— Струва ми се, че топлинката на това чудесно уиски ще е от полза за всички ни — каза той, без да вади димящата пура от устата си. — Ако не друго, ще ни отпусне малко душата. А в най-лошия случай поне ще намалим най-добрите ми запаси, преди тези главорези да са ги открили.

Като повечето, и Лиза знаеше историята на Райдър. Четирийсет и осем годишният австралиец беше спечелил богатството си по време на компютърния бум, разработвайки кодиращ софтуер за сваляне на материали със защитени авторски права. След това беше вложил печалбата си в серия изключително успешни сделки с недвижими имоти и в търговски начинания, сред тях и този кораб. Райдър никога не се беше женил и си беше спечелил репутацията на безразсъден приключенец — плуваше с големите бели акули, караше ски из разни пущинаци, където никога не е имало писти, скачаше с въже от високи сгради в Куала Лумпур и Хонконг. Едновременно с това се славеше със своята щедрост и участието си в множество благотворителни каузи.

Затова и никой не се учуди, че е отстъпил охотно кораба си, за да помогне в овладяването на настоящата криза. Макар че в момента сигурно съжаляваше за щедростта си.

Райдър предложи чаша и на Лиза. Тя поклати глава.

— Не се обиждай, маце — изръмжа й той, все така протегнал кристалната чаша към нея. — Скоро може и да нямаш друга такава възможност.

Лиза взе чашата, най-вече за да не влиза в излишен спор. Димът от пурата на милиардера й влизаше в очите. Тя отпи от кехлибарената течност с надеждата Блънт да я остави на мира. Огнената мекота на уискито се плъзна към стомаха й като топла милувка. Лиза, издиша продължително. Алкохолът сякаш наистина поотпусна нервите й.

След като раздаде чашите, милиардерът се отпусна на един стол близо до тях, подпря лакти на коленете си и запуфка с пурата, като хвърляше отровни погледи на въоръжените пазачи.

До нея Анри най-после зададе въпроса, който измъчваше всички:

— Какво искат от нас тези пирати?

Линдхолм изсумтя. Очите му бяха кървясали и вече подпухваха от удара в лицето.

— Заложници. — Хвърли поглед към милиардера.

— В случая със сър Райдър може би — съгласи се Анри с тих глас, използваше титлата на произведения в рицар милиардер. — Но ние останалите? Общата ни стойност не би надхвърлила дребните в портфейла му.

Лиза размаха ръка да прогони дима от лицето си.

— По някаква причина искаха да съберат на едно място водещите учени. Но как са разбрали кого да повикат?

— Сигурно са получили списък с пасажерите от корабния екипаж — намусено каза Линдхолм и пак хвърли поглед към Райдър. — Нищо чудно, че някои от екипажа му са били в сговор с пиратите.

Райдър го чу и промърмори под нос:

— И ако разбера кои са, ще ги провеся от мачтите.

— Не, чакайте… ако са искали да съберат водещите учени, защо не повикаха и доктор Граф? — попита Бенджамин Милър. Имаше предвид океанолога, който беше излязъл с Монк да съберат проби. — Или вашия партньор доктор Кокалис? Защо повикаха нас, но не и тях?

Милър отпи от чашата си и сбърчи нос от силното питие. Оксфордският възпитаник и специалист по бактериология беше симпатичен мъж, с гъста кестенява коса и зелени очи, едва ли надхвърляше метър и шейсет, а заради прегърбените рамене и лошата стойка, придобити навярно от десетилетията, прекарани над микроскопа, изглеждаше още по нисък.

— Доктор Милър има право — каза Анри. — Защо не извикаха и тях?

— Може би са знаели, че не са на кораба — каза Линдхолм.

— Или вече са ги заловили — каза Милър и хвърли извинителен поглед на Лиза. — Или убили.

Гърдите й се стегнаха от тревога. Надявала се беше, че Монк е избегнал капана и търси начин да повика помощ, но си даваше сметка, че шансовете са минимални. Монк трябваше да се е върнал много преди началото на нападението.

Анри поклати глава и пресуши чашата си на един дъх.

— Не знаем какво се е случило с тях и няма смисъл да гадаем. Но ако похитителите ни са знаели, че Кокалис и Граф са на терен, значи си имаме работа с нещо повече от операция за вземане на заложници.

— Но какво друго може да искат? — попита Милър. Тътен на приближаващ хеликоптер привлече погледите им към отворените балконски врати. Звукът беше твърде силен за малкия „Еврокоптер“, осигурявал въздушна подкрепа на морската битка. Учените тръгнаха вкупом към балкона. Райдър издуха огромен облак дим, стана и тръгна след тях.

Свеж бриз подухна откъм морето, наситен с миризма на сол и едва доловим горчив привкус на химикали, спомен от токсичния разлив или пък от горящите петна мазут, нашарили водната повърхност. Недалеч от кораба катерът на австралийската брегова охрана още димеше, полегнал на една страна и потънал наполовина.

Сив хеликоптер военен модел — с два ротора, в предната и в задната част — мина над кораба. Направи вираж над водата, разпръсквайки дима, после пое към града, където също се виждаха пламъците на пожари. Направи бърз кръг над крайбрежната ивица и свърна обратно, явно доволен от видяното. Набра скорост назад към кораба и се изгуби от поглед. Ако се съдеше по посоката на рева му, беше заходил към площадката за кацане на най-горната палуба.

Пулсът на роторите се забави и след малко утихна.

Чак сега Лиза усети друг един звук. Лека вибрация погъделичка стъпалата й през подметките.

— Движим се — каза Анри.

Райдър изпсува, стиснал със зъби пурата си.

Анри беше прав, осъзна Лиза. Много бавно, като стрелките на часовник, гледката към горящия град се измести с няколко градуса.

— Извеждат кораба в открито море — каза Милър. Линдхолм стисна юмрук до гърдите си.

Същият страх стегна и сърцето на Лиза. Близостта на сушата й беше внушавала някаква степен на сигурност. А ето че й отнемаха дори тази дребна утеха. Дишането й се учести, а въздух не й стигаше. Все някой щеше да разбере какво е станало и да организира разследване. Самата тя трябваше да се обади на Пейнтър след няма и три часа. И когато не му се обадеше…

Скоростта им се увеличи, когато огромният кораб превъзмогна инерцията си и пое към открито море.

Лиза си погледна часовника, после се обърна към Райдър.

— Господин Блънт, каква е максималната скорост на кораба?

Той загаси пурата си в пепелника.

— Стандартът за най-добрите кораби от този клас е четиридесет възела. Което значи, че са адски бързи.

— А „Господарката“? — попита тя. Райдър потупа обичливо стената до себе си.

— „Господарката“ е моята гордост. Двигатели немско производство, монокорпусна конструкция. Способна е да вдигне четиридесет и седем възела.

Лиза пресметна наум. Ако не се обадеше след три часа, колко още време щеше да мине, преди Пейнтър да реши, че нещо не е наред? Още час или повече? Едва ли. Пейнтър не би чакал и минута след уреченото време.

— Три часа — промърмори тя под нос. Но дали и тогава нямаше да е твърде късно? Обърна се към Райдър. — Има ли карта тук?

Райдър посочи и тръгна да й покаже.

— Има глобус. В библиотечната ниша.

Заведе я при една ниша с тикови лавици от пода до тавана. В средата на нишата имаше голям глобус. Лиза се наведе и го завъртя, докато не откри Индонезийските острови. Пресметна наум и измери с пръсти.

— След три часа ще сме някъде в лабиринта на Индонезийските острови.

Покрай по-големите острови Ява и Суматра гравитираха хиляди атоли и малки островчета. Над осемнайсет хиляди, пръснати на площ колкото Съединените щати. С изключение на основните градове Джакарта и Сингапур в технологично отношение регионът беше на ниво каменна ера. На някои от островите по външния периметър още имаше канибали. Ако човек искаше да скрие голям кораб, по-добро място нямаше да намери.

— Няма как да откраднат цял кораб, за Бога! — възкликна Линдхолм, който ги беше последвал в библиотечната ниша. — Ами сателитите? Не можеш да скриеш нещо толкова голямо.

— Не подценявай похитителите ни — каза Анри. — За да ни намерят, първо трябва да знаят, че сме изчезнали.

Прав беше, разбира се. Ако се съдеше по скоростта, с която беше осъществено нападението, и по съучастието на ключови членове на корабния екипаж, операцията явно бе планирана грижливо. Някой бе знаел какво става на остров Рождество много преди за това да научи останалият свят. Лиза се сети за пациента в изолационното отделение, неизвестния с разлагащата плътта бактерия. Бяха го намерили да се скита из острова преди пет седмици.

Дали и информацията на похитителите им датираше оттогава?

Раздвижване при двойната врата на апартамента привлече вниманието им. Появиха се двама мъже. Напред вървеше водачът на пиратите, онзи с татуираното лице.

Другият мъж, висок непознат, мина пред него. Свали широкополата си шапка и я подаде на една жена, която се появи иззад рамото на татуирания. После продължи напред. Бе облечен като за градинско увеселение, със свободен бял ленен костюм. Прошарената му коса беше дълга почти до раменете. Смуглата кожа и близко разположените очи говореха за индийски или пакистански произход.

Приближи се до групата учени, като потракваше по пода с тънко бастунче, от което очевидно нямаше друга нужда, освен като аксесоар към тоалета. Очите му блестяха с крайно неподходяща за случая жизнерадост.

— Намаште — поздрави ги той на хинди и кимна леко. — Благодаря, че откликнахте на поканата ми.

Спря и се обърна към собственика на кораба.

— Сър Райдър, оценявам гостоприемството ви. Позволете да отбележа, че корабът ви е прекрасен. Ще направим всичко възможно да ви го върнем непокътнат.

Райдър само изръмжа, измерваше с поглед непознатия. Мъжът се обърна и огледа учените.

— За нас е чест да потеглим на това велико начинание в компанията на едни от най-добрите експерти от Световната здравна организация.

Лиза забеляза как Анри сбърчва вежди в знак на тревога побъркване.

Непознатият спря погледа си и върху Лиза.

— Разбира се, не бива да забравяме и нашата колежка от американските тайни служби. Сигма Форс, ако не греша, нали?

Лиза го зяпна сащисана. Откъде знаеше…?! Мъжът я удостои с лек поклон, не подигравателно, а по-скоро кавалерски.

— Съжалявам, че партньорът ви не успя да се присъедини към нас. Уви, изглежда, го е сполетяла неприятна злополука, докато се опитвахме да го доведем. Нещо, свързано с местен вид раци. Така и не разбрахме подробностите. Самите ние изгубихме няколко души при тази злополучна мисия. Само един от екипа се прибра жив.

На Лиза й причерня.

„Монк…“ Някой сложи утешително ръка на рамото й. Райдър Блънт. После милиардерът дръпна ръката си и се обърна към непознатия.

— Кой сте вие, по дяволите?

— А, да. Моля да ме извините. — Мъжът вдигна ръка и се представи официално: — Доктор Девеш Патанджали, главен изпълнителен директор, ресор придобиване на биотехнологии, Гилдията.

Въпреки силната си тревога за Монк Лиза усети как стомахът й се свива на топка при тази поредна лоша новина. Пейнтър й беше разказвал за Гилдията… и за кървавата жътва, която оставяше след себе си тази терористична организация.

Мъжът тракна с бастунчето си по пода, някак окончателно.

— Уви, боя се, че нямаме време за повече биографични справки. Чака ни много работа, преди да стигнем пристанището утре сутрин.

— Каква работа? — успя да попита Лиза, надмогнала за миг скръбта си.

Той я изгледа с вдигната вежда.

— Мила моя, с общи усилия ние с вас трябва да спасим света.

 

15:45

 

Монк затисна здраво устата на мъжа. Изкуствените пръсти на другата му ръка се стегнаха около гърлото, точно под челюстта, притиснаха каротидната артерия и прекъснаха притока на кръв към мозъка. Мъжът се дърпаше, но с тази си ръка Монк можеше да чупи орехи. Изчака, докато краката на онзи омекнат… и го пусна внимателно на пода.

После го натика в малък килер за екипировка.

Точно тогава усети вибрацията под краката си и чу напева на корабните двигатели. Изправи се. „Господарката на морето“ се движеше. Беше се промъкнал на борда точно навреме.

След като джетът му експлодира, Монк се изкатери по веригата на една от стабилизиращите котви от другата страна на кораба. Кислородните бутилки потънаха към дъното на океана. Веригата се оказа достатъчно близо до една от прикачените към корпуса спасителни лодки и Монк се прехвърли в нея, а оттам се покатери по въжетата и се преметна на панорамната палуба.

След което побърза да се скрие.

Четвърт час стоя в килера, докато не се появи самотен патрул, един от пиратите, с преметната през рамо пушка „Хеклер & Кох“. В момента пиратът лежеше проснат в същия килер. Монк съблече водолазния си костюм, после смъкна панталоните и ризата на пленника си. Преоблече се бързо, но не успя да набута краката си в ботушите му.

Бяха много малки.

Нямаше друг избор, така че излезе бос, но не и с празни ръце.

Тежестта на пушката му даваше поне мъничко увереност. Уви шала около лицето си като другите пирати. Познаваше кораба — беше проучил вътрешното му разположение, докато пътуваха от Щатите към острова. Забърза по коридора. При стълбите налетя на други двама пирати. Разбута ги с рамо и мина между тях, уж че бърза и не му е до приказки.

Единият извика гневно след него. Монк не разбираше езика, но и така му стана ясно, че са го напсували. Вдигна пушката, в знак че е чул, но не спря.

Забърза нататък по коридора.

С Лиза ги бяха настанили в съседни каюти. Беше логично най-напред да я потърси тук. По пътя насам беше минал покрай два трупа, простреляни в гръб и зарязани. Просто трябваше да я открие, и толкова.

Броеше вратите. Зад една чу женски плач, но не спря, а продължи напред към техните каюти.

Най-после стигна. Посегна да отвори първо вратата на своята, но тя се оказа заключена. Електронната му карта за ключалката беше останала с багажа му в зодиака. Отиде при съседната врата, тази на Лиза. Топката на бравата не помръдваше… но той чу някой да се движи зад вратата.

Сигурно беше Лиза.

„Слава Богу…“

Потропа леко и подвикна:

— Лиза… аз съм.

Шпионката се затъмни — някой гледаше от другата страна. Монк отстъпи назад и смъкна шала от лицето си. След миг веригата от другата страна на вратата изстърга, а ключалката се освободи с остро изщракване.

Монк побърза да вдигне шала, после хвърли поглед вляво и вдясно по коридора и прошепна:

— Побързай!

Вратата се отвори.

Монк направи крачка навътре.

— Лиза, трябва да…

Осъзна моментално грешката си и вдигна пушката. Не беше Лиза.

Очертан на по-силната светлина в каютата, някакъв млад мъж се беше привел, скрит наполовина зад вратата.

— Моля ви… моля ви, не стреляйте.

Стиснал здраво пушката, Монк огледа каютата. Някой я беше обърнал нагоре с краката — чекмеджетата бяха отворени, съдържанието им се валяше по пода, гардеробът беше изпразнен. Ала друго прикова вниманието на Монк — трупът в леглото. Един от пиратите, легнал по очи и с прерязано гърло, ако се съдеше по кръвта, напоила завивките.

Монк се ококори и завъртя поглед към младия непознат.

— Кой си ти бе?

Младежът махна към каютата.

— Дойдох да търся доктор Къмингс. Не се сетих къде другаде може да е.

Чак сега Монк позна младежа, когото бяха пратили да помага на Лиза. Не можеше да си спомни името му.

— Джеспал, сър… Джеси — промълви младежът, разбрал затруднението му.

Монк свали пушката, кимна и попита:

— Къде е Лиза?

— Не знам. Аз бях в разпределителното отделение — обясни разтрепераният младеж, изглеждаше на крачка от шока. — После експлозиите… четирима от екипажа откриха огън в болничното отделение. Аз си плюх на петите. Доктор Къмингс беше отишла да говори с токсиколога. Молех се на Вишну да е стигнала до каютата си.

Младежът хвърли поглед към кървавото легло и веднага извърна очи.

— Доктор Къмингс беше оставила чантата си при мен. Аз я грабнах, преди да избягам. Намерих ключа й. Само че този човек вече чакаше в каютата и се ядоса, когато видя, че съм аз. Явно чакаше доктор Къмингс. Накара ме да коленича на пода. Имаше радиостанция.

Джеси посочи портативното радио на пода.

— И какво се случи с гърлото му? — попита Монк.

— Не можех да го оставя да докладва. А в чантата на доктор Къмингс се оказа и друго полезно нещо освен електронната й карта. — Джеси измъкна изпод колана си един скалпел. — Аз… такова… нямах избор и…

Монк го стисна над лакътя.

— Добре си направил, Джеси.

Младежът се отпусна тежко на другото легло.

— Чух ги по корабната уредба. Извикаха някои от лекарите. Включително и доктор Къмингс.

— Къде ги извикаха?

— На мостика.

— Повториха ли заповедта?

Джеси го погледна неразбиращо за миг, после поклати глава.

„Значи Лиза най-вероятно се е подчинила…“ А той току-що се беше сдобил със следваща спирка.

Отиде при вратата, която свързваше двете каюти. Беше отворена. Монк надникна и откри, че и в неговата стая цари същият хаос. Някой беше отнесъл личната му екипировка, включително сателитния му телефон. Поогледа по-подробно, за да е сигурен. Уви, не откри нищо.

Върна се в каютата на Лиза и огледа трупа. Тук също го чакаше изненада. Кожата на пирата бе тъмна само по лицето. Оттам-нататък беше бяла като поръсен с лунички сняг. Този тип не беше местен островитянин, а маскиран наемник.

Какво ставаше, по дяволите?

Монк се върна в своята стая и си взе кецовете.

Седна да ги обуе на бос крак и каза на Джеси:

— Не можем да останем тук. Все някой ще дойде да търси твойта спяща красавица. Ще ти намерим някое по-добро скривалище.

— Ами вие?

— Аз отивам да намеря Лиза.

— Тогава и аз ще дойда с вас — каза Джеси и се изправи, въпреки че коленете му трепереха.

Издърпа ризата през главата си, явно с идеята и той като Монк да се дегизира като пират. Младежът беше кожа и кости, но Монк реши, че някъде помежду трябва да има и жилави мускули. Момчето все пак беше скочило на онзи тип, дето почиваше сега на кревата, а той беше два пъти по-едър от него.

Макар че…

— Сам ще съм по-добре — твърдо рече той.

Джеси най-сетне успя да издърпа дрехата през главата си и шумоленето заглуши думите му.

— Какво?

Младежът се обърна към него и повтори натъртено:

— Тренирал съм джуджитцу и карате. Имам черен колан пета степен и по двете.

— Не ми пука дори да си индийският вариант на Джеки Чан. Тръгвам сам, и толкова.

Почукване на вратата стресна и двамата. Някой им извика на малайски, прозвуча като въпрос. Монк не разбра и дума. Вдигна пушката. С друго средство за комуникация не разполагаше.

Джеси се мушна покрай него, като избута на минаване дулото, застана до вратата и извика нещо троснато на малайски. Последваха още няколко реплики, после натрапникът, който и да беше, си замина доволен.

Джеси се обърна към Монк и го изгледа с вдигната вежда.

— Добре де, може и да си ми от полза — призна Монк.

 

16:20

 

Лиза стоеше с другите учени и с Райдър Блънт. Бяха ги докарали под дулата на оръжия тук, на корабния фордек. Големият хеликоптер клечеше на площадката за кацане, привързан с въжета. Люковете му бяха отворени и около него се вихреше трескава дейност. Мъже разтоварваха тежки сандъци от товарното отделение.

Лиза мярна някои от печатите: СИНБИОТИК, УЕЛЧ САЙЪНТИФИК, ГЕНЕКОРП. На една от кутиите имаше стилизирано американско знаме и абревиатура АМИИБ, САЩ — Армейски медицинско изследователски институт по инфекциозни болести.

В сандъците очевидно имаше медицинско оборудване.

Сандъците изчезваха в гърлото на един асансьор.

Лиза улови погледа на Анри Барнхарт. Токсикологът също беше забелязал печатите. Почесваше се разсеяно по брадата. От носа към краищата на устните му се бяха вдълбали бръчки. На крачка от тях Милър и Линдхолм стояха неподвижно и гледаха с празни погледи, а Райдър Блънт се опитваше да запали нова пура въпреки силния вятър, който бръснеше най-високата палуба на кораба.

Застанал под роторите на хеликоптера, доктор Девеш Патанджали лично надзираваше разтоварването. Така и не беше обяснил загадъчните си думи за спасяването на света. Само им беше наредил да го последват тук, горе.

Маорският водач на стрелците стоеше малко встрани, отпуснал ръка върху тежкия пистолет в кобура на колана си. Стоеше и наблюдаваше с присвити очи, като снайперист, който оглежда през оптичния си мерник мястото на засадата. Лиза беше наясно, че нищо не убягва от вниманието му, включително младата жена, придружила доктор Девеш Патанджали.

Тя си оставаше загадка — не беше казала и една дума, а лицето й беше застинало като маска. Стоеше на фордека със събрани стъпала и прибрани пред корема ръце — традиционна стойка на раболепие и подчинение. И макар лицето й да беше непроницаемо, извивките на снагата й определено и трайно бяха привлекли вниманието на маорския стрелец.

Докато излизаха от президентския апартамент долу, доктор Патанджали се беше обърнал към жената по име. „Сурина“. Беше я целунал целомъдрено по бузата, преди да излезе. Целувката му беше приета без грам емоция. Жената изглеждаше от смесен индийски произход, облечена беше в дълго сари в убити оранжеви и розови тонове, дългата й абаносова плитка беше преметната на гърдите. Ако я разплетеше, косата й сигурно щеше да се влачи по пода след нея. На челото си имаше червена точка, традиционната „бинди“, като знак за произхода й. Ала цветът на кожата й беше значително по-светъл от този на Девеш Патанджали и говореше за приток на европейска кръв някъде по разклоненията на фамилното й дърво.

Дали беше сестра, съпруга или просто придружителка на Девеш, Лиза не можеше да прецени. Ала в мълчанието й имаше нещо заплашително, подчертано навярно и от студенината в погледа й. Освен това на лявата си ръка носеше черна ръкавица, толкова прилепнала, че не личеше дали е от кожа, или от гума. Все едно беше потопила ръката си в туш.

Лиза скръсти ръце пред гърдите си и се обърна да погледне смаляващия се силует на остров Рождество. Бяха потеглили преди броени минути, а от острова беше останало само неясно зеленикаво очертание, провлачило валмо тъмен дим в небето. Сигнал за тревога, стига да имаше кой да го види. Пейнтър със сигурност щеше да заподозре нещо, когато нито тя, нито Монк се обадеха да докладват. Поне засега единствената им надежда почиваше на неговата параноя.

За щастие, параноята на Пейнтър беше факт, неподлежащ на съмнение.

Корабът навлезе в маршрута на търговските ветрове и това се усети веднага. Чайки яздеха силните повеи над тях и крещяха призивно. Лиза гледаше с копнеж и завист свободния им полет.

Вик привлече вниманието й към хеликоптерната площадка.

Двама мъже в хирургическо облекло измъкваха носилка от задния люк на хеликоптера. Колелата се спуснаха и щракнаха на място. Девеш тръгна натам и се наведе над привързаното към носилката тяло. Пациентът беше свързан към портативни медицински монитори, натикани как да е между раменете му и страничните ограничители на носилката. Или по-скоро пациентката, ако се съдеше по издутината на бюста под кислородната палатка. Чертите й бяха неразличими под респиратора и оплетените пипала на тръбичките и системите.

Девеш посочи с бастуна си и двамата санитари подкараха носилката към асансьорите след кервана медицинско оборудване.

Най-накрая докторът се върна при пленниците си.

— До един час всички лаборатории и кабинети ще бъдат готови за работа. За щастие доктор Къмингс и нейният партньор бяха така добри да донесат със себе си някои неща, които се оказаха недостъпни дори за мен. Кой би си помислил, че научният отдел на вашето министерство на отбраната е усъвършенствал портативен сканиращ електронен микроскоп? И не само това, а и устройство за електрофореза и протеинов секвентор? Каква случайност и какъв късмет е да ни паднат такива чудесни инструменти в ръцете.

Потропа с бастуна си, обърна се и каза:

— Елате да ви покажа истинското лице на заплахата.

Лиза тръгна след него заедно с другите. Точно в този момент би тръгнала и без поощрението на насочените дула. Загадките се трупаха една връз друга, а тя имаше нужда от отговори, от някаква податка — за нападението и за думите на Девеш.

„Мила моя, с общи усилия ние с вас трябва да спасим света“.

Слязоха три палуби надолу. По пътя, особено на по-ниските нива, Лиза забеляза екипи в костюми за работа с опасни химикали — движеха се сред лютиви облаци от разпръснат дезинфектант.

Девеш продължи към носовата секция на кораба. Коридорът свърши при широко кръгло фоайе, откъдето се минаваше за по-скъпарските каюти. Именно тук, в един от големите апартаменти, Монк беше настоял да настани лабораторията си. Девеш, изглежда, се беше възползвал по подобен начин от останалите.

Отметна изолационната завеса при входа и им даде знак да минат в централното фоайе, където вече кипеше трескава дейност.

— Пристигнахме — каза той.

Двайсетина мъже отваряха сандъците, вадеха опаковъчния стиропор и мека хартия и измъкваха грижливо увитото медицинско и лабораторно оборудване. Един от сандъците беше пълен с петрита, които се използваха за отглеждане на бактериални култури. Вратата към лабораторията на Монк беше отворена. Вътре имаше някакъв мъж с тефтер — изглежда, описваше наличното оборудване.

Девеш ги поведе към една каюта в съседство. Прокара електронна карта през четеца на ключалката и отвори вратата.

Обърна се и заговори на татуирания водач на наемниците.

— Ракао, погрижи се да заведат доктор Милър в кабинета по бактериология. — После се обърна към учения. — Доктор Милър, позволихме си да преместим и обогатим вашата лаборатория. Нови инкубационни пещи, анаеробна растителна среда, стъкълца с кръвни култури. Ще ви помоля да координирате организацията на лабораторията по инфекциозни болести съвместно с доктор Елоиз Шение, вирусологът на моя екип. По-надолу по коридора.

Татуираният тип махна на един от хората си да придружи доктор Милър в указаната посока. Бактериологът хвърли поглед на колегите си. Явно нямаше желание да се цепи от групата, но дулото в гърба бързо го лиши от избор.

Щом Милър се отдалечи, Девеш кимна към останалите.

— Ракао, ще те помоля лично да придружиш сър Райдър и доктор Линдхолм до свързочния център. Ние ще дойдем при вас след минутка.

— Сър… — На татуирания това решение очевидно не му се хареса, ако се съдеше по подозрителния поглед, който метна към Лиза и Анри.

— Ще се оправим и без теб. — Девеш отвори докрай вратата на каютата и даде знак на младата индийка да влезе. — Сигурен съм, че доктор Къмингс и доктор Барнхарт ще искат да чуят онова, което имам да им кажа. Колкото до Сурина, тя ще остане с мен.

Махна на Лиза и Анри да влязат.

Девеш влезе след тях и понечи да затвори вратата, но в последния миг спря и се обърна към маорския водач.

— А, да. Още нещо, Ракао. Бъди така добър да събереш децата. Онези, които избрах. Благодаря ти предварително.

И затвори вратата, но не преди Лиза да мерне лицето на татуирания, което потъмня от прилив на кръв. Татуировката изпъкна по-силно като неразгадаема географска карта върху кожата му.

Ключалката щракна и Девеш се приближи до бюрото.

Всъщност бяха две съединени бюра, едното явно преместено от друга каюта. На плотовете им имаше три плазмени монитора, свързани към два компютъра последно поколение. Те бяха и единствените нови попълнения към интериора, състоящ се от тикова гарнитура с лице към плъзгащите се остъклени врати и балкона със сенник отвън.

Сурина приседна на едно от канапетата, на ръба на страничната му облегалка, сгъна се само в коленете като някоя кукла Барби. И макар в движението да имаше голяма доза показна скромност, Лиза долови сила и заплаха под лъскавото лустро — в съсредоточения поглед и в плавния контрол като на японска гейша, но най-вече в двата кинжала, прибрани в кании на глезените, които лъснаха изпод сарито и, когато тя седна.

Лиза побърза да отклони поглед. Зад бюрото имаше отворена врата към спалнята. До леглото бяха оставени два големи куфара. Това, изглежда, беше личната каюта на Девеш Патанджали. Защо ги беше довел точно тук?

Девеш натисна няколко бутона да събуди компютрите и Лиза се съсредоточи върху действията му. Трите монитора плиснаха сиянието си в мрачната стая.

— Доктор Барнхарт… или Анри, ако позволите? — Девеш го погледна въпросително.

Токсикологът само сви рамене. Девеш продължи:

— Анри, трябва да те поздравя за преценката ти относно истинската заплаха, скрита под булото на токсичното отравяне. Нашите учени работиха седмици, за да стигнат до отговора, който ти откри за по-малко от двайсет и четири часа.

Лиза усети как кожата и изстива. „Седмици“. Значи похитителите им бяха знаели за заплахата много преди кризата да се разрази в пълните си мащаби. Какво общо имаше всичко това с Гилдията?

— Не толкова похвална, уви, беше тревогата, която вдигна чак до високите етажи във Вашингтон. Наложи се да съкратим сроковете си… и да импровизираме. Да се възползваме например от наличния тук научен талант, който да включим към усилията на собствените си учени. Но така да е. Трябва да действаме бързо, иначе всяка надежда е изгубена.

— Надежда за какво? — попита най-накрая Лиза.

— Позволете да ви покажа, мила моя. — Девеш посочи един от двата стола и я покани с кимване да седне.

Лиза остана права, но Патанджали, изглежда, не се засегна от ината й, може би защото беше зает да пише по клавиатурата. На централния монитор се появи видеоматериал. Микроскопски запис на гърчещи се вериги от пръчковидни бактерии.

— Доколко сте запознати с антракса? — попита Девеш, като хвърли поглед към тях.

Лиза изтръпна.

Анри отговори от името на двамата:

— Bacillus anthracis. Засяга най-вече преживните животни. Крави, кози, овце. Но спорите му могат да заразят и хора. Често с летален изход.

Беше клинична преценка, лишена от излишни емоции. Ала Лиза забеляза напрежението, вдървило гърба на токсиколога.

Девеш кимна.

— Различни видове бацили живеят в почвата по целия свят. В по-голямата си част са напълно безвредни. Този организъм тук например. Bacillus cereus.

На екрана се появи микроскопски образ на единична бактерия. Пръчковидна с тънка мембранна стена; ДНК нишките в центъра й бяха оцветени, за да се различават по-ясно.

— Като други членове на своя вид, и това миниатюрно създание обитава градините и нивите по целия свят. Храни се с микроорганизми и хранителни вещества в почвата. И не вреди на нищо, по-голямо от амеба. Виж, брат му, Bacillus anthracis… — Девеш кликна с мишката и отстрани се появи изображение на втора бактерия, която изглеждаше идентична с първата. — Това е организмът, който причинява антракс — продължи той, — една от най-смъртоносните бактерии на нашата планета. Която има един и същи генетичен код с миролюбивата си сестричка градинарка. — Девеш посочи оцветените ДНК спирали в двете клетки. — Ген след ген, почти стопроцентова идентичност. Така че защо едната убива, а другата — не? — попита Девеш и хвърли поглед през рамо към Лиза и Анри.

Лиза поклати глава. Анри също не каза нищо.

Девеш кимна, сякаш доволен от тяхната сдържаност. Обърна се, зададе команда от клавиатурата и бактерията на антракса зае целия екран. ДНК нишките приковаваха погледа. Вътре в цитоплазмата на вътрешната клетка, отделно от основната ДНК, плаваха два съвършени пръстена от генетичен материал, като две миниатюрни очи, втренчени в тях.

— Плазмиди — каза Анри. Така се наричаха пръстените. Лиза сбърчи вежди в опит да разбуди стари знания. Успя да си спомни единствено, че плазмидите са пръстеновидни ДНК нишки извън основната хромозомна ДНК. Тези свободно плаващи частици генетичен код се срещаха само при бактериите. Ролята им все още не беше проучена добре. Девеш продължи:

— Тези два плазмида — pX01 и pX02 — са виновниците за превръщането на обикновените бацили в масови убийци. Премахнете тези два пръстена и антраксът моментално се превръща в безвреден организъм, който си живурка доволно в градините ни. Вкарайте същите тези плазмиди в който и да е дружелюбен бацил и гадинката се превръща в убиец.

Девеш отново се обърна към тях.

— Питам ви, откъде са дошли тези допълнителни и смъртоносни късчета генетичен код?

Лиза отговори, заинтригувана въпреки всичко:

— Бактериите не си ли обменят директно плазмиди?

— Безспорно. Но аз имах предвид друго — как бактериите са се сдобили с тези чужди участъци генетичен материал първоначално? Какъв е първичният им източник?

Анри се размърда и се приближи да разгледа образа върху монитора.

— Еволюционният произход на плазмидите си остава загадка, но според съвременната теория бактериите са се сдобили с тях посредством вируси. И по-конкретно чрез бактериофагите, вид вируси, които нападат единствено бактерии.

— Именно! — Девеш отново обърна поглед към екрана. — Теорията гласи, че на някакъв етап в далечното минало вирусен бактериофаг е нападнал миролюбив бацил, заразил го е с тази смъртоносна двойка плазмиди и така е създал нова заплаха за биосферата, превръщайки една сладка градинска гадинка в чудовище.

Девеш затрака бързо по клавиатурата и микроскопските изображения изчезнаха от екрана.

— И антраксът не е единствената бактерия, заразена по този начин. Бактерията, причиняваща черната чума Yersinia pestis… нейната патогенност също се активира от плазмид.

Лиза започна да схваща картинката и по гърба й плъзнаха ледени тръпки. Всичките тези приказки за трансформирани бактерии я подсетиха за пациентите на кораба. Момичето с гърчове, причинени от оцетна бактерия; жената с холерийна дизентерия, причинена от бактерия в киселото мляко; неизвестният пациент с разяден от кожна бактерия крак…

— Да не би да твърдите, че и тук се случва нещо такова? изломоти тя. — Бактериални трансформации?

Девеш кимна.

— Именно. Нещо се е издигнало отново от дълбините на морето, нещо, което е способно да направи всички бактерии смъртоносни.

Лиза си спомни думите на Анри за численото превъзходство на бактериите в световен мащаб и как деветдесет процента от клетките в собствените ни тела принадлежали на бактерии. На външни за човека организми. И ако тази приливна вълна се обърнеше срещу хората… Девеш продължи:

— При изучаването на генетиката на антракса и на други токсични бактерии микробиолозите са стигнали до извода, че в далечното минало е съществувал определен щам вируси. Щам, създал ранните прародители на антракса и другите болестотворни бактерии. Дали са дори име на този древен щам вируси, които превръщат приятеля във враг — щамът на Юда.

Анри, изглежда, беше съзрял нещо в лицето на Девеш, някакъв блясък в очите, някакво вълнение. Изправи гръб и го попита директно:

— Нещо ми подсказва, че вече сте изолирали причинителя на тукашната епидемия, прав ли съм? Щамът на Юда. Иначе нямаше да сте тук.

— Да, прав сте. Така поне мислим.

Девеш вкара нова команда. Бактерията на екрана изчезна и на нейно място се появи въртяща се около оста си фигура, запис от електронен микрограф, цялата в различни оттенъци на сребристото. Заради цвета организмът изглеждаше някак механичен, приличаше на модулите за кацане на луната. Сърцевината му беше с правилна геометрична форма, икосаедър с двадесет плоски триъгълни страни. От всеки ъгъл излизаха тънки пипала със заострени връхчета, създадени да се прилепват и пробиват.

Подобни изображения Лиза беше виждала неведнъж в медицинския факултет.

Вирус.

— Открихме го в една проба на цианобактерия от токсичния разлив. Това нещо е превърнало невинната фосфоресцираща морска бактерия в бълващ отрова убиец, отрова, от която плътта буквално се разлага пред очите ви. Ветровете са отнесли токсичните облаци към сушата, вирусът се е разпространил там и така е започнало бавното превръщане на островните бактерии в чудовища.

— А сега виждаме същия процес при пациентите си — каза Анри. — Как собствените ни тела се обръщат срещу нас.

Девеш почука по екрана.

— Върховният предател. Този организъм е в състояние да зарази цялата биосфера на планетата, да превърне всички бактерии в смъртоносни организми. Това е неутронната бомба на природата, патогенна експлозия с потенциал да заличи от лицето на Земята всички по-висши форми на живот и да остави след себе си само токсична бактериална супа. Ако не направим нещо, света го чака онова, което се случи с наветрената страна на остров Рождество.

— Но щом се разпространява толкова бързо… — Анри беше блед като платно. — Няма как да го спрем.

Девеш се изправи и взе бастуна си.

— Може и така да е. Но ние тепърва ще анализираме подробно този организъм. Добрата новина е, че жизненият цикъл на вируса е кратък, или поне засега изглежда така. Другата добра новина е, че вирусът заразява само бактериите в телата ни, но не и нашите собствени клетки. Което означава, че директната заплаха за нас е малка. Вирусът прониква в бактериалната клетка, използва я, за да направи свои копия, после й оставя за спомен токсичните плазмиди. Извън клетката новият вирус е крехък. Лесно може да бъде унищожен с обикновени дезинфектанти и да се контролира с добра хигиена.

Лиза си помисли за екипите, които обикаляха кораба сред облаци от дезинфектанти. Стерилизираха го.

— Уви, вирусът оставя след себе си подъл убиец. Смъртоносни бактерии, които се делят и умножават, всяка една — ново чудовище в редовете на микробния свят, всички те замърсяващи трайно биосферата с невиждани досега форми на живот.

Анри потърка притеснено челото си.

— Ако вирусната зараза се отприщи в общата биосфера на планетата… светът ще се изправи пред стотици нови болести, при това едновременно. Чума, която променя лицето си по-бързо, отколкото ние можем да реагираме. Светът никога не се е изправял пред заплаха с такива мащаби.

— Това не е съвсем вярно — загадъчно възрази Девеш.

Анри погледна втренчено похитителя им.

— С моите работодатели сме на мнение, че това не е първата епидемия, причинена от щама на Юда. Съществуват исторически данни за подобна епидемия в същия този район. Преди почти хиляда години. — Гласът му се сниши почти до шепот. — И в тези истории се промъкват някои странни и смущаващи твърдения.

— За какви исторически данни говорите? — попита Лиза. Девеш махна с ръка.

— Няма значение. Други се занимават с този въпрос. Нека те следват историческата следа, ние имаме друга цел и трябва да я преследваме неотклонно. Нашата мисия тук не е свързана с миналото, а с настоящето. Евакуацията на острова и присъствието на този луксозен туристически кораб бяха дирижирани от моите работодатели. Необходимо беше да изолираме заразените на едно място. Така получихме рядката възможност да проучим как се развива болестта. Нейната епидемиология, патологията й, клиничната й картина. Разполагаме с цял кораб експериментални обекти.

Лиза отстъпи крачка назад, неспособна да скрие потреса си.

Девеш се подпря на бастуна си.

— Долавям отвращението ви, доктор Къмингс. Сигурен съм обаче, че разбирате защо се наложи именно ние да поемем нещата. Когато насреща ни е организъм с подобен патогенен потенциал, няма време за излишни приказки. В ситуация като тази политически правилна реакция не съществува. Трябва да се действа бързо и да се вземат трудни решения. Нима в Тускигий собственото ви правителство не допусна заразени със сифилис хора да умират от болестта, докато учените документират безстрастно страданията им, симптомите им, а накрая и смъртта им? За да надвием сегашната чума, трябва да сме също толкова жестоки и хладнокръвни. Защото, повярвайте ми, това е война за оцеляването на човешкия вид.

Лиза отвори уста да възрази, но беше толкова смаяна, че не измисли нищо.

Анри го направи вместо нея, но не така, както тя беше очаквала.

— Прав е — каза токсикологът. Лиза се извъртя към него.

Анри не отделяше очи от екрана и микроскопското изображение на смъртоносния вирусен щам.

— Това е убиец от планетарен мащаб. И вече е на свобода. Спомни си колко бързо се разпространи птичият грип. Разполагаме със седмица, а може и с по-малко. Ако не измислим как да го спрем, всичко живо — или поне всички висши форми на живот — ще бъдат заличени от лицето на Земята.

— Радвам се, че мислим еднакво — каза Девеш и кимна почтително на Анри. После спря погледа си на Лиза. — А след като обясня на доктор Къмингс каква е нейната роля в нашето начинание, тя също ще открие просветлението.

Лиза се намръщи при тази поредна загадка. Девеш се завъртя към вратата.

— Преди това обаче ще идем при вашите приятели в свързочния център и ще потушим няколко пожара.

 

07:02

Вашингтон

 

Пейнтър гледаше репортажите на трите плазмени екрана в кабинета си — Фокс, Си Ен Ен, Ен Би Си. Всичките бяха за взрива близо до Джорджтаун.

— Значи всичко е наред — каза Пейнтър, застанал прав зад бюрото си. Натисна слушалката в ухото си. Гласът на Лиза, пропътувал половината свят, се чуваше слабо. — Дженингс от научния отдел здравата се беше уплашил. Готов беше да пусне бомби над острова.

— Съжалявам за фалшивата тревога — каза Лиза. — Пробите се оказаха замърсени, нищо повече. Тук всичко е наред… доколкото е възможно при цял кораб с болни хора. По първоначални данни се касае за цъфтеж на „огнена трева“. Случвало се е и преди в този район. Вдига се токсичен облак й опразва плажовете. До ден-два ще се изчисти напълно и с Монк ще се приберем.

— Това ми е първата добра новина за деня — отвърна с въздишка Пейнтър.

Очите му току се връщаха към плазмените екрани. Горският пожар зад обезопасената квартира най-после утихваше. Пожарни коли изливаха тонове вода върху поразения периметър.

Лиза прошепна в ухото му:

— Знам, че си зает. Ще ти се обадя пак след дванайсет часа, както е по план.

— Добре. Иди да поспиш. Залезът там сигурно е страхотен.

— Така е. Аз… ще ми се и ти да беше тук, за да му се порадваме заедно.

— И на мен. Но скоро пак ще се видим. Сега обаче си имам други грижи на главата.

На екрана телевизионен хеликоптер се спусна ниско да улови за сутрешните новини останките от обезопасената квартира. Вече бяха съобщили заключенията на противопожарните инспектори. Следи от гуми в задния двор вече ги бяха отвели до изоставен форд тъндърбърд, същия, с който Грей беше пристигнал преди няколко часа. И с който очевидно беше поел не по улиците, а право през парка. Къде беше отишъл след това обаче? До този момент нямаше и помен нито от Грей, нито от родителите му, нито от ранената агентка на Гилдията.

„Къде са се покрили?“ — Аз също имам работа тук — каза Лиза.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не…

Пейнтър долови колебанието в гласа й.

— Лиза? Какво има?

— Нищо. — Прозвуча някак троснато. — Май просто съм уморена. Знаеш каква ставам по това време на месеца.

Секретарят му Брант се появи с количката си в кабинета му, стиснал купчинка факсове. Пейнтър мерна логото на изпращача върху най-горния лист. Полицейско управление Вашингтон. Поредният доклад от претърсването на местните болници. Пейнтър взе листата от Брант и каза на Лиза:

— Гледай да си починеш тогава. — Очите му се плъзнаха по печатните редове. — Пази се и не забравяй плажното масло. Иначе ще приличам на някой призрак до твоя островитянски тен.

— Добре. — Гласът й съвсем беше спаднал. Сателитната връзка на кораба очевидно се нуждаеше от още настройки. Въпреки това Пейнтър долови разочарованието в гласа й. И на него му беше домъчняло.

— Ще се видим скоро — завърши той. — А след половин ден ще се чуем пак. Сега върви да поспиш.

Връзката прекъсна. Пейнтър извади слушалката от ухото си и седна зад бюрото. Дръпна пред себе си купчинката доклади. Първо щеше да ги прегледа, а после щеше да звънне на Дженингс с добрата новина.

Ако не друго, поне една от кризите се беше оказала фалшива.

 

18:13

В открито море

 

Лиза остави телефонната слушалка. Сърцето й блъскаше като полудяло. Връзката беше прекъсната по знак на Девеш Патанджали. Той стоеше при вратата на ултрамодерния комуникационен център на кораба, опрял се с две ръце на бастуна си.

Поклати глава разочаровано.

Стомахът на Лиза се сви. Разбрал ли беше какво се беше опитала да направи? Стана от мястото до радиста. Един от пазачите я стисна веднага над лакътя.

— А трябваше само да следвате сценария, доктор Къмингс — каза Девеш с глас, натежал от раздразнение. — Простичка молба с надлежно обяснени ви последствия.

Паника смрази кръвта й.

— Аз… следвах сценария. Не казах нищо подозрително. Пейнтър мисли, че всичко е наред. Точно както искахте.

— Да. И слава Богу. Но не си мислете, че опитът ви да му дадете сигнал ми е убягнал.

„О, Господи…“ Беше си пробвала късмета по време на телефонния разговор. Девеш не би могъл да знае, че…

— Не разбирам какво…

— „Знаеш каква ставам по това време на месеца“ — цитира думите й Девеш. Обърна се и излезе в коридора. — Истината е, че цикълът ви е свършил преди десет дни, доктор Къмингс.

Ледени тръпки полазиха по гърба й.

— Разполагам с пълното ви досие, доктор Къмингс. Което изчетох внимателно, а паметта ми е изключителна. Фотографска. Съветвам ви да не ме подценявате втори път.

Пазачът я изведе грубо от стаята.

Докато се препъваше след него, Лиза реши, че беше адски глупаво да подава тайни реплики на Пейнтър, колкото и да бяха завоалирани.

„Ама и аз ги надробих едни“.

В коридора ги чакаха други ключови пленници — доктор Линдхолм, Райдър Блънт и един австралийски капитан в окървавена униформа. Всички вече бяха провели подобни на нейния телефонни разговори и бяха уверили отсрещната страна, че всичко е наред и че ситуацията на острова е под контрол; изиграли бяха своята роля в сценария и бяха осигурили на похитителите допълнително време, в което да увеличат разстоянието между кораба и острова, преди някой да е усетил миризмата на гнило.

Но в коридора имаше и други. Четири деца се бяха скупчили в дъното му. Момчета и момичета. На възраст от шест до десет години. Едно за всеки, влязъл в свързочната. Животът на всяко от децата зависеше от тяхното съдействие. На Лиза се беше паднало осемгодишно момиченце с големи бадемови очи, което седеше ужасено на пода, притиснало колене към гърдите си. Братчето й, две години по-голямо, я беше прегърнало през раменете.

Маорският водач на пиратите се приближи към детето с пистолет в ръка.

Девеш пристъпи до него и се обърна към групата на учените с ръка на кръста.

— Всички вие бяхте предупредени, че ако се отклоните от предварителния сценарий или се опитате да предадете тайно съобщение, постъпката ви ще има последствия. Но тъй като това е първата грешка на доктор Къмингс, аз ще проявя снизхождение.

— Моля ви — промълви Лиза. Причерняваше й при мисълта, че детето може да умре заради нея. Преди малко, в свързочната, беше действала инстинктивно. И глупаво.

Девеш спря погледа си върху нея.

— Доктор Къмингс, давам ви възможност да изберете друго дете, което да умре вместо това момиченце.

Сърцето й прескочи един удар и сякаш спря окончателно.

— Аз не съм жесток човек, водя се единствено от практически съображения. Това е урок, който всички трябва да приемете сериозно. — Махна към Лиза. — Изберете дете.

Лиза поклати глава.

— Не мога…

— Изберете или ще наредя да ги застрелят всичките. Запомнете, мисията ни е прекалено важна и трудна, за да търпим неподчинение, дори и най-дребното.

По знак от татуирания си водач пазачът я затегли напред.

— Изберете дете, доктор Къмингс.

Лиза плъзна поглед по лицата на четирите деца. Гърлото й се беше свило така, че едва си поемаше дъх. Нито едно от децата не знаеше английски, но изглежда, бяха разчели нещо по лицето й, доловили бяха агонията й и това ги изплаши още повече. Нови сълзи потекоха по бузките им и те се свиха по-близо едно до друго.

Лиза улови погледа на Девеш и го удари на молба.

— Моля ви, доктор Патанджали. Грешката беше моя. Накажете мен.

— Струва ми се, че точно това правя. — Впери студен поглед в нея. — Изберете дете.

Лиза отново сведе поглед към четирите лица. Не можете да избере нито момиченцето, нито братчето му. Нямаше избор. Вдигна ръка и посочи друго от момчетата, най-голямото в групата, дете на десетина години.

„Прости ми, Господи!“

— Добре. Ракао, знаеш какво да правиш.

Маорският стрелец пристъпи към момчето, което вдигна към него уплашеното си лице.

Силен стон се изтръгна от гърлото на Лиза. Тя направи крачка напред. Пазачът я стисна още по-силно за лакътя и я спря. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на пода, по-косена от ужас и скръб.

Стрелецът вдигна пистолета си към главата на момчето.

— Не… — прошепна Лиза.

Татуираният натисна спусъка… но изстрел не последва. Чу се само остро изщракване.

Ракао свали оръжието.

В последвалата тишина откъм другия край на коридора се чу гъгниво хъркане. Лиза се обърна и видя как доктор Линдхолм се свлича на колене като самата нея преди малко. Погледите им се срещнаха, неговите очи се бяха разширили от болка и ужас. Ръцете му се вдигнаха към гърлото. Между пръстите му потече кръв.

Зад него придружителката на Девеш, Сурина, отстъпи крачка назад с покорно сведена глава, сякаш се оттегляше, след като е сервирала чай. Ръцете й бяха празни, но Лиза не се съмняваше, че именно тя е прерязала гърлото на лекаря и е прибрала кинжала си толкова бързо, колкото го беше използвала.

Линдхолм се срина по очи на пода. Мекият килим попи кръвта в разширяващо се петно. Пръстите на едната му ръка се сгърчиха конвулсивно, после застинаха.

— Копеле гадно… — изръмжа Райдър.

Девеш пристъпи към Лиза.

— З-защо? — заекна тя, изстинала до мозъка на костите си.

— Както вече споменах, нищо не убягва на вниманието ни, доктор Къмингс. Включително уменията на доктор Линдхолм. Или по-скоро липсата им, когато става въпрос за научни изследвания и работа на терен. Той изпълни предназначението си — обади се в СЗО и приспа бдителността им. Извън това обаче беше по-скоро пасив, отколкото актив. Ако не друго, смъртта му послужи поне за едно. За демонстрация. Не само да покаже цената на неподчинението. — Девеш впери очи в нейните. — Мога ли вече да приема, че сте разбрали каква е въпросната цена, доктор Къмингс?

Тя кимна бавно, втренчила поглед в кървавото петно.

— Добре тогава — каза Девеш и се обърна към останалите. — Смъртта му имаше за цел да даде урок на всички ви. Урок за това колко важна и сериозна е нашата мисия. Животът на всеки от вас зависи от ползата, която допринасяте. Съвсем просто е, както виждате. Или работите здраво, или умирате. Съветвам ви да внушите това и на своите колеги, за да не се стига до нови демонстрации.

Плесна с ръце.

— А сега, след като приключихме с неприятната част, да се хващаме на работа. — Даде знак на маора. — Ракао, погрижи се гостите ни да бъдат отведени на работните си места. Аз лично ще отведа доктор Къмингс при нейния пациент.

Ракао прибра пистолета си в кобура и даде някакви нареждания на хората си. Девеш поведе Лиза по коридора, далеч от всички останали. Подминаха онемелите от ужас деца. Един от пазачите ги връщаше там, откъдето ги бяха довели.

Сурина, която вървеше след Лиза и Девеш, спря до братчето и сестричета. Приведе се над момичето, което все така се гушеше до брат си. Протегна към него празната си длан, а после щракна с пръсти и увит в целофан бонбон се появи като по магия в ръката й. Сурина го предложи на малкото момиче, но детето само се сви още повече под ръката на брат си. Той обаче, в пристъп на практичност, посегна и грабна бонбона от дланта на Сурина, сякаш беше примамка в капан за мишки.

Сурина се изправи плавно в дългата си дреха от бродирана коприна, като погали пътьом бузката на момичето. По пръстите й останаха мокри следи от сълзите на детето. Лиза се запита дали и гърлото на Линдхолм беше прерязала със същата ръка. Лицето на Сурина не трепна и за миг.

Лиза се обърна и продължи след Девеш.

Той я отведе при последната каюта на тази палуба, отключи и влезе. И тази каюта беше от големите. Във външното помещение на апартамента беше струпано внушително оборудване. Девеш го подмина без коментар и продължи към спалнята.

Лиза — вървеше по петите му — мярна над рамото му позната фигура, положена на леглото в кислородната си палатка — жена, свързана към следящо жизнените й функции оборудване, с руса коса като нейната, но подстригана съвсем късо. Току-що бяха минали покрай носилката, с която я бяха докарали тук и с която я бяха свалили от хеликоптера. Чертите й все така не се различаваха под кислородната маска, покрила почти цялото й лице.

Двама мъже, същите санитари, които я бяха извадили от хеликоптера, нагласяваха последните кабели и тръбички, свързващи жената с подреденото отстрани мониториращо оборудване. Лиза плъзна поглед по машините — електроенцефалограф, ЕКГ, доплеров монитор за кръвното налягане. Към гърдите на пациентката вече беше включен централен източник, свързан към банка за интравенозно вливане. Единият мъж се наведе да нагласи торбичката, свързана към уринарния катетър.

Девеш вдигна ръка към жената в леглото.

— Позволете да ви представя доктор Сюзан Тунис, морски биолог от Куинсланд. Една от първите, сблъскали се с токсичния цъфтеж на цианобактериите. Вие, струва ми се, вече се познавате с друг от компанията й. Неизвестният пациент в изолационното отделение.

Лиза стоеше на прага. Нямаше представа защо я е довел тук, а и още не беше дошла на себе си след убийството на доктор Линдхолм. Дори това да беше една от първите жертви, какво общо имаше тя? Не беше нито вирусолог, нито бактериолог.

— Не разбирам — каза объркано. — На кораба има лекари които са по-квалифицирани от мен.

Девеш махна небрежно с ръка.

— За медицинските й нужди има кой да се грижи.

Лиза смръщи вежди.

— Тогава защо…?

— Доктор Къмингс, вие сте специалист по физиология, със значителен опит в изследователската работа на терен. Но което е по-важно, вече сте имали повод да докажете изобретателността си. Досега от това се е възползвала Сигма. Сега ние имаме нужда от опита и потенциала ви. Бих искал лично да ми съдействате. С този конкретен случай.

— Защо с този? Защо именно тази жена?

— Защото тази именно пациентка държи ключа към всичко. — Девеш сведе поглед към жената. В очите му за пръв път се мярна тревога. — Тя крие загадка; загадка, която се корени дълбоко в историческото минало, още във времето на Марко Поло и неговите пътешествия из тези води… корени се и в една още по-голяма мистерия.

— Марко Поло? Мореплавателят?

Девеш махна с ръка.

— Както вече казах, по тази следа върви друг екип на Гилдията. — Той кимна към жената. — Всичките ни усилия тук, всички изследвания, които ще проведем на борда на този кораб, всички жертви и саможертви, които ни предстоят, всички те се съсредоточават около тази жена.

— Все още не разбирам. С какво е толкова важна? Девеш сниши глас.

— Тази жена… тя се променя. Като бактериите. Щамът на Юда расте в нея.

— Но нали казахте, че вирусът не засяга човешките клетки?

— Така е. Вирусът прави в нея нещо друго.

— Какво?

Девеш се обърна и я погледна.

— Използва я като инкубатор.