Теодор Траянов
Зимен сън

Замират в мека хубост

въздишки полусънни,

отмина зимна вечер,

задрямва снежен лес,

замрежена луната

към своя заник тъне,

далеч от всеки спомен,

от скръб, от блага вест.

 

Тук чий живот загива

под снежното мълчание,

сърцето всичко знае,

но горестно мълчи,

само ли то погреба

последните желания

и загаси следите

на техните лъчи?

 

Безшумно се притварят

натегнали простори,

в дълбока сянка чезне

задремалият лес,

а някой тихо плаче

в молитвена умора,

навел глава пред прага

на своя сън злочест.