Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (5)

2.
Кървава Коледа

5 юли, 11:02

Остров Рождество

 

Поредният ленив ден на плажа…

Монк Кокалис следваше водача си по тясната ивица. И двамата бяха с еднакви защитни костюми „Био — 3“. Не беше най-добрият избор на облекло за разходка по тропически плаж. Монк беше само по боксерки под костюма и въпреки това се чувстваше навлечен като за северния полюс: печеше се на бавен огън в херметически затворената си одежда от плътен найлон. Заслони очи от слънцето и плъзна поглед по ужасната гледка отпред.

Западният залив на остров Рождество. Вълните подмятаха труповете, сякаш самият ад беше изригнал от дълбините. Купове мъртви риби бележеха линията на нощния прилив. Като хълмове сред тях изпъкваха акули, делфини, костенурки, дори един кит, макар че трудно можеше да се каже къде свършва единият труп и започва другият, защото плътта и люспите се бяха стопили в зловонна маса от кости и разлагащо се месо. На плажа и във водата имаше и много морски птици, разкривени и мъртви, навярно привлечени от угощението и поразени от същата отрова.

През дупка в скалата изригваше фонтан от мътна морска вода и надаваше звънлив рев, сякаш океанът поемаше последния си мъчителен дъх.

Двамата минаха приведени под фонтана и продължиха на север по тясната ивица чист пясък между залятата с трупове приливна зона и стръмните, обточени с джунгла скали.

— Напомни ми да подмина бюфета с морски дарове, когато се върнем на кораба — измърмори Монк през респиратора, от който гласът му звучеше гъгниво. Добре че бяха кислородните бутилки на костюма. Не искаше дори да си представя смрадта над това приливно гробище.

Доволен беше и че партньорката му, доктор Лиза Къмингс, беше останала на кораба от другата страна на острова. „Господарката на морето“ беше пуснала котва в Залива на летящата риба, встрани от посоката на вятъра, който носеше през острова миазмите на токсичната супа по западния му бряг.

Други не бяха извадили такъв късмет.

Когато пристигнаха призори, Монк беше станал свидетел как евакуират стотици мъже, жени и деца, всичките заразени, но в различен стадий на заболяването — някои слепи, други само с циреи по меките части на тялото, при най-тежките случаи кожата се свличаше на покрити с гноен обрив ивици. И макар че токсичните замервания показваха бързо намаляващи нива, целият остров беше подложен на евакуация като предпазна мярка.

„Господарката на морето“, гигантски луксозен кораб за морски круизи, излязъл на първото си плаване сред индонезийските острови, беше евакуиран и отклонен, превърнат в импровизиран лазарет за спешна помощ. Служеше и за оперативен център на екипа от Световната здравна организация, повикан да открие причината и източника на замърсяването, поразило крайбрежните води.

Пак по тази причина Монк крачеше сред мъртви риби тази сутрин — търсеше отговори сред останките от трагедията. На борда на кораба медицинските умения на Лиза бяха впрегнати в борба с болестта, а уменията на Монк го бяха довели тук, сред ужасния леш. Именно знанията му по патология и криминология — както медицинска, така и биологична — бяха предопределили избора му за тази мисия на Сигма. Операцията беше определена като нискорискова — само наблюдение, — съвсем подходяща да го върне във форма след трите месеца отпуск по семейни причини.

Това, последното, гледаше да не го мисли много. Предпочиташе да не мисли за невръстната си дъщеричка, докато газеше сред разлагащи се трупове. Но мислите му все бягаха натам. Пред вътрешния му поглед изникнаха сините очички на Пенелопе, пухкавите бузки, невероятната грива от рехава руса косица, толкова различни от бръснатата глава и грубите черти на баща й. Как беше възможно нещо толкова красиво да се е пръкнало от неговите гени? Но пък жена му като нищо може да беше подредила тестето в това отношение. Дори тук Монк не можеше да прогони стягането в гърдите си, физическия копнеж да е близо до тях, сякаш беше вързан като с пъпна връв, по която тримата споделяха кръвта си. Струваше му се невъзможно да е толкова щастлив.

Водачът му, доктор Ричард Граф, обрулен от вятъра и солта на морето океанолог от университета в Куинсланд, приклекна на метър-два пред него. Той нямаше представа за истинската самоличност на Монк, знаеше само, че е бил привлечен от СЗО като външен експерт. Граф остави пластмасовото си куфарче за проби върху един плосък камък. Зад визьора на шлема брадатото му лице беше изопнато от тревога.

Време беше да се хващат на работа.

Бяха дошли тук с надуваема гумена лодка „Зодиак“. Лоцманът, моряк от австралийския кралски флот, беше останал в лодката извън заразената зона. Катер на австралийската крайбрежна охрана надзираваше евакуацията на острова.

Самотният остров, отстоящ на хиляда и петстотин мили северозападно от Пърт, все още беше австралийска територия. Открит на Коледа пред далечната 1643-та, необитаемият остров впоследствие бил колонизиран от британците, които хвърлили око на фосфатните му залежи, отворили голяма мина и наели работници от индонезийските острови. И макар мините още да функционираха, туризмът се беше превърнал в основно препитание на острова. Три четвърти от планинската земя тук, обрасла с гъста гора, беше обявена за национален резерват.

Но най-малкото този туристически сезон, ако не и следващият, бяха тотално провалени.

Монк се присъедини към доктор Ричард Граф.

Океанологът вдигна глава и махна с ръка към безбройните трупове наоколо.

— Започнало е преди месец, поне според разказите на местни рибари — обясни Граф. — Кошовете за омари били пълни с празни черупки, месото вътре било изгнило. Ръцете на рибарите се покривали със струпеи часове след като изтегляли траловите мрежи от морето. И ставало все по-зле.

— Какво е станало според теб? Някакъв токсичен разлив ли?

— Че е токсично, спор няма, но не е било разлив.

Ученият разви черна чанта за проби с голям предупредителен знак за химическа опасност, после посочи към прибоя. Водата се пенеше мътна и жълтеникава, отровна супа от разложено месо и кости.

Той махна с ръка.

— Всичко това е дело на майката природа.

— Какво имаш предвид?

— Това пред очите ти е слузеста плесен, приятел. Съставена от цианобактерии, древен предшественик на съвременните бактерии и водорасли. Преди три милиарда години плесените от този вид процъфтявали из целия световен океан. И сега се появяват отново. Точно затова ме повикаха. Този вид организми са по моята част. От години изучавам подобни цъфтежи в близост до Големия бариерен риф, и по-точно един вид, наречен „огнена трева“. Смесица от водорасли и цианобактерии, които могат да покрият площ колкото футболно игрище, докато ти си изядеш обяда. И изпускат десет различни биотоксини, достатъчно силни да ти покрият кожата с циреи. Когато изсъхнат пък, се разпадат на прах, който изгаря като лютив спрей за самоотбрана.

Монк си спомни ужасяващата картина на Селището, най-големия град на острова. Намираше се недалеч от залива, по пътя на търговските ветрове.

— И казваш, че тук се е случило същото?

— Или нещо подобно. Огнената трева и цианобактериите се появяват във всички океани. От фиордите на Норвегия до Големия бариерен риф. Риба, корали и морски бозайници умират, а тези древни плесени, и покрай тях и отровните медузи, процъфтяват. Все едно еволюцията е дала на заден ход и океаните се разпадат към първичната супа. И само ние сме си виновни. Изпускане на почвени торове, индустриална химия и отходни канали тровят делтите и естуарите на реките. Безконтролният риболов през последните петдесет години е намалил популациите на големите риби с деветдесет процента. А климатичните промени затоплят и окисляват водата, намаляват способността й да задържа кислород и така задушават морските твари. Убиваме моретата с такова темпо, че скоро и да искаме, няма да можем да поправим стореното.

Поклати глава и плъзна поглед по мъртвите риби.

— Това тук е само предвестник. Морето е на път да се върне към състоянието си отпреди сто милиона години, когато е бъкало от бактерии, токсични водорасли и отровни медузи. Такива мъртви петна има по целия свят.

— Но какво е предизвикало това тук?

Граф поклати глава.

— Нова, неидентифицирана слузеста плесен. Нещо, което не познаваме, и точно това ме плаши. Морските биотоксини и невротоксини и без това са най-силните отрови на света. Някои са толкова страшни, че дори не сме в състояние да ги копираме. Знаеш ли, че сакситоксинът, произвеждан от бактерия в определен вид ракообразни, е класифициран от ООН като оръжие за масово поразяване?

Монк изгледа с гримаса брега.

— Майката природа понякога е голяма кучка, а?

— Най-страшният терорист е тя, приятел. И ще е добре да не я ядосваме прекалено.

Срещу това Монк нямаше какво да каже.

След края на лекцията по биология Монк се наведе да помогне с набора за събиране на проби. Ръкавиците на костюма му пречеха, а дори и без тях не беше от най-сръчните, заради безчувствената си лява ръка. Осакатен при предишна мисия на Сигма, сега той носеше петопръста протеза, последна дума на технологиите, натъпкана до пръсване с последните електронни джаджи на АИОП, но синтетиката и биоелектрониката не можеха да заместят истинската ръка. Изруга под нос, когато изпусна една спринцовка на пясъка.

— Внимавай — предупреди го Граф — да не си пробиеш костюма. Токсичните замервания показват спад, вярно, но по-добре да внимаваме.

Монк въздъхна. Какво ли не би дал да се измъкне от този маймунски костюм, да се върне на кораба и да работи със собственото си оборудване. На път за острова беше уредил да му доставят по въздух пълен набор криминологично оборудване, което да го чака на борда. Ех, да беше там сега.

Но преди това трябваше да съберат лабораторни проби. И то много. Кръв, тъкан и кост. От риби, акули, сепии, делфини.

— Странна работа — измърмори Граф, стана и огледа плажа. Монк също стана.

— Какво има?

— Едно от най-разпространените животни на острова е Geocarcoidea natalis.

— Което на английски ще рече?

— Говоря за червения земен рак от остров Рождество.

Монк огледа отрупаната с трупове крайбрежна ивица. Беше прочел това-онова за местната флора и фауна. Червеният земен рак, достигащ размерите на голяма чиния, беше звездата на острова. Ежегодната му миграция беше едно от чудесата на естествения свят. Всеки ноември, в точно определен спрямо лунния цикъл ден, милиони раци се втурваха лудешки от джунглата към морето въпреки атаката на морските птици и се опитваха чрез оцеляването си в тази неравна борба да докажат правото си на чифтосване.

Граф продължи:

— Раците обожават мърша. При всичките тези трупове трябваше отдавна да са довтасали. Както са направили птиците. Само че не виждам ни един — нито жив, нито мъртъв.

— Може да са усетили токсина и да са останали в джунглата.

— Ако си прав, това може да ни подскаже нещо за произхода на токсина или за бактерията, която го е произвела. Може би и преди са се сблъсквали с такъв смъртоносен цъфтеж. Или са развили резистентност. Във всеки случай, колкото по-бързо изолираме източника, толкова по-добре.

— За да помогнем на островитяните…

Граф сви рамене.

— И това, разбира се. Но по-важното е да спрем разпространяването на организма. — Млъкна, загледан в жълтеникавата мътилка, после сниши притеснено глас. — Боя се, че може да е предвестник на онова, от което се страхуват всички специалисти по морска биология.

Монк го погледна въпросително.

— Бактерия, която ще наклони везните, която ще е достатъчно токсична, за да унищожи напълно живота в моретата.

— Възможно ли е това?

Граф пак клекна и се захвана за работа.

— Може би вече е налице.

След това мрачно предсказание двамата почнаха да събират проби в епруветки, торбички и пластмасови чашки. Занимаваха се с това близо час, а слънцето се катереше все по-високо над скалите, лъчите му се отразяваха във водата и Монк се пържеше в биозащитния си костюм. Започна да си фантазира за студен душ и леден коктейл с чадърче.

Бавно се придвижваха по плажа. Близо до скалната стена Монк видя снопче обгорели ароматни пръчици тамян, забодени в полукръг пред малко будистко светилище: седнала фигура с изгладени от морето и пясъка черти и импровизиран заслон, оплескан с птичи курешки. Изглежда, местните бяха запалили пръчиците благовония като защита срещу токсичния прилив, с надеждата за божествена намеса.

Полазиха го студени тръпки. Запита се дали и техните усилия няма да са също толкова нахалост.

Ритмичният рев на приближаваща се лодка го накара да обърне глава към морето. Огледа плажната ивица. Докато събираха пробите, с Граф бяха подминали издаден в морето скалист участък и зодиакът им беше останал зад него, скрит от погледа.

Заслони очи. Австралийският им кормчия ли местеше лодката по-близо до тях, или какво?

Граф застана до него.

— Много е рано да се връщаме.

Огнестрелен откос отекна над водата, сякаш за да извести появата на очукана синя моторница иззад скалистата издатина. Монк преброи седмина мъже в задната й част, главите им бяха увити с шалове. Слънцето се отразяваше в дулата на карабини.

Граф ахна и отстъпи назад.

— Пирати…

Монк поклати глава. „Направо нямам думи…“ Лодката обърна към тях и заора през плаващите трупове.

Монк стисна Граф за яката и го дръпна в сянката на скалите.

Пиратството беше във възход навсякъде, но индонезийските води открай време изобилстваха с такива главорези. Множеството острови и малки атоли, хилядите тайни пристани, гъстите джунгли — всичко това създаваше идеална почва за процъфтяването на древния занаят. А след последното цунами в района броят на местните пирати се беше умножил допълнително покрай възможностите за безнаказан грабеж, създадени от хаоса и оскъдното полицейско присъствие.

За едни — трагедия, за други — печалба.

Явно и сега се беше получило същото.

Но кой можеше да е толкова алчен, че да навлезе в тези води? Стрелците се бяха увили от глава до пети в импровизирани биозащитни костюми. Може би бяха чули, че токсичните нива спадат? И бяха решили, че рискът си заслужава?

Докато отстъпваше към сенките, Монк хвърли поглед към мястото, където беше пристанала тяхната лодка. Зодиакът можеше да донесе дебела пачка на местния черен пазар, да не говорим за скъпото научно оборудване, с което беше натоварен. Кормчията им не беше отговорил на стрелбата. Онези явно го бяха изненадали и повалили още с първите изстрели. У него беше и единствената им радиостанция. По всичко личеше, че ще трябва да разчитат единствено на себе си.

Представи си Лиза на борда на луксозния лайнер. Катерът на австралийската брегова охрана патрулираше около малкото пристанище. Поне тя би трябвало да е извън опасност.

За разлика от тях.

Скалите им отрязваха пътя за бягство към сушата. Вляво и вдясно се простираше пуст плаж.

Монк издърпа Граф зад единственото налично прикритие — една голяма скала.

Моторницата се насочи към тях. Затрещяха автомати, куршумите вдигнаха пясък и прах в права линия към скривалището им.

Монк се наведе още по-ниско, дръпна и Граф. Дотук с ленивия ден на плажа.

 

11:42

 

Доктор Лиза Къмингс размаза обезболяващия крем по гърба на разплаканото момиче. Майка му го стискаше за ръката. Беше малайзийка и говореше шепнешком, бадемовите й очи се бяха присвили от тревога. Комбинацията от лидокаин и прилокаин бързо успокои парещия обрив по гърба на детето и ужасените му викове утихнаха в сълзи и хлипане.

— Ще се оправи — каза Лиза. Вече бе научила, че майката работи като сервитьорка в един от местните хотели и знае английски. — Давайте й антибиотика по три пъти на ден.

Жената сведе глава.

— Терима каси. Благодаря ви.

Лиза кимна към групата мъже и жени в синьо-бели униформи — част от екипажа на „Господарката на морето“.

— Някой от екипажа ще ви намери каюта.

Жената се поклони пак, но Лиза вече се обръщаше и смъкваше латексовите си ръкавици. Трапезарията на палуба „Лидо“ се беше превърнала в разпределителен пункт. Всеки евакуиран от острова биваше преглеждан и препращан нататък в зависимост от това колко критично е състоянието му. Поради малкия си опит в спешната медицина, Лиза беше натоварена със задачата да оказва първа помощ. За помощник й бяха дали кльощав младеж от индийски произход, казваше се Джеспал и учеше в медицинския колеж в Сидни. Беше доброволец от медицинския екип на СЗО.

Изглеждаха странно заедно — тя руса и със светла кожа, той тъмнокос и смугъл. Но се бяха сработили чудесно.

— Джеси, как сме с цефалексина?

— Трябва да ни стигне, доктор Лиза. — Той тръсна едно голямо шише с антибиотика с едната си ръка, докато попълваше формуляри с другата. Умееше да върши по няколко неща едновременно.

Лиза повдигна долнището на зеления си анцуг — то непрекъснато се смъкваше — и се огледа. Никой не чакаше за първа помощ. Останалата част на трапезарията все така беше в състояние на контролиран хаос, накъсван от викове на болка и стенания, но тяхното звено поне за момента беше спокойно.

— Мисля, че евакуацията почти е приключила — каза Джеси. — Последните две лодки от доковете пристигнаха наполовина празни. Тези тук май са от отдалечените селца.

— Слава Богу за което.

Беше прегледала повече от сто и петдесет пациенти през тази сякаш безкрайна сутрин, случаи на тежки обриви, циреи, раздираща кашлица, дизентерия, гадене, една изкълчена при падане китка. И това беше само малка част от пациентите. Корабът беше пристигнал на острова предната вечер и когато Лиза се присъедини призори към екипа, евакуацията отдавна беше започнала. Така че тя се включи в движение. Малкият отдалечен остров имаше над две хиляди жители. Корабът би трябвало да побере цялото население, особено след като броят на починалите се беше покачил до четиристотин… и продължаваше да расте.

Лиза постоя така за миг, скръстила ръце пред гърдите си. Искаше й се Пейнтър да беше тук, да я прегърне, а наболата му брата да я боцка по бузата. Затвори уморено очи. Пейнтър го нямаше, но мисълта за него вля сила в тялото й.

Докато обработваше случаите, й беше лесно да са отдалечи от трагедията, да подхожда строго професионално, да отпраща един пациент и да вика следващия.

Ала сега, в този миг на спокойствие, размерът на трагедията изведнъж я порази. През последните две седмици заразата се беше разпространявала бавно — пострадали бяха предимно хора, имали пряк допир с причинителя. А после, само за два дни, морето беше изплюло отровен облак, вулканична експлозия на токсичен газ, който беше убил една пета от населението и разболял останалите четири пети.

И макар че токсичният облак се беше разнесъл, болните бяха атакувани от вторични заболявания и инфекции — грип, изгаряща треска, менингит, слепота. Скоростта на разпространение беше стряскаща. Цялата трета палуба беше поставена под карантина.

Какво правеше самата тя тук?

Когато пристигнаха сведения за очертаваща се медицинска криза, Лиза се обърна към Пейнтър с молба да изпрати нея. Изтъкна, че освен медицинската си степен има и докторат по човешка физиология, и което беше по-важно — значителен опит на терен, особено в морските изследвания. Половин десетилетие беше работила на спасителен кораб, бе провеждала проучвания, свързани с влиянието на различни фактори върху човешката физиология.

Така че аргументът й да участва в мисията беше повече от солиден.

Ала не беше единственият.

През последната година беше заседнала във Вашингтон и съществуването й постепенно беше преминало под общ знаменател с живота на Пейнтър. И макар че част от нея приемаше с охота тази интимност, това сливане, Лиза си даваше сметка, че има неотложна нужда да се отдели за известно време, както заради самата себе си, така и заради връзката им. За да претегли живота си извън сянката на Пейнтър.

Дали разстоянието не беше твърде голямо обаче?

Остър вик насочи вниманието й към двойната врата на трапезарията. Двама моряци внесоха мъж на носилка. Той се гърчеше и крещеше, кожата му сълзеше, червена като черупка на омар. Сякаш цялото му тяло беше сварено. Моряците се затичаха с носилката към екипа, който поемаше критичните случаи.

Лиза машинално превключи на професионален режим. „Диазепам и система с морфин“. Ала дълбоко в себе си знаеше истината. Всички я знаеха. Лечението на страдалеца можеше само да успокои болките му, нищо повече. На практика човекът вече беше мъртъв.

— Неприятности на хоризонта — измърмори зад нея Джеси.

Лиза се обърна и видя към нея да крачи доктор Джийн Линдхолм. Приличаше на щраус, с несъразмерно дълги крака и врат и грива от рехава бяла коса. Шефът на екипа от СЗО й кимна в знак че именно тя е набелязаната мишена.

Сега пък какво?

Не че й пукаше особено от клинициста с харвардска диплома. Егото му не отстъпваше на професионалната му биография. Още с пристигането си, вместо да помогне, Линдхолм се беше усамотил със собственика на луксозния туристически кораб — австралийския милиардер Райдър Блънт, печално известен с пренебрежителното си отношение към общоприетите норми. Известен и с железния контрол над бизнес начинанията си, милиардерът беше потеглил с кораба на първото му плаване. И вместо да си плюе на петите, когато бяха превърнали кораба му в походен лазарет, бе останал и бе превърнал спасителната мисия в маркетингова стратегия.

А Линдхолм се беше заел да му съдейства.

Съдействието му не се простираше над Лиза и Монк обаче. Ръководителят на екипа, пратен от Световната здравна организация, се беше подразнил сериозно заради оказания му натиск двамата да бъдат включени в мисията. Беше се подчинил, по липса на друг избор, но това още не означаваше, че трябва да е любезен с тях.

— Доктор Къмингс, радвам се да видя, че си почивате.

Лиза стисна зъби.

Джеси изсумтя.

Линдхолм стрелна с поглед студента от Сидни, сякаш чак сега забелязваше присъствието му. Бързо изгуби интерес към него и отново спря погледа си върху Лиза.

— Наредено ми бе да уведомявам вас и партньора ви за всички открития, свързани с епидемиологията на тази криза. И понеже доктор Кокалис в момента работи на терен, реших да сведа това до вашето внимание.

Бутна към нея дебело медицинско досие. Лиза позна логото на малката болница, която обслужваше остров Рождество. С персонал от лекари на повикване и две сестри на пълен работен ден болницата бързо се беше препълнила и тежките случаи бяха транспортирани с хеликоптери до Пърт. Ала и това се бе оказало недостатъчно, когато епидемията се беше разразила в пълната си сила. След пристигането на кораба най-напред бяха евакуирали именно болницата.

Лиза отвори папката. В графата „име на пациента“ беше вписано „неизвестен“. Тя плъзна бърз поглед по историята на заболяването, доколкото имаше такава. Пациентът, мъж към шейсетте, бил открит преди пет седмици да се скита гол из дъждовната гора, с очевидни симптоми на деменция и недохранване. Бил крайно изтощен и не можел да говори. Скоро след това изпаднал в инфантилно състояние, неспособен да се грижи за себе си, не можел дори да се храни сам. Опитали се да го идентифицират чрез проверка на пръстовите отпечатъци и докладите за изчезнали хора, но не открили нищо. Останал си „неизвестен“.

Лиза вдигна поглед.

— Не разбирам… какво общо има това с епидемията?

Линдхолм въздъхна демонстративно, приближи се и почука с пръст по картона.

— Под описанието на симптомите и резултатите от изследванията. Най-долу.

— „Средни до силни признаци за влияние на околната среда“ — зачете тихо Лиза. Последният ред гласеше: „дълбоки дермални слънчеви изгаряния втора степен на прасците, довели до едем и инфектирани мехури“.

Вдигна очи — цяла сутрин се занимаваше с описаните симптоми — и каза:

— Не е било просто слънчево изгаряне.

— Това е диагнозата, която са му поставили колегите от островната болница — каза Линдохлм с нескрито отвращение.

Лиза не би обвинила местните лекари и сестри. Отначало никой не бе подозирал, че се задава епидемия. Погледна отново датата.

„Преди пет седмици“.

— Смятам, че този човек е нашият „нулев пациент“ — надуто заяви Линдхолм. — Или най-малкото един от първите случаи.

Лиза затвори папката.

— Мога ли да го видя?

Той кимна.

— Това беше втората причина да дойда тук. — В гласа му се появи мрачна нотка, която я притесни. Зачака го да обясни, но той само се фръцна и тръгна към вратата. — Елате с мен.

Ръководителят на екипа от СЗО мина през трапезарията и спря пред един от корабните асансьори. Влязоха и той натисна бутона за палубата на трето ниво.

— Изолационното отделение? — попита Лиза. Той само сви рамене.

След миг вратите се отвориха към импровизирана стая за дезинфекция. Линдхолм й махна да облече един от биозащитните костюми, подобен на онзи, с който Монк беше тръгнал да събира проби.

Лиза навлече костюма и смръщи леко нос, усетила чуждата телесна миризма, която я лъхна, докато вдигаше качулката на главата си и притискаше херметизиращите лепки. Когато и двамата бяха готови, Линдхолм я поведе към една от каютите в дъното на коридора. Вратата беше отворена, на прага се бяха струпали лекари.

Линдхолм им подвикна да направят път. Лекарите се пръснаха веднага — явно си знаеха урока. Линдхолм въведе Лиза в малка стая, вътрешна каюта без прозорци. Единственото легло бе до отсрещната стена.

В леглото имаше пациент, завит с тънко одеяло. Приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Ала одеялото се повдигаше и спадаше леко, дъхът стържеше в гърлото. Маркучи за интравенозни вливания се проточваха към отвятата ръка. Кожата беше така изтъняла и изсъхнала, че изглеждаше прозрачна.

Лиза погледна лицето. Някой си беше направил труда да го обръсне, макар и набързо, както личеше от порязванията, някои от които още кървяха леко. Косата му беше сива и чуплива, като на раково болен, подложен на химиотерапия, но очите му бяха отворени и той срещна погледа й.

За миг й се стори, че зърва в очите му блясък, сякаш я е познал; мъжът дори трепна леко и вдигна немощно ръка към нея.

Само че Линдхолм застана помежду им и без да поглежда към пациента, повдигна долната половина на одеялото и оголи краката. Лиза очакваше да види неравна кожа, оздравяваща след изгаряне втора степен, на каквато се беше нагледала от сутринта, но вместо това видя странна лилавееща синина от слабините на мъжа до пръстите, обсипана с черни мехури.

— Ако бяхте дочели картона — каза Линдхолм, — щяхте да знаете, че тези нови симптоми са се появили преди четири дни. Местните колеги решили, че се касае за тропическа гангрена, вторична проява на дълбока инфекция в зоната на изгарянията. Но това всъщност е…

— Некротизиращ фасциит — довърши тя. Линдхолм изсумтя и пусна одеялото.

— Именно. И ние стигнахме до същия извод.

Некротизиращият фасциит, по-широко познат като „разяждащата болест“, се причиняваше от бактерии, обикновено бета-хемолитични стрептококи.

— Вторична инфекция, проникнала през раните от изгарянията, така ли? — попита тя.

— Възложих го на нашия бактериолог. Изследването беше готово снощи и показа масивен растеж на Propionibacterium.

Лиза смръщи вежди.

— Няма логика. Това е обикновена епидермална бактерия. Непатологична. Сигурни ли сте, че пробата не е била замърсена?

— При огромния брой бактерии, открити в мехурите, не може да става въпрос за контаминация на пробата. Освен това повторихме изследването и с други тъканни проби. Със същия резултат. Именно по време на повторните изследвания беше забелязана странна некроза в околните тъкани. Модел на разложение, който се наблюдава понякога по тези ширини. Много прилича на некротизиращия фасциит.

— От какво се причинява?

— От ужилване на риба-камък. Силно токсична. Прилича на камък, както се подразбира от името й, но има твърди гръбни шипове, снабдени с отровни жлези. Една от най-силните отрови на света. Помолих доктор Барнхарт да изследва тъканта.

— Токсиколога?

Кимване.

Доктор Барнхарт, специалист по естествени отрови и токсини, беше долетял от Амстердам. Пейнтър лично беше настоял да бъде включен в екипа на СЗО.

— Резултатът излезе преди час. Доктор Барнхарт откри в тъканите на пациента активна отрова.

— Не разбирам. Пациентът е бил убоден от риба-камък, докато се е мотаел в делириум из дъждовната гора?

Нечий глас зад нея отговори на въпроса й:

— Не.

Лиза се обърна. Висок мъж стоеше на прага, едрата му снага едва се побираше в защитния костюм. Обточеното му с прошарена брада лице съответстваше на ръста му, но не и на деликатния му ум. Доктор Анри Барнхарт влетя в стаята като товарен влак.

— Според мен изобщо не се е убол на риба-камък. Въпреки това е поразен от отровата.

— Как е възможно това?

Барнхарт пренебрегна въпроса й и се обърна към шефа на екипа от СЗО.

— Оказах се прав, доктор Линдхолм. Взех от доктор Милър културите с Propionibacterium и ги подложих на анализ. Вече няма никакво съмнение.

Линдхолм пребледня.

— Какво?! — попита Лиза.

Токсикологът се наведе и придърпа грижливо одеялото върху неизвестния пациент, неочаквано нежен жест за толкова едър мъж.

— Бактерията — каза той, — въпросната Propionibacterium… произвежда отрова, еквивалентна на тази на рибата-камък, и то в количества, достатъчни да разядат тъканите на този човек.

— Това е невъзможно!

— И аз казах същото — изсумтя Линдхолм. Лиза не му обърна внимание.

— Propionibacterium не произвежда никакви токсини — каза тя. — Безвредна е.

— Не мога да обясня как или защо — каза Барнхарт. — Без сканиращ микроскоп не мога да кажа нищо повече. Но в едно мога да ви уверя, доктор Къмингс. Тази безвредна бактерия незнайно как се е трансформирала в един от най-гадните микроорганизми на планетата.

— Как така се е „трансформирала“?

— Според мен пациентът не се е сдобил с микроорганизма от външен източник. Мисля, че е бил част от нормалната му бактериална флора. И онова, на което е бил изложен, каквото и да е било то, е променило биохимията на бактерията, прекроило е основната й генетична структура и я е направило отровна. Превърнало я е в разяждаща плътта гадост.

На Лиза това все още й звучеше като лоша шега. Не можеше да го приеме без допълнителни доказателства.

— Моят партньор, доктор Кокалис, разполага с преносима криминологична лаборатория. Всичко е сглобено и готово за работа. Ако искате…

Въпреки ръкавицата усети как нещо блъсва ръката й отзад. Едва не подскочи. Обърна се стреснато — старецът в леглото отново протягаше ръка към нея. Прикова я отчаяно с поглед. Устните му, напукани и сухи, потръпнаха мъчително.

— Сю… Сюзан…

Лиза хвана ръката му. Човекът явно още беше в делириум и я бъркаше с някого. Стисна окуражително пръстите му.

— Сюзан… къде е Оскар? Чувам го да лае в гората… — Очите му се подбелиха. — … Лае… помогни му… но не… не влизай във водата… — Лиза усети как пръстите се отпускат в ръката й. Клепачите му се затвориха и сложиха край на това кратко и объркано прояснение.

Една сестра пристъпи към леглото и провери жизнените показатели на пациента. Беше изгубил съзнание. Лиза пъхна ръката му под одеялото.

— Тази криминологична лаборатория на доктор Кокалис — почна властно Линдхолм. — Трябва ни. За да потвърдим или отхвърлим безумното предположение на доктор Барнхарт.

— Бих предпочела да изчакаме Монк — каза Лиза. — Част от оборудването е със специален дизайн. Без неговите указания може да го повредим.

Линдхолм се намръщи, не толкова на нея, колкото на живота по принцип.

— Добре. Партньорът ви трябва да се върне до час. Доктор Барнхарт, междувременно можете да вземете пробите, които са ви необходими.

Холандският токсиколог кимна любезно, но на Лиза й се стори, че го вижда как вдига многозначително вежди, когато шефът на екипа от СЗО тръгна към вратата. Самата тя го последва и излезе от малката каюта.

Барнхарт извика след нея:

— Ще ми кликнете на пейджъра, когато доктор Кокалис се върне, нали?

— Разбира се. — И тя като всички нямаше търпение да разбере истината. Но в същото време се боеше, че още са далеч от нея. Нещо ужасно ставаше тук.

Но какво?

Надяваше се Монк да се върне скоро.

Сети се за последните думи на пациента.

„Не влизай във водата…“

 

11:35

 

— Ще трябва да си пробваме късмета с плуване — каза Монк.

— Ти да не си… полудял? — възкликна Граф. Бяха се свили зад скалата.

Преди минута пиратската моторница беше заседнала върху подводен риф, един от многото, на които дължеше името си тази част от острова — Смитсъново крушение. Стрелбата беше спряла, заместена от рева на двигателя: пиратите го форсираха до дупка с надеждата да освободят лодката.

Монк беше подал глава над скалата да прецени ситуацията и в резултат едва не се прости с едното си ухо от снайперистки изстрел. Бяха все така в капан, без изход… освен право към врага.

Монк се наведе и разпечата една от лепките на костюма до прасеца си. Бръкна през отвора и извади деветмилиметровия си глок от наглезенния кобур.

Граф се ококори.

— Ще можеш ли да ги спреш с това нещо? Ще стреляш в резервоара на лодката ли?

Монк поклати глава и запечата отвора.

— Гледаш твърде много сериали. С тая малокалибрена ютийка само ще ги накараме да наведат глави. И дано времето ни стигне да притичаме до прибоя ей там.

Посочи няколко големи скали, които се вдаваха във водата. Ако успееха да се прехвърлят от другата страна, така че скалите да са между тях и лодката, и ако след това заобиколяха до плажната ивица от другата страна… и ако там имаше пътека към вътрешността на острова…

„Мамка му, твърде много «ако» има в това уравнение…“ Уви, само едно им беше в кърпа вързано. Останеха ли да треперят като зайци зад скалата, щяха да умрат.

— Ще трябва да останем под водата колкото се може по-дълго — предупреди той спътника си. — Ако овардим малко въздух в качулките на костюмите, може дори да си поемем един-два пъти дъх, без да се подаваме над повърхността.

Не личеше тази идея да успокоява страховете на Граф. Макар пикът на токсичната зараза да беше преминал, заливът си оставаше отровна клоака. Дори пиратите не бяха толкова глупави, че да слязат от лодката. Маскираните мъже използваха гребла, за да измъкнат моторницата от капана на подводните скали, вместо да скочат във водата и лесно да избутат олекналата лодка.

А щом дори пиратите стояха далеч от водата…

Монк изведнъж взе да се съмнява в плана си. Да не говорим, че мразеше да се гмурка. Беше бивша зелена барета, а не шибан военноморски тюлен.

— Какво? — попита Граф, доловил нещо в изражението му. — Не си сигурен, че планът ти ще сработи, така ли?

— Ами остави ме да помисля де!

Свит на две, Монк се загледа в огладената статуя на Буда под навеса и обгорелите молитвени пръчици отпред. Не беше будист, но нямаше нищо против да се помоли на всеки бог, който би бил така добър да го измъкне оттук.

Очите му се спряха на обгорелите молитвени пръчици. Без да се обръща, той каза на Граф:

— Как стигат дотук поклонниците? По крайбрежието няма села, на километри и в двете посоки, откъм морето не може да се стигне заради рифовете, а скалите отзад са прекалено стръмни.

Граф поклати глава.

— Какво значение има?

— Някой е запалил молитвените пръчици. Вчера, най-много онзи ден. — Монк се размърда тромаво. — Погледни плажа. Няма други стъпки освен нашите. Вижда се къде някой е коленичил, за да запали пръчиците, но няма следи към водата или по плажа. Значи са дошли отгоре. Трябва да има пътека.

— Или пък са се спуснали с въже и пак така са се качили обратно.

Монк въздъхна. Би предпочел спътникът му да е по-тъп, така че да не отваря непрекъснато пробойни в плановете му.

— Вода или Буда? — попита на глас.

Ревът на моторницата се промени и Граф преглътна притеснено. Пиратите почти се бяха освободили. Обърна се към Монк.

— Не е ли… не е ли на късмет, ако потъркаш корема на такава статуя?

Монк кимна.

— Май съм чел нещо такова. На бисквитка с късметче беше, да. Дано този Буда е чел същото късметче.

Монк се завъртя и вдигна пистолета.

— Като преброя до три, тръгваш. Аз ще тичам след теб и ще стрелям по лодката. Ти гледай да стигнеш до статуята и да намериш пътеката.

— И ще се моля поклонниците да не са използвали въже, за да…

— Не го казвай, че ще ни урочасаш!

Граф си затвори устата.

— Така. — Монк се напрегна и подскочи няколко пъти, както беше клекнал — като жаба, — колкото да раздвижи кръвта в краката си. Започна да брои: — Едно… две… три!

Граф побягна като подплашен заек. Куршум звънна в скалата зад него.

Монк изпсува и се изправи.

— Трябваше да изчакаш да кажа „давай“ бе, човек — измърмори под нос, докато натискаше спусъка. Откри стрелба по заседналата лодка. — Цивилни…

Куршумите му се забиха в корпуса на моторницата и принудиха стрелците да залегнат. Един размаха ръце и пльосна във водата. Чиста проба късметлийски изстрел. Ответната стрелба се състоеше от няколко хаотични откоса, изстреляни в пристъп на гняв и паника.

Граф стигна до статуята и се хлъзна по пясъка. Извъртя се в движение и се хвърли зад навеса.

Монк предпочете по-пряк маршрут, право през някакъв поникнал в пясъка трънак. Залегна на крачка от Граф.

— Успяхме! — възкликна Граф с малко прекалено много изненада в гласа.

— И здравата ги ядосахме.

Монк си помисли за мъжа, който беше паднал в токсичната супа.

Като един вид възмездие, изстрели разкъсаха навеса и ги посипаха с листа от лианите, пълзящи по скалната стена отзад. Монк и Граф се сгушиха един в друг зад широкия каменен корем на Буда. В това определено имаше някакъв символизъм.

Уви, то беше и единственото, което статуята имаше да им предложи.

Монк огледа скалите зад дървения навес.

Стръмни и недостъпни.

Пътека нямаше.

— Май трябваше да му потъркаме корема все пак — горчиво каза той.

— Пистолетът ти? — попита Граф. Монк го вдигна.

— Имам един патрон. След това мога да ги замеря с него, разбира се. Това винаги върши работа.

Лодката най-после се освободи с гърлен рев. Рифът беше останал зад нея и само пълното с вмирисани трупове заливче я делеше от плажа.

Скоро към супата щяха да се присъединят още два трупа.

Изстрели обсипаха статуята и пробиха още дупки в навеса. Рикошет звънна покрай носа на Монк… но той дори не трепна. Погледът му беше прикован към разкъсаните от куршумите лиани — зад тях се виждаше отвор на пещера.

Монк запълзя напред, като гледаше статуята да е между него и приближаващите пирати. Дръпна настрани зелената завеса. Слънчевата светлина му показа стъпало, после още едно…

— Тунел! Край на въжената ти теория, Граф!

Монк се обърна и видя доктора полегнал настрани, с притисната към рамото ръка. Между пръстите му се стичаше кръв. Мамка му… Забърза назад към него.

— Хайде. Няма време за превръзки. Можеш ли да ходиш?

— Поне докато не ме улучат в крака — каза Граф през стиснати зъби.

Изпълзяха през завесата от лиани и навлязоха в тунела. Температурата падна с десетина градуса. Монк стискаше Граф над лакътя. Докторът трепереше, но го следваше покорно. Заизкачваха се бързо по стъпалата в тъмното.

Зад тях се чу изстъргването на корпус по пясъка и победоносните викове на пиратите, сигурни, че са хванали плячката си в капан. Монк продължаваше нагоре по стъпалата, разчиташе единствено на усета си.

Пиратите скоро щяха да открият тунела. Но дали щяха да ги последват, или да си заминат? Отговорът не се забави.

Долу светнаха фенерчета… чуха се неясни заповеди.

Монк ускори крачка.

Доловил беше гнева в гласовете.

Наистина ги беше вбесил.

Мракът напред просветля. Стените вече се виждаха. Двамата несъзнателно ускориха крачка. Граф си мърмореше нещо под нос, но Монк не различаваше какво. Молитва, ругатни… и двете ставаха, стига да свършеха работа.

Най-сетне се появи и горният край на стълбището. Изскочиха от тунела и се озоваха сред дъждовната гора, с която скалите бяха обрасли до самия си ръб. Монк продължи напред, благодарен за надеждното прикритие на гъстата джунгла. Уви, мъртвата зона на токсичния разлив не се беше ограничила само до плажа долу. По земята се валяха телата на мъртви птици. До крака му лежеше пухкавото телце на летяща лисица, смачкано като свален изтребител.

Ала не всички горски обитатели бяха мъртви.

Челюстта на Монк бавно увисна. Земята под дърветата вреше и кипеше със свой собствен червен прилив. Но този не се дължеше на бактериален цъфтеж. Милиони раци покриваха пръстта, всеки квадратен сантиметър от нея. Още толкова се катереха по стволовете и лианите.

Липсващите червени раци от остров Рождество. Ето къде бяха значи.

Спомни си какво беше чел, докато се готвеше за мисията. През цялата година раците живеели мирно и тихо, освен ако не ги раздразниш. По време на ежегодната си миграция обаче побеснявали, случвало се да срежат гумите на преминаващи коли с острите си като бръснач щипки.

Монк отстъпи крачка назад.

В момента раците определено изглеждаха „раздразнени“. Катереха се един върху друг, щракаха с щипки. И бяха обезумели от глад.

Монк разбра защо по плажа нямаше раци. Защо им е да слизат долу, след като и тук имаше достатъчно храна?

Раците пируваха не само с мъртвите птици и прилепи, но и със собствените си братя и сестри, подхванали бяха безплатен канибалски банкет. При появата на човеците огромните щипки се вдигнаха предупредително от всички страни и защракаха със звук на прекършени съчки.

„Добре дошли на купона!“ Откъм тунела зад тях долетяха възбудени гласове.

Пиратите бяха видели изхода.

Граф направи крачка напред, стиснал раненото си рамо. Голям рак, скрит под едно папратово листо, защипа пръста на крака му и с лекота сряза костюма.

Докторът скочи назад и пак замърмори нещо. Същата мантра, която беше повтарял в тунела, само че сега Монк чу думите ясно. И реши, че се подписва с две ръце под казаното от океанолога.

— Наистина трябваше да потъркаме корема на Буда.