Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fountains of Paradise, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Спиров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ФОНТАНИТЕ НА РАЯ. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No. 8. Роман. Превод: [от англ. ез. Любомир СПИРОВ [Fountain of Paradise / Arthur Clark]. Печат: Поипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 247. Цена: 250.00 лв. ISBN: 954-8340-16-7 (грешен).
История
- —Добавяне на анотация
- —Оправяне на кавички и епиграфи (Мандор)
- —Добавяне
Глава 49. Разтърсване
Гласът на Уорън Кингзли възвърна спокойствието си. Сега звучеше глухо и отчаяно.
— Опитваме се да спрем онзи механик да не се самоубие! Но едва ли бихме могли да го виним. Бил е прекъснат с друга, спешна работа по капсулата и просто е забравил да премахне впоследствие предпазната планка.
Както бе обичаят, грешката излезе антропогенна. Докато експлозивните свръзки са били на мястото си, батерията се е придържала от две метални ленти. След това само едната от тях бе премахната.
Подобни недоглеждания се случваха с монотонна периодичност. Понякога само дразнеха, друг път водеха до нещастия и виновният носеше срама по челото си до края на живота си. Във всеки случай контраобвиненията бяха безсмислени. Единственото, което имаше значение, бе какво трябваше да се предприеме по-нататък.
Морган наклони външното огледало до максимум, но не успя да види причинителя на бедата. Северното сияние бе избледняло и долната част на капсулата тънеше в непроницаем мрак, а той не разполагаше с допълнително осветление. Но този проблем имаше лесно и бързо решение. Ако службата по „Управление на мусоните“ загрееше с инфрачервена лазерна светлина основата на кулата, тя би му отделила няколко фотона във видимата част на спектъра.
— Можем да използуваме нашите прожектори — предложи Кингзли, когато Морган изказа молбата си.
— Няма да свършат работа. Ще светят право в очите ми и ще ме заслепяват. Нужно ми е осветление отгоре и отзад… може би ще се намери някой спътник на подходяща орбита.
— Ще проверя — обеща помощникът му, очевидно радостен, че можеше с нещо да се окаже полезен.
Сякаш минаха часове, преди да се обади. Ваневар погледна часовника си и откри, че бяха минали само три минути.
— От службата по „Управление на мусоните“ биха могли да се справят, но е нужно да пренастроят честотата на лазера си и да дефокусират лъча му… Предполагам, че се опасяват да не те опекат. Но орбиталната станция „Кинте“ е готова незабавно да те освети. Снабдени са с лазерна установка с псевдобяла светлина и се намират на необходимото ти място. Да им съобщя ли да пуснат лъча?
Инженерът провери координатите си. „Чакай да видя. «Кинте» се падат високо на запад. Ще ми бъде удобно.“
— Готов съм — отговори и затвори очи.
Почти мигновено експлодира бяла светлина и заля цялата капсула.
Неудачният пилот отвори внимателно очи. Лъчът идеше високо от запад и пристигаше заслепяващо ярък, независимо че бе изминал четиридесет хиляди километра. Цветът му изглеждаше снежнобял, но всъщност бе смесица от три монохроматични спектрални ивици, съответно червена, зелена и синя.
За няколко секунди нагласи огледалото и успя добре да огледа създаващата проблеми планка, отстояща само на метър от краката му. Видя края, захванат към корпуса на паяка с голяма переста гайка. Ако я развинтеше, батерията щеше да падне…
Морган седя и обмисля мълчаливо ситуацията толкова продължително, че Уорън не се стърпя и го повика отново. За пръв път в гласа му се прокрадна надежда.
— Направихме някои изчисления, Ван… Какво ще кажеш за тази идея?
Ваневар го изслуша внимателно и само подсвирна тихо.
— Сигурен ли си за границите на безопасността?
— Разбира се! — отвърна леко обиден Кингзли.
Главният инженер не го винеше, но в крайна сметка не помощникът му щеше да рискува кожата си.
— Добре… ще опитам. Но първият път — само за секунда.
— Няма да е достатъчно. Но все пак няма да е лошо — ще добиеш усет.
Морган плавно отпусна фрикционните спирачки, които задържаха паяка неподвижно върху релсата. В миг стана безтегловен и сякаш столът го изхвърли. Преброи: „Едно, две“ и натисна спирачките.
Паякът се затресе и за момент Ваневар бе смачкан от силата на тежестта към пилотското кресло. Спирачният механизъм издаде зловещ писък и капсулата застина неподвижно, ако не се брояха усукващите вибрации, които бързо заглъхнаха.
— Страхотно разтърсване! — отбеляза Морган. — Още съм на мястото си, а и дяволската батерия — също!
— Предупредих те! Трябва да опиташ по-силно. Не по-малко от две секунди.
Инженерът знаеше, че не можеше да се мери с Кингзли, с всички специалисти и цялата изчислителна мощ на тяхно разположение, но все пак почувствува нужда от някаква успокояваща собствена сметка, макар и направена наум. „Две секунди свободно падане… и да кажем половин секунда за задействуване на спирачките… и ако сложим един тон за масата на паяка…“
Въпросът бе: кое нямаше да издържи по-напред — планката, задържаща батерията, или релсата, която го крепеше на четиристотин километра горе в небето. При други обстоятелства не можеше да става и дума за състезание между хипернишката и закалената стомана. Но ако натиснеше спирачките прекалено рязко… или те откажеха да му се подчиняват поради натоварването… можеше и двете да не издържат. Тогава и той, и батерията щяха да стигнат Земята горе-долу по едно и също време!
— Ще опитам с две секунди — каза на Кингзли. — Започвам.
Този път разтърсването бе свирепо и прониза чак мозъка на костите му. Усукващите осцилации затихнаха за продължително време. Морган бе уверен, че бе почувствувал… или чул разкъсването на планката. Но не се изненада, когато хвърли поглед в огледалото и се увери, че батерията не бе помръднала от мястото си.
Кингзли не изглеждаше толкова загрижен.
— Ще се наложи да опиташ три-четири пъти — ободри го.
Морган само дето не му кресна: „Искаш да заемеш моето място в службата ли?“, но прояви предпазливост. Приятелят му щеше да го възприеме на шега, но тези, дето слушаха отстрани — едва ли.
Опита за трети път. Доби усещането, че се смъкна с цял километър, а в действителност беше се снижил със сто метра. Неизчерпаемият оптимизъм на Кингзли започна да крее. Стана ясно, че трикът нямаше да доведе до положителен резултат.
— Изпрати моите комплименти на създателите на предпазната планка! — рече унило Морган. — Сега какво предлагаш? Да опитам трисекундно падане, преди да натисна спирачките?
Почти видя как Кингзли поклати глава.
— Рискът е прекалено голям. Не се тревожа толкова за лентата, колкото за спирачния механизъм. Не е проектиран за такива натоварвания.
— Е, поне опитах — отвърна Морган. — Но не се отказвам. Да бъда проклет, ако се оставя на някаква си нищожна перчата гайка, намираща се на петдесет сантиметра под носа ми. Ще изляза да я развинтя!