Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (4)

1.
Тъмната Мадона

1 юли, 10:34

Венеция, Италия

 

Преследваха го.

Стефано Гало бързаше през открития площад. Утринното слънце вече напичаше каменните плочи на пиацата и обичайната тълпа туристи търсеше сянка. Мнозина се трупаха в магазина за сладолед, сгушен на хладно до базиликата „Св. Марко“. Ала не тази сграда — най-високата във Венеция, с надвисналата си византийска фасада, тежките бронзови коне и кръглите куполи — беше негова цел.

Дори това благословено светилище не можеше да му предложи защита.

Имаше само една надежда.

Забърза крачка, подмина базиликата. Стотиците гълъби по площада се пръскаха пред него, но той вървеше напред, без да им обръща внимание. Вече нямаше смисъл да се крие. Бяха го намерили. Забелязал бе младия египтянин с черните очи и подрязаната брада още в другия край на пиацата. Погледите им се бяха срещнали. Сега мъжът беше с тъмен костюм, който се стичаше като масло от широките му ръбести рамене. Когато се беше свързал за пръв път със Стефано, се беше представил за студент но археология от Будапеща, дошъл от името на стар негов приятел и колега от Атинския университет.

Египтянинът беше дошъл в Археологическия музей с въпроси за конкретен античен предмет. Със скромна стойност. Обелиск от родината му. Искаше да бъде върнат в Египет, разполагаше и с правителствено финансиране. Донесъл беше значителна сума, на преброени и стегнати с ластик пачки. Стефано, един от музейните куратори, не би отказал подобен подкуп с лека ръка — растящите медицински разходи покрай заболяването на съпругата му бяха на път да ги разорят окончателно. Нямаше да е първият, приел подобно тайно плащане; през последните две десетилетия египетското правителство упорито изкупуваше националното си богатство от частни колекции и притискаше музеите да върнат онова, което по право принадлежи на Египет.

Така че Стефано се съгласи. Какво толкова, един малък и безинтересен каменен обелиск. Дори не беше изложен, а стоеше в сандък вече почти сто години. Сбитото му описание в архива обясняваше защо: „Мраморен обелиск без надпис, изкопан в Танис, датиран към късния династичен период (26-а династия, 615 г. пр. Хр.)“. Нямаше нищо необикновено или интересно, поне докато не се вгледаш по-внимателно и не проследиш произхода му. Обелискът идваше от колекция, пазена в един от ватиканските музеи — Григорианския египетски музей.

Как се беше озовал в подземията на археологическия във Венеция си оставаше мистерия.

А после, вчера сутринта, Стефано беше получил вестникарска изрезка, изпратена по частен куриер в плик с един-единствен символ във восъчен печат.

 

Σ

Гръцката буква „сигма“.

Значението на печата още не му беше ясно, но относно значението на приложената изрезка нямаше съмнения. Статия в една колона отпреди три дни разказваше за трупа на мъж, намерен на егейския бряг, с прерязано гърло и подуто тяло, с което пирували змиорки. Приливните вълни на свирепа буря изхвърлили трупа от морския му гроб. Разпознали трупа по зъбите — бе същият негов колега от Атина, който уж го беше препоръчал на египтянина. Горкият, бил мъртъв от седмици.

Потресен до дъното на душата си, Стефано прибърза. Сега стискаше тежкия обелиск до гърдите си, увит в премазано платно и боцкащ от опаковъчната слама.

Беше го откраднал от подземието, с пълното съзнание, че така излага на риск себе си, жена си и цялото си семейство.

Нямаше друг избор обаче. Освен статията в плика с печата имаше и бележка, без подпис, но очевидно писана набързо, с женски почерк. Предупреждение. Онова, което се твърдеше в бележката, изглеждаше невъзможно, невероятно, но той го беше изпробвал лично. И сам се беше убедил, че е истина.

Тичаше, а очите му се пълнеха със сълзи, хлип затъкна гърлото му.

Нямаше избор.

Обелискът не биваше да попада в ръцете на египтянина. Ала беше и товар, който той не искаше да носи повече от крайно необходимото. Жена му, дъщеря му… представи си подпухналото тяло на колегата си. И него и семейството му ли щеше да сполети същото?

„О, Мария, какво направих?“

Само един човек можеше да го спаси от товара. Онзи, който му беше изпратил писмото, предупреждението, подпечатано с гръцката буква. В края на бележката имаше адрес и час.

А той вече закъсняваше.

Незнайно как египтянинът беше разбрал за кражбата, явно беше усетил, че Стефано се кани да го преметне. И беше дошъл още призори. Стефано едва беше успял да избяга от кабинета си.

И както се оказа, недостатъчно бързо.

Погледна през рамо. Египтянинът беше изчезнал сред тълпата туристи.

Стефано се обърна напред и се запрепъва през сянката на кулата с камбаните, Campanile di San Marco. Някога тухлената кула беше служила за градска наблюдателница с просторната си гледка към доковете и пристанището. Де да можеше да предпази и него сега.

Целта му беше в другия край на малкото площадче. Там се издигаше Палатът на дожите, дворецът от четиринайсети век на тогавашните венециански управници. Готическите му арки на две нива го мамеха, обещаваха спасение във вид на истрийски камък и розов веронски мрамор.

Стиснал обелиска, той притича с омекнали крака през улицата.

Дали жената още е там? Дали ще го освободи от товара?

Хукна към спасителните сенки, далеч от прежурящото слънце и отблясъците на морската шир. Нямаше търпение да хлътне в лабиринта от коридори. Освен че беше лична резиденция на дука, дворецът на дожите служеше и като правителствена сграда, съдебна палата, социална служба, имаше дори и стар затвор. Един по-нов затвор се издигаше от другата страна на канала зад двореца, свързваше ги извит мост — печално известният Мост на въздишките, по който беше избягал някога Казанова, единственият затворник, измъкнал се от килиите на двореца.

Стефано хлътна под колонадата и отправи гореща молитва към призрака на Казанова да бди над бягството му. Дори си позволи да въздъхне облекчено, когато потъна в сенките. Познаваше двореца добре. Лесно беше да се изгубиш из тези коридори с безброй места за тайни срещи.

На това поне се надяваше Стефано.

Влезе в двореца през западната порта, като се смеси с група туристи. Озова се във вътрешния двор с двата древни кладенеца и великолепното мраморно стълбище, прословутата Стълба на гигантите. Заобиколи по края, като избягваше слънцето. Мина през една малка врата, използвана предимно за служебни цели, оттам през поредица административни помещения. В дъното им се намираше бившият кабинет на инквизитора — колко ли нещастни души са били подлагани на разпити и мъчения тук? Стефано продължи към каменната зала за изтезания. Някъде зад него се затръшна врата и той се сепна. Стисна обелиска още по-силно. Указанията бяха изрични.

Тръгна надолу по тясно стълбище, което го отведе в най-дълбоките зандани на двореца, известни като Кладенците. Именно тук бяха държали най-опасните затворници. Тук беше и мястото на неговата среща. Стефано си помисли за гръцката буква.

Какво ли означаваше?

Влезе във влажното помещение, разделено на килии от черен камък, с толкова ниски тавани, че човек не можеше да стои прав. Тук затворниците замръзвали през зимата или умирали от жажда през дългите венециански лета, мнозина от тях забравени от всички, освен от плъховете.

Стефано светна с едно малко фенерче.

Това най-ниско ниво на Кладенците изглеждаше празно. Той продължи напред, стъпките му кънтяха сред каменните стени и създаваха илюзията, че някой го следва. Гърдите му се стегнаха от страх. Той забави крачка. Дали не беше закъснял? Бе затаил дъх, обзет от внезапен копнеж по слънчевата светлина, от която толкова беше бързал да избяга.

Спря разтреперан.

Сякаш усетила колебанието му, в последната килия припламна светлинка.

— Кой е там? — извика той.

Изстъргване на подметка в камък, последвано от мек глас, който каза на италиански с лек акцент:

— Аз ви изпратих бележката, синьор Гало.

Строен силует пристъпи в коридора; светна фенерче. Силният лъч пречеше на Стефано да различи лицето на жената дори когато тя смъкна лъча на фенерчето надолу. Беше облечена в черни кожени дрехи, които прилепваха към бедрата и гърдите й. Лицето й бе засенчено от шал, увит по бедуински около главата й, блестяха само очите, като огледала. Движеше се със спокойна грация, която поуспокои разтупканото сърце на Стефано.

Появи се откъм сенките като мадона.

— Носите ли го?

— Ами… да — Каза той и направи крачка към нея. Разви платното и й показа обелиска. — Не ща да го виждам повече. Казахте, че можете да го приберете на сигурно място.

— Мога. — Даде му знак да го остави на пода.

Стефано клекна, постави каменния египетски обелиск на земята и въздъхна с облекчение. Издяланият от черен мрамор пирамидален обелиск беше с квадратна основа с дължина на страната десет сантиметра и беше висок четиридесет.

Жената също клекна и плъзна лъча на фенерчето по тъмната повърхност. Мраморът беше целият издраскан, в много лошо състояние. Дълга пукнатина се спускаше от върха към основата. От пръв поглед се виждаше защо обелискът е лежал на склад цяло столетие.

Въпреки това заради него се беше проляла кръв.

И Стефано знаеше защо.

Жената се пресегна над обелиска и наведе фенерчето на Стефано. После превключи своето. Бялата допреди миг светлина загуби част от силата си и придоби наситен виолетов оттенък. Всяка прашинка по панталоните на куратора засия. Белите райета на ризата му грейнаха.

Ултравиолетова светлина.

Сиянието й обля обелиска.

Стефано беше направил същото, за да провери твърдението на жената, и с очите си беше видял чудото. Сега се наведе по-близо, също като жената, и заоглежда четирите страни на обелиска.

Празните допреди миг повърхности вече не бяха празни.

Надпис от синкавобели символи се редеше по четирите страни.

Не бяха йероглифи. Надписът беше на език, предшестващ древните египтяни.

Стефано прошепна с благоговение:

— Възможно ли е това наистина да е…

Шепот отекна от горната площадка. Камъчета изтрополиха по стълбището.

Той се извъртя, изпълнен със страх, кръвта му се смрази.

Познал беше този спокоен шепот в мрака.

Египтянинът.

Бяха ги открили.

Жената изключи фенерчето. Потънаха в мрак.

Стефано вдигна своето фенерче, с надеждата да открие някакво спасение в лицето на тъмната мадона. Вместо това откри черен пистолет с удължено от заглушител дуло, насочен право в лицето му — жената го държеше с другата си ръка. Стефано разбра и се предаде на отчаянието. За пореден път го бяха излъгали.

— Grazie, Stefano.

Само една мисъл се промъкна между кухото изщракване и припламването на дулото.

„Мария, прости ми“.

 

3 юли, 13:16

Ватиканът

 

Монсеньор Вигор Верона изкачваше стълбите с огромна неохота, преследван от спомени за пламъци и дим. Сърцето му беше твърде натежало за толкова дълго изкачване. Чувстваше се с десетилетие по-стар от шейсетте си години. Спря на една площадка и изви врат нагоре, подпрял кръста си с длан.

Спиралното стълбище над него беше заприщено от масивно скеле с междинни платформи. С пълното съзнание, че това вещае лош късмет, Вигор мина приведен под една бояджийска стълба и продължи нагоре по тъмните стъпала на Торе дей Венти, Кулата на ветровете.

Очите му се насълзиха от прясната боя. Усещаха се, уви, и други миризми, фантоми от едно минало, което той предпочиташе да забрави.

„Овъглена плът, лютив дим, нажежена пепел“.

Преди две години експлозия и пожар бяха превърнали кулата в самото сърце на Ватикана в пламтяща факла. Но с цената на много труд сега тя си връщаше предишното великолепие. Вигор чакаше с нетърпение следващия месец, когато щеше да се състои официалното откриване и лентата щеше да пререже лично Негово светейшество.

Но най-вече чакаше с нетърпение да остави миналото зад гърба си. Най-сетне.

Дори помещението на върха на кулата, прословутата Стая с меридиана, където Галилей се беше опитал да докаже, че Земята се върти около слънцето, беше почти напълно възстановено — с цената на осемнайсетмесечните усилия на двайсетина майстори и специалисти по история на изкуството, които сантиметър по сантиметър бяха възродили фреските от пепелта и саждите.

„Де да можеше всичко да се поправи с четки и бои“.

Като префект на Тайния ватикански архив, Вигор най-добре знаеше каква част от архива е унищожена безвъзвратно от пламъците, дима и водата. Хиляди древни книги, текстове и архивни regestra — стегнати в кожа томове, съдържащи безчет пергаменти и различна документация. През последното столетие стаите на кулата бяха служили като преливник на carbonile — основния архив дълбоко под земята, — тоест бяха поемали всичко, за което не се беше намерило място долу.

Сега, уви, библиотеката разполагаше с много повече място.

— Префект Верона!

Вигор се върна рязко към настоящето и примига. Беше помощникът му, младият семинарист Клаудио, викаше го от върха на стълбището. Чакаше го в Стаята с меридиана, бе стигнал там много преди наставника си. Младият мъж придържаше встрани прозрачния дебел найлон, който временно заместваше вратата на стаята.

Преди час шефът на екипа по реставрацията се беше обадил на Вигор да се качи. Думите му бяха забързани и загадъчни. „Ела бързо. Направихме най-ужасяващото и вълнуващо откритие, което можеш да си представиш“.

Така че Вигор излезе от кабинета си и тръгна по безкрайните стъпала на прясно боядисаната кула. Дори не беше свалил черното расо, което беше облякъл за срещата си с ватиканския държавен секретар. Бързо съжали за този пропуск, защото расото беше твърде тежко и дебело за подобно усилно изкачване. Накрая все пак стигна до последната площадка, спря пред помощника си и изтри с кърпичка запотеното си чело.

— Насам, префекте. — Клаудио повдигна найлона още малко.

— Grazie, Клаудио.

Помещението от другата страна на прага беше като пещ, сякаш каменната зидария още пазеше горещината от пожара преди две години. Разбира се, жегата се дължеше единствено на обедното слънце, което напичаше безмилостно тази най-висока ватиканска кула. Рим беше застигнат от яростна гореща вълна. Вигор се помоли за малко вятър, който да оправдае името на кулата.

Ала знаеше също, че потта по челото му не се дължи само на жегата или дългото катерене по стълбите. През последните две години избягваше да се качва тук, успяваше да ръководи ремонтните работи отдалеч. Дори сега гледаше да стои с гръб към една от съседните стаи.

Навремето имаше друг помощник, преди Клаудио.

„Яков“.

Пожарът не беше унищожил само книги.

— А, дойде значи! — избумтя дълбок глас.

Доктор Балтазар Пиносо, ръководител на проекта по възстановяване на Стаята с меридиана, тръгна към него през кръглото помещение. Беше истински гигант, висок повече от два метра, облечен в бяла манта като лекар и с хартиени калъфи върху обувките. Беше вдигнал маската си на главата. Вигор го познаваше добре. Балтазар беше декан на факултета по история на изкуството в Григорианския университет, където някога Вигор беше ръководил папския институт по християнска археология.

— Префект Верона, благодаря, че дойде толкова бързо. — Огромният мъж погледна многозначително часовника си и завъртя очи в мълчалив коментар на бавното му изкачване.

Вигор нямаше нищо против закачката, даже напротив. Откакто беше поел високия си пост в архивите, малцина си позволяваха да му говорят свойски.

— Ако краката ми бяха дълги като твоите, Балтазар, щях да вземам стъпалата през две и да изпреваря бедния Клаудио.

— Тогава да свършваме по-бързичко тук, за да се върнеш към обичайната си следобедна дрямка. Не ми се ще да нарушавам такова важно занятие.

Въпреки шеговития тон Вигор виждаше напрежението в очите му. Забеляза също, че Балтазар е освободил всички мъже и жени, които работеха с него по реставрацията, и махна на Клаудио да го изчака при стълбите.

— Би ли ни оставил насаме за миг, Клаудио?

— Разбира се, префекте.

След като помощникът му излезе и се скри зад завесата от дебел найлон, Вигор се обърна към Балтазар.

— Какво е толкова спешно?

— Ела. Ще ти покажа.

Гигантът се обърна и тръгна към другия край на стаята. Реставрацията вече приключваше, забеляза Вигор. По тавана и по протежение на кръглата стена прословутите фрески на Николо Чирчиняни изобразяваха библейски сцени с множество херувимчета и облаци в горната част. Тук-там сцените бяха покрити с копринени мрежи и подготвени за допълнителна обработка. Но в по-голямата си част работата беше завършена. Дори зодиакалните фигури по мраморния под бяха почистени и излъскани до блясък. Единичен слънчев лъч прогаряше дупка колкото голяма монета в едната стена и се спускаше косо към пода: осветяваше бялата линия на меридиана, който пресичаше тъмните мраморни плочи, и превръщаше помещението в слънчева обсерватория от шестнайсети век.

Балтазар дръпна една завеса и се видя малък страничен килер. Масивната врата изглеждаше непокътната, само повърхността й беше обгоряла.

Високият историк потропа по бронзовите нитове, с които беше обсипана вратата.

— Оказа се, че в тази врата има бронзов лист. И толкова по-добре. Именно той е предпазил съдържанието на килера.

Въпреки неприятните спомени Вигор усети прилив на любопитство.

— И какво е въпросното съдържание?

Балтазар отвори вратата. От другата й страна имаше тясно каменно помещение без прозорци, колкото двама души да застанат с гръб един към друг. От двете страни се издигаха лавици, от пода до тавана, претъпкани с подвързани в кожа томове. Въпреки вонята на прясна боя застоялата миризма на килерчето си проби път, сякаш да докаже превеса на древността над човешките усилия.

— Съдържанието беше описано още когато започнахме работа и разчистихме килера — обясни Балтазар. — Но не открихме нищо важно. Предимно исторически текстове на астрономически и мореплавателски теми, всичките в много лошо състояние. — Въздъхна шумно и някак притеснено, докато влизаше в малкото помещение. — Май трябваше да внимавам повече, като се има предвид колко работници влизаха и излизаха ежедневно. Но се бях съсредоточил върху Меридиана, признавам. Нощем пък пазеше човек от швейцарските гвардейци. Мислех, че това е достатъчно.

Вигор го последва в килера.

— Използвахме килерчето и като склад за инструментите си. — Балтазар махна към най-долния рафт на единия стелаж. — Да не ни се мотаят в краката.

Вигор поклати глава. Горещината и лошите спомени започваха да му идват в повече.

— Нещо не разбирам. Защо ме повика все пак? Откъм гърдите на гиганта се чу нещо като ръмжене.

— Преди седмица — каза той — един от гвардейците прогонил някакъв тип, който душел наоколо. — Балтазар махна с ръка към рафтовете. — Тук по-точно.

— Защо не съм бил уведомен? — попита Вигор. — Откраднато ли е нещо?

— Не, точно там е работата. Ти беше в Милано, а пазачът изгонил непознатия. Реших, че е бил обикновен крадец, намислил да се възползва от хаоса — знаеш как е: едни работници си тръгват, други застъпват на работа и така нататък. Все пак наредих да пазят по двама гвардейци, за всеки случай.

Вигор му махна да продължи.

— Само че тази сутрин един от художниците влязъл в килера да прибере една лампа. Още била включена, когато влязъл.

Балтазар се протегна зад Вигор и затвори вратата, с което спря светлината от голямата стая. После включи малка портативна лампа. Тя окъпа килера във виолетова светлина, от която бялата му манта грейна.

— При реставрационни проекти често използваме ултравиолетова светлина. На нея се виждат неща, които иначе убягват на погледа.

Балтазар посочи мраморния под.

Ала нямаше нужда. Вигор вече го беше видял. Светлината на лампата беше разкрила груба скица, която грееше в центъра на пода.

Свит на топка дракон, почти захапал собствената си опашка.

Гърлото на Вигор се стегна болезнено. Той дори отстъпи крачка назад, притиснат между ужаса и неверието. Ушите му забучаха от спомена за кръв и писъци.

Балтазар сложи ръка на рамото му да го подкрепи.

— Добре ли си? Май първо трябваше да те предупредя. — Вигор се отърси от ръката му.

— Аз… нищо ми няма.

И за да го докаже, се смъкна на колене да огледа отблизо грейналия символ, знак, който познаваше добре. Знакът на Ordinis Draconis. Имперският кралски драконов двор.

Бялото на очите на Балтазар грееше на ултравиолетовата светлина. Именно Драконовият двор беше опожарил кулата преди две години с помощта на предател — бившия ръководител на Тайните архиви префект Алберто, сега покойник. История, отдавна останала зад гърба им, така поне беше смятал Вигор, особено сега, когато кулата се възраждаше като феникс от пепелта.

Какво правеше тук този знак?

Вигор коленичи и лявото му коляно изпука. Знакът изглеждаше скициран набързо. Без детайли, само обща прилика.

Балтазар се наведе над рамото му.

— Разгледах го с лупа. Открих капка реставрационна паста под флуоресцентната боя, което сочи, че знакът е направен скоро. В рамките на една седмица, бих казал.

— Крадецът… — измърмори под нос Вигор.

— Май все пак не е бил обикновен крадец.

Вигор заразтрива коляното си. Знакът беше важен, много важен. „Заплаха или предупреждение, може би послание към друга къртица на Драконовия двор във Ватикана“. Спомни си думите на Балтазар: „Направихме най-ужасяващото и вълнуващо откритие, което можеш да си представиш“. Като гледаше сега дракона, Вигор си даде сметка за „ужасяващия“ аспект на това послание.

Погледна през рамо.

— Спомена, че сте открили и нещо „вълнуващо“.

Балтазар кимна. Посегна зад себе си да отвори вратата и светлината нахлу в помещението. Фосфоресциращият дракон на пода изчезна, сякаш подплашен от слънчевите лъчи. Вигор въздъхна тежко.

— Виж това. — Балтазар коленичи до него. — Щяхме да го пропуснем, ако не беше рисунката на дракона.

Опря се на длан и посегна с другата си ръка. Пръстите му се плъзнаха по голия камък.

— Ако не беше лупата, нямаше да го видя. Забелязах го, докато оглеждах флуоресцентната боя. Докато те чаках, почистих част от мръсотията, трупала се с векове върху надписа.

Вигор оглеждаше каменния под.

— Какъв надпис?

— Наведи се още малко. Пипни тук.

Вигор се съсредоточи и плъзна пръсти по указаното място. Напипа вдълбаните линии, като слепец, който чете книга на брайловата азбука. В камъка беше гравиран надпис.

И без професионалната оценка на Балтазар разбра, че надписът е древен. Символите бяха отривисти като лекарски почерк, но това тук не беше рецепта за лекарство. Като бивш ръководител на папския институт по християнска археология Вигор разбра колко важно е откритието.

Балтазар, изглежда, усети реакцията му и сниши конспиративно глас:

— Наистина ли е онова, което си мисля?

Вигор се надигна и изтупа прахта от пръстите си.

— Надписът е по-стар от иврит — промърмори. — Първият език, ако може да се вярва на историите.

— Защо са го гравирали тук? Какво означава?

Вигор поклати глава и огледа пода, измъчван от нов въпрос. Драконовият знак се появи отново пред вътрешния му взор, осветен от тревогите му, вместо от ултравиолетовата лампа. Драконът се беше увил около надписа, сякаш да го защити.

Спомни си думите на историка. „Щяхме да го пропуснем, ако не беше рисунката на дракона“. Може би драконът не толкова защитаваше древната гравюра, а бе нарисуван с цел да я „освети“, да насочи вниманието към нея.

Чие внимание обаче?

Докато си представяше свития на кълбо дракон, Вигор отново усети тежестта на Яков в ръцете си, тежестта на обгореното му, димящо тяло.

И в този миг разбра. Посланието не беше предназначено за друг агент на Драконовия двор, за друг предател като префект Алберто. Трябвало е да привлече вниманието на човек, който познава отблизо историята на Драконовия двор, който би разбрал значението му.

Посланието беше оставено за него.

Но защо? И какво означаваше?

Бавно се изправи. Познаваше един човек, който би могъл да му помогне и с когото не се беше чувал през последната година. Не се беше налагало, а Вигор нямаше и особено желание да поддържа контакт, особено след като въпросният мъж беше скъсал с племенницата му. Ала Вигор си даваше сметка, че неохотата му само отчасти почива на сантиментални подбуди. Този мъж, също като Кулата на ветровете, му напомняше за кървави събития, които предпочиташе да забрави.

Сега обаче нямаше избор.

Драконовият знак грееше пред погледа му като предупреждение.

Имаше нужда от помощ.

 

4 юли, 23:44

Такома Парк, Мериланд

 

— Грей, би ли изхвърлил кошчето от кухнята?

— Идвам, мамо.

Командир Грей Пиърс вдигна една празна бирена бутилка от пода в хола — поредната, паднала в жертва на празненството, което родителите му бяха спретнали за Четвърти юли — и я натика в пластмасовото кошче под мишницата си. Ако не друго, поне партито беше на приключване.

Погледна си часовника. Наближаваше полунощ.

Прибра още две бутилки от масичката в антрето и поспря пред отворената врата, примамен от лекия повей на вятъра вън. Нощта ухаеше на жасмин с примес на дим от фойерверките, с които съседите бяха ознаменували националния празник. Някъде в далечината детски свирки и кречетала все още накъсваха нощния покой. Някакво куче виеше в двора на съседите отзад, вбесено от шума.

Шепа гости още стояха на верандата, люлееха се лениво на голямата люлка или се облягаха на парапета — наслаждаваха се на прохладната нощ след обичайния пек на мерилендското лято. По-рано вечерта бяха гледали оттук фойерверките. След това повечето гости се разотидоха. Останали бяха само най-упоритите.

Като шефа на Грей.

Директор Пейнтър Кроу се беше облегнал на един стълб и разговаряше с мрачен млад мъж от Конго, който караше специализация в университета „Джордж Вашингтон“ и временно беше назначен за асистент на майката на Грей. Пейнтър Кроу го разпитваше за враждуващите групировки в родината му. Дори и на парти директорът на Сигма Форс се ослушваше за пулса на световната политика.

Това беше една от причините да е такъв страхотен началник.

Сигма Форс беше подразделението за тайни операции към АИОП, департамента за изследователска и развойна дейност към министерство на отбраната. Задачата на агентите й беше да опазват или неутрализират технологии, свързани със сигурността на САЩ. Екипът се състоеше от бивши агенти на специалните служби, които се подбираха прецизно и без много шум, минаваха през съкратени образователни програми по различни точни науки и така се превръщаха в експерти с военна и научна подготовка. Или както обичаше да се шегува Монк, приятел и колега на Грей, превръщаха се в „учени-убийци“.

С подобна отговорност на плещите си директор Кроу рядко си позволяваше да се отпусне и дори тази вечер единствената му отстъпка от обичайната дисциплина беше чашата с малцово уиски, оставена на парапета. Цяла вечер я разнасяше насам-натам. Сякаш усетил вниманието на Грей, Пейнтър се обърна и му кимна.

В слабата светлина на градинските фенери директорът приличаше на каменна статуя, облечена с черни панталони и ленена риза. Острите черти на лицето му от пръв поглед издаваха наполовина индианския му произход.

Грей плъзна дискретен поглед по лицето на шефа си. Търсеше пукнатини в поведението и изражението му, защото знаеше на какъв натиск е подложен Пейнтър напоследък. Агенцията за национална сигурност и АИОП провеждаха вътрешна ревизия на организационната структура на Сигма, а сега им се беше стоварила и кризата с епидемията в Югоизточна Азия. Предвид всичко това беше истинско чудо, че директорът е изпълзял от подземните офиси на Сигма. Пък макар и за една вечер само.

Макар че съзнанието за дълга и отговорностите никога не напускаше директора.

Сякаш в доказателство на това Пейнтър се протегна, оттласна се от парапета и се приближи към вратата.

— Трябва да тръгвам — каза на Грей и си погледна часовника. — Мисля да се отбия в службата и да видя дали Лиза и Монк са пристигнали нормално.

Двамата учени, доктор Лиза Къмингс и доктор Монк Кокалис, бяха изпратени да проучат епидемията, появила се в района на индонезийските острови. Бяха тръгнали тази сутрин под прикритието на сътрудници към Световната здравна организация.

Грей тръгна да изпрати директора. Знаеше, че интересът на Пейнтър към двамата агенти се простира отвъд ролята му на ръководител тактически операции. По лицето му се четеше тревогата на влюбен мъж.

— Лиза е добре, сигурен съм-побърза да го успокои Грей. Знаеше, че двамата се разделят за пръв път от доста време. — Стига да си е взела тапите за уши, разбира се. Хъркането на Монк може да заглуши и реактивен двигател. И като говорим за нашата ходеща дъскорезница, нали ще се обадиш на Кат, ако се чуеш със…

Пейнтър вдигна ръка.

— Вече ми звъня два пъти тази вечер да ме пита дали съм се чул с Монк. — Директорът пресуши чашата с уискито. — Ще й се обадя веднага щом говоря с тях.

— Подозирам, че Монк ще те изпревари, нали вече отговаря пред две жени горкият.

Пейнтър се усмихна някак уморено.

Преди три месеца на Кат и Монк им се беше родило момиченце, три килограма и сто грама, кръстиха го Пенелопе Ан. Когато му възложиха тази задача, Монк започна да се шегува как щял най-после да избяга от памперсите и среднощните хранения. Но шегите му не заблудиха Грей — на него му беше ясно, че мисълта за предстоящата раздяла дълбоко измъчва приятеля му.

— Благодаря ти, че дойде, шефе. Ще се видим утре сутринта.

— Кажи довиждане от мен на вашите.

Което му напомни нещо и Грей хвърли поглед към потока светлина, който се лееше от пристроения вляво от къщата гараж. Баща му се беше затворил там преди два-три часа. Не всички фойерверки тази вечер бяха при съседите. Напоследък баща му избягваше социалните контакти: те го затрудняваха все повече с влошаването на заболяването му — синдромът на Алцхаймер. Забравяше имена, задаваше въпроси, на които вече му бяха отговорили. Объркването и негодуванието често намираха отдушник в словесни престрелки със сина му. Както тази вечер. След разменените гневни думи баща му се затвори в гаража, който беше превърнал в импровизирана работилница.

Все по-често се затваряше там. Грей подозираше, че гаражът му служи не толкова за бягство от света, колкото за укрепено убежище, уединено място, където да опази остатъците от разсъдъка си и където намираше утеха в Дърводелството. Ала Грей съзираше растящия страх в очите му.

— Ще им предам — промърмори той.

Пейнтър си тръгна, а скоро го последваха и останалите гости. Някои влязоха да се сбогуват с майка му, други си взеха довиждане с Грей. Скоро той остана сам на верандата.

— Грей! — извика майка му отвътре. — Боклукът!

Той се наведе с въздишка да вземе коша с празните бутилки и кутийки от бира. Щеше да помогне на майка си в разчистването, а после щеше да яхне велосипеда и да измине краткото разстояние до апартамента си. Изгаси лампата на верандата и тръгна към кухнята. Чу жуженето на миялната и тракането на тигани в мивката.

— Мамо, аз ще измия — каза той и влезе в кухнята. — Ти върви да си починеш.

Майка му се обърна, без да вади ръцете си от мивката. Беше с памучни панталони, бяла копринена риза и влажна престилка на карета. В моменти като този, напрегната и уморена след края на шумно парти, майка му наистина изглеждаше стара, с потрес си даде сметка Грей. Коя беше тази побеляла старица в кухнята на майка му?

После тя замахна на шега към него с кърпата за бърсане на съдове и илюзията се пръсна на парчета.

— Просто изнеси боклука. Аз вече приключвам тук. И кажи на баща си да се прибира. Семейство Еделман не са фенове на среднощното му дърводелство. А, още нещо. Увих остатъците от печеното. Прибери го в хладилника в гаража, моля те.

— Няма да стане с един курс. — Той хвана с една ръка двете найлонови торби с боклук, с другата беше гушнал кошчето с бутилките. — Ей сега се връщам.

Бутна задната врата със задник и излезе в тъмния двор. Слезе внимателно по двете стъпала и тръгна към гаража и редицата кофи за боклук по фланга му. Незнайно защо ходеше на пръсти и се опитваше да не трака с бутилките. Само че една пръскачка му сви номер.

Спъна се в нея и кошчето с бутилките се раздрънча. Шотландският териер на съседите се разлая възмутено.

„Мамка му…“ Баща му в гаража изпсува, после подвикна:

— Грей? Ти ли си… ела да ми помогнеш, за Бога!

Грей се поколеба. След словесната престрелка вечерта нямаше желание за втора серия посреднощ. През последните две години се бяха разбирали що-годе добре, намерили бяха обща почва след отколешното си отчуждение. Но от месец резултатите от когнитивните тестове на баща му пак бяха започнали да се влошават и това, изглежда, връщаше до болка познатата нетърпимост в нрава на иначе мълчаливия възрастен мъж.

— Грей!

— Ей сега! — Хвърли боклука в отворените контейнери, а кошчето с бутилките остави на земята до тях. Стегна се вътрешно и тръгна към отворената врата на гаража.

Миризмата на талашит и смазочно масло му напомни за по-лоши дни. „Върви да донесеш колана, лайно такова… Следващия път добре си помисли, преди да ми пипаш инструментите… Или ще почнеш да мислиш с главата си, или с бой ще ти го набия в тъпата тиква…“ Баща му беше коленичил на пода и събираше разпилени дребни пирончета в стара консервена кутия. От лявата му ръка капеше кръв.

Грей влезе и баща му обърна глава към него. Под силната флуоресцентна светлина семейната прилика изпъкваше още повече. Сините очи на баща му сивееха също като тези на Грей. Лицата и на двамата бяха насечени от ъгли и падини, като печат за уелския им произход. От това не можеше да избяга. Все повече заприличваше на баща си. Дори косата му го предаваше — сиви кичури се промъкваха сред черното.

Грей кимна към окървавената ръка на баща си и махна към мивката.

— Иди да се измиеш.

— Не ми казвай какво да правя.

Грей отвори уста да спори, но в последния миг се отказа и вместо това се наведе да му помогне.

— Какво стана?

— Търсех винтове за дърво. — Баща му махна с порязаната си ръка към работния тезгях.

— Но това са пирони.

Баща му го стрелна с поглед.

— Браво бе, Шерлок. — В очите му напираше едва сдържан гняв, но Грей знаеше, че този път гневът не е насочен към него.

Затова не каза нищо, а само се зае да събере пироните в консервената кутия. Баща му гледаше ръцете си — едната окървавена, другата не.

— Татко?

Едрият мъж поклати глава, после каза тихо:

— По дяволите…

С това Грей нямаше намерение да спори.

Когато Грей беше малък, баща му работеше в тексаските петролни полета. Загуби единия си крак до коляното при трудова злополука и това го превърна освен в инвалид и в домакиня. Грей пък се беше превърнал в основна мишена на гнева и объркването му: никога не беше на нужната висота и така и не оправда надеждите на баща си.

Сега гледаше как баща му се взира в ръцете си и постепенно осъзна една трудна истина. Може би през цялото време гневът на баща му е бил насочен навътре. Като сега. Негодувал е не толкова срещу неоправдалия надеждите му син, а срещу самия себе си, мразел се е, че не е бащата и мъжът, който е искал да бъде. А сега коварната болест отнемаше и последните останки от самочувствието му.

Грей затърси някакви подходящи думи на утеха.

Преди да ги е намерил обаче, рев на мотоциклет прекъсна размишленията му. По улицата изпищяха гуми.

Грей стана и сложи консервената кутия на пейката. Баща му напсува тъпия моторист, качил се пиян на мотора си след запой по случай празника. Въпреки това Грей протегна ръка и изгаси лампите.

— Какво…

— Клекни! — нареди Грей. Нещо не беше наред…

Моторът се появи, черна и мощна „Ямаха V-макс“. Двигателят изрева, гумите се хлъзнаха странично. Предният фар беше изключен. Точно това беше изправило Грей на нокти. Светлината от фара трябваше да залее улицата още преди да се чуе мощният рев на двигателя. Моторът се движеше без светлини.

Без да намали, ямахата смени посоката. Задните гуми запушиха, когато мотористът се опита да вземе острия завой към входната алея на къщата. Ямахата се олюля за миг, после подскочи напред.

— К’во става бе! — изкрещя баща му.

Мотористът изправи кормилото. Ямахата набра мощност, после бордюрът отново я изхвърли в странично хлъзгане. Мотористът се бореше да запази контрол над машината, но задният калник закачи ръба на стъпалото пред верандата.

Моторът се срина сред дъжд от червени искри, като заключително светлинно шоу за националния празник. Мотористът изхвръкна от седалката и се претърколи през рамо. Падна почти до вратата на гаража.

Двигателят се задави и млъкна.

Вятърът издуха искрите.

Спусна се мрак.

— Боже Господи! — възкликна бащата на Грей.

Грей протегна предупредително ръка назад. С другата си ръка измъкна деветмилиметровия глок от наглезенния си кобур. Тръгна предпазливо към проснатата фигура. Беше облечена в черно от главата до петите — и дрехите, и шалът, и шлемът.

Тих стон разкри две неща — че мотористът още е жив и че е жена. Лежеше свита на хълбок, кожените й дрехи бяха разкъсани.

Майката на Грей цъфна на вратата.

— Грей? Какво става?

— Стой там! — извика той.

Беше на няколко крачки от неканената гостенка, когато забеляза нещо да лежи близо до мотора, нещо черно, открояваше се върху белия цимент на входната алея. Приличаше на къса колона от черен камък, пукната от удара. Вътре в пукнатината метално ядро отразяваше лунния светлик.

Ала блясъкът на друг метал привлече погледа му, когато застана до проснатата жена.

Малък медальон на врата й.

С формата на дракон.

Грей го позна веднага. Същия носеше и той. Беше му подарък от стар враг, предупреждение и обещание за следващия път, когато пътищата им се пресекат.

Грей стисна по-здраво пистолета.

Жената се превъртя на гръб и пак изстена. Кръв се стичаше по белия цимент, черна река, която се разклоняваше на криволици към окосената морава. Прясна изходна рана, разбра Грей.

Простреляли я бяха в гръб.

Жената вдигна ръка и избута назад визьора на каската си. Познато лице, изопнато от болка, черна коса. Смуглата кожа и бадемовите очи издаваха евразийския й произход и самоличността й.

— Сейчан… — промълви той.

Тя вдигна ръка към него.

— Командир Пиърс… помогни ми…

Грей долови болката в думите й… но и нещо друго, което не беше вярвал, че ще чуе някога в гласа на тази толкова хладнокръвна жена.

Страх. Ужас.