Теодор Траянов
Тръстика

От изток морав здрач припада

тъмнеят бледни равнини,

загасват облачни грамади,

мълчат далечни планини.

 

Вечерницата кротко блика

им неми сенчести води,

по тъмна люшната тръстика

пробягват сребърни бразди.

 

Шумят стебла и листи сухи

на своя таинствен език,

шумят, разменят думи глухи

с неуловим огледан лик.

 

Дали зад облачни предели

виси запалена луна,

или русалка звездочела

огря от призрачна страна?

 

Шумят стебла и листи, пеят,

неземна цевница звучи,

в подводно дъно тъжно греят

две мъртви влюбени очи.

 

Шуми полюшната тръстика,

шуми, шуми за царствен дар

и спомня песента велика

за обич, и през смърт макар.