Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (13)

10.
От трън та на глог

6 юли, 19:12

„Господарката на морето“

 

Слава на Бога, коктейлът най-после беше свършил.

Лиза побърза да разкопчае коприненото сако с ръчно везани мъниста, което носеше над черната си вечерна рокля. Марковият тоалет далеч надхвърляше бюджета й — беше заварила роклята да я чака положена грижливо на леглото й, когато се прибра в каютата си да се приготви за соарето на Райдър Блънт в чест на приставането им в пиратското леговище.

Доктор Девеш Патанджали сигурно беше избрал лично роклята от луксозните бутици на търговската палуба. Само по себе си това беше достатъчна причина да я съблече по най-бързия начин. Изобщо не беше искала да ходи на партито, но Девеш не й остави друг избор. Така тя се беше озовала в личния апартамент на Райдър заедно с другите високопоставени гости и старши персонал.

Шампанско и охладени вина се лееха в изобилие. Сервитьори с ливреи разнасяха сребърни подноси с ордьоври, а голямата маса в единия край на салона беше отрупана с хайвер и малки препечени филийки. Очевидно бяха оцелели достатъчно членове на корабния оркестър, за да се сформира струнен квартет. Музикантите свиреха тихо на балкона под залязващото слънце, но скоро вятърът се засили, заваля дъжд и те се прибраха.

Бурята набираше сила цяла вечер, скоро затрещяха и гръмотевици. Но поне не застрашаваше кораба, който клечеше спокойно на завет в лагуната на потъналия вулкан. Все пак слуховете за наближаващ тайфун и свързаните с това неотложни задачи сложиха преждевременно край на празненството.

Беше продължило има-няма два часа.

Лиза остана по гащета и сутиен. Въздъхна с облекчение, после нахлузи дънките си и навлече широка блуза. Тръгна боса към леглото да вземе чантичката — още един подарък от доктор Патанджали. Изискана вечерна чанта на Гучи със сребърни пискюли. Етикетът с цената още висеше на мястото си.

Над шест хиляди долара.

Ала онова, което се криеше в нея, беше по-ценно. По време на партито Райдър дискретно й беше предал два предмета, които едва ли фигурираха в официалния списък на коктейлната декорация и които Лиза побърза да прибере в чантичката си.

Малка радиостанция и пистолет.

А новината, която вървеше в комплект с тях, беше още по-вълнуваща.

Монк беше жив!

И беше на кораба!

Лиза бързо пъхна пистолета под колана на дънките си и пусна блузата отгоре. После, с радиото в ръка, отиде при вратата, долепи ухо до нея и се ослуша.

По принцип при вратата й нямаше постови. Цялото крило беше отцепено — с постове при стълбището и при асансьорите. Девеш я беше настанил във вътрешна каюта, само на две врати от стаята на пациентката й, която все така спеше в кататоничен ступор.

След като не чу нищо необичайно, Лиза настрои радиостанцията на осми канал и нагласи на главата си слушалката и прикрепения към нея микрофон. Натисна бутона за предаване.

— Монк, чуваш ли ме? Край.

Зачака.

Първо се чу статичен шум, после и познат глас:

— Лиза? Слава Богу! Значи Райдър ти е дал радиото. А пистолета? Край.

— Да. — Много й се искаше да го разпита за всичко, как е оцелял и така нататък, но не му беше сега времето. Имаше си по-неотложни тревоги. — Райдър каза, че имаш някакъв план.

— „План“ едва ли е най-точната дума. По-скоро лудо бягство с елементи на импровизация.

— На мен ми звучи добре. Кога?

— С Райдър трябва да се чуем след няколко минути за последни уточнения. Трябва да сме готови в девет нула-нула. Това важи и за теб. И не се разделяй с пистолета. — След това й изложи накратко плана си.

Тя му помогна с някоя и друга подробност, после си погледна часовника. „По-малко от два часа“.

— Да кажа ли на още някой? — попита Лиза. Дълга пауза.

— Не. Съжалявам. Единствената ни надежда за успех е да сме колкото се може по-малко, да действаме светкавично и да се измъкнем под прикритието на бурята. Райдър държи личната си лодка на плъзгащ се жлеб дясно на борд. А твоят приятел Джеси ми осигури карта. На трийсетина морски мили оттук има малко градче. Идеята е да се доберем дотам и да вдигнем тревога.

— Джеси ще дойде ли с нас?

Този път паузата беше дори по-дълга. Лиза отново натисна бутона за предаване.

— Монк?

Въздишка долетя през слушалката в ухото й.

— Хванаха Джеси. Хвърлиха го през борда.

— Какво? — Спомни си усмихнатото му лице и непресъхващото му чувство за хумор. — Той… мъртъв ли е?

— Не знам. Ще ти кажа повече, когато се срещнем.

Стана й много мъчно за младежа, макар познанството им да беше продължило само няколко часа. Толкова мъчно, че гласът й се изгуби някъде зад топката, заседнала в гърлото й.

— Точно в девет — повтори Монк. — Дръж радиото при себе си, но така, че да не се вижда. По-късно пак ще се свържа с теб. Край.

Лиза махна слушалката и стисна с две ръце радиостанцията. Реалността на твърдата пластмаса й помогна да се съсредоточи. След два часа щяха пак да са заедно.

Навън изтрещя нова гръмотевица.

Тя натика радиото в джоба си, сгъна и прибра слушалката с микрофончето. Надяваше се широката блуза да скрива издутината.

Впери поглед във вратата на каютата. Щом щяха да бягат, по-добре да не тръгва с празни ръце. В стаята на пациентката й имаше безценна информация във вид на компютърни файлове.

Имаше също компютър и DVD записвачка.

Беше говорила с Анри и доктор Милър на партито при Райдър. Почти шепнешком те й бяха казали как Девеш и екипът му събирали проби от различни токсични бактерии, създадени от щама на Юда, като подбирали най-смъртоносните, и ги съхранявали в инкубационни камери в ръководена от вирусолога на Девеш лаборатория, до която „външните“ учени нямали достъп.

— Според мен правят експерименти и с известни патогени — беше добавил доктор Милър. — Излагат ги на вируса.

Видях да носят към онази лаборатория запечатани комплекти стъкълца, маркирани с Bacillus anthracis и Yersinia pestis.

Бактерии на антракс и Черната чума.

Анри заключи, че Девеш сигурно се надява да създаде суперщамове на тези смъртоносни патогени. По време на разговора им една дума остана неизречена, макар тъкмо в нея да се заключаваше причината за цялата тази дейност.

Биотероризъм.

Лиза отново си погледна часовника и тръгна към вратата. Единственият шанс светът да се спаси от незнайните чуми, които Гилдията колекционираше и произвеждаше, се криеше в данните за състоянието на нейната пациентка. И колкото повече данни успееше да открадне Лиза, толкова по-добре. Тялото на жената беше в процес на самоизцеление, очистваше се, изхвърляше от тъканите си токсичните бактерии.

Как и защо?

Девеш беше прав за Сюзан Тунис.

„В тази пациентка е ключът към всичко“.

Лиза не можеше да си тръгне, без да е взела колкото се може повече информация.

Трябваше да поеме този риск.

Отвори решително вратата и измина броените метри до стаята на Сюзан Тунис. Кръглото фоайе с концентрираните околовръст научни лаборатории още гъмжеше от хора. Отнякъде се чуваше кънтри музика, но певецът, колкото и да беше странно, каканижеше на китайски. Въздухът миришеше на дезинфектант, долавяше се и по-слаба, някак землиста миризма.

Лиза срещна за миг погледа на въоръжения пазач, който патрулираше из фоайето около струпаните на купчина празни сандъци и неприбрано оборудване. Откъм коридора зад нея се чуваха гласовете на още пазачи.

Спря пред стаята на Сюзан Тунис, прокара през четеца картата, дадена й от Девеш, и влезе. Както обикновено, в стаята дежуряха двама санитари. Девеш не оставяше и за миг ценната си пациентка сама.

Единият се беше излегнал на стол в големия салон, вирнал крака на леглото, и гледаше телевизия с намален звук. По вътрешнокорабния канал даваха някакъв холивудски филм. Другият беше при пациентката в ярко осветената спалня и записваше в картона жизнените й показатели, които се отчитаха на всеки четвърт час.

— Бих искала да остана насаме с пациентката за малко — каза Лиза.

Едрият мъж, с бръсната глава и болнична манта, беше като близнак на колегата си в предната стая. Така и не беше запомнила имената им и за себе си ги наричаше Хърбел и Щърбел, макар да бяха високи и яки.

Поне говореха английски, ако не друго.

Санитарят сви рамене, подаде й картона и отиде при колегата си.

Светкавица раздра мрака, последвана от гръм. Ярката светлина обля за миг света от другата страна на балконските врати — лагуната и гъстата гора, — после мракът ги погълна отново.

Дъждът се лееше като из ведро.

Лиза си сложи маска и хирургически ръкавици. Приближи се до пациентката и взе офталмоскопа от количката с инструменти. Редовно следеше странната аномалия в очите на жената, аномалията, за която не беше казала на Девеш. Преди да тръгне, искаше да погледне още веднъж.

Дръпна назад изолационната палатка, наведе се и внимателно повдигна с пръст клепача на лявото око. После включи светлинката на офталмоскопа и нагласи фокуса. Наведе се още по-ниско и се зае да огледа очното дъно.

Всички ретинални повърхности изглеждаха нормални и здрави — макулата, сляпото петно, кръвоносните съдове. Аномалията не се забелязваше веднага, защото не беше от структурно естество. Като се стремеше да не мърда, Лиза изключи лампичката на офталмоскопа. Продължи да се взира през лещата на инструмента..

Задната част на окото, цялата ретинална повърхност, светеше леко със своя собствена млечна светлина. Ретиналните тъкани се бяха сдобили с някаква странна фосфоресцентност. Светлината се беше появила най-напред около сляпото петно, където зрителният нерв свързваше мозъка с окото. Но за последните няколко часа сиянието се беше разпространило навън и сега засягаше цялата ретинална повърхност.

Беше чела докладите за първата проява на заразата — как морето край острова светело заради фосфоресцентна цианобактерия на местата, засегнати от цъфтежа на водораслите.

А сега светеше окото на пациентката.

Трябва да имаше някаква връзка. Но каква?

Водена от интуицията си, Лиза тайно беше извършила втора лумбална пункция. Искаше да знае дали нещо в мозъчната течност се е променило. Резултатите трябваше вече да са готови и да я чакат в компютъра.

Довърши прегледа, свали ръкавиците и маската и тръгна към компютъра. Беше в ъгъла и не се виждаше от съседната стая.

Извика менюто на лабораторните изследвания. Резултатите от пункцията наистина бяха пристигнали. Плъзна поглед по химичния анализ. Протеиновите нива се покачваха, но извън това не се беше променило нищо. Извика микроскопското изследване. Установено беше наличие на бактерии.

Цианобактерии.

Точно както беше предполагала.

Докато бе преминавал през отслабената кръвно-мозъчна бариера, щамът на Юда си беше довел и компания.

Компания, която растеше и се множеше.

Лиза бе очаквала именно такива резултати и беше направила някои предварителни проучвания. Цианобактериите бяха сред най-древните бактериални щамове. Бяха и едни от най-старите известни фосили в света. Датирани на почти четири милиарда години, цианобактериите бяха едни от първите форми на живот на Земята. Бяха уникални и с това, че също като растенията можеха да превръщат слънчевата светлина в храна чрез процеса на фотосинтеза. Повечето учени дори ги смятаха за предтечите на съвременната растителност. Тези древни бактерии се бяха оказали и изключително адаптивни. Разпространили се бяха във всички ниши на околната среда — живееха в солена и в сладка вода, в почвата и дори в голите скали.

А сега, с помощта на щама на Юда, се бяха настанили и в човешкия мозък.

Сиянието в окото на пациентката подсказваше, че цианобактериите в мозъка са преминали в окото по зрителния нерв и са на път да се установят там.

Защо обаче?

Забеляза, че лаборантът е използвал нейната проба, за да направи ново микроскопско сканиране за щама на Юда. Стана й любопитно и извика образа на екрана. И ето го пак — истинския злосторник в цялата тази история. Двадесетостенникът с тънки пипалца при всеки връх.

Спомни си собствените си думи, казани при друг случай. „Никой организъм не е зъл просто от любов към злото“. Еволюционната цел на всяко същество е да оцелее, да се множи и да процъфтява.

Файлът имаше линкове към първоначалните снимки на вируса. Лиза извика и тях.

Старите и новата. Едни до други. Еднакви.

Посегна да затвори файла, но пръстът й се спря над копчето.

Не…

Ръката й потрепна.

Разбира се…

Избухна светкавица, ослепително ярка през балконските врати, последвана почти веднага от силен гръм. Лиза подскочи стреснато. Целият кораб се разтресе заедно с нея. Вратите на балкона издрънчаха.

Светкавицата беше ударила точно над кораба.

Осветлението в стаята примигна, после угасна напълно. Лиза вдигна очи точно в този момент. Стаята тънеше в мрак.

Санитарите в съседната стая се заоплакваха на висок глас.

Лиза стана.

Мили Боже…

После лампите светнаха по-ярко от обичайното. Изглежда, нещо не беше наред с мощността на тока. Компютърът изсвири възмутено и угасна със силно изпукване. Телевизорът в другата стая изгуби сигнал, но след миг отново се чу диалог от филма.

Лиза стоеше като вкаменена от внезапния шок.

Не откъсваше поглед от жената в леглото. Краткият миг тъмнина й беше отворил очите за ново откритие. Нима никой не беше гасил лампите в стаята? Или пък феноменът беше съвсем нов?

Не само очите на жената светеха.

Преди осветлението да се включи отново, лицето и видимите под тънката нощница части от ръцете и краката на пациентката бяха излъчвали мека светлина, която се губеше под яркото изкуствено осветление.

Цианобактериите не бяха само в очите й… а навсякъде.

Лиза беше така поразена от откритието си, че минаха няколко секунди, преди до съзнанието й да стигне нещо друго — очите на пациентката бяха отворени и гледаха право в нея.

Напуканите устни помръднаха.

Думите бяха толкова тихи, че Лиза не толкова ги чу, колкото разчете смисъла им по движението на устните.

— К-коя сте вие?

 

20:12

 

Гласът стигаше до него по слушалката на радиостанцията. Монк се качваше по стълбите от долните нива. Беше слязъл долу да провери какъв е достъпът до частния док на Райдър Блънт, където милиардерът държеше лодката си. Охрана там нямаше. Сигурно малцина знаеха за спускателния механизъм, предназначен за лично ползване от собственика на кораба.

— Електронният ключ за люка е у мен — тъкмо казваше Райдър. — Измъкна ли се оттук, ще сляза долу и ще подготвя лодката за спускане. Ти ще можеш ли сам да измъкнеш доктор Къмингс?

— Да — каза Монк в микрофончето. — Колкото по-малко шум се вдигне, толкова по-добре.

— И си подготвил всичко?

— Да, мамо. — Монк въздъхна. — След половин час ще съм готов. Когато ти дам знак, знаеш какво да правиш.

— Разбрано. Край.

Монк стигна до следващата стълбищна площадка, свърна към един служебен килер и извади одеялото, възглавницата и дрехите, които беше скрил там.

Слушалката в ухото му изжужа отново.

— Монк?

— Лиза? — Погледна си часовника. Рано беше. Пулсът му се ускори. — Нещо не е наред ли?

— Не. Просто… Малка промяна в плана. Трябва да вземем още един човек.

— Кой?

— Пациентката ми. Тя се събуди.

— Лиза…

— Не можем да я оставим тук — настоя тя. — С нея става нещо много странно и то е ключът към всичко. Не бива да я оставяме в ръцете на Гилдията.

Монк издиша бавно през нос, преценяваше възможностите.

— Може ли да се движи?

— Слаба е, но може да върви. Така поне мисля. Няма как да проверя, защото при нея има санитари. Обаждам ти се от моята каюта. Оставих я за малко сама, заръчах й да се прави, че още е в безсъзнание.

— И казваш, че тази жена е много важна?

— Абсолютно.

Монк й зададе още няколко въпроса, уточни някои допълнителни подробности, като променяше плана в движение. Накрая Лиза затвори, за да подготви нещата от своята страна.

— Райдър? — каза Монк.

— Чух — обади се австралийският милиардер. — Радиото ми беше включено.

— Ще трябва да ускорим нещата.

— Без майтап? Ти кога тръгваш?

Монк свали предпазителя на оръжието си.

— Веднага.

 

20:16

 

Лиза се върна в съседната каюта. Беше си облякла пуловер. Преди да излезе, се беше оплакала на санитарите, че й е студено — претекст да се върне за малко в каютата си, за да се свърже с Монк.

Когато влезе, Хърбел и Щърбел още зяпаха филма по телевизията. В момента се вихреше престрелка. А реалността май скоро щеше да се превърне в имитация на изкуството.

Е, дано не се стигнеше дотам.

Лиза се обърна към съседната стая… и насмалко да ахне.

Доктор Девеш Патанджали стоеше до леглото, сплел пръсти зад гърба си. Сюзан лежеше неподвижно под изолационната палатка, очите й бяха затворени, дишането — равномерно.

Девеш изобщо не трябваше да е тук.

— А — каза той, без да се обръща. — Как е нашата пациентка, доктор Къмингс?

 

20:17

 

Вратите на асансьора се отвориха със звън пред президентския апартамент. Монк, уморен и раздразнен, тръгна по коридора. Носеше сгънато одеяло и възглавница.

Приближаваше двамата пазачи на пост пред двойната врата.

Единият седеше на стол, другият се отблъсна от стената на която се подпираше.

— Давай — каза отсечено Монк в микрофончето на радиостанцията си.

Това беше уговореният сигнал.

Приглушен изстрел се чу иззад вратата на апартамента — Райдър беше отстранил постовия вътре.

Пазачът до стената се обърна стреснато.

Монк не чака повече. Вдигна и двете си ръце — във всяка държеше пистолет — единия пъхнат в калъфката на възглавницата, другия увит в одеялото. Опря възглавницата в гърба на мъжа и натисна спусъка. Докато онзи падаше с прекъснат гръбнак, Монк пусна втори куршум в главата му.

Трупът още не беше стигнал земята, когато Монк се обърна към мъжа на стола и насочи увития в одеялото пистолет.

Натисна спусъка… два пъти.

 

20:19

 

Лиза влезе в спалнята.

— Доктор Патанджали, добре, че сте тук — каза тя и преглътна стомашния сок, който лъжата качи в гърлото й. Трябваше да разкара Девеш по най-бързия начин. Монк знаеше само за двамата санитари в предната стая.

Девеш се обърна към нея.

Лиза прибра един непокорен кичур зад ухото си и въздъхна с престорена умора. Сърцето й се блъскаше като полудяло в гърдите.

— Исках да видя резултатите от лумбалната пункция, която направих по-рано. Но… — Махна към компютъра. — Токовият удар повреди процесора. Искаше ми се да видя резултатите, преди да си легна.

— Защо не помолихте някой от санитарите да ги вземе от лабораторията на доктор Полъм?

— Там няма никой. Надявах се, че вие ще ми съдействате.

Девеш въздъхна.

— Разбира се. Тръгнал бях към каютата си. Ще се обадя по телефона на доктор Полъм да ви прати резултатите на разпечатка.

— Благодаря.

Девеш тръгна да излиза, но на прага спря и се обърна. Лиза се напрегна.

— Бяхте много красива на партито. Наистина.

С огромно усилие на волята Лиза запази самообладание.

— Благодаря. Той си тръгна.

Лиза се приближи с бързи крачки към леглото, продължаваше да се тресе от нерви. Наведе се и прошепна в ухото на Сюзан:

— Ще махна системите и датчиците. Тръгваме.

Сюзан кимна. Устните й оформиха едно беззвучно „благодаря“.

Докато махаше интравенозната система, Лиза забеляза следите от сълзи, стекли се по страните на Сюзан към възглавницата. Преди да излезе, за да говори с Монк, Лиза й беше казала за смъртта на съпруга й. Чела беше доклада от аутопсията.

Сега стисна леко рамото на жената.

За щастие Девеш не беше забелязал сълзите.

 

20:25

 

Монк пресичаше с бърза крачка външната дясна палуба, прегърбен под шибания от вятъра дъжд. Палубата тънеше в мрак; малкото лампи хвърляха бледи ореоли светлина, които само подчертаваха тъмнината наоколо. Черни облаци се гърчеха гневно над гигантската изплетена над острова мрежа. Светкавици плискаха мигновен блясък като далечна канонада от бойно поле. Гръмотевиците трещяха толкова начесто, че на моменти се застъпваха.

След първия си разговор с Лиза Монк беше огледал необходимия им участък от палубата и беше приготвил всичко необходимо. Но тогава не знаеше, че ще им трябва втора примка. Е, просто щеше да издърпа жените една след друга.

А за тази цел му трябваше допълнителна сила.

Райдър подтичваше след него, облечен в дрипавите одежди на местен жител, също като Монк. Подготовката на лодката щеше да почака.

— Насам! — извика Монк през плющенето на дъжда и напора на вятъра.

Някакъв шезлонг се хързулна покрай него. Вятърът беснееше все по-яростно. До един час трябваше да се махнат оттук, ако искаха да избегнат беса на приближаващия тайфун.

Плетеният покрив над главите им се тресеше и пукаше.

Монк стигна до мястото, където беше скрил въже и пожарникарска примка, откраднати от корабния запас за извънредни ситуации.

— Изтегли го до парапета! — каза на Райдър и се наведе през ръба.

Огледа напрегнато корпуса. Не се виждаше добре, но две нива по-надолу трябваше да се намира балконът на каютата, където Лиза се грижеше за пациентката си. Именно там беше точката за изход в плана на операцията им.

Още по-надолу тъмната лагуна отразяваше оскъдните светлинки на кораба. Малки вълни се плискаха в корпуса, на завет в сянката на високите вулканични стени. Тъкмо се обръщаше към Райдър, когато погледът му улови някакви отблясъци във водата. Не бяха отражение, а идваха от дълбочина. Яркосини и огненочервени.

Това пък какво беше, мамка му?

Разклонена светкавица лумна в небето, удари покривната мрежа и обля лагуната със светлина. Монк се сви зад парапета. Радиално от точката на удара по стоманените опори на мрежата плъзнаха високоволтови сини дъги и припукващи пламъци. Явно цялата конструкция беше заземена и действаше като гигантски гръмоотвод.

Райдър се примъкна до него при парапета. Беше преметнал навитото въже на рамото си. Прехвърли примката през парапета и я спусна с опитни движения. Примката се изравни с балкона и се залюля под напора на вятъра.

— Ще се спусна долу — извика Монк в ухото му. — Ще обезвредя санитарите, после ти ще трябва да ме издърпаш обратно. След това двамата ще изтеглим жените.

Райдър кимна. Знаеше какъв е планът. Монк го повтори, с надеждата че Райдър ще предложи да си сменят местата.

Уви, не го направи.

Умен човек. Нищо чудно, че беше станал милиардер.

Монк се прехвърли през парапета, уви единия си крак около въжето и се оттласна леко навън. Като контролираше спускането си с протезата, се хлъзна по мокрото въже. Краката му се спряха в примката.

Висеше с лице към отворената врата на балкона, полюляван от вятъра. Пердетата бяха дръпнати наполовина, но в стаята светеше и Лиза се виждаше съвсем ясно. Някакъв огромен мъж я беше притиснал към балконската врата, стискаше я за шията и тя едва докосваше с пръсти пода.

Е, веселбата определено започваше.

 

20:32

 

Лиза висеше в хватката на Хърбел, който я стискаше здраво за гърлото. Беше си наврял носа в лицето й и крещеше, пръскайки слюнка:

— К’во правиш със системите ма, кучко смотана?

Какво правеше, сваляше ги — всички включени в Сюзан системи, уринарния катетър, интравенозната система, централния източник. Подготвяше я за бягството. За жалост филмът в съседната стая беше свършил, Хърбел беше станал да пусне една вода и на път към тоалетната беше минал достатъчно близо до свързващата двете стаи врата, за да разбере, че нещо не е наред.

Щърбел, от своя страна, проверяваше пациентката. Обърна се към побратима си и заговори бързо на руски. Лиза не разбра казаното, но от тона ставаше ясно, че нещо никак, ама никак не е наред.

Лошо.

Все така притисната с гръб към вратата на балкона, Лиза усети как някой почуква по стъклото зад нея.

„Моля те, Господи, дано да е Монк!“ Посегна зад гърба си и успя да стигне с върха на показалеца си до резето. Повдигна го със сетни сили нагоре.

Вратата се отвори и я повлече със себе си.

Изненадан от неочаквания маньовър, Хърбел загуби равновесие, политна напред и разхлаби хватката си около гърлото й. Лиза се опита да остане на крака, но тупна безславно по задник.

Нечия ръка се стрелна мълниеносно през отворената врата на балкона, сграбчи Хърбел за предницата на мантата и го издърпа навън. Приглушен изстрел, после затихващ вик.

Хърбел току-що се беше уредил с непредвидена баня.

Щърбел отстъпваше към другия край на леглото и се мъчеше да измъкне пистолета от презраменния си кобур, толкова сащисан, че не се сещаше да извика. Лиза посегна към собственото си оръжие, но установи, че е седнала отгоре му.

Монк се появи на прага, осветен от поредната светкавица. И мокър до кости. Пистолетът му беше вдигнат. Изстрелът щеше да се чуе силно, но нямаше друг начин.

А после някой се изправи зад Щърбел и коленичи неуверено на леглото.

Сюзан, със скалпел в ръка замахна и заби скалпела в тила на санитаря. Той пусна пистолета и размаха ръце.

Монк се хвърли напред, сграбчи го за колана и го извлече на балкона.

— Иди да видиш как е братлето ти.

Този път нямаше дори вик.

Монк се върна, бършеше ръце в панталона си.

— Е, има ли готови за тръгване?

След което се възцари хаос.

Лиза изтича при вратата на каютата да я заключи, а Монк се зае да доразкачи Сюзан от оборудването — махна датчиците на ЕКГ-то, ЕЕГ-то, Доплеровия сонограф.

Лиза съблече пуловера си и помогна на Сюзан да го нахлузи, после й помогна и с резервните хирургически панталони, които намериха в стаята. Макар да залиташе, Сюзан се оказа по-силна, отколкото можеше да се очаква след петседмична кататония.

Може да беше от адреналина, може да беше и от нещо друго.

Така или иначе, излязоха на балкона, където ги чакаше бурята. Монк улови пожарникарска примка, погледна Сюзан и зяпна. После погледна Лиза и попита:

— Някаква идея защо приятелката ти свети в тъмното?

Сюзан се смути и дръпна ръкавите на пуловера по-надолу. Малко по-рано Лиза й беше демонстрирала странния феномен, като бе загасила за кратко лампите в стаята.

Лиза махна на Монк да се залавя за работа.

— Ще говорим по-късно.

Монк се намръщи, но все пак пое без повече приказки нагоре, издърпваше се по въжето с лекота на яките си мускули и синтетичната протеза.

Лиза помогна на Сюзан да се вмъкне в примката.

— Ще се справиш ли?

— Налага се — отвърна Сюзан. Трепереше цялата.

След кратко маневриране Монк и Райдър започнаха да я издърпват нагоре.

Лиза чакаше нервно на балкона.

А после на вратата се почука силно и тя замръзна.

Чу се гневен вик.

Доктор Девеш Патанджали!

Явно се беше опитал да отключи с електронната си карта, но вратата беше залостена отвътре. Ново, по-силно тропане.

Лиза се наведе през парапета и погледна нагоре.

Видя подритващите крака на Сюзан. Двамата мъже й помагаха да се прехвърли през парапета..

Лиза измъкна пистолета от колана си и извика:

— По-бързо! Някой идва!

Вятърът и гръмотевиците погълнаха гласа й.

Откъм вратата на каютата се чу трясък. Избиваха я. А после изтрещя и пушка. Силно като оръдеен залп.

Откъм горната палуба се чу вик.

Монк явно беше чул стрелбата.

Примката падна до рамото й — бяха я хвърлили, вместо да я спуснат бавно. Вятърът и инерцията я блъснаха силно в гърдите на Лиза. Тя не й обърна внимание, а хукна назад към балконската врата, хвана пердето и го дръпна докрай, после затвори плъзгащата се врата.

Нека заварят празна стая.

Едва ли щеше да ги заблуди задълго, но можеше да си спечели няколко допълнителни секунди. Грабна примката и се напъха в нея. Внезапен порив на вятъра я разклати силно и тя изпусна пистолета.

Оръжието полетя нанякъде в мрака.

„Мамка му…“ Лиза трескаво щракна закопчалките на примката, покатери се на парапета и се оттласна от балкона.

Мъжете я затеглиха нагоре.

Тя се залюля назад към балкона точно когато някой дръпна рязко пердето. Над главата й лумна светкавица. Лиза видя как очите на Девеш се разширяват от изненада — едва ли беше очаквал, че ще я види да се люлее право към него.

Отстъпи рязко назад.

Мястото му обаче веднага бе заето от Сурина — по халат, с разпусната коса. Тя отвори вратата с едната ръка, а с другата посегна и грабна бастуна на Девеш.

Лиза стигна края на дъгата и ритна към Сурина, но междувременно Монк и Райдър я бяха издърпали още малко нагоре и върхът на ботуша й разсече празния въздух.

Примката се залюля назад.

Сурина изскочи на балкона и вятърът развя косата й. Тя стисна с две ръце бастуна на Девеш, завъртя го при дръжката и замахна. Ножница от полирано светло дърво излетя назад през балконската врата, а в ръката на Сурина остана острието, крило се вътре.

Сурина се хвърли към парапета.

Нова светкавица проряза небето и превърна сабята в син огън.

Без никакво средство да се защити, Лиза се залюля обратно към сабята.

 

20:46

 

Монк не беше останал да чака. Още при първия изстрел беше разбрал, че Лиза се нуждае от по-директен вид помощ, затова остави австралиеца да я издърпа сам.

Самият той се спускаше бързо по второ въже, вързано за спасителен пояс, законтрен между две пречки на корабния парапет. Протезата му стискаше въжето със силата на стоманена стега. В другата си ръка държеше пистолет.

Пореден порив на вятъра измести прицела му.

Куршумът откъсна парче от дървения парапет на балкона.

Но и това стигаше да спре жената със сабята. Тя се хвърли назад с котешка грация.

Райдър изкрещя, теглеше въжето на Лиза.

В същото време, под напора на адреналина и ужаса, Лиза се издърпа на ръце. Вече не висеше в примката, а беше стъпила на нея. Така тялото й се озова над нивото на балкона.

Райдър я изтегли още метър нагоре.

Монк изпразни пълнителя, като изстреля и последните три патрона, с надеждата, че това ще спре противника поне на първо време.

Грешеше.

Жената със сабята отново се появи и скочи на парапета като гимнастик, който се качва на греда… а после скочи право нагоре с високо вдигната сабя.

Лиза изпищя.

 

20:47

 

Острието се плъзна покрай тока на обувката й, проби дънките и се вряза дълбоко в левия и прасец.

А после сабята падна, победена от гравитацията.

Лиза погледна между стъпалата си. Сурина скочи обратно на балкона и се скри от погледа й. Дори не погледна нагоре.

Райдър я изтегли още малко.

Извън обсега на разни режещи предмети.

Лиза окончателно изгуби от поглед балкона, който се скри под издутината на корпуса. Стиснала въжето, тя се тресеше цялата. Кръв се стичаше по крака й и се събираше в обувката й.

След секунди някой я грабна под мишниците и я изтегли през парапета. Тя се строполи на палубата. Райдър развиваше някакъв шал — явно го беше носил на главата си като местните, но той се беше смъкнал на врата му.

— Ще те заболи — каза той. Гласът му се чуваше като от дъното на кладенец.

Уви шала около прасеца й, после го стегна здраво. Болката я прониза до мозъка, толкова силна, че не й стигнаха сили да извика. Само простена задавено. Но болката поне разгони мъглата на заформящия се шок и избистри мислите й.

Звуците вече звучаха нормално.

Райдър й помогна да се изправи.

— Трябва да бързаме. Онези ще цъфнат всеки момент.

Лиза кимна.

— Добре…

Райдър я подхвана под мишниците, докато Монк помагаше на Сюзан. Всички бяха мокри до кости. Тръгнаха към кърмата.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Няма начин да стигнем до лодката ми — каза Райдър. — Вече са блокирали стълбите и асансьорите.

Сякаш в потвърждение на думите му, някъде откъм недрата на кораба зави сирена, а миг по-късно звукът се взриви и по палубите.

Монк посочи парапета и каза:

— Снабдителният док. Преди час, когато отидох да видя дали при твоята лодка има охрана, видях, че една от сините моторници на пиратите е вързана долу. Празна.

— Снабдителният док е на същото ниво като моята лодка.

Монк ги поведе към парапета. Наведе се и посочи.

— Има и по-пряк път.

Лиза се наведе да погледне. Едва различаваше стърчащия край на снабдителния док. Моторница с извънбордови двигател беше привързана за дока. Сигурно я използваха за транспорт между кораба и градчето.

Не се виждаха пазачи.

— Да скочим? — попита невярващо Сюзан. Монк кимна и попита:

— Можеш ли да плуваш?

— Разбира се. Все пак съм морски биолог.

Лиза се дръпна стреснато назад. До водата долу имаше повече от петнайсет метра. Откъм носа на кораба се чуха викове. Монк погледна към крака на Лиза, после вдигна очи към лицето й.

Тя кимна. Друг избор нямаха.

— Ще трябва да скочим заедно — каза Монк. — Един голям плисък може и да убегне на вниманието им, но четири — едва ли.

Покатериха се един до друг на парапета.

Монк сгъна колене и се приведе напред, другите последваха примера му.

— Готови?

Всички кимнаха.

Стомахът на Лиза се бунтуваше, краката й трепереха. От болката в тъмната вода й се привиждаха звезди, кратки електрически отблясъци.

Монк преброи до три и всички скочиха едновременно.

Размахала трескаво ръце, Лиза се вряза във водата с краката напред. Преди години за кратко се беше запалила по гмуркане от скали. Но май беше забравила колко е твърда водата в мига на сблъсъка — твърда като бетон. Ударът разтърси цялото й тяло. Коленете й се подгънаха… после морето отстъпи и тя потъна дълбоко в топлата вода. След студения дъжд и пронизващия вятър езерото беше като жадувана вана.

Тя разпери ръце да убие скоростта.

Скоро вече се издигаше нагоре. Зарита, главата й изскочи над повърхността и тя си пое жадно въздух. Посрещнаха я студените дъждовни капки и разнопосочните пориви на вятъра, които сякаш се надпреварваха да я шамаросват.

Като движеше бавно ръце и крака, колкото да не потъне, Лиза се огледа за другите трима. Монк вече плуваше към моторницата.

Райдър помагаше на Сюзан и се оглеждаше за Лиза.

Тя му махна да плуват към лодката.

Обувките и подгизналите дрехи я затрудняваха, но засега успяваше да не изостава от другите.

Монк пръв стигна до моторницата и се прехвърли на борда й като тюлен, който излиза на брега. Без да се надига, огледа снабдителния док за охрана.

Никой не се развика.

Сирените на кораба още виеха призивно. Сигурно всички се качваха към горната палуба, където бегълците бяха забелязани за последно.

Райдър и Сюзан също стигнаха до моторницата.

Докато Монк им помагаше да се прехвърлят, Лиза скъси дистанцията.

Беше на метър от моторницата, когато…

… нещо я удари силно по крака.

Тя се стресна, изгуби ритъма на движенията си и за миг потъна. Отвори очи под водата и се огледа уплашено. Нещо забърса хълбока й, остави мигновена следа от зелен огън след себе си, после изчезна.

Лиза едва сдържа вика си. Не беше разбрала кога е стигнала до моторницата. Райдър я издърпа от водата и я преметна през борда.

Лиза се просна на палубата. Някакъв захвърлен инструмент се впиваше в гърба й. Косата й миришеше на машинно масло.

Моторът зад нея внезапно изръмжа. Райдър издърпваше привързващите въжета. Монк насочи лодката към отсрещния бряг. В началото караше бавно, така че да вдигат по-малко шум.

Лиза седна и погледна назад към дока.

Нечий силует пристъпи на високата палуба. Макар лицето да оставаше в сянка, Лиза ясно си представи татуировките по него. Ракао. Маорът не се беше подлъгал. Знаел беше, че няма много начини да се измъкнат от кораба.

— Давай! — извика Лиза. — Дай газ, Монк!

Двигателят се разтресе, изплю малко вода, после нададе силен рев.

Лиза продължаваше да гледа втренчено към Ракао. Той вдигна едната си ръка и Лиза си спомни за гигантския му пистолет.

— Залегни! — изкрещя тя.

Дулото на огромния пищов припламна. Металният корпус на лодката звънна от косо попадение. Моторницата набра още скорост и вдигна водно ветрило след себе си.

Ракао стреля пак, макар лодката вече да беше извън обсега му. Явно разбрал това, той вдигна към устните си радиостанция.

Монк отдалечаваше лодката от кораба.

Лиза видя друга моторница да завива с нормална скорост иззад кърмата на туристическия лайнер. Сигурно се връщаше от крайбрежното градче. Изведнъж тя набра скорост, насочваше се към снабдителния док.

Явно Ракао я беше повикал с намерение да се впусне след тях.

Но те имаха значителна преднина.

Или поне имаха, докато двигателят не се задави със силно стържене и мазно валмо дим. Моторницата се разтресе и изгуби част от скоростта си. Лиза се надигна и погледна под себе си — към инструментите, които я бяха ръгали в гърба. И към мазния парцал, натикан в дъното.

Лодката не беше чакала пътници, които да превози от кораба до градчето — бе привързана към снабдителния док за ремонт.

Все повече дим излизаше от двигателя. Стърженето скоро утихна до неравномерно тракане.

Райдър изпсува, провря се покрай Лиза и отвори капака на мотора.

Оттам блъвна ново валмо дим.

— Този приятел е предал Богу дух — намръщено произнесе присъдата си Райдър.

Лиза отново погледна към кораба. Ракао тъкмо се прехвърляше от дока в моторницата. След миг лодката се стрелна към тях.

— Нямаме избор — каза Монк и завъртя кормилото. Двигателят сякаш набра малко мощност. — Трябва да обърнем към брега. И да се надяваме на чудо.

Лиза погледна към брега, после към лодката на Ракао.

Май наистина им трябваше чудо, за да спечелят това надбягване.

Монк изстискваше от двигателя последните му сили. Тъмната гора растеше пред тях. Поне изглеждаше достатъчно гъста, за да ги скрие.

След половин минута двигателят угасна окончателно.

— Ще трябва да доплуваме до брега — каза Райдър. Брегът не беше далеч. Само на петдесетина метра.

— Скачайте от лодката — нареди Монк. — И право към брега.

За втори път тази вечер се озоваха във водата. Лиза изрита обущата си и заплува. Лодката на Ракао се приближаваше с рев.

Чак след като скочи във водата, Лиза си спомни за онова нещо, което се беше блъснало в нея, преди Райдър да я изтегли в моторницата. И за силната си уплаха. В момента обаче повече я беше страх от Ракао. Гмуркаше се открай време и неведнъж беше имала срещи от близък вид с любопитни акули.

Ракао определено я плашеше повече.

Тя заплува още по-енергично към брега.

Хвърли поглед зад себе си и мярна във водата странни проблясъци.

Изумрудени, рубинени, сапфирени.

Проблясъци, сякаш някой беше запалил огън под водата.

Носеха се на ивици към групичката им.

И Лиза изведнъж разбра какво се беше блъснало в нея преди малко и какво ги преследваше сега — глутница ловци, които комуникираха чрез светлинни сигнали, един вид хищнически морзов код.

— По-бързо! — изкрещя тя.

Страхът вля нова сила в крайниците й.

Уви, нямаше да успеят.

 

 

То следва миризмата на кръв във водата. Страничните плавници-крила се движат вълнообразно. Мускули изпомпват вода през мантията му, после я изтласкват през твърдия заден отвор и придвижват двуметровото му туловище през водата. То събира осемте си крайника като жива стрела. Двете най-дълги пипала излъчват ярка светлина от върховете си. Сияйни ивици се стрелкат по хълбоците му.

Води глутницата.

Големи сферични очи следят съобщенията на братята му.

Някои захождат в дъга, други се спускат надолу. Усещането за кръв става по-наситено.

 

 

Лиза плуваше със силни отмерени движения.

Не биваше да се поддава на паниката.

Плажът се ширеше пред нея, сребриста ивица между черната вода и тъмната джунгла. Финална лента, която беше решена да стигне.

Лодката на Ракао ревеше зад нея.

Но не с маорския пират се надбягваше тя.

Ивици воден огън се стрелкаха към нея.

Привлечени от раната на прасеца й.

От кръвта.

Само на четири метра пред нея Монк и Райдър вече се измъкнаха от водата, влачеха Сюзан. Лиза заплува още по-бързо.

— Монк!

 

 

С един последен мускулен спазъм то се плъзга към завихрената вода. Разгъва пипалата си в широко ветрило. Две по-дълги се стрелват напред като змии през водата обточени с жълти светлинки и смукала, по които има остри и твърди хитинови куки.

 

21:05

 

Монк я чу и се обърна.

Лиза плуваше трескаво към брега.

Само на три метра от него.

Зад нея пиратската моторница летеше на максимална скорост към брега. От небето се лееше дъжд и къдреше водата. А под повърхността, като трасиращи ракети, примигващи огнени ивици настигаха Лиза.

Монк си спомни легендите за тази лагуна. Разказани му от беззъбия местен разбойник. За демоните от дълбините.

Скочи във водата. Дъното пропадаше изведнъж и само след две крачки той потъна до кръста.

— Лиза!

Тя вдигна глава и очите им се срещнаха. А после изведнъж Лиза рязко спря, сякаш дръпната силно назад.

Очите й се разшириха.

— Бягай!

Монк се хвърли към нея с протегнати ръце.

— Дай ръка!

Твърде късно.

Грозд от пипала избухна над водата и обви Лиза. С мълниеносна скорост пипалата я завъртяха, повлякоха я и я потопиха под повърхността. Чудовището се превъртя за миг пред погледа на Монк, гладко и с малки, странично разположени плавници, които се гънеха вълнообразно, прошарени с тънки искрящи ивици. Голямо черно око срещна за миг погледа му, после изчезна под водата.

Едната ръка на Лиза изскочи за миг отгоре, на два метра от мястото, където чудовището я беше потопило. После, с невъзможна скорост, ръката се стрелна през водата като риба, издърпвана с автоматична макара. А после се скри в дълбините.

„Лиза…“

Монк направи още една крачка с намерение да се гмурне.

Ала огнестрелен залп го изтръгна от шока. Водата закипя от куршуми и той отстъпи към плажа.

— Насам! — изкрещя Райдър.

Още изстрели вдигнаха фонтанчета пясък. Монк нямаше избор.

Залитна назад, Райдър го сграбчи за ръката и го изтегли в тъмната прегръдка на джунглата.

„Лиза…“

 

 

Въпреки натиска на обвилите я пипала Лиза се бореше да задържи въздуха в дробовете си.

Огромни куки се забиха в плътта й; болката обаче бе притъпена от упойката на паниката.

Тя риташе и се гърчеше.

С отворени очи.

Ярки проблясъци разкъсваха мрака.

Значи така щеше да умре.

 

21:06

 

Монк се остави да го издърпат навътре в гората. Нямаше избор. Нищо не можеше да направи.

Погледна към тъмната вода през една пролука в листака.

Лодката на пиратите беше намалила близо до брега. Пушките бяха насочени към плажа и търсеха мишена. Ракао стоеше с разкрачени крака на носа, черен силует на тъмния фон, с дълго копие в ръка.

Маорският ловец внезапно замахна и заби копието дълбоко във водата.

Дъги от сини светкавици изсъскаха радиално от мястото на удара, достатъчно ярки в мрака, за да осветят нощта и дълбините на лагуната. Водата закипя и блъвна па̀ра около дръжката на копието.

Какво правеше тоя, за Бога?

 

 

На границите на съзнанието, Лиза издиша последния въздух от дробовете си. А после силна болка се ливна по цялото й тяло. Прегръдката на сепията се стегна още повече — тя бе поразена от същата агония, навярно и по-силна.

А после пипалата изчезнаха след едно последно жестоко стискане.

В носа й нахлу морска вода.

Очите й се отвориха и Лиза видя как съществото се устремява към тъмните дълбини като стрела от изумруден огън, последвано от кавалкадата си.

Самата тя се понесе бавно нагоре.

А после някой я сграбчи за косата и я изтегли.

Уви, твърде бавно.

Лиза нагълта вода, устата й се отваряше и затваряше като на риба, мракът я погълна.

 

21:07

 

Иззад голяма скала на границата на гъстата джунгла Монк гледаше как измъкват Лиза от водата. Отпусната, безжизнена. Главата й бе отпусната под невъзможен ъгъл.

Ракао захвърли копието настрани.

— Някакъв вид електрически остен — каза Райдър. — Направо разказва играта на тия гаднярчета.

Ракао преметна Лиза през борда и натисна гърба й. От устата и носа й швирна вода.

После едната й ръка се вдигна и посегна да го удари.

Жива беше!

Пиратът я вдигна за дрехите и я метна на палубата. Погледна към джунглата, после вдигна поглед нагоре към скалите. Светкавица озари островния покрив. Ветровете разнасяха пелени от дъжд и ги изсипваха върху лагуната.

Ракао вдигна ръка и направи кръгово движение.

Моторницата зави рязко и пое назад с едно прощално водно ветрило зад кърмата. Връщаха се на кораба.

С пленената Лиза.

Но поне беше жива.

— Защо си тръгват? — обади се Сюзан.

Монк я погледна. В тъмната гора лицето и ръцете й светеха с нежно сияние, едва забележимо, но факт. Като лунна светлина през плътни облаци.

— Не е като да има къде да избягаме — горчиво каза Райдър. — Утре сутринта ще дойдат да ни търсят, бъди сигурна.

Монк посочи към джунглата.

— Тогава по-добре да тръгваме.

Тръгнаха. Монк хвърли последен поглед към лагуната и попита:

— Какви бяха тия гадини?

— Хищни сепии — отвърна Сюзан. — Някои биолуминесцентни сепии ловуват на глутници. Има документирани случаи на хумболтови сепии, обитаващи дълбоките води на Тихия океан, които са нападали и убивали хора. Има и по-големи видове. Като Taningia danae. Изолираната лагуна тук явно е дом на подобен подвид. През повечето време обитават дъното, но ловуват на повърхността. Нощем, когато луминесцентната им комуникация и координация сработва най-добре.

Монк си спомни казаното от беззъбия пират — за острова, вещиците и демоните във водата. Явно това беше източникът на легендата. Спомни си и друго за този остров.

Вдигна глава към назъбените скали, черни на фона на тъмното небе. През воя на бурята долиташе тих барабанен ритъм.

Канибали.

— И сега какво? — попита Райдър. Монк ги поведе напред.

— Сега е време да се срещнем с комшиите… и да видим какво има за вечеря.

 

21:12

 

Лиза висеше в ръцете на един от пиратите. Току-що я бяха извлекли на снабдителния док. Беше твърде слаба, за да се бори, твърде уморена, за да й пука. Мокра до кости, кървяща от десетки рани, тя чакаше съдбата си.

Ракао спореше за нещо с Девеш.

На малайски.

Който тя не разбираше.

Подозираше обаче, че Девеш е сърдит, задето татуираният пират не е последвал Сюзан Тунис в джунглата. Само една дума й прозвуча познато.

„Канибали“.

Зад мъжете, на сухо при входа към дока, стоеше Сурина, облечена във вечното си сари, скръстила ръце, изправила гръб, търпелива. Не откъсваше поглед от Лиза. Очите й не бяха студени — това би било признак за някаква емоция все пак. Очите на Сурина бяха празни, напълно празни.

Накрая Девеш се обърна и посочи Лиза. Премина на английски, явно в знак на любезност към пленницата.

— Застреляй я. Веднага.

Лиза застина в ръцете на пирата. Успя да изграчи през стегнатото си гърло.

И предложи на Девеш единственото, с което разполагаше.

Единственото, което можеше да запази живота й.

— Девеш — твърдо каза тя. — Щамът на Юда. Знам какво прави вирусът.