Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (1)

ГЛАВА ПЪРВА

О, ден на гняв, о, ден на скръб! Началният стих на Реквиема изразяваше точно чувствата, които вълнуваха хората с приближаването на края на столетието. Те шушукаха и клюкарстваха как през 1299 година ще се случи нещо ужасно, за да отбележи началото на новия век. Сочеха студеното време, лошата реколта и избухването на войната като знаци, че се е родил Антихристът. В градове и села се говореше, че сатаната и неговото войнство са били видени да пеят дяволските си химни из влажните мрачни гори. Хората вярваха, че сатаната се е появил. Времето му беше дошло, и то най-вече в Шотландия, където крал Едуард I Английски беше повел огромна армия, пешаци и кавалерия, за да смаже непокорните си поданици.

Ако дяволът се бе появил и бродеше в мрака, той сигурно царуваше из тъмните гористи хълмове, заобикалящи английския лагер край Берик. Там, увит в кафяво вълнено наметало, седнал на един пън в шатрата си от пурпурна коприна, Едуард Английски горчиво съжаляваше за злото, което бе причинил през този ден. Наля си голяма чаша кървавочервено гасконско вино и отпиваше от нея, заслушан с половин ухо в шума от лагера навън — викове на войници, далечно цвилене на коне, пращене на счупени клонки под тежки ботуши. Беше му студено. Откъм сивото Северно море духаше вятър и въпреки опитите да се стопли, кралят трепереше. Искаше му се да падне на колене и да изповяда пред Създателя своя ужасен грях. Грехът на Каин, грехът на гнева и убийството; макар и извършен с добри намерения. Двадесет и четири години от царуването си той се беше опитвал да въдвори ред на тези острови — смачка ирландците, потъпка уелсците, най-накрая победи и шотландците. Нима не се беше намесил, за да им даде за крал техен човек, благородника Джон Балиол? И какво беше станало? Едуард изпита желание да стиска чашата, докато я строши. Балиол, в заговор с неговите врагове Филип Френски и норвежкия крал, се бе вдигнал на въстание. Със страшни клетви Едуард беше повел огромната си армия на север и бе прекосил границата, опустошавайки манастира Колдстрийм и всичко по пътя си, докато стигна до Берик. Мразеше този град, близо до източната граница на Шотландия, пълен с охранени граждани, които гледаха само собствените си интереси, както си личеше и от прозвището на града — „Александрия на Запада“.

Те бяха видели флотата на Едуард и огромната войска от англичани, уелсци и ирландци: редиците стрелци, многобройните пехотинци, конницата му в живописните си дрехи и доспехи. Но същите тези граждани на Берик бяха отказали да го пуснат в града, защото дължали вярност на Джон Балиол, краля-бунтовник. Едуард бе заповядал незабавно нападение, а после бе крещял от гняв, узнавайки, че флотата му е била отблъсната, а войниците му измират със стотици в рововете под градските стени. Най-накрая собственият му племенник бе смъртоносно ранен, огромна стрела от арбалет се бе забила в откритото му лице, превръщайки го в пищяща кървава каша. Това беше последната капка, която преля чашата. Едуард се бе метнал на бойния си кон Баяр и лично бе повел нападението през тесния ров към градските порти. Пред лицето на такъв гняв шотландците бяха отстъпили. Щом англичаните влязоха в града, започна ужасно клане. Вбесен от упорството на бунтовните граждани, Едуард бе наредил на войниците си да бъдат безмилостни и денят бе минал в плячкосване. Стотици мъже, жени и деца бяха изклали; кладенците бяха препълнени с трупове; тела се трупаха по улиците като листа през ветровит есенен ден. Черквите бяха опустошени и превърнати в конюшни, скъпоценната утвар — открадната, копринените завеси — разкъсани. И децата не бяха пожалени — промушваха ги, обезглавяваха ги, нанизваха ги на копията си. Стотици жени бяха изнасилени, преди да им прережат гърлата, а после градът беше подпален. Едуард беше видял всичко. Докато яздеше големия си черен кон из тесните, изпълнени с ужас улици, бе имал чувството, че слиза в ада. Когато най-накрая бе видял един от ирландските си пехотинци да прерязва гърлото на жена, молеща за милост, той бе слязъл от коня, мълвейки: „Не, не исках това!“ Паднал на колене, се бе опитал да измоли Божията прошка, но Бог се бе отвърнал от Едуард Английски. Кралят усещаше, че вече е безсмислено да нарежда убийствата да спрат, защото не бяха останали хора за убиване.

Само едно място още се защитаваше: Червената къща, притежание на фламандски търговци, дадена им при единственото условие, че винаги ще я защитават срещу англичаните. Фламандците доказваха верността си; барикадирали вратите и прозорците те държаха английската армия на разстояние, докато се биеха за всяка стая, криеха се в избите и издебваха стрелците, които командирите на Едуард бяха пратили след тях. Клането беше ужасно. Къщата оправда името си, мислеше си Едуард, защото от началото на нападението локви кръв покриваха подовете и червени струи се стичаха по стените, където се бяха облягали свличащите се тела. Уморен от тази съпротива, Едуард беше отзовал хората си и бе наредил да запалят къщата, затваряйки уши за ужасяващите писъци на мъжете, които горяха живи вътре. Беше седял на коня си, облечен в черната си броня, със златен обръч около шлема, наблюдавайки с безразличие как Червената къща гори, без да обръща внимание на виковете на фламандците и вонята от горящите тела.

Сега всичко беше свършено. Берик представляваше море от пепел. Бунтовникът Джон Балиол вече беше пратил съобщения до кралския лагер, в които се кълнеше във вярност, отказваше се от правата си над трона и се кълнеше, че ще напусне Шотландия завинаги. Едуард беше доволен. Властта му беше приета, бунтовниците бяха смазани. Предателството отново бе получило справедливо възмездие, но Едуард знаеше, че нещо не е наред. Подобни убийства и омраза само щяха да предизвикат нови неприятности в Шотландия, а кралят се чувстваше уморен. За двадесет и четири години царуване сладкият вкус на победите, на триумфа и славата, вече се бе вгорчил. Бе погребал невръстните си деца в Уестминстър и „Сейнт Пол“. Беше изгубил и обожавалата си съпруга Елинор, и Робърт Бърнел, верния си канцлер; всички те бяха изчезнали в мрака. Само Едуард, Богопомазаният, беше останал на тази земя и се опитваше да въведе ред в хаоса.

Кралят нервно задъвка нокътя си. Какво ставаше зад гърба му? Обичайните му сърдечни отношения с английските барони също се бяха влошили. Те започваха да негодуват срещу военните му данъци и тежките походи. Не споделяха мечтата му и възразяваха в креслив хор. Едуард отпи голяма глътка вино и се изжабурка, надявайки се да успокои болката в един от зъбите си.

— Всичко се разпада — промърмори той.

Властта му, здравето му. Щеше ли да прекара остатъка от живота си в студени палатки пред опустошени градове? Това ли щеше да бъде неговата вечна награда? Седнал в някоя ледена част от ада, неспособен да постигне онова, което желае тъй много? Едуард усещаше, че сатаната е наблизо. Облиза устни. Щеше да тръгне на юг. Да построи наново Берик и да възстанови манастира в Колдстрийм. Щеше да поръча литургии във всички черкви, абатства и катедрали. Щеше да се покае. Да се обърне към Бога. Може би като владетел той щеше да го разбере. Едуард Английски се уви по-плътно в наметалото си и се заслуша в засилващия се вой на вятъра отвън. Но беше ли това вятърът или химните на войнството на сатаната, обградила лагера му, дебнеща за душата му? Той остави чашата и легна на леглото, молейки се сънят да облекчи болките и да успокои тревогите му.

Няколко седмици по-късно, в малка белосана стая в Лондон, Едуард би могъл да срещне един човек, който напълно разбираше горчивината на омразата и неутолимата жажда за отмъщение. Мъжът седеше на малко столче, увит в робата си, с лице, скрито под качулката. Гледаше към простичкия олтар; само разпятието над него се виждаше на светлината на единствената свещ. Беше му студено, също като на Едуард, не само защото беше зима или защото в стаята нямаше огън, а заради студа, който лъхаше от най-съкровената част на съществото му — злоба и омраза, които владееха през всеки буден миг всяка негова мисъл, независимо колко спокоен изглеждаше. Защото този човек мразеше английския крал. Тази омраза беше избуяла като рядко екзотично растение, грижливо подхранвана през всеки час от деня, откакто бяха дошли новините от Берик. Той искаше отмъщение. От Библията знаеше, че възмездието е Божие право, но това не го успокояваше. Отначало бе искал възмездие в името на справедливостта, но сега се наслаждаваше на омразата си към английския крал, както на вкусно ястие или добро вино.

Мъжът се размърда и погледна към светлината на свещта. Едуард беше постигнал много в Шотландия и хората може би го бяха възприели като крал, но за Берик нямаше извинения. Усмихна се жестоко и отново призова горчивината, пораждаща желанието му за отмъщение. „Как го допусна Бог?! Защо?“ Спомни си малкия си брат, гладкото му лице, русата коса, искрените сини очи. Той му беше вярвал! Беше го обожавал. Беше приел като дете уверенията му, че службата при Едуард Английски ще му донесе големи почести. Как ще се издига и ще преуспява и как няма по-благоприятно място за търговия от големия град-крепост Берик. Брат му бе повярвал и заминал, само за да намери смъртта си с останалите в ужасното клане.

Новините бяха пристигали бавно по пътуващи търговци и странници. Отначало мъжът бе отказал да повярва на чутото; кой крал би постъпил така? Едуард Английски, който се беше обявил за спасител на Запада, никога не би наредил цял град да бъде изтребен. Подобни неща вече бяха минало. Те противоречаха на законите и смисъла на войната, а Едуард Английски почиташе закона, както Светото причастие. Но когато истината се разчу, тя бе още по-ужасна. Да, Едуард бе наредил всички жители на Берик да бъдат изклали. Хиляди бяха измрели; някои смятаха, че са десет хиляди, други — двойно повече. Градът беше напълно оплячкосан, а жителите му избити до крак, без значение на пол или обществено положение. Дори онези, които бяха потърсили убежище в църквите, бяха избити; обикновените английски войници бяха осквернили Божиите храмове. А брат му? Мъжът затвори очи, за да скрие сълзите си. Матю сигурно беше умрял и смъртта бе склопила вечно учудените му сини очи. А съпругата му, дечицата му? Колко бяха? Три или четири. Помнеше ги отпреди две години, когато Матю беше дошъл в Лондон — приличаха си като бобени зърна с кръглите си ангелски личица и гъста руса коса. Бяха играли в двора на катедралата, заливайки се от смях, доволни от живота. А сега бяха мъртви, животът им беше угаснал като свещ и всичко това заради гнева на английския крал.

Мъжът погледна разпятието и оголи зъби като ръмжащо куче. Спомни си един стих от Библията. Как беше? „Съюзих се с мъртвите“, промърмори той, „с Ада се сдуших?“ Как можеше да гледа разпятието? Щом Бог беше спрял да му говори, и той щеше да спре да говори с Бога. Стана, отиде до олтара, сграбчи разпятието и го завъртя така, че алабастровата глава увисна надолу. После се върна, седна и се загледа към богохулството, което бе извършил. Не го интересуваше. Отново стана, наплюнчи пръсти и угаси свещта. Сега беше в мрака. Онова, което замисляше, трябваше да бъде в тъмнина, макар че когато се осъществеше, всички щяха да видят. Щеше да разчита на силите на мрака и на своята сила, коварство и лукавство, за да прати Едуард Английски в самия ад.