Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fountains of Paradise, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Спиров, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ФОНТАНИТЕ НА РАЯ. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No. 8. Роман. Превод: [от англ. ез. Любомир СПИРОВ [Fountain of Paradise / Arthur Clark]. Печат: Поипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 247. Цена: 250.00 лв. ISBN: 954-8340-16-7 (грешен).
История
- —Добавяне на анотация
- —Оправяне на кавички и епиграфи (Мандор)
- —Добавяне
Глава 7. Дворецът на бога-цар
Ваневар Морган не спа добре, а това бе необичайно. Винаги бе се гордял със своето самочувствие и контрол върху своите подбуди и емоции. Затова ако не можеше да заспи, искаше да знае защо.
Първият светлик на идващата зора затрептя върху тавана на хотелската му спалня. Чуваха се звънки крясъци на непознати птици. Инженерът започна да подрежда мислите си. Никога не би станал главен инженер на фирмата „Теран Констракшън“, ако не планираше живота си така, че да подминава изненадите. Въпреки че никой не можеше да избегне случайностите, които поднасяха щастието или съдбата, той предприемаше всички разумни стъпки, за да предпази кариерата си и най-вече — своята репутация. Бъдещето му се очертаваше безпроблемно дотолкова, що се касаеше относно неговото лично участие в събитията. Дори ако го настигнеше внезапна смърт, програмите, съхранени в информационната банка на компютъра му, биха защитили най-съкровените му мечти от преходността.
До вчера не бе чул нищо за Якагала. Дори допреди няколко седмици смътно знаеше нещичко за Тейпробейн. Но логиката на неговите научни дирения го насочваше неотклонно към този остров. В друг случай досега щеше да бъде напуснал, а в действителност мисията му сега започваше. Не се разсърди на лекото объркване на разписанието му. Безпокоеше се повече, задето емоциите му бяха движени от сила, която не успя да проумее.
Все пак чувството на благоговеене не му бе чуждо. Бе го изпитвал и преди, когато като дете пускаше хвърчило в парка Кирибили покрай гранитните монолити, служили някога за подпори на разрушения мост „Сидни Харбър“
Две планини-близнаци бяха му оставили най-силни впечатления в детството му и бяха начертали неговата съдба. Може би и в друг случай би станал инженер, но случайността, че се роди именно тук, предопредели, че щеше да строи мостове. И така той стана първия човек, който извървя пеш разстоянието от Мароко до Испания, като на три километра под нозете му се плискаха бурните води на Средиземно море. В тези моменти на триумф не подозираше, че му предстоеше да приеме едно още по-главозамайващо предизвикателство.
Ако се справеше с поставената му задача, той щеше да увековечи името си. Но дори в настоящия момент неговите ум, сила и воля вече бяха напрегнати до краен предел. Нямаше време за безсмислени развлечения. Независимо от това бе възхитен от постиженията на инженера-архитект, починал преди две хиляди години и отразил една коренно чужда за него култура. Самият Калидаса представляваше също голяма мистерия. С каква цел бе строил на Якагала? Царят можеше да бъде и чудовище, но имаше нещо в характера му, което влезе в резонанс с начина на мислене на Морган.
Слънцето щеше да изгрее след половин час. Оставаха два часа до насрочената среща за закуска с бившия посланик Раджасингхе. Времето бе достатъчно… а друга възможност едва ли щеше да му се отдаде!
Решеше ли нещо, Морган никога не пилееше ценни минути. Навлече бързо късите панталони и пуловера, но внимателният преглед на обувките му отне доста повече. Въпреки че не се бе упражнявал в катерене през последните години, винаги носеше със себе си чифт здрави леки обувки; в професията му те често се оказваха крайно необходими.
Вече бе затворил вратата на стаята си, когато внезапно му хрумна важно съображение. За момент се помая нерешително в коридора, след това се усмихна и сви рамене. „Не би било зле, а от друга страна човек никога не знае…“ — си каза.
Върна се и отключи куфара си. Извади малка плоска кутийка с големина и форма на джобен калкулатор. Провери изправността на батерията, опита ръчния контрол и закопча устройството на стоманена катарама на колана си. Сега вече бе напълно готов да навлезе в призрачното царство на Калидаса и да се срещне лице в лице с демоните, които обитаваха там.
Слънцето изгря и изля приятна топлина върху гърба на Морган. Той тъкмо преминаваше през отвор в масивната стена, която образуваше най-външния защитен вал на крепостта. Пред него под тесен каменен мост се простираха неподвижните води на огромен, идеално прав ров, дълъг по петстотин метра от всяка страна. Малка флотилия лебеди доплуваха с надежда до него, лавирайки между лилиите, след това се пръснаха с настръхнала перушина, щом разбраха, че нямаше да им хвърли храна. Морган прекоси моста и стигна до втора, по-малка стена и се изкачи по тясната стълба, изсечена в нея. Пред погледа му се ширнаха градините на удоволствията, а скалата се извисяваше непосредствено зад тях.
Водата на фонтаните се издигаше и спадаше бавно и ритмично сякаш всички те дишаха мудно и в унисон. Не се виждаше жива човешка душа. Целият простор на Якагала принадлежеше само нему! Градът-крепост едва ли можеше да бъде по-безлюден дори през изминалите последни хиляда и седемстотин години, прекарани в задушаващата прегръдка на джунглата — между смъртта на Калидаса и откриването му отново от археолози през деветнадесети век.
Морган премина покрай редицата от фонтани и почувствува леките им пръски по кожата си. По едно време се спря възхитен, за да разгледа красивата, явно оригинална каменна резба на каналите, служещи да отнасят преливащата вода. Чудеше се по какъв способ древният инженер по хидравлика бе закарал вода нависоко, за да създаде фонтаните, а също — и каква ли разлика във хидравличното налягане биха издържали положените в древността тръбопроводи. Реещите се високо струи сигурно бяха смайвали всеки, който ги виждаше за пръв път.
Предстоеше му да изкачи стръмна стълба, изсечена в гранитната скала. Стъпенките бяха неудобни и тесни; Морган едва се катереше с обувките. „Дали строителите на този изключителен дворец са имали наистина толкова малки ходила? — чудеше се. — Или това е хитра уловка от страна на архитекта, с цел да обезкуражи посетителите с неприятелски намерения? Наистина би било трудно за войници да щурмуват този склон, издигащ се на шестдесет градуса, използувайки стъпала, направени сякаш за джуджета.“
Последва малка платформа, после идентично стълбище. Морган се озова пред входа на дълга галерия с лек наклон, изсечена в най-долния фланг на скалата. Намираше се на повече от петдесет метра над заобикалящата го равнина, но погледът му бе напълно препречен от висока стена, измазана с гладка жълтеникава мазилка. Скалата надвисваше над него и той сякаш вървеше в тунел; виждаше се само късче небе.
Мазилката на стената като че бе поставена в ново време, защото бе неповредена. Изглеждаше невероятно зидарите от древността да бяха оставили работата си недовършена. Тук и там, обаче, блестящата, огледално-гладка повърхност беше надраскана с надписи — посетителите бяха направили обичайните опити да постигнат безсмъртие. Някои от текстовете бяха на азбуки, които Морган разпозна, а последната дата бе хиляда деветстотин и тридесета година. След това очевидно беше се намесил „Отделът по археология“, за да предотврати подобен вандализъм. Повечето от стенните надписи бяха на тейпробейнски, изписани с плавен, закръглен почерк. Морган си припомни от увеселението от предишната вечер, че имаше много поеми, датиращи от втори и трети век. Причината била, че малко след смъртта на Калидаса Якагала станала за кратко туристическа атракция, благодарение на легендите за прокълнатия цар.
Наполовина на пътя по каменната галерия Ваневар приближи до заключената врата на малък асансьор, водещ до славните стенописи, намиращи се на двадесет метра по-нагоре. Вдигна глава, за да ги огледа, но те бяха закрити от асансьорната шахта, притисната като метално птиче гнездо към изпъкналата част на скалата. Раджасингхе го бе предупредил, че някои туристи само поглеждаха към главозамайващата височина, на която се намираха фреските, след което решаваха да се задоволят само с фотографиите им.
За първи път Морган успя да оцени една от главните загадки на Якагала. Въпросът бе не „Как бяха изрисувани фреските на толкова опасно място?“ — с помощта на бамбуково скеле проблемът би се решил. По важно бе „Защо бяха създадени стенописите?“. След като били завършени, никой не бе могъл да ги види както трябва! Наблюдавани непосредствено от галерията под тях, картините бяха с изкривена перспектива, а от подножието на скалата изглеждаха малки, едва различими разноцветни петна. Навярно имаха чисто религиозен или магически характер като например скалните рисунки от Каменната ера, намерени в дълбините на почти недостъпни пещери.
Фреските трябваше да почакат, докато дойдеха служителите, за да отключат асансьора. Затова пък имаше много други интересни неща, които можеха да бъдат разгледани. Той се изкачи почти на една трета от пътя до върха, а галерията продължаваше да бъде все така наклонена и следваше извивките на повърхността на скалата.
Високата стена, измазана с жълто, отстъпи на нисък парапет и Морган видя още веднъж окръжаващата го природа. Под него се ширеха градините на удоволствията и той чак сега можа да оцени голямата площ, която заемаха („Версай е може би по-малък?“), а също и хитроумното им разположение, както и начина, по който ровът и крепостната стена защитаваха от джунглата.
Никой не знаеше какви дървета, шубраци и цветя бяха расли в дните на царуването на Калидаса, но моделът на изкуствените езера, канали, пътеки и фонтани бе същият като при смъртта му. Инженерът не сваляше поглед от танцуващите водоскоци и изведнъж си спомни цитат от коментара на представлението от предишната нощ:
„Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая…“
Попи буквално фразата в паметта си: „… фонтаните на Рая…“. Дали Калидаса бе се стремял да създаде тук, на земята градина, подобаваща на богове, с цел да предяви своите претенции за божественост? В такъв случай не бе чудно защо жреците бяха го обвинили в богохулство и бяха проклели делото му.
Накрая дългата галерия, която обхващаше цялото протежение на западната страна на скалата, свърши. Започна стръмна стълба; този път стъпалата бяха направени по-щедро по големина. Но дворецът се намираше все още високо горе. Стълбата изведе на голямо плато, очевидно сътворено от човешка ръка. Тук бяха струпани останките на гигантското чудовище с тяло на лъв, което някога бе придавало специфичен колорит на пейзажа и бе всявало ужас в сърцата на всеки, който го погледнел. От самата повърхност на скалата изскачаше лапата на приклекналия за скок звяр; само ноктите на хищника бяха дълги половин човешки бой.
Можеше да се продължи само по друга гранитна стълба, водеща покрай купчини чакъл — вероятно отломки от главата на създанието. Дори в руини, идеята вдъхваше страхопочитание. Осмелилите се да доближат непристъпната твърдина на царя трябвало най-напред да преминат през раззинатата каменна паст.
Изкачването завършваше с отвесна, дори с лек отрицателен наклон стена. Напредването ставаше с помощта на поредица от железни стълби с предпазни перила, успокояващи по-нервните катерачи. Тук истинската опасност идваше не от главозамайването поради височината. Рояци иначе кротки стършели обитаваха малките скални пещери и посетителите, които вдигнеха много шум, понякога ги обезпокояваха, което довеждаше до фатални резултати.
Преди две хиляди години северната стена на Якагала била покрита със стени и бойници, бранещи подстъпите към тейпробейнския сфинкс, а зад крепостните стени вероятно стълби бяха осигурявали бърз достъп до върха. Сега годините, природните стихии и отмъстителната човешка ръка бяха помели всичко. Стърчеше само голата скала, издълбана от безчет цепнатини и тесни тераси, някога служили за подпори на изчезналата зидария.
Изведнъж изкачването свърши. Морган се намери на малък остров, плуващ на двеста метра над плосък пейзаж от гори и полета, нарушен само на юг, където централната планина се издигаше на хоризонта. Инженерът се почувствува изолиран от целия свят, но и господар на заобикалящата го действителност. Не бе изпитвал такъв екстаз от височина, откакто премина по моста, възседнал и Европа, и Африка. Тук наистина бе резиденцията на бога-цар, а руините на двореца му бяха пръснати околовръст.
Цялото плато чак до дълбоката пропаст, която го ограждаше, бе покрито с купчини разсипани от вековете тухли и павирани с гранит пътеки, формиращи сложен лабиринт. Морган забеляза и огромна цистерна, изсечена дълбоко в твърдата скала, и предположи, че служеше за съхраняване на вода. Тук шепа смели мъже можеха да устояват на набезите, в случай че запасите им не се свършеха. Но ако Якагала бе предвидена да се използува като крепост, то отбранителните й способности никога не бяха поставяни на изпитание. Съдбоносната среща на Калидаса със своя брат бе станала далеч зад външния отбранителен вал.
Сякаш забравил времето Морган се разхождаше всред основите на двореца, някога украсявал като корона скалата. Опитваше да вникне в мисълта на древния архитект, съдейки по отломките на оцелелия майсторлък. Защо бе прокарана пътека именно тук? Дали тази стълба към небето бе водила към втори етаж? А ако тази вдлъбнатина с форма на ковчег в камъка бе служила за баня, то как била докарвана водата дотук и после как била източвана? Находките му бяха поразителни и той забрави за палещите лъчи на слънцето в безоблачното небе.
Нейде далеч долу изумруденозеленият ландшафт се пробуждаше към живот. Рояци трактори-роботи, приличащи на бръмбари със светъл цвят, се насочиха към полето. Колкото и невероятно да изглеждаше, слон помагаше на обърнал се вероятно от висока скорост автобус да се върне обратно на пътя. Морган дори чу пискливия глас на ездача, разположен удобно зад огромните уши на животното. Поток от туристи се вля като армия мравки през градините на удоволствията откъм хотел „Якагала“. Вече нямаше да се наслаждава на самотата.
Така или иначе, вече бе завършил в основни линии своите изследвания на руините, въпреки че човек можеше да прекара целия си живот, за да ги обследва докрай. Наслади се на кратката почивка върху гранитна пейка с красива каменна резба, намираща се на самия ръб на двестаметровата пропаст от южната страна на скалата.
Морган зарея поглед в далечната верига от планини, частично скрити от синкавата мараня, която утринното слънце все още не бе разпръснало. Местеше лениво взор и изведнъж осъзна, че това, което допреди малко считаше за част от пейзажа на облаците, бе не мъгливия връх на мимолетното съчетание на вятър и водни пари. Нямаше как да сбърка идеалната симетрия на планинския конус, извисяващ се над по-ниските си братя.
За момент шокът от разпознаването изпразни главата му от мисъл. Чудеше се и се дивеше с почти суеверно благоговение. Дори и не подозираше, че от върха на Якагала можеше да се види така ясно Свещената планина! Но чудото беше факт, планинският исполин излизаше от сянката на нощта и се готвеше да посрещне новия ден. И, ако успееше — и новото бъдеще…
Знаеше всичките й измерения и геоложки строеж. Беше я картографирал от стереофотоснимки и обследвал от сателит. Почувствува я истински, едва когато я видя със собствените си очи — досега всичко бе само суха теория. И не само. Неведнъж в сивите часове преди зазоряване Морган бе се будил от кошмари, в които целият проект се явяваше като някаква нелепа фантазия, която щеше да го направи за посмешище пред целия свят, без да му донесе лелеяната слава. Негови колеги дадоха прякор на моста „Щуротията на Морган“. Та как ли биха се изразили относно последната му мечта!
Но пречки, създадени от човешка ръка, не го спираха. Истинският му противник бе природата — приятелски настроен враг, който никога не мамеше, играеше честно, но всякога взимаше преимущество от най-малкото му недоглеждане или пропуск. Всички природни сили сега бяха олицетворени от онзи синкав, далечен конус, който познаваше като петте пръста на своята ръка, но все още не го бе почувствувал под краката си.
Както на времето бе правил Калидаса на това място, Морган се взря над плодородната зелена равнина, като измерваше предизвикателството и обмисляше стратегията. За мъртвия цар Шри Канда символизираше мощта, както на жреците, така и на божествените сили, влезли в заговор срещу него. Сега боговете ги нямаше, но монасите бяха останали. Морган не разбираше властта им и затова се отнасяше с тях с бдителност и почит.
Стана време да слиза. Не желаеше да закъснява, особено заради своя лоша преценка на времето. Стана от каменната плоча, на която седеше. Една мисъл, която го тревожеше от няколко минути насам, най-сетне се избистри в съзнанието му. Бе странно да се разположи на самия край на пропастта пищно украсено с резба място за сядане със слонове като подпорки за ръцете…
Морган не устоя на интелектуалното предизвикателство. Наведе се над бездната и още веднъж опита да настрои инженерния си ум на мисълта на мъртвия си от две хилядолетия колега.