Артър Кларк
Фонтаните на рая (19)

Глава 18. Златистите пеперуди

Въпреки ярката слънчева светлина и великолепните природни картини, редуващи се бързо от всички страни, Морган заспа непробудно, още преди колата да бе слязла в низината. Дори безчислените остри завои не можаха да го задържат буден. Съзнанието му се върна бързо при рязкото натискане на спирачките, от което полетя напред, но бе задържан от предпазния колан.

За момент остана объркан и помисли, че продължаваше да сънува. Бризът подухваше леко през полуотворените прозорци. Полъхът бе толкова топъл и влажен, като че идеше от турска баня. Въпреки това колата явно бе попаднала в заслепяваща снежна виелица.

Инженерът примигна, потърка очи и ги отвори, за да посрещне действителността. За пръв път в живота си видя златист сняг!

Гъст рояк пеперудки пресичаше шосето и се насочваше на изток поради неотклонна, целенасочена миграция. Някои от тях бяха попаднали в колата и трепкаха лудешки с крилца, докато не ги пропъди с ръка навън. Много повече бяха се размазали на предното стъкло на автомобила. С няколко несъмнено подбрани попръжни на тейпробейнски шофьорът се показа навън и избърса стъклото до чисто. Когато свърши, роякът бе изтънял до шепа изостанали скитнички.

— Знаеш ли легендата? — попита и хвърли поглед към пасажера.

— Не! — отряза го късо Морган.

Изобщо не бе заинтересован, копнееше да се върне към прекъснатата дрямка.

— Златистите пеперуди! Те са душите на войните на Калидаса, същите от армията, победена при Якагала.

Морган изръмжа от липса на ентусиазъм с надеждата, че шофьорът щеше да разбере намека, но той безмилостно продължи:

— Всяка година горе-долу по това време те се отправят към планината и до една умират на склоновете й. Понякога успяват да се изкачат до половината и човек може да ги зърне от асансьора, но това е най-високото място, до което стигат. Което е късмет за вихара!

— Какво значи „вихара“? — попита в полусън инженерът.

— Означава „храм“. Ако го достигнат, следва, че Калидаса е победил и всички бхикус… тоест „монаси“ — ще трябва да напуснат. Такова е пророчеството! Написано е на каменна плоча, намираща се в музея „Ранапура“. Мога да ти я покажа!

— Някой друг път — каза бързо Морган и се намести пак на тапицираната седалка.

Но не можа да заспи в продължение на много километри, тъй като магията, която шофьорът му разкри, го преследваше като призрак.

През следващите няколко месеца си я спомняше от време на време — при събуждане или в труден момент. Потопяваше се за сетен път в златистата снежна буря, докато обречените милиони същества изразходваха напразно своята нищожна енергия, за да нападнат планината и всичко онова, което тя символизираше.

Дори и сега, в началото на своята кампания, образът го преследваше и му създаваше чувство за неудобство.