Артър Кларк
Фонтаните на рая (35)

Глава 34. Световъртеж

Някога най-важната работа на хората била да обновяват редовно своите адресни книги. Универсалният код бе направил тази дейност ненужна, тъй като с помощта на личностния пожизнен идентификационен номер даден човек можеше да бъде намерен за секунди. Дори ако номерът му бе неизвестен, стандартната търсеща програма се справяше достатъчно бързо, ако й бъдеха зададени рождената дата, професията и ред други подробности. (В действителност, обаче, възникваха проблеми, ако името бе Смит, Сингх или Мохамед.)

Развитието на глобалните информационни системи бе направило несъстоятелна и една друга досадна необходимост. Ако се отбележеше по специален начин имената на приятелите, които човек искаше да поздрави по случай рождения ден или друга годишнина, то домашният персонален компютър свършваше останалото. В съответния ден (освен ако не се случеше глупава грешка в програмирането, което не бе рядкост) даденото съобщение биваше автоматично изпратено по предназначението си. И дори получателят да бе проницателен и да подозираше, че топлите думи на екрана бяха изцяло дело на електрониката — след като средностатистическият изпращащ не си бе спомнял за него от години — жестът бе добре дошъл въпреки всичко.

Но технологията, елиминирала едни задачи, създаде други, още по-належащи ангажименти. От тях най-важно бе да се определи „Профила на личностните интереси“.

Повечето настройваха тяхното ПЛИ на деня, съответствуващ на Нова година или рождената дата. Листът на Морган съдържаше петдесет позиции, а бе чул за хора с по над сто! Вероятно последните проседяваха ранните утринни часове, като се бореха с потока от информация, освен ако не бяха шегобийци, установили алармата на компютърната си конзола да сработва на класически невероятности, като например:

„Яйца, динозавър, излюпване на

Кръг, заквадратяване

«Атлантис», ново излитане на

Христос, второ появяване на

Чудовище от Лох Нес, хващане…“

или дори:

„Свят, край на“.

Разбира се, обикновено егоизмът и изискванията на професията подсигуряваха името на абоната да бъде на първо място в листа. При инженера нямаше изключение, но въведените от него ключови думи бяха леко необичайни:

„Кула, орбитална

Кула, космическа

Кула, (гео)синхронна

Елеватор, космически

Елеватор, орбитален

Елеватор, (гео)синхронен…“

Тези термини покриваха по-голямата част от вариациите, използувани от масмедиите и му гарантираха информираност по поне деветдесет процента от новостите, касаещи неговия проект. В по-голямата си част съобщенията бяха тривиални и понякога той се чудеше дали имаше смисъл да ги търси по този начин. Новините, които наистина имаха значение, стигаха до него достатъчно бързо.

Морган, все още сънен, триеше очи, а леглото му току-що бе се прибрало в стената на скромно обзаведения апартамент, когато забеляза светването на „Аларма“ на компютърната конзола. Натисна едновременно бутоните „Кафе“ и „Възпроизвеждане“ и изчака последната среднощна сензация.

„ОРБИТАЛНАТА КУЛА — СВАЛЕНА С ЕДИН ИЗСТРЕЛ!“

— гласеше заглавието.

— Следите ли информацията? — попита компютърът.

— Разбира се! — отвърна Морган и мигом се разбуди.

През следващите няколко секунди четеше текста и настроението му се промени от неверие до възмущение, а след това — до загриженост. Превключи целия информационен пакет на Уорън Кингзли със забележката: „Моля те, обади ми се при първа възможност!“ и седна да закусва, като същевременно запуши.

След по-малко от пет минути помощникът му се появи на екрана.

— Какво пък, Ван, нека се считаме за щастливци! — каза с веселяшко покорство. — Отнело му е пет години, за да се докопа до нас!

— Това е най-смехотворната измислица, която съм чувал! Да го пренебрегнем ли? Ако отговорим, само ще налеем вода в мелницата му! А той това цели!

Кингзли кимна.

— Да не избързваме с реакциите. Засега това би била най-добрата политика. От друга страна, той може би има известно право.

— Какво искаш да кажеш?

— Съществуват психологически проблеми, също както и инженерни. — Бе станал сериозен и дори изглеждаше леко смутен. — Размисли. Ще се видим в офиса. — Образът на екрана избледня.

Морган остана леко потиснат. Бе свикнал на критично отношение и знаеше как да се справя. В действителност дори се забавляваше от споровете с колеги за предимствата и недостатъците на някоя техническа идея и рядко се разстройваше, когато биваше победен. Но не така лесно бе да се разправи с „патока Доналд“.

Това, разбира се, не бе истинското му име, но особения сорт изпълнен с възмущение негативизъм на доктор Доналд Бикерстаф даваше често поводи за припомняне на известния телевизионен герой от двадесети век. Неговата научна титла (адекватна, но не и блестящо защитена) бе в областта на чистата математика. Достойнствата му се изчерпваха с внушителна външност, меден гласец и непоклатима вяра в способността му да раздава присъди във всяка научна област. Изявите му по математика не бяха лоши. Морган си спомни с удоволствие публична лекция, изнесена от доктора в старовремски стил, която бе посетил в „Кралския институт“. Само за една седмица почти бе вникнал в особените свойства на транскрайните числа.

За нещастие, Бикерстаф не си знаеше мярката. Следваше го цяла котерия от заклети фенове, абонирали се за неговия информационен бюлетин. На млади години го зовяха „поп-учен“ заради популярността му. Въпреки това кръгът от критиците му бе още по-широк. По-милозливите от тях считаха, че „неговото образование надхвърляше интелигентността му“, а останалите бяха му прикачили прозвището „доморасъл идиот“.

„Колко жалко, че не би могло да бъдат затворени в една стая Бикерстаф и доктор Голдберг/Паракарма! — помисли Морган. — Вероятно биха се анихилирали подобно на електрон и позитрон: гениалните способности на единия в дадена област ще унищожат фундаменталната тъпота на другия. Същата онази глупост, за която на времето Гьоте проплака: «… самите богове препират се напразно!»“

Понастоящем божествени създания липсваха, затова Главният конструктор прецени, че трябваше да се заеме с проблема лично. Въпреки че можеше да оползотвори времето си по-добре, поне това занимание можеше да му донесе някакво комично облекчение, а разполагаше и с вдъхновяващ го прецедент.

В хотелската стая, „временен“ дом на инженера от десетилетие, висяха няколко фотографии. Повечето от посетителите не можеха да повярват, че нямаше монтаж.

На едната от тях изпъкваше грациозен, красиво реставриран параход, предтеча на всеки плавателен съд, който днес наричахме „модерен“. До него на кея, към който беше се върнал по чудо столетие и четвърт след пускането си на вода, стоеше доктор Ваневар Морган. Той гледаше нагоре към дърворезбата на боядисания корабен нос, а на няколко метра встрани се пъчеше Исамбард Кингдъм Брунел с ръце, втикнати в джобовете, с пура, стисната здраво между зъбите, с много омачкан, опръскан с кал костюм, и с поглед, втренчен във Ваневар!

Снимката изглеждаше действителна. Морган наистина бе стоял край „Грейт Британ“ в Бристол през слънчев ден същата година, когато бе завършен „Гибралтарския мост“. Но Брунел бе сниман през 1857 година и все още очакваше обяда си на своето преминало в небитието и още по-известно морско чудовище, чиито нещастия предстоеше да прекършат неговите тяло и дух.

Снимката бе подарена на Главния конструктор за неговия петдесети рожден ден и стана една от най-любимите му вещи. Колегите му възнамеряваха да се пошегуват добросърдечно, тъй като бе всеизвестно възхищението му от най-великия инженер на деветнадесети век. Понякога, обаче, се чудеше дали пък изборът им не бе по-сполучлив, отколкото предполагаха. „Грейт Ийстърн“ бе погълнала създателя си. Кулата можеше да направи същото с него!

На времето Брунел бил заобиколен от множество „патоци Доналд“. Най-настойчивият от тях бил някой си доктор Дионисиус Ларднер, който бил доказал, че „вън от всякакво съмнение никой параход не би могъл да преплува Атлантика“.

Всеки инженер бе в състояние да отхвърли критиката, основаваща се на фактически грешки или просто на пропуски. Но аргументът, приведен от настоящия „паток Доналд“, бе много деликатен и не можеше лесно да му се възрази. Морган си спомни, че на неговия любим герой бе му се наложило да се сблъска с доста подобен проблем преди три века.

Пресегна се към своята малка, но безценна колекция от гениални книги и изтегли може би най-четената от тях — станалата класическа „Биография на Исамбард Кингдъм Брунел“ от Ролт. Прелисти омазнените страници и бързо откри пасажа, който на времето разбуни духа му.

Брунел бе проектирал железопътен тунел, дълъг почти три километра, оценен от съвременниците му като „най-чудовищен и необикновен, опасен и непрактичен“. „Немислимо е — изразяваха се критиците му — човешко същество да не възрази на мъчението да пътува в тази Стигийска дълбина! Никой разумен не би изявил желание да бъде лишен от дневна светлина със съзнанието, че върху му почива скална маса, достатъчна да го размаже при нещастен случай… Шумът, произведен от два разминаващи се влака, би разклатил нервите на здравомислещия… и никой пасажер ни би могъл да бъде убеден да мине втори път…“

Познато до болка! Мотото на Ларднеровците и Бикерстафците явно бе: „Нищо ново под слънцето!“. И въпреки всичко, в известен смисъл бяха прави, дори ако се вземеше предвид само теорията на вероятностите.

„Патокът Доналд“ засягаше струната на здравия разум. Изказването му бе започнало с изява на скромност, колкото необичайна за стила му, толкова и фалшива. Твърдеше, че нямало да критикува инженерните аспекти на космическия елеватор. Искал само да разкрие психологическите проблеми, които щели да възникнат. Те можели да се обобщят с една дума: „Световъртеж!“.

Бе посочил, че нормалното човешко същество притежавало добре обоснован страх от височини. Само акробатите и артистите, вървящи на въже, били имунизирани срещу тази естествена реакция. Най-високото съоръжение на Земята се издигало на по-малко от пет километра. От друга страна не съществувал голям брой хора, които се отнасяли с безгрижие, когато трябвало да се придвижат вертикално нагоре с асансьор по пилоните на „Гибралтарския мост“.

Но това било нищо в сравнение с ужасяващата перспектива, станала възможна поради строежа на орбиталната кула. „Кой не е стоял в подножието на някоя огромна сграда и не се е взирал в нейната съвсем отвесна стена, докато не му се е сторило, че всичко се преобръща и пада върху му? — хулеше с патос Бикерстаф. — А сега си представете, че същата тази сграда се извисява нагоре и нагоре в небето, пробива облаците, преминава йоносферата, подминава всички големи орбитални станции, пронизва мрака на Космоса — докато почти стигне Луната! Несъмнено, това е инженерен триумф, но — и психологически кошмар! Без колебание заявявам, че някои просто ще полудеят, само като си го помислят! А колцина биха се подложили на мъченическото шеметно пътуване към висините, провиснали над празно пространство, с първа спирка — «Междинната станция», отстояща на двадесет хиляди километра!

Не може да ми се възрази с отговора, че съвсем нормални индивиди могат да летят в Космоса, почти на същата височина и дори още по-нататък. Те се намират в съвсем различна ситуация, също както при естествен полет през атмосферата. Обикновеният човек не изпитва главозамайване дори в отворения кош на въздушен балон, плуващ на няколко километра над Земята. Но я го сложете на края на някоя скала със същата височина и тогава наблюдавайте реакциите му!

Причината за описаната разлика е съвсем проста. Във въздухоплавателно средство човек няма физическа връзка между себе си и Земята. От психологическа гледна точка той е напълно откъснат от твърдата, здрава земна повърхност. Затова и падането не подбужда у него страх. Като погледне надолу, вижда умален по мащаб пейзаж, който в другия случай, на изкачване нависоко с асансьор, не би посмял да си представи!

Точно тази липса на физическо отделяне е недостатъкът на бъдещия космически елеватор. Злочестите пътници, понесени нагоре по гигантската кула, ще придобият изострено чувство за връзка със Земята. Каква гаранция има тогава, че някой би издържал такова преживяване, освен ако не е евентуално натъпкан с наркотици или психотропни лекарства? Доктор Морган, предизвиквам ви да ми отговорите!“

Екранът изгасна, но след малко светна сигнализацията за повикващ сигнал. Инженерът все още обмисляше вариантите на отговор, но натисна бутона „Прием“ и изобщо не се изненада да види Максин Дювал.

— Е, Ван! Какво ще правиш? — попита го без увод.

— Изкушавам се до немай-къде, но мисля да не влизам в спор с онзи психопат! Между впрочем, мислиш ли, че някоя аерокосмическа организация го е подучила?

— Хората ми вече копаят по този въпрос. Ще те уведомя веднага, щом узная нещо. Лично аз имам усещането, че това си е лично негово дело. Познавам почерка му — статията е автентична. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Още не съм решил. Засега храносмилането ми се бори със закуската. А ти какво мислиш, че трябва да предприема?

— Много просто. Организирай демонстрация на експеримент. За колко време би я подготвил?

— За пет години, ако всичко върви гладко.

— Смешно! Но вече си положил първия кабел!

— Не е „кабел“, а — лента!

— Игра на думи! Какъв товар може да вдигне?

— О! От земята нагоре — някакви си петстотин тона.

— Достатъчно! Предложи на „патока Доналд“ да попътува!

— Не мога да гарантирам сигурността му.

— А можеш ли да гарантираш моята?

— Не говориш сериозно!

— В този час на деня никога не се шегувам. Така или иначе, време е да посветя още някоя статия на кулата. Макетът на капсулата е чудесен, но не създава истински усещания! Моята публика обича действията, също — и аз! Последният път, когато се срещнахме, ти ми показа чертежи на малки вагончета, с които инженерите се разкарвали нагоре-надолу по кабелите… имах предвид лентите. Как ги наричаш?

— „Паяци“!

— Ух!… Добре. Останах възхитена от идеята. Ето нещо, което не е било възможно да стане преди поради липса на подходяща технология. За пръв път човек може да застане неподвижно в небето, дори — над атмосферата, и да наблюдава Земята долу. Това не може да се направи с никой космически кораб. Искам първа да опиша това усещане… И същевременно да подкастря крилцата на „патока Доналд“!

Морган гледа Дювал в очите цели пет секунди и накрая реши, че тя не го бе взела на подбив.

— Разбирам — промърмори изморено. — Бедна, борбена, млада репортерка, отчаяно опитваща да си създаде име, не би пропуснала такава златна възможност! Не бих желал да съсипвам многообещаващата ти кариера, но отговорът ми е: „Категорично не!“.

Доайенът на журналистите изпусна няколко неподобаващи на дама, а даже — и на джентълмен, ругатни, които достигнаха ушите на Морган, въпреки че компютърните автоматични редактори цензурираха разговорите и обичайно не позволяваха непристойни слова да бъдат предавани по обществени канали за връзка.

— Преди да те обеся със собствената ти хипернишка, Ван, обясни ми защо „не“!

— Ами защото, ако се случи нещастие, няма да мога да си простя!

— Спести си крокодилските сълзи! Разбира се, моята ненавременна смърт ще се обърне в трагедия… за твоя проект! Но аз не бих посмяла и да си помисля за експеримента, преди да си направил всички необходими тестове и си убеден, че сигурността ми е стопроцентова!

— Би изглеждало като сензационен акробатичен номер!

— Както имали обичай да казват по времето на кралица Виктория… или Елизабет — „И какво от това?“!

— Виж, Максин, пристигна кратко спешно съобщение, че току-що е потънала Нова Зеландия! Ще се нуждаят от теб в студиото. Но благодаря за себеотрицателното ти предложение!

— Доктор Ваневар Морган! Знам много добре защо ми отказа! Искаш ти да си първия!

— Както казвали във викторианската епоха: „И какво от това?“

— Туширана съм! Но те предупреждавам, Ван! Щом някой от твоите паяци проработи, ще се чуем пак!

Морган поклати глава.

— Извинявай, Максин! Нямаш шансове!