Метаданни
Данни
- Серия
- Сигма Форс (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Judas Strain, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 133гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикация
Джеймс Ролинс. Щамът на Юда
ИК „Бард“, 2008
Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008
Превод: Милена Илиева, 2008
ISBN 978-954-585-877-2
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни грешки, грешки от разпознаването и слепени абзаци
12.
Забранената карта
6 юли, 16:44
Ормузкият проток
Руският хидроплан „Бериев 103“ излетя от международното летище на остров Кешм и се издигна над Ормузкия проток.
Грей остана впечатлен от бързината, с която се прекачиха на летището. Самолетът им от Истанбул беше кацнал само преди десетина минути. Хидропланът вече ги чакаше — зареден, с включени двигатели и бавно въртящи се перки. В кабината му имаше място само за шестима, включително пилота — три двойни седалки една зад друга.
Затова пък беше бърз.
Полетът до Ормуз щеше да отнеме не повече от двайсетина минути. Засега се движеха по план. Въпреки това щяха да им останат само два часа, през които да намерят третия ключ и да разчетат ангелския надпис на обелиска.
Докато летяха от Истанбул с частния самолет, осигурен им благодарение на връзките на Сейчан с черния пазар в турската столица, Грей се опита да открие някаква система в сложния код на обелиска. Всяка минута беше от значение. Затова Грей седна сам на последната седалка и извади отново тефтера със записките си. Вече се беше опитал да замени всички символи от надписа с букви, така както беше постъпил Вигор с ангелския текст във Ватикана. За разлика от Вигор обаче Грей не постигна нищо.
Дори с помощта на монсеньора.
На борда на самолета двамата се бяха опитали да разчетат криптограмата. Вигор имаше много по-широки познания от него по древните езици. Уви, това също не помогна. Дешифрирането беше допълнително затруднено, защото не знаеха коя от четирите повърхности на обелиска съдържа началото на текста, нито в коя посока следва да го четат — по часовниковата стрелка или обратно.
Това създаваше осем различни възможности.
Накрая Вигор потърка очи и призна поражението си.
— Без третия ключ няма да се справим.
Грей не беше склонен да се предаде толкова бързо. Това доведе до кратък спор. Накрая решиха да поработят самостоятелно, вместо да си блъскат заедно главите над гатанката. Грей си даваше сметка, че избухливостта му до голяма степен се дължи на топката, заседнала в стомаха му.
Дори и сега получаваше пристъпи на гадене. Затвореше ли очи, виждаше лицето на майка си. И обвинението в очите на баща си.
Така че спря да си затваря очите и се съсредоточи за пореден път върху текста.
Само това можеше да направи.
Плъзна поглед по една от страниците със заместващи букви.
Имаше още седем страници със седем различни възможни замествания.
Коя беше вярната? Откъде да започне изобщо?
Силно прохъркване привлече вниманието му към предната част на кабинката. Ковалски беше успял да заспи. Сигурно още преди да се отделят от пистата.
Вигор седеше до него и за пореден път изчиташе копринения дневник, макар той очевидно да беше задънена улица. Монсеньорът изгледа смръщено хъркащия Ковалски и разкопча колана си. Провря се назад към седалката на Грей и се тръшна до него. Държеше свитъка в ръце.
Грей затвори тефтера.
— Одеве… на самолета…
— Знам. — Вигор го потупа по ръката. — Всички сме притеснени. Дойдох да ти покажа нещо. И да разбера какво мислиш.
— Давай.
— Знам, че искаш да разгадаеш кода на обелиска. Но скоро ще кацнем и не е лошо да помислим къде точно на остров Ормуз ще търсим третия ключ.
— Мислех, че вече знаем това — каза Грей, отвори тефтера и почука с химикалката си по ангелския символ, който бяха открили на гърба на златния „пайцу“.
Бяха го сравнили с карта на острова и откриха, че черната точка бележи руините на стар португалски замък, построен близо век, преди да бъдат скрити ключовете. Във времето на разцвета си замъкът бил значима крепост на стратегическо място. Построен на стеснение в сушата и отделен с крепостен ров, той се издигал над град Ормуз, в близост до най-добрите пристанища в района. Сигурно се бе сторил подходящо място на ватиканските мистици, търсещи скривалище за ключ, който да не бъде намерен в продължение на векове.
Именно към руините на замъка отиваха сега.
Вигор кимна.
— Да, португалската крепост. Но моят въпрос беше защо отиваме там. Ако знаехме това, би било по-лесно да се ориентираме какво по-точно да търсим из руините на замъка.
— Добре. И откъде смяташ, че трябва да започнем?
Вигор посочи през прозорчето до Грей. Островът вече се виждаше.
— Ормуз е бил важно търговско пристанище, междинна точка за търговията със скъпоценни камъни, подправки и роби. Достатъчно важно, за да нахлуят португалците през шестнайсети век и да построят своя крепост. А явно е бил достатъчно важен и по времето на Марко Поло, щом Кублай хан е изпратил девойка от семейството си да се срещне именно тук с бъдещия си жених.
— Кокежин, Синята принцеса.
— Било е чиста проба търговско споразумение. Всъщност персийският шах, на когото била обещана, починал още докато Марко и Кокежин били на път. Накрая тя се омъжила за сина му. Което също било брак по сметка. Самата тя починала три години след това. Според някой се самоубила, според други умряла от мъка по друг мъж.
Грей се обърна.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Марко Поло се оженил чак след смъртта на Кокежин. А когато самият той умрял, в стаята му имало две съкровища. Златният „пайцу“, който му бил дал Кублай хан. И златна диадема със скъпоценни камъни. — Вигор го погледна многозначително. — Диадема, достойна за принцеса.
Грей се замисли. Представи си дългото двегодишно плаване на Марко из непознати води. Още е бил сравнително млад, когато е напуснал двореца на Кублай хан — към трийсетте. Кокежин е била на седемнайсет, когато напуснала Китай, и на деветнайсет, когато пристигнала в Персия. Лесно беше да си представи как се влюбват един в друг. Любов, чиято крайна точка е била Ормуз.
Грей разтри слепоочията си, но упоритото главоболие продължи да го мъчи. Спомни си кухата тухла със синята глазура по вътрешната повърхност, тайна, скрита в каменната грамада на Хагия София. Дали тухлата не символизираше и сърцето на Марко Поло, тайната му любов към Кокежин?
— Забравихме и друга улика — продължи Вигор и вдигна свитъка. — Разказът е бродиран върху коприна. Защо коприна?
Грей сви рамене.
— Коприната е била типична за Далечния изток, където е пътешествал Марко.
— Така е, но дали не символизира й още нещо?
Грей си спомни колко внимателно беше проучил Вигор свитъка, дори с помощта на лупа.
— Какво си открил?
Монсеньорът вдигна свитъка.
— Тази коприна не е била нова, когато са бродирали текста върху нея. Била е изтъняла и с неравни краища. Открих по плата стари петна.
— Значи е била използвана.
— За какво е била използвана обаче? — каза Вигор. — Най-често — заради високата й цена и рядкост — са използвали коприната за покров, погребален саван на покойници с благородна кръв.
Вигор млъкна, вперил поглед в Грей. Той отново се сети за кухата синя тухла и бавно започна да проумява. В гласа му се прокрадна удивление.
— Мислиш, че може да е от погребалния покров на Кокежин?
— Възможно е. И ако съм прав, това ни подсказва какво трябва да търсим в стария замък.
Грей също вече се беше сетил.
— Гробницата на Кокежин.
16:56
Седнала до пилота, Сейчан виждаше острова като на длан. Хидропланът захождаше към тихия залив. Островът не беше голям, не повече от шест-седем километра в най-широката си част. В средата беше каменист и с множество възвишения, прорязани от оскъдни ивици зеленина. В по-голямата си част крайбрежието беше скалисто и нарязано от изолирани негостоприемни заливчета, превърнали се в територия на дребните контрабандисти. На север обаче склоновете на високите възвишения се спускаха към морето по-плавно. Тук зеленината беше повече, различаваха се правите ъгли на ниви и палмови горички, приютили в сърцето си малко селище.
От въздуха се виждаха следи и от по-стар и по-голям град — масивни основи, изградени с каменни блокове от гранитните сърца на околните хълмове; няколко срутени къщи, които приличаха повече на каменни купчини, и едно-единствено високо минаре, използвано някога като морски фар от португалците.
Ала нито селцето, нито старият разрушен град бяха целта на пътуването им.
Хидропланът се наклони рязко встрани и зави над стеснението северно от стария град. Върху това оскъдно парче земя лежаха руините на стария замък. Някога от града го бе отделял широк крепостен ров, но сега ровът беше запълнен от наноси и се различаваше едва-едва като права линия от изток на запад, малко по-ниска от заобикалящия я терен.
Сейчан оглеждаше напрегнато руините, докато хидропланът минаваше над тях. Крепостта беше оградена с високи стени досами морето, ала западната отдавна беше загубила битката с водната стихия. Вълните я бяха подкопали и сринали почти изцяло. Източната стена, защитена от тих залив, беше в значително по-добро състояние.
Хидропланът заходи за кацане в същия този залив, спусна се ниско, после ските му бръснаха водната повърхност. Сейчан зърна за миг ръждясали оръдия на покрива на крепостта и още шест на самия бряг — сега очевидно се използваха за привързване на лодките. Даже в момента малка метална лодка беше привързана за едно от оръдията. Дребна тъмна фигура само по шорти размаха ръка за поздрав, когато наближиха.
Това сигурно беше местният гид, който Сейчан беше договорила предварително. Разполагаха само с два часа и им трябваше човек, който познава добре замъка и околностите му.
Хидропланът се плъзна по водата, вдигна голяма вълна и спря. Инерцията тласна Сейчан напред и предпазният колан се впи близо до незаздравялата рана на хълбока й. Беше я проверила по-рано, в тоалетната на пристанището. В марлята под бинта розовееше малко кръв. Нищо страшно.
Щеше да оцелее.
Пилотът завъртя хидроплана към малката моторница, която пърпореше към тях, подмятана от разбудените преди малко вълни. Гидът им седеше при кърмата с ръка на лоста за управление.
След малко четиримата се прехвърлиха от хидроплана на моторницата. Гидът им се оказа момче на дванайсет-тринайсет години, ребрата му се четяха, а усмивката не слизаше от лицето му. Освен това очевидно гореше от нетърпение да поупражнява странния си английски.
— Добри ми пичове, прекрасна лейди, добре сте ни дошли на Ормуз! Мене викат Фиаз!
Грей помогна на Сейчан да се настани в лодката и я изгледа с вдигната вежда.
— Това ли е опитният ти водач?
— Освен ако не си склонен да претопиш един от златните „паспорти“, тук друго с пари не можеш да купиш.
А и вече беше похарчила цяло състояние за спешния транспорт до острова.
Погледна Грей крадешком. Очите му вече оглеждаха замъка. Сейчан долови тревогата в приведените му рамене. Гледани в профил, чертите му бяха сурови и ъгловати. Душата му очевидно се разкъсваше.
Заради майка му и баща му.
Сейчан поклати глава и извърна поглед. Самата тя дори не помнеше родителите си. Само един образ беше останал в паметта й — как измъкват някаква жена през вратата, а тя плаче и протяга ръце към нея; после жената изчезва. Дори не беше сигурна, че това е майка й.
Фиаз включи двигателя и лодката се стрелна към обточения с палми плаж и надвисналите руини на замъка. Ковалски провлачи ръка по водата и се прозя. Вигор гледаше към градчето. Там явно празнуваха нещо — чуваше се приглушена музика.
Грей хвърли поглед към Сейчан. Това му изражение вече й беше познато — високо вдигнати вежди, които питаха: „Готова ли си?“.
Тя кимна.
Грей отново й обърна гръб и съблече тънкото си яке — слънцето наистина прежуряше. Отдолу беше по тениска. Нещо проблесна на врата му, уловило слънчевите лъчи. Той посегна с дясната си ръка и прибра сребърния медальон под тениската си.
Медальон с форма на дракон.
Беше му го дала повече като закачка заради старо сътрудничество. Но Грей го беше запазил и още го носеше. Защо? Този факт пробуди необяснима топлинка в стомаха й — не заради романтични чувства, разбира се, а по-скоро смесица от объркване и смущение. Дали пък Грей не беше решил, че му е дала медальона като знак за романтичен интерес? Това би трябвало да я развесели, но по някаква причина успя единствено да я подразни.
Носът на лодката застърга в пясъка и Сейчан залитна назад.
Време беше да разтоварят.
Сейчан метна на Ковалски раница с допълнително оборудване, включително лаптоп, още няколко полицейски гранати и шест кутии муниции за четирите пистолета.
Грей протегна ръка да й помогне със слизането.
Тя демонстративно пренебрегна жеста му и скочи на брега.
Фиаз завърза лодката за един от ръждясалите топове и ги поведе към четвъртит отвор в стената на форта. Тесни бойници прорязваха стената в горната й част — през тях португалските стрелци бяха защитавали бастиона преди векове.
Минаха през прохода и се озоваха в пустия вътрешен двор. Бодливи плевели растяха в пролуките между каменните плочи, на няколко стъпки по-нататък голяма дълбока открита цистерна дебнеше невнимателните, две криви палми стърчаха от буренясала леха. Навсякъде другаде довян от вятъра пясък шепнеше по камъните с призрачен глас.
Фиаз посочи централната сграда на замъка. Тя се издигаше на почти двайсет метра, увенчана със зъбати бойници, между които и до днес стърчаха ръждясалите дула на топове.
— Всичко ще покаже! — заяви момчето. — Много има за гледане!
Понечи да продължи напред, но Вигор го докосна по рамото и попита:
— Има ли параклис?
Момчето смръщи вежди за миг, после вездесъщата му усмивка грейна отново.
— Параклис! Трябва ви пара̀?
Вигор се усмихна.
— Не. Църква.
Веждите на момчето отново се сбраха на възел в средата на челото, но усмивката упорито не склони да изчезне.
— Аха, ти християнин. Няма лошо. Добро. Мюсюлманите харесват библия. Тя също свещена книга. И ние имаме светци. Мюсюлмански светци. Но пророкът Мохамед е най-Добрият от всички — завърши речта си Фиаз и сви глуповато рамене.
Вигор го стисна за рамото, доловил вътрешната борба на момчето между необходимостта да е добър гид и добър мюсюлманин.
— Църквата? — подсети го той. Момчето кимна енергично.
— Стаята с кръстовете — каза и ги поведе към тъмен вход като не спираше да дърдори.
Ковалски поклати глава и тръгна след другите.
— На тоя момък трябва да му спрат кафето.
Грей се усмихна — истинска рядкост напоследък, като слънчев лъч през буреносни облаци.
— Хайде — прошепна той на Сейчан и тръгна напред. Мина твърде близо до нея и ръката му докосна нейната.
Тя инстинктивно понечи да я хване. Спря се в последния миг и стисна ядосано пръсти в юмрук. Но реакцията й не беше породена единствено от яд или смущение.
Имаше и чувство за вина.
Гадно й беше, че го лъже.
17:18
— О, голяма гадория се очертава — каза Ковалски. Грей не оспори наблюдението му.
Параклисът се намираше на първия етаж, най в дъното. След преддверието се наложи да включат фенерчетата, защото ниските коридорчета тънеха в мрак. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-тихо ставаше. Въздухът застина. Покоят се нарушаваше само от местните квартиранти — мишки, които търчаха насам-натам, подгонени от лъчите на фенерчетата.
Последният коридор свърши пред ниска врата, толкова ниска, че се превиха на две, за да влязат. Вигор влезе пръв заедно с водача им и ахна пред разкрилата се гледка. Грей влезе след него.
Изправи се и обходи с лъча на фенерчето си тъмния параклис.
Прорязан високо в стената отсреща прозорец с формата на кръст пропускаше слънчева светлина. Не много обаче — представляваше два кръстосани под прав ъгъл прореза, твърде тесни, за да се провре човек, но достатъчно широки за стрелба по врага отвън. Поредното отбранително съоръжение на замъка.
Прозорецът хвърляше кръст от слънчева светлина върху висока близо метър каменна плоча.
Олтарът на параклиса.
Иначе помещението беше празно.
Но не и лишено от украса.
По всяка възможна повърхност — стените, пода, тавана, дори по самия олтар — имаше издълбани в камъка кръстове. Стотици, ако не и хиляди. От миниатюрни кръстчета колкото нокът до богато орнаментирани кръстове с човешки ръст.
— Нищо чудно, че я наричат стаята с кръстовете — отбеляза Вигор.
— Да бе, като бърлогата на сериен убиец, само дето е по-шикозна — кисело допълни Ковалски. — Сигурно е заради масовото кръвосмешение сред островитяните.
Грей гледаше безбройните кръстове и мислеше за полуизтрития кръст върху мраморната плоча в Хагия София. Измъкна изпод тениската си сребърното разпятие на брат Агреер.
— И сега ще трябва да открием кой от всичките кръстове тук съвпада по форма с този.
Вигор се обърна към Фиаз и го помоли да ги остави сами. Момчето го погледна неразбиращо. Вигор посочи кръста в ръката на Грей и обясни:
— Трябва да се помолим. Когато сме готови, ще излезем.
Момчето кимна и само дето не хукна към вратата. Явно мисълта да попадне в центъра на християнска церемония го плашеше до смърт. Ако се съдеше по скоростта, с която се изнесе, сигурно подозираше, че се канят да принесат някое бебе в жертва.
След като останаха сами, Грей се почеса по главата, на свой ред обзет от уплаха, притиснат от мисълта за изтичащото време.
— Предполагам, че един от тези кръстове е точно копие на разпятието. Трябва да го открием.
Раздели хората си.
По един за всяка стена.
За пода и тавана щяха да мислят после.
Остави разпятието на олтара, за да е подръка на всички откъсна четири листа от тефтера си и очерта на всеки контурите на кръста. Един запази за себе си, а другите раздаде на тримата си спътници.
Докато оглеждаха всеки своята стена, Грей току хвърляше поглед към олтара, хипнотизиран сякаш от движението на слънчевия кръст по каменната плоча, отмерващо наближаващия залез и изтичащото време. Приключи със своята стена. Нищо. Обливаше се в пот. Дрехите бяха полепнали по кожата му. Прехвърли се към пода. Скоро и другите се присъединиха към него. Сейчан се зае с олтара.
Най-важният кръст — онзи от слънчевата светлина — продължаваше да пълзи неумолимо през помещението.
— И на пода не е — каза Вигор и се изправи с почервеняло лице. Остана леко превит, държеше се с една ръка за кръста.
Сейчан поклати глава иззад олтара.
И тя не беше открила нищо.
Грей погледна нагоре.
Таванът беше нисък, но не чак толкова, че да го пипнеш с ръка без чужда помощ. Бая трябваше да се вдигат един-друг, за да проверят всеки кръст с подходящи размери.
— Може би съм сгрешил — каза Вигор. — Може би гробът на Кокежин е на друго място в замъка. Всичките тези кръстове може да са фалшива следа.
Грей поклати глава. „Не“. Бяха изгубили цял час. Нямаха време да претърсват всяко кьоше в замъка. Вече се бяха заели с параклиса и нямаше връщане назад.
— Гробът на Кокежин трябва да е тук — настоя той. Вигор въздъхна.
— Значи ни остава таванът.
Грей разпредели задачите. Ковалски щеше да повдигне монсеньора. Самият той пристъпи към Сейчан.
— Все на мен се пада най-трудната задача, а? — измуча Ковалски.
Вигор не му обърна внимание, а огледа стените и посочи:
— Ние ще започнем от външния периметър. Вие се заемете със средата.
Сейчан се покатери на олтара.
— Тези отгоре мога да ги стигна и сама.
Изправи се и слънчевият кръст се плъзна по гърба й. Когато протегна ръце нагоре, черната тениска се изпъна върху гърдите й. Грей не пропусна да забележи извивките под памучната материя. Въпреки всичките му тревоги част от него все още откликваше достатъчно на хормоните, за да оцени по достойнство гледката… ала беше и достатъчно мъж, за да го жегне чувство на вина.
Не му беше сега времето да…
— Този тук май прилича на… — измърмори Сейчан и се изправи на пръсти. После примижа, отпусна се отново на пети и сложи ръка на левия си хълбок. Раната й се беше обадила.
Грей се покатери на олтара до нея.
— Дай да ти помогна.
Сплете пръсти на столче и я погледна подканящо.
Тя взе сребърното разпятие, опря се на раменете му и нагласи едното си стъпало върху преплетените му пръсти.
Докато той се изправяше, Сейчан нагласи и второто си стъпало, подпря се с една ръка на главата му, а с другата вдигна разпятието към тавана. Ханшът й се притисна в бузата му.
Е, дотук с благородните намерения…
— Май… сякаш… — прошепна Сейчан. — Съвпада! Кръстът е вдълбан дълбоко и разпятието ляга идеално в него. Просто идеално!
Грей вдигна глава, но видя само извивката на гърдите и.
— Можеш ли да прецениш накъде гледа Исус? — попита той, спомнил си Хагия София.
— Към олтара — каза тя, но думите й прозвучаха някак разсеяно. — Кръстът е издълбан в кръгъл каменен блок. Когато пъхнах разпятието, ми се стори, че нещо изщрака. А и каменната плоча се усеща някак халтава. Струва ми се, че ще мога да го завъртя, ако използвам разпятието като дръжка. И дори да го измъкна от зидарията.
— По-добре недей да…
Преди да е довършил, чу изстъргване на камък в камък. Последва силно изщракване, но не откъм тавана. Грей впери поглед надолу.
Олтарът пропадна под краката му и потъна в пода заедно с него.
Сейчан падна в ръцете му и го стисна силно през врата.
Каменната плоча спря в твърда основа. Ударът беше толкова рязък, че Грей падна на коляно. Облаци прах изпълниха въздуха. От пода горе се отчупи парче, удари се в олтара и отхвръкна нанякъде в мрака.
Грей погледна нагоре. Внезапното пропадане го беше уплашило до смърт, но сега видя, че са паднали само метър, метър и половина под нивото на пода. Вигор и Ковалски гледаха надолу към тях.
— Май току-що откри нещо интересно, Индиана Джоунс — ухили му се отгоре Ковалски и се наведе да му подаде фенерче.
Грей изсумтя, но все пак взе фенерчето. Сейчан го пусна и почна да изтупва прахта от дрехите си. Все така приклекнал, Грей насочи лъча светлина към камерата под параклиса. И видя тъмен сводест вход.
Плъзна се от олтара и стъпи на пода, последван от Сейчан.
Вигор и Ковалски също се спуснаха в дупката.
Две пресичащи се арки поддържаха тавана на тясна камера, два пъти по-малка от параклиса горе. В задната стена беше вкопана ниска ниша, също вписана в арка.
— Loculi — каза Вигор. — Гробница.
Върху голите камъни в нишата лежеше тяло, увито в бяло платно.
— Гробницата на Кокежин — продължи Вигор. — Намерихме я.
Приближиха се предпазливо и с почит. Трябваше да се убедят, че са прави. Вигор направи кръстен знак и замърмори молитва. После внимателно посегна към погребалния саван.
— Ако това нещо се размърда — прошепна с дяволски сериозен тон Ковалски, — аз изчезвам. Смятайте се предупредени.
Вигор не му обърна внимание, а почтително повдигна единия край на савана и промълви:
— Коприна.
Дръпна леко платното и нишата се изпълни с прах.
Пред погледите им се разкри горната част на череп, увенчана със златна диадема. Рубини и сапфири отразиха светлината на фенерчето. Диаманти засветиха сякаш със собствено сияние.
— Диадемата на принцесата — прошепна монсеньорът. Грей си спомни думите му, че диадемата била при Марко Поло на смъртния му одър. Ръката на Вигор потрепна.
— Изглежда, Марко Поло е пожелал диадемата да бъде върната тук след смъртта му. Дори е уредил тялото й да бъде преместено и пазено на тайно място, преди да намери тук вечния си покой.
Грей се пресегна и сложи ръка върху ръката на монсеньора.
— Третият „пайцу“… третият ключ.
Времето им изтичаше. Грей смъкна савана… И Вигор ахна и отстъпи назад.
Дори Грей застина потресен.
Не само едно тяло почиваше под копринената плащаница.
В нишата лежаха два скелета, в прегръдка.
Грей си спомни разказа на Вигор за църквата „Сан Лоренцо“ — как Марко Поло бил погребан там през 1324, но при по-късна реставрация на църквата станало ясно, че тялото не е там.
— Открили сме не само гробницата на Кокежин — каза Вигор.
Грей кимна.
— А и гробницата на Марко Поло.
Плъзна поглед по прегърнатите скелети.
Онова, което им е било невъзможно приживе, бяха постигнали в смъртта.
Бяха се събрали.
Завинаги.
Грей се запита дали и той ще открие някога такава любов. Това му напомни за майка му и баща му, за всичките трудности, през които бяха преминали заедно — първо инвалидността на баща му, после и деменцията. Но не се бяха отказали, въпреки изпитанията.
И сега някой трябваше да се погрижи за тях.
11:01
Вашингтон Пейнтър предпочиташе да е на място, но така само би забавил отряда за бързо реагиране. Затова седеше в комуникационния център на Сигма и следеше операцията по живата връзка. Сигналът се предаваше от камера, прикрепена към шлема на едно от момчетата.
Преди десетина минути бяха направили първия си истински пробив.
Цяла сутрин Пейнтър беше извивал ръце, за да проследи по най-бързия начин всички международни разговори от американска територия към мобилния телефон на монсеньор Верона. Грей беше споменал, че Амен Насър е звънял на Вигор. За да проследи този разговор, Пейнтър се изпокара с кого ли не, от ватиканската курия до директора на американската агенция за вътрешна сигурност. Покрай Сейчан поне можа да размаха големия коз — борбата с тероризма. Именно той му отвори врати, които иначе биха си останали здраво заключени.
Дори и така обаче нещата се проточиха. Но сега, почти по обед, вече знаеха откъде е бил проведен разговорът и отрядът чакаше заповедта му за нападение.
Той се наведе към микрофона.
— Тръгвайте.
Вратите на пикапа се отвориха с плъзгане. Образът от камерата подскочи и се разтресе. Отрядът приближаваше целта от няколко посоки.
Само след секунди момчетата връхлетяха сградата като буря.
Предната врата изхвърча навътре след един удар с преносимия таран.
Образът от камерата потъмня, когато „операторът“ последва колегите си в сградата. Отрядът се пръсна във ветрило.
Пейнтър чакаше.
Неспособен да седи повече, стана и опря юмруци на комуникационната конзола. Техници седяха вляво и вдясно от него и следяха мониторите, по които течеше сателитен обмен от Индонезия. Силна буря скриваше голяма част от района и затрудняваше издирването на отвлечения кораб. Пак тя беше принудила и повечето излетели от Австралия и Индонезия самолети временно да прекратят търсенето.
Липсата на напредък се отразяваше пагубно на Пейнтър. Страхът му за Лиза и Монк беше на път да осакати способностите му за точна преценка.
А после дойде пробивът с телефонното проследяване.
Пейнтър имаше спешна нужда да отбележи точка.
Поне тук.
В слушалката си чуваше отсечените реплики на командосите, престрелката от доклади и заповеди. Накрая гласът на „оператора“ надвика какофонията. Беше влязъл в нещо като склад за съхраняване на месо. От релси на тавана висяха големи куки.
— Директор Кроу, приключихме обхода на кланицата. Мишените не са открити. Мястото е празно.
Картината затанцува, когато мъжът се наведе… после се изправи и вдигна пръсти в обхвата на камерата. Бяха влажни.
— Сър, тук има кръв. О, не… — Един от техниците погледна към Пейнтър, изглежда, видя нещо неприятно в изражението му и бързо-бързо отклони поглед.
Глас откъм вратата си проби път през отчаянието му.
— Директор Кроу…
На прага стоеше жена, облечена в синя военноморска униформа. Кестенявата й коса беше прибрана назад, лицето й — изопнато от тревога и страх. Изражението й отразяваше собствените му чувства.
— Кат… — каза той и се изправи. Беше съпругата на Монк.
— Леля ми гледа Пенелопе. Повече не можех да остана сама вкъщи.
Той вдигна разбиращо ръка.
— Помощта ти ще ни е добре дошла.
Тя въздъхна и кимна.
Само това можеха да направят.
Да не спират и за миг.
Да се опитват отново и отново, по всички възможни начини.
18:04
Вигор не можеше да откъсне поглед от преплетените тела.
Марко и Кокежин.
Не можеше да се отдели от нишата, зашеметен от откритието. Другите не бяха толкова впечатлени. Сейчан се вмъкна между Вигор и Грей и вдигна ръка да посочи.
— Третият златен „паспорт“.
Грей издърпа докрай погребалния саван. Между двете тела, под костите на сключените им ръце, проблясваше злато.
Третият „пайцу“.
А до него — позната им вече бронзова тубичка.
Третият и последен свитък.
С почтителност и внимание Грей взе двата предмета. Свали и диадемата от черепа на принцесата.
— Може да има някаква улика — оправда последното.
Вигор не възрази. Сега, когато гробницата беше отворена, местните иманяри така или иначе щяха да я опоскат за нула време.
Един след друг се качиха обратно в параклиса. После се събраха в един ъгъл.
Грей обърна златния „паспорт“ и всички впериха поглед в третия ангелски глиф.
— Вече ги имаме всичките — каза Сейчан.
— Но още не знаем края на историята — посочи Грей. Извади тефтера си и кимна на Вигор. — Хайде да я чуем.
Вигор не чака втора подкана. Отвори бронзовата туба и извади отвътре свитъка.
— Пак коприна — отбеляза той и внимателно почна да развива бялата ивица плат.
Последната част от историята беше по-дълга — копринената ивица се проточи покрай стената, почти на четвърт от дължината на пода. Вигор зачете бавно. Страховитата история продължаваше оттам, където сияйните ангелски фигури идват при Марко и хората му, потърсили последно убежище в кулата.
Тези странни привидения ни предложиха грубия потир и с ясни и енергични жестове ни подканиха да пием. Така сме щели да се спасим от ужасния мор, който беше превърнал Града на мъртвите в съновидение от Ада и където хората ядяха от месото на братята си.
Това обещание ни подтикна да отпием от течността, която се оказа не друго, а кръв — и на вкус, и на вид. Убедиха ни да изядем и по парче сурово месо, предложено ни върху съдинка от палмово листо — на вид и вкус месото напомняше момици. Едва след като изядох своето парче, се сетих да попитам от какво е. Онзи от хората на хана, който поназнайваше езика на привиденията, ми отговори; и така разбрахме, че самите ние сме се превърнали в канибали — защото кръвта и момиците били човешки.
Ето колко негостоприемно ни посрещнаха и ни измамиха в Града на мъртвите… ала по-късно разбрахме, че е било благословен дар, защото наистина ни предпази от страшния мор. Но лекът си имаше цена. На брат Агреер не позволиха да опита от кръвта и момиците. Привиденията дълго говориха и сочеха кръста и човека, който го носеше. Накрая стана ясно, че можем да си тръгнем само ако оставим брат Агреер в Града на мъртвите.
Воден от великодушие и жертвоготовност, брат Агреер настоя да потърсим спасението си. Аз плаках много, но се подчиних на своя изповедник. Той ми даде разпятието си и ми заръча да го върна на Светия престол. За последно видях този благороден мъж, когато го поведоха далеч от нас; и се досетих накъде са тръгнали. Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони.
— Мили Боже — промърмори Вигор.
И бавно дочете текста.
По-нататък Марко разказваше как скоро след като избягали от Града на мъртвите, чума покосила флотилията му и ги принудила да акостират на самотен остров. Само онези, които приели лекарството на светещите привидения, останали незасегнати. Също бащата и чичото на Марко, Кокежин и две от придворните й дами, на които Марко дал малкото лекарство, което успял да измъкне от Града на мъртвите. Накрая се наложило да изгорят корабите и телата на болните, много от които още били живи.
Вигор прочете и последния абзац.
Нека Бог опрости душата ми, задето наруших волята на баща си, вече покойник. Ала трябва да направя и едно последно признание. В онова ужасно място аз открих карта на града, карта, унищожена по волята на баща ми; но която се постарах да запомня. Нарисувах я тук по спомените си, за да не бъде изгубено навеки това знание. И нека онзи, който прочете това, бъде предупреден — вратата към Ада се беше отворила в онзи град; но не знам дали изобщо е била затворена.
18:22
Грей изслуша историята и загадъчния й край, без да изпуска от поглед от гатанката в тефтера си. Гласът на Вигор му помагаше да се съсредоточи. А разказът на Марко Поло и гатанката, която трябваше да разбули, отвличаха мислите от страха, стегнал в менгеме сърцето му.
И докато слушаше, постепенно започна да разбира.
Глупак, пълен глупак.
Разгръщаше страниците на тефтера, очите му сълзяха от напрежение, а отговорът, скрит в шифъра, изникваше постепенно пред него. Както и възможният начин да го разчете с помощта на трите ключа.
Разлисти отново страниците, за да намери правилната. Откри я, наведе се още по-близо и проследи редовете с пръст. Възможно ли беше да е прав? Трябваше да поработи още върху това.
Погледна си часовника.
„Ще ми стигнат ли трийсетте оставащи ни минути?“ Още си задаваше този въпрос, когато до слуха им достигна пукот от автоматична стрелба. Звучеше като фойерверки.
Грей скочи като ужилен.
„Господи, не… нима Насър ги беше открил?“ Изтича при входа на параклиса и погледна към тъмните коридори.
— Съберете всичко — извика на спътниците си, без да се обръща. — Бързо!
На фона на слънчевата светлина, процеждаща се откъм входа на замъка, различи тънък силует, който тичаше към него. Боси стъпала плющяха по камъка… а после се чу сподавен вик.
— Побързайте!
Беше Фиаз, разкъсван между необходимостта да привлече спешно вниманието им и желанието да го чуят само и единствено те.
Момчето тичаше право към тях.
Откъм двора на замъка отекнаха гневни викове на фарси.
Грей улови момчето за кльощавото рамо и то наби рязко спирачки, едва си поемаше дъх.
— Побързайте. Контрабандисти.
Без да обяснява повече, Фиаз се изтръгна от ръката на Грей и хукна назад, после свърна в обратната посока, успоредно на задната стена на замъка. Грей се обърна към другите.
— Каквото сте взели, взели… зарежете останалото!
Четиримата хукнаха след Фиаз.
Момчето ги чакаше нетърпеливо на половината път по коридора. Щом видя, че го настигат, продължи напред.
И заобяснява в движение. Явно дори присъствието на контрабандистите не беше в състояние да укроти езика му.
— Много се забавихте. С тез молитви. Заспах. Под палми. — Махна назад по посока на двора. — Те не видяха ме. Едва не спънаха в мен. И аз хукнал. Те стрелят. Бум-бум. Ама аз бърз.
И сякаш за да го докаже, затича още по-бързо през коридорите и стаичките в задната част на замъка.
Виковете зад тях зазвучаха екливо, знак, че контрабандистите са влезли в сградата.
Фиаз спря пред стълбище, водещо надолу.
— Оттук.
Стигнаха до тесен и много нисък тунел, който завиваше на юг. Фиаз заприпка напред.
След петдесетина крачки се озоваха пред стара ръждясала желязна решетка. Пръчките отдавна бяха отрязани и само къси парчета стърчаха от пода и тавана. Минаха през отвора и се озоваха над затлачения от наноси крепостен ров под изронения каменен зид.
Грей хвърли поглед назад. Ниският тунел явно бе част от отходната канализация на замъка.
Фиаз им махна да се приведат и ги поведе покрай крепостния ров към източния залив. Откъм замъка още се чуваха викове. Явно контрабандистите така и не бяха разбрали, че мишките са избягали.
Наближиха водата и Грей видя, че хидропланът още ги чака, жив и здрав.
Фиаз обясни:
— Мръсни контрабандисти. Не крадат самолети. Само на дребно крадат. — Демонстрира нагледно с палец и показалец, почти долепени, после сви рамене. — Понякога убиват. Хвърлят труповете на акулите. Но никога не вземат нещо толкоз голямо. Щото правителството ще прати по-големи самолети и по-големи пушки.
Тоест не си заслужаваше риска.
Все пак решиха да не включват мотора на лодката, а се придвижиха до хидроплана с гребла. Фиаз ги изпрати с подобаващо изобилие от жестове, накрая се ръкува с всеки поотделно.
— И пак да дойдете! Пак да дойдете! — повтаряше.
Грей се почувства длъжен да го възнагради допълнително, задето им беше измъкнал задниците от огъня. Бръкна в раницата си, порови малко и му даде златната диадема на принцесата.
Момчето ококори очи, хванало с две ръце съкровището… после го бутна обратно към Грей.
— Не мога вземе.
Грей побутна на свой ред диадемата към Фиаз.
— Ще ти струва само едно обещание.
Момчето вдигна очи към него.
— В замъка има две тела, два скелета. Под стаята с кръстовете. — Посочи към замъка, после и към хълмовете в далечината. — Изнеси ги, изкопай дълбока дупка и ги зарови. Заедно.
Момчето се усмихна смутено. Явно не можеше да прецени дали Грей говори сериозно, или го поднася.
— Обещаваш ли?
Чак сега Фиаз кимна.
— Ще накарам чичо и братята да ми помогнат.
Грей отново му подаде златната диадема.
— Твоя е.
— Благодаря, сър. — Разтърси енергично ръката на Грей и каза с цялата тържественост на официална благословия: — И да дойдете пак.
Грей се качи на хидроплана.
Само след минути вече бяха във въздуха, на път към международното летище. Грей отиде до задната седалка и седна до Вигор.
— Даде диадемата на момчето? — каза монсеньорът, впери поглед към отдалечаващата се лодка на Фиаз.
— За да погребе Марко и Кокежин.
Вигор се обърна и го погледна.
— Но това е изключително откритие. Историята…
— Марко Поло е направил достатъчно за историята. Последното му желание е било да бъде погребан заедно с любимата си. Мисля, че му дължим поне това. А и диадемата всъщност не ни трябва.
Вигор го прикова с поглед, присвил леко едното си око. Явно го преценяваше, претегляше щедростта му.
— Но нали тъкмо ти каза, че диадемата може да крие някаква улика. Затова я взе. — А после очите му се разшириха и той повиши глас: — Мили Боже, Грей, ти си разгадал ангелския код!
Грей извади тефтера си.
— Не съвсем. Но почти.
— Как?
Дочула разговора им, Сейчан се промъкна по тесния проход между седалките и надвисна над тях. Ковалски проточи врат над облегалката си.
Грей отговори:
— Разгадах го, като отхвърлих всичките ни предишни предположения. Смятахме, че става въпрос за заместващ код, при който всеки символ отговаря на определена буква, нали така?
— Като при надписа във Ватикана, който гласеше „Хагия“.
— Мисля, че това е било съзнателно подвеждане. Голямата гатанка, текстът върху обелиска, не е построен на принципа на заместващия код.
— Покажи — каза Сейчан.
— След малко. — Грей си погледна часовника. Оставаха осем минути. — Част от загадката още ми убягва. Трите ключа. Ключове, организирани в определен ред.
Отвори тефтера и почука с пръст по трите ангелски символа.
После продължи:
— Кодираният текст върху обелиска се е виждал с просто око, следователно ключовете могат да имат само едно предназначение — да разкрият правилния начин за разчитане на кода. Обелискът има четири страни. Но от коя трябва да се започне? И в коя посока да се чете?
Разлисти тефтера и намери страницата с оригиналния текст, предоставен им от Сейчан.
— Щом вдълбаните в златните „паспорти“ символи са толкова важни, трябва да фигурират и на обелиска. Ето ги.
Грей ги огради.
— Тази поредица се появява само веднъж и това я прави уникална. Виждате ли как свързва две от страните на обелиска? Започва върху едната и продължава върху другата.
Така ни показва откъде трябва да започнем и в коя посока да четем.
И добави стрелка над текстовите колони.
— Следователно трябва да преподредим четирите колони по указания от ключовете начин. — Той разлисти отново страниците на тефтера към осемте възможни варианта на подредба, които бяха съставили по-рано с Вигор. Намери вярната и огради ключовите символи. — Ето как трябва да изглежда картата, за да се разчете правилно.
Сейчан се наведе по-близо.
— За каква карта говориш?
— Точно това осъзнах в параклиса — каза той. — Гледайте. Взе молива и започна да пробива дупчици в страницата, като завърташе внимателно молива, така че на следващата празна страница да останат точки.
— Какво правиш? — попита Вигор. Грей обясни:
— Виждате ли как някои от диакритичните знаци — малките кръгчета в ангелския текст — са потъмнени, а други — не? Черният диакритичен знак от символа на втория „паспорт“ се оказа маркер за португалския замък, нали така. Следователно потъмнените кръгчета в текста върху обелиска също трябва да са маркери. Какво бележат обаче? Ако бележиш тъмните кръгчета върху празна страница и махнеш всичко останало, се получава това.
— По-ясно от това, здраве му кажи — отбеляза саркастично Ковалски.
Грей потърка наболата си брада и свъси вежди.
— Има нещо тук. Усещам го.
— Може би трябва да свържеш точките — каза Ковалски още по-саркастично. — Току-виж се получила голяма светеща стрелка с надпис „върви на майната си“.
Сейчан се намръщи.
— Или пък е крайно време да вземеш да млъкнеш.
На Грей не му беше до словесните им престрелки. Ковалски може и да го биваше за шофьор в критични ситуации, може и да стреляше добре, но на Грей му трябваше мъдър съвет, а не задачки за малчугани от детската градина.
И изведнъж го видя.
— Господи! — възкликна и за малко да изпусне молива. Улови го в последния момент и го стисна решително. — Ковалски е прав!
— Сериозно? — Ковалски невярващо вдигна вежди.
— Сериозно? — също толкова невярващо реагира Сейчан Грей се обърна към Вигор и го стисна за ръката.
— Първата подсказка! В Кулата на ветровете.
Вигор се намръщи… после очите му се разшириха.
— Където се намира астрономическата обсерватория на Ватикана… където Галилей е доказал, че Земята се върти около слънцето! — Вигор почука с пръст по страницата. — Това са звезди!
Грей въртеше молива в пръсти. Сред на пръв поглед хаотично разположените точки се появи позната подредба.
— И по-точно — съзвездие — каза той и го очерта.
Вигор също го позна.
— Дракон.
Сейчан кривна глава, загледана в диаграмата.
— Да не казваш, че това е звездна карта?
— На това прилича. — Грей се почеса по главата с гумичката на молива. — Но как да разберем мястото по едно съзвездие?
Никой не му отговори.
— Няма как — призна накрая той.
Сърцето му се беше качило в гърлото. Времето им изтичаше. Възможно ли беше да е повел всички по грешна пътека?
Вигор се облегна назад и измърмори:
— Чакай малко. Спомнете си разказа на Марко Поло. Последния абзац. Казва, че е нарисувал карта на града, а не карта до града.
— И? — подкани го Грей.
Вигор взе отворения на диаграмата тефтер и го завъртя.
— Не може да са звезди. Трябва да е Градът на мъртвите, разположението му. Така се твърди в текста. Може би Ватиканът е допуснал същата грешка като нас. Подвели са се по същия начин в интерпретацията на картата. Решили са, че е звездна карта.
Грей поклати глава.
— Искаш да кажеш, че разположението на града съвпада съвсем точно с разположението на звездите в Дракон? Звучи ми малко пресилено. Ако не греша, дори точките извън централната линия бележат местата на реални звезди.
Вигор кимна.
— Да, но не забравяй, че много древни цивилизации, от египтяните до Месопотамия, са строили градовете си по подобие на различни звездни конфигурации.
Грей наистина помнеше, че е чел за нещо подобно.
— Като трите египетски пирамиди, които уж повтаряли разположението на звездите от Орион.
— Именно! А някъде в Югоизточна Азия има град, разположен според звездите от съзвездието Дракон.
Сейчан се завъртя внезапно.
— Чои май! — изруга под нос. — Сещам се нещо… нещо, за което съм чувала… за някакви руини в Камбоджа. Семейството ми произхожда от онзи район. Виетнам и Камбоджа.
Бързо взе раницата си, отвори я и измъкна лаптопа.
— Има енциклопедична програма — каза, върна се при Вигор и Грей и клекна в краката им. Извика програмата и бързо започна да пише по клавиатурата. Кликна два пъти върху една иконка и дигитална карта изпълни екрана.
— Това е храмовият комплекс в Ангкор, построен от кхмерската народност в Камбоджа през девети век.
— Забележете разположението на храмовете — каза Сейчан. — Чувала съм да казват, че уж били разположени в звездна решетка.
Грей начерта с пръст линия, която свързваше част от храмовете в конфигурация, подобна на звездите от Дракон, посочи онези, които оставаха извън линията. А после вдигна тефтера с импровизираната звездна карта и го сложи до екрана на лаптопа.
— Съвпадат перфектно — промълви със страхопочитание Вигор. — Марковият Град на мъртвите всъщност е древният град в Ангкор Ват.
Грей се наведе и прегърна Сейчан през раменете. Тя се напрегна, но не се дръпна. Грей дължеше благодарност на всички, дори на Ковалски, чиято простичка идея се беше оказала големият пробив към решението на загадката.
Погледна си часовника.
Нямаха и минутка за губене.
Протегна ръка към Вигор.
— Дай ми телефона. Време е да сключим сделка.
Вигор му даде телефона и батерията.
Грей щракна батерията в гнездото, като се молеше наум за малко късмет. За много късмет. Набра номера на Насър под диктовката на Сейчан. Вигор се пресегна и го стисна за лакътя в знак на подкрепа.
Телефонът иззвъня само веднъж, преди отсреща да отговорят.
— Командир Пиърс — прозвуча студен гневен глас. Грей си пое дълбоко дъх. Не биваше да си изпуска нервите. Трябваше да е предпазлив и твърд.
— Самолетът ми ще кацне всеки момент — продължи Насър, без дори да изчака потвърждение за самоличността на събеседника си. — Като наказание за подлостта ти, ще ти позволя да решиш кой от двамата ти родители да умре пръв, майка ти или баща ти. И ще те накарам да слушаш как пищят. А онзи, който оставиш за десерт, скоро ще завиди на мъртвия, обещавам ти.
Въпреки зловещата заплаха Грей откри в думите му известна утеха. Ако Насър не лъжеше, значи и двамата му родители още бяха живи.
Подкрепен от тази мисъл, Грей овладя гласа си, макар мускулите на челюстта да го заболяха от усилието.
— Предлагам ти сделка.
— Нищо не можеш да ми предложиш — почти викна Насър.
— Дори ако ти кажа, че съм разгадал ангелския код на обелиска?
Отвърна му гробовно мълчание. Грей продължи:
— Знам къде се намира Марковият Град на мъртвите. — От страх, че дори това може да не трогне Насър, Грей изрече следващите си думи бавно и ясно: — Знам и лечението за щама на Юда.
Вигор го изгледа стреснато.
Телефонът все така мълчеше.
Грей зачака. Гледаше дигиталната карта на Ангкор Ват върху екрана на лаптопа. Усещаше, че двата ешелона на Гилдията в тази операция — научноизследователският и историческият — всеки момент ще се сблъскат.
Въпросът беше кой ще се окаже смазан помежду им?
Насър най-после отговори с натежал от ярост глас:
— Какво искаш?