Ради Радев
Човек без магия (1)

1.

Мелиса сътвори свещ и я закрепи на едно клонче, горе-долу на височината на гърдите си. Свещта бе полупрозрачна, създадена от магия, но пламъчето й бе достатъчно светло за да виждат добре лицата си. Маркус се вгледа в очите на Мелиса и се опита да прочете мислите й. Познаваше хора, които наистина владееха този трик, но Маркус никога не успя да го научи.

Мелиса тъжно рече:

— Съжалявам, Маркус, всичко свърши… Моите родители ми забраниха да се виждаме.

— Сега ще отида при тях. — заплаши Маркус. — И ще ги накарам да повторят думите си.

Тя го хвана за ръцете.

— Тежко ми е да го кажа, Марк. И аз не искам да те виждам повече.

— Защо?

— Ти не си обикновен, мили. Не ми се сърди, но няма друг като теб в селото. Всеки владее някакво заклинание, дори най-нищожното като това. — Мелиса посочи свещта. — Само ти си единственият. Човекът, който през целия си живот не е успял да направи и най-простото вълшебство. Ти си човек без магия, Марк.

„Амаг“, помисли си Маркус. Хайде кажи го на глас. Амаг — човек без магия, това съм аз. Наречи ме Амаг и човекът, който те е научил на тази дума, ще трябва да ходи на вещер да му оправя зъбите. Лицето на Маркус се вкамени, челюстите му се стегнаха. Каза:

— Чуй ме, Мелиса, обещавам ти че до една година ще стана по-голям магьосник от самия Септона.

Мелиса докосна с пръсти устните му.

— Не споменавай името на Върховния Каан, за да не получиш проклятие. И не само ти, а и целия ти род до тринайсто коляно.

Маркус леко я побутна. Предложи:

— Тръгвай си, Мелиса. И аз съжалявам. Щом нещата стоят по този начин, аз също не те желая повече.

Мелиса разтвори леко бялата си свилена рокля. Приближи се плътно до него, така че Маркус усети топлинатана тялото й. Невинно го подкани:

— Искаш ли да прекараме заедно една последна нощ, преди да се разделим?

— Искаш ли да се оженим? Напук на всички. — Маркус я придърпа към себе си.

— Казах ти вече, Марк, татко и майка ми казаха да не се виждам с тебе. Заплашиха, че ще ме прокудят от къщи. И ще платят на могъщ магьосник да хвърли проклятие върху нас двамата. Освен това ме е страх да се обвързвам с тебе, ти не си обикновен човек, ти си Амаг…

Най-после го изрече, каза си Маркус. Аз съм Амаг — единствения човек в село Даркай, който не може да направи магия.

Мелиса тръгна в мрака. Бе красива дори разплакана, с бялата си рокля от свила, червеникавата си къдрава коса, чипото носле и симпатичните лунички по бузките.

Прозрачната свещ върху клончето угасна, избледня и постепенно изчезна, сякаш никога не я е имало.

Маркус не носеше огниво, нито факла. Нощта бе тъмна и луната — закрита от облаци и върхове на дървета. Все пак след известно време той успя да намери пътя от гората до селото. Трудно.

Странноприемницата бе пълна. И на тезгяха и около чамовите маси имаше хора, които се хранеха, пиеха, разговаряха, пееха или кротко спяха. Точно над подсилената със извити железни орнаменти дъбова врата имаше табела. На нея прогорен с огън личеше надпис: ТУК СЕ ЗАБРАНЯВА ПРАВЕНЕТО НА МАГИИ СЛЕД ПОЛУНОЩ!

Маркус също бе в странноприемницата. Говореше с един мъж. Човекът бе облечен в странни кожени дрехи, които имаха цвят на бликаща кръв. Освен това лъщяха под светлината и придаваха на мъжа бляскав вид.

Името на човека бе Миртани. Изглежда доста хора го уважаваха. И като влезеха в странноприемницата, щом го видеха, идваха да го поздравят.

Миртани уточни:

— Значи се скарахте с Мелиса?

— Да. — неохотно отвърна Маркус.

— Тогава какво те задържа още в това село? Аз мисля, че трябва да се преместиш да живееш някъде другаде. И по-бързо.

— Лесно ти е да го кажеш. — възмути се Маркус. — Ти постоянно пътуваш и си свикнал без постоянен дом.

Миртани вдигна бронзов бокал с инкрустирани по него ловни сцени. Отпи червено вино и рече:

— Знаеш ли, Маркус, съседните нам кралства не са като нашето. Там малцина успяват да направят каквато и да е магия. По-голямата част от хората не владеят и най-простото заклинание. Въпреки това никой не ги обижда или преследва.

— Дразниш ли ме или направо ме обиждаш?

— За твое добро ти го казвам. — Знаеш, че съселяните ни не търпят ъ-ъ-ъ… такива като тебе.

— Дай да говорим за нещо друго. — предложи Маркус.

Двамата помълчаха за момент. Странноприемницата бе започнала да се пълни и те заоглеждаха посетителите.

Миртани попита:

— Мислиш ли, че ще има проблеми тази нощ?

— Не знам. Засега почти всички изглеждат кротки.

— Добре. Аз тръгвам. Утре отново съм на път.

Миртани стана от масата и се отправи към вратата. Човекът с червените дрехи бе разносвач на магически съставки. Той транспортираше вълшебни ингредиенти из няколко града, но понякога излизаше и извън родното си кралство Балх. Хората шушукаха, че приемал да доставя и неща, които са незаконни (любовно биле или пък горчивка за късмет), стига да му се плати достатъчно. Във всеки случай Миртани бе най-добрия приятел на Маркус и той не го разпитваше много-много за работата му.

Полунощ отмина, а странноприемницата бе все така пълна. Повечето бяха обикновени хора, които се веселяха, но имаше и една пияна компания, която прекаляваше. Крещяха, блъскаха всеки минал по близо до тяхната маса и се поливаха с вино.

Собственикът на хана — Виятез, седна до Маркус. Това бе необичайно. Виятез знаеше, че когато е на работа, Маркус мрази до него да седи някой. На всичко отгоре съдържателят се протегна и го прегърна фалшиво приятелски през раменете. Маркус отстрани хилавата му ръка с два пръста и мрачно измърманиса:

— Казвай.

Виятез заобяснява неловко:

— Нали виждаш оная буйната компания. Много те моля, не се карай с тях. Не искам грозни уроки или дори слухове за странноприемницата ми.

— А оня — големия, дето току що строши една кана в главата на конярчето?

Виятез се вгледа в мускулестия мургав мъжага, който крещеше най-много от всички и явно бе с голямо самочувствие. Съдържателят каза умолително:

— Виждаш ли, сега плаща каната на прислужницата. Точно за него искам да те предупредя. Много те моля, не се забърквай с него.

— Да не се забърквам?

— Да. Каквото и да счупи — ще го плати. Ако пък е прекалено пиян и не иска, не се дразни с него. Казаха ми, че бил прочут воин. Освен това той и компанията му вече похарчиха сто и двайсет сребърни монети.

— Ако беше прочут воин, мисля че нямаше да се държи така.

Маркус заоглежда мъжа, с когото му бе казано да не се забърква. Бе наистина едър, много висок и много широк. Мускулите му бяха гигантски, по-релефни и по-изпъкнали (но не по-масивни), дори от тези на самия Маркус. Лицето на мъжа бе грозно и изпъстрено цялото с белези. Гледаше някак самодоволно и нагло. „Прилича повече на хулиган, отколкото на воин“, реши Маркус. Белязания гигант го погледна, но въобще не го видя, сякаш бе част от мебелите. Или домашен любимец.

Пълничкото тъмнокосо момиче, което разнасяше поръчките, дойде и постави на масата пред Маркус сребърен поднос. С другата си ръка сервира кристална гарафа. Обясни:

— Виятез черпи. Тези неща са за негова сметка. — В очите на девойката лъщеше завист.

Маркус погледна масата и разбра защо момичето се облизваше. Ястието в сребърния поднос бе печено от кълка на Рух — най скъпото ядене в хана. Смяташе се, че може да удължи живота, ако се консумира редовно. А също така увеличава и мъжката сила. Кристалната гарафа пък бе пълна със самодивско мляко. За него хората разправяха, че дарява здраве.

За около година работа в странноприемницата Маркус бе видял да поръчват едновременно месо от Рух и самодивско мляко не повече от десетина пъти.

Междувременно полунощ отмина, а ханът все още бе пълен докрай. Прислужницата едва смогваше да разнася поръчките. Глъчката ставаше все по-голяма.

Изведнъж точно под тавана започнаха да се роят искри. Те приличаха на светулки, само дето припукваха силно и угасваха. Маркус се огледа и видя кой прави тези заклинания. Беше прочутия воин с неговата шумна компания. Явно би направил по-голяма магия, стига да можеше, но засега се задоволяваше с това. Предизвикваше страшен възторг на неговата маса.

Маркус повика прислужницата. Девойката дойде както винаги недоволна и нацупена. Маркус строго каза:

— Иди кажи на онези, че магиите в тази странноприемница са забранени след полунощ. Когато се напият, дори и малките магьосници правят големи поразии.

— Ти им кажи — опълчи се момичето. — Не искам да ми избият зъбите. Или да ми сторят нещо още по-лошо.

Маркус стана и отиде при масата на великана. Двама от неговата компания си бяха свалили ботушите. Бяха си качили краката на масата и ги миеха с черна бира. Стъпалата им и без това бяха в същия като на бирата цвят и воняха на нещо умряло. Останалите ги намираха за много забавни и квичаха от удоволствие, като от време на време се поливаха с червено вино по главите.

Маркус се обърна към мъжагата възможно най-учтиво:

— Извинявайте, обаче тук не е разрешено да се правят магии след полунощ.

Гигантът го погледна накриво и заплаши:

— Изчезвай, дечко, докато не съм те напердашил.

Маркус понечи да се пресегне през масата и да го пипне за шията, когато усети две ръце да го хващат за колана. Съдържателят Виятез го държеше и му шепнеше:

— Недей. Моля те, сдържай се, от половин час черпят целия хан.

Двамата отидоха до масата на Маркус и седнаха. Маркус предложи:

— Съгласен ли си да си ходя тази вечер? И без това май не съм на работа?

Виятез каза:

— Не си тръгвай поне до четири. Имаш тройна надница за днес, ако само седиш тук и не се намесваш, освен ако някой се сбие. Става ли?

Маркус кимна и погледна ръцете си. Несъзнателно бе почнал да трепери от яд. Ще ми вика дечко, помисли си. Вярно, че съм само на деветнайсет. Но не си спомням последните няколко години сам човек да ме е победил с оръжие или голи ръце. А имаше доста желаещи.

Внезапно преполовената гарафа със самодивско мляко падна и се разля по масата. Маркус веднага я изправи, обаче подносът с недоядените късчета бут от Рух, издрънча на пода.

Маркус се озърна и видя един човек с препотено лице да прави знаци към него и да ломоти нещо. Беше от компанията на големия и „прочут“ воин, който искаше да го напляска. Мъжете около боеца се смееха и сочеха към Маркус. Великанът се смееше най-гръмко.

Маркус се помъчи да се прави, че не ги забелязва. Това бе грешка. Изведнъж всички от компанията на гиганта почнаха да сипят заклинания срещу него.

Дребни искрици взеха да пукат току под носа на Маркус.

Гарафата самодивско мляко отново се прекатури. Точно хвърлена пилешка кълка умело цапна младежа по лицето. На всичко отгоре около него започнаха да се разнасят странни миризми — до една неприятни.

Маркус се мушна под масата. Дори не можеше да им го върне!

Защото не умееше да прави магии. Защото беше Амаг. Младежът взе меча си, който стоеше скрит под масата. Отново седна на стола си и повика прислужницата. Маркус погледна огромния хулиган и приятелите му. Те се смееха и викаха, потни от заклинанията, които бяха правили. Сочеха го с пръст и му се подиграваха, почти изпаднали в истерия.

Прислужницата дойде. Маркус й заповяда:

— Донеси ми запалена свещ.

Момичето кимна безмълвно и след миг се върна с глинен свещник. Маркус взе свещта от него и я скъси с камата си, докато стана дебела, колкото детски нокът. После посочи великана:

— Иди кажи на онзи, че докато тази свещ догори, ще му отсека и двете ръце.

— Няма да стане. — опъна се слугинята.

— Отивай преди да съм ти откъснал ушите. — изръмжа Маркус.

Слугинята отново отиде до мъжагата и не смеейки да го приближи, отдалеч му предаде думите на Маркус, като дори го посочи с пръст.

Великанът изрева от яд и обърна масата пред себе си.

Помете я с едно движение и извади меча си. Маркус също извади своя от ножницата и замахна. Оръжията им се срещнаха и извадиха искри. Двамата размениха по няколко силни удара. Остриетата се срещаха, парирайки се едно друго без мъжете да успеят да се наранят.

Внезапно младежът приклекна рязко и намушка врага си в лявото бедро. Кръвта бликна като от изтърбушен мях. Великанът пусна меча си и се опита да притисне с две ръце раната на крака си. Без успех. Кръвта изтичаше между пръстите му на малки ручейчета.

Маркус удари с меча си веднъж и после още веднъж. Ръцете на гиганта паднаха на пода, отсечени малко над китките. Приличаха на изсъхнали клони, отчупени при страшна буря.

Воинът се строполи на пода, като крещеше. От чуканчетата на ръцете му пръскаше кръв като от два малки червени фонтана.

Неговите сътрапезници станаха и побягнаха. Викаха уплашено:

— Той отсече ръцете на Бинар! Ще убие и нас!

Маркус се обърна и погледна свещта на масата, на която бе седял допреди малко. Тя се бе разтопила напълно, но фитилът й все още гореше с мъничко пламъче.

Маркус се пресегна и помете свещта с върха на меча си.